Линда Барлоу
Нежна разплата (35)

Тридесет и четвърта глава

Книжарница „Отровната писалка“ тънеше в тъмнина и мълчание, когато Ейприл влезе в нея около обяд. Беше неделя и тя бе затворена.

Изпита незабавно облекчение. Заобиколена от стигащите до тавана полици с книги на това сравнително малко пространство, младата жена се чувстваше в безопасност. Странни, страшни и фантастични неща ставаха между кориците на тези книги. Във въздуха около нея се въртяха хиляди истории. Тя и другите любители на жанра можеха да ги четат, да се идентифицират с героите, да споделят техните вълнения, страхове и щастие. И винаги се чувстваха в безопасност, тъй като знаеха, че в крайна сметка доброто и справедливостта ще възтържествуват.

Искаше й се да остане. Книжарницата обаче бе първото място, където щяха да я потърсят.

В книгите винаги изглеждаше лесно да изчезнеш. В реалния живот обаче се бе оказало, че възможностите й са доста ограничени. Не бе наела кола в Ню Йорк, тъй като нямаше как да го направи, без да даде истинското си име на компанията. Не можеше да вземе самолет поради същата причина. Никой обаче не искаше имената на пътниците в автобусите и влаковете, стига да плащаха в брой. Слава Богу, на гара „Пен“ имаше банкова машина.

Тук обаче можеше да си позволи да наеме кола. Или да вземе назаем.

На бензиностанцията по-нататък по улицата имаше телефонна кабина. Погледна часовника си, докато набираше номера. Маги живееше в Съмървил, само на няколко пресечки оттук. Не беше проблем да стигне пеша дотам.

Надяваше се, че приятелката й си е у дома.

Маги вдигна слушалката; гласът й беше бодър и жизнерадостен.

— Маги, слава Богу — възкликна Ейприл.

— Ейприл? Какво има? Звучиш ужасно. Да не би отново да имаш някакви неприятности?

— Маги, нужна ми е помощта ти.

— Разбира се. Какво мога да направя?

Два часа по-късно младата жена бе отново на път, но този път беше заела мястото зад волана. Знаеше, че не разполага с кой знае колко време — Блакторн щеше да я открие. Тя обаче се нуждаеше само от два дена, за да обмисли нещата и, най-важното, да реши дали изобщо можеше да вярва на някого и ако можеше — на кого.

Пресече моста, водещ към Кейп Код и се насочи към Брустър, щата Масачузетс, където бе прекарала с Рина лятото на 1963.

Никога оттогава не се бе връщала там. Това бе малко странно, като се има предвид, че бе прекарала по-голямата част от живота си в Бостън. Макар Кейп да бе много посещавано от курортисти място, тя прекарваше ваканциите си в Мейн, Ню Хампшир, или Върмонт.

Сега обаче Кейп Код я привличаше. Тук беше началото на странния и лъкатушещ път, когато майка й бе изоставила професията си на сервитьорка и бе влязла в средите на богати и известни мъже. Всичко започваше от лятото, в което се бе запознала и свързала с президента.

 

 

Не й се вярваше, че виличките за обслужващия персонал си стояха все още тук, точно както си ги спомняше, от едната страна на изровения незастлан път, който водеше надолу към морето. Бяха много стари и имаха крещяща нужда от боядисване. Избеляла, килната табела с надпис „Дават се под наем“, висеше над алеята на входа. И тъй като наоколо бе невероятно тихо и се виждаха само няколко коли, човек можеше да предположи, че имаше предостатъчно свободни къщички.

Почука на крайната виличка, на която имаше надпис „Офис“, чието „Ф“ липсваше, и на прага й се появи възрастен мъж. Огледа я и премигна невярващо, когато тя обяви, че иска да наеме една от виличките за през нощта.

— Да не би да сте някой от държавните инспектори, а? — попита той, като я оглеждаше през присвитите си очи. — Само преди няколко седмици виках специалистите за борба с вредителите, точно както бях обещал.

Страхотно — помисли си тя; надяваше се, че са идвали да унищожават хлебарки, а не плъхове.

— Аз съм просто туристка.

— Нямаме много от тях — обяви той. — Поне не толкова рано през лятото. През юли и август може би, когато всички други места са заети, ние поемаме онези, които не са успели да си намерят нещо друго. От другата страна на пътя има истински мотел.

— Харесвам виличките — отвърна Ейприл. — Освен това съм била тук през 1963 година. Да не би случайно тогава пак вие да сте били собственик?

Събеседникът й поклати глава.

— Сега собственикът не съм аз, а синът ми. Но той не си помръдва и малкия пръст. Реши, че е по-добре да ме остави да работя тук, отколкото да ме тикне в някой старчески дом. Струва ми се странно, че това място би могло да предизвика у някого желанието да се върне отново в него. Бараките са истински съборетини, а мебелите — от стари по-стари. Никой не може да ме накара да отседна в някоя от тях.

— Номер седем свободна ли е?

Той погледна към стара дъска, на която бяха окачени няколко редици ръждясали ключове.

— Да, разбира се, че е свободна — отговори той и взе ключа.

— Ще платя в брой — заяви младата жена и извади портфейла си.

— Чудесно, подпишете се в дневника — рече старецът, подаде й химикалка и побутна към нея проядена от молци тетрадка с дебели корици.

Ейприл хвърли поглед на първата страница, но тя започваше чак от 1978 година.

Написа „Джудит Екснър“, усмихна се и му върна химикалката.

 

 

Мороу едва не я изгуби в Кеймбридж.

Както бе очаквал, тя отиде в книжарницата. Нямаше как да наблюдава едновременно двата входа и тя очевидно бе излязла от задния, тъй като само късметът му помогна да я зърне, когато се насочи към една бензиностанция на ъгъла, за да телефонира.

Очевидно се страхуваше да не я проследят. Но явно не бе разбрала, че влачеше след себе си опашка още от Ню Йорк.

Излезе от бензиностанцията от противоположната страна на тази, от която бе влязла, но вместо да тръгне обратно към книжарницата, както бе очаквал, тя изчезна някъде зад нея. Даде й няколко минути в случай, че това бе просто проява на предпазливост от нейна страна, преди да се върне в книжарницата. Когато заобиколи зад бензиностанцията, от нея нямаше и следа.

Върна се към наетата кола, воден отчасти от инстинкта си и отчасти — от късмета. Тя можеше да е тръгнала по две улици и той успя да ги огледа много бързо, защото се движеше с кола, а не вървеше пеш.

Откри я едва след няколко преки, точно преди да влезе в някаква триетажна къща.

Разбира се. Приятелката й Маги. Жената, която я бе придружавала на конгреса в Анахайм. Беше забравил, че тя живее съвсем близко.

Обиколи около сградата и откри място за паркиране след следващата пресечка. Чака в продължение на почти цял час с надеждата, че Мишената не се е измъкнала отново през някакъв заден изход.

Оказа се, че бе направил много добре, като бе наел колата. Когато излезе от къщата, тя се настани в една зелена „Тойота“ и, без да губи време, потегли.

Той я последва.

През целия път до Кейп.

 

 

Къщичката й се стори много по-малка, отколкото си я спомняше. Беше забелязала и преди тази особеност на детството — на децата всичко им изглеждаше по-голямо, отколкото е в действителност.

Мястото изглеждаше наистина много тъжно и този факт бе подсилен още повече от трийсетгодишното естествено износване и почти никакви грижи. От вратата човек се озоваваше в малък кът, изпълняващ ролята на дневна — забеляза, че нямаше телевизор — с ниша с мивка, древна газова печка с две горелки и малък хладилник. Спалнята бе разделена от дневната посредством парцалива завеска. Там имаше продънено двойно легло; Ейприл бе готова да се закълне, че бе същото, което бяха използвали преди трийсет години. Помнеше много добре таблата от борово дърво в единия му край. Дали матракът бе сменян някога? Седна отгоре му и въздъхна. Вероятно не!

Всичко тънеше в прах, между дъските на пода се бе набила мръсотия. Това поне бе по-различно. По времето, когато двете с Рина бяха обитавали виличката, тя бе безупречно чиста.

А на малките, мрачни прозорчета грееха нови перденца…

Защо съм тук?

Отпусна се върху един продънен стол в дневната, внезапно обхваната от депресия. И умора. Не бе спирала от разсъмване, а и снощи бе спала доста малко. Не знаеше точно от какво бяга и сега идването й тук й се струваше напълно излишно. Спомените нямаха да й помогнат да разбере майка си. Всичко, станало причина за промяната в Рина, се бе случило след прекараните тук, в тази миниатюрна къщурка седмици.

Взе снимката със спуканото стъкло. Вгледа се в нея, във виличката, която се виждаше на заден план с изписана на вратата голяма бяла цифра седем. Тя все още си стоеше тук, но боята бе избеляла. Всичко бе избеляло, дори спомените й.

Трябваше да смени стъклото. Може би дори да я даде да й сложат нова рамка, след като така и така щеше да се захваща с тази работа. Една прилична рамка. Тази беше хлабава, вероятно от тазсутрешното падане. Винаги я бе смущавал фактът, че онова, което майка й й бе оставила за спомен, беше с такава евтина, тенекиена рамка.

Вгледа се в рамката и, кой знае защо, се сети за деня, в който бе отишла да кара кънки в Сентръл Парк. Как бе минала покрай музея и бе видяла пълния с рамки сандък, който се готвеха да натоварят на камиона. Как преди това бе ходила в музея с Кейт, бе слушала лекцията й за рамките. „Значението на рамката за едно произведение на изкуството не може да бъде омаловажавано…“

Боже мили!

Обърна снимката и се вгледа в тежкия й картонен гръб. Тя би трябвало да се плъзне в процепа на рамката, но беше прекалено твърда. Спуканото стъкло запротестира и се разцепи още малко, когато Ейприл започна да отделя нетърпеливо частите…

Картоненият гръб се отдели. Излязоха стъклото и снимката, а между нея и картона имаше компютърна дискета 1.44 МБ.

На етикетчето й пишеше: „Рина дьо Севини — Автобиография.“

— Не мога да повярвам — прошепна младата жена.

Липсващата дискета през цялото време е била у нея.

А ето, че сега се намираше на края на света, далеч от Кейт, без компютър. Липсващият документ бе в ръцете й, но без лаптопа той бе абсолютно безполезен.

„О, Кейт, Кейт, къде си сега, когато имам нужда от теб?“

За момент си помисли дали да не се качи в колата и да потегли обратно към Бостън. Можеше да използва компютъра на Маги или дори да вземе автобуса обратно за Ню Ъорк.

Но сега бе тук и бе уморена. Реши да тръгне утре сутринта. Любопитството й, колкото и голямо да беше, можеше да потърпи още една нощ.

Беше по-рано от времето, в което си лягаше обикновено, но малко повечко сън нямаше да й се отрази зле. А и така можеше да стане по-рано. Колкото по-скоро заспеше, толкова по-скоро щеше да настъпи утрото и загадката най-после щеше да бъде разрешена.

Облече нощницата и се приготви за лягане.

 

 

Мястото беше прекрасно.

Малко. Изолирано. Наоколо нямаше почти никакви хора, ако се изключи онзи образ в офиса. Толкова за силата на ума на Мишената. Беше доста глупаво от нейна страна да избере точно това изоставено местенце.

Беше сама и скоро той щеше да направи така, че да няма как да избяга.

Все едно че вече беше в миналото.

Изчака, докато се стъмни напълно. Щом заспеше дълбоко, щеше да влезе и да се справи с нея.

Тя го беше наранила — беше наранила очите му. Беше го унизила. Бе го накарала да изостави работата си и бе опетнила репутацията му. И сега щеше да си плати за това. Щеше да умре бавно. Нямаше защо да се притеснява за глупавите инструкции на клиента. Нямаше защо да прави нищо друго… освен да се наслаждава.

Толкова пъти през изминалите няколко дена си бе представял какво щеше да направи с това стройно женско тяло. Беше видял в съзнанието си всеки детайл. Този път нямаше защо да се старае да прилича на злополука. Щеше да бъде изпълнено изкусно и елегантно. Да, и бавно.

Беше донесъл нужните инструменти, в това число въже, лейкопласт и още няколко типични за професията сечива.

Щеше да й завърже здраво ръцете и краката.

Друго въже — сравнително късо — щеше да преметне във вид на примка около врата й и да го прикрепи за таблата на леглото. Когато започнеше да я измъчва, болката щеше да я накара да се съпротивлява. Това щеше да бъде напълно неконтролируема от нейна страна реакция. И при тези движения примката около врата й щеше да се затяга малко по малко, докато в крайна сметка я удуши.

Щеше да знае какво става. Щеше да разбере. Щеше да види, че оцеляването зависи от това да не реагира на мъченията и за известно време щеше да й позволи да си мисли, че може да контролира реакциите си… че може би има шанс да остане жива. След това бавно, неотстъпно щеше да й демонстрира, че болката бе неин господар. Щеше да наблюдава как надеждата й преминава в паника, а паниката — в отчаяние. А най-накрая щеше да посрещне с благодарност смъртта.

Мисълта, че беше сама и уязвима в мрака, беше непоносимо възбуждаща. Искаше му се да влезе веднага, за да започне. Да се наслади. Да удължи удоволствието си.

Търпение — рече си той.

Както всяко нещо, убийството също си имаше своето време.