Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Keepsake, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Красимира Матева, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 15 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Дубина (?)
- Корекция
- sonnni (2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2011)
Издание:
Линда Барлоу. Нежна разплата
ИК „Ера“, София, 1998
Редактор: Олга Тунчева
ISBN: 954–11–0302–2
История
- — Добавяне
Втора глава
Натовареното движение попречи на Блакторн да стигне в конгресния център тогава, когато бе предполагал. Макар да беше късно сутринта, движението бе както в пиковите часове в Ню Йорк. Мразеше Южна Калифорния — според него тя беше суха, изкуствена и лишена от всякакви културни богатства. И беше истински ад да се движиш с кола из нея.
Веднага щом пристигна обаче, разбра какъв бе проблемът на Карла. Конгресният център беше истински кошмар. Прекалено много хора, натъпкани в прекалено малко пространство. Прекалено различни социални групи.
Всеки имаше нужда от значка на участник, за да влезе, но те можеха да бъдат лесно имитирани. Хората влизаха и излизаха покрай отегчената, невнимателна охрана, която трябваше да проверява документите им. Блакторн не си направи труда да покаже своите документи, а и никой не му ги поиска. Показа само прес картата си и те му махнаха да минава.
Страхотно. Можеше да влезе всеки, който пожелае. Един професионалист щеше да умре от скука, поради липсата на каквото и да било предизвикателство.
Роб погледна програмата, а след това — часовника си. Рина вече бе започнала семинара. „Ако аз бях убиецът щях да я изчакам да свърши помисли си той, — после да се приближа до нея сред тълпата, докато тя опитва да излезе от залата, да я прострелям отблизо с пистолет със заглушител, да го изпусна на пода и да се смеся с останалите.“
Блакторн направи справка с картата, за да разбере как да достигне до семинарната зала. Всичките му инстинкти го караха да бърза.
Когато най-после музиката и аплодисментите утихнаха, Рина взе един микрофон и тръгна към края на подиума. Разтвори за момент ръце встрани, сякаш искаше да прегърне всички присъстващи. След това вдигна микрофона до устата си и заговори:
— Добре дошли, приятели, и благодаря — заслепи ги с прочутата си усмивка. — Много съм щастлива днес да видя толкова много от вас тук. Може би това е началото на промяната на вашия живот.
Ейприл седеше на ръба на стола си. Майка й беше почти толкова красива, колкото си я спомняше. Беше запазила стройната си фигура — несъмнено с помощта на личен треньор и изкусен пластичен хирург. Бръчките по лицето й бяха съвсем малко. Брадичката бе твърда, шията — все така елегантна и грациозна, косата — майсторски подрязана и боядисана. И все още бе изпълнена с енергията, която я бе карала да чисти и лъска усърдно бедната им къщичка.
— Малцина от нас не са пострадали от глобалната рецесия — продължи тя. — Знам, че мнозина от вас я изпитаха осезателно по спада на търговията с книги; тя се отрази също така и върху онези, които купуват от вашите книжарници. Аз съм тук, за да ви кажа, че дори сега, по време на икономическите катаклизми, пак можете да се радвате на изобилие. Всичко, приятели, може да стане ваше, ако имате волята и смелостта не само да желаете и да мечтаете, а и да се посветите на активното преследване на вашите цели.
Всичко ли? — запита се Ейприл. Всичко, което бе желала тя самата, беше да има семейство. Майка й обаче никога не й го бе дала.
За момент се сети за Джонатан Харингтън. Двамата бяха женени в продължение на три години. В крайна сметка, подобно и на другите й връзки, не бе излязло нищо.
Което всъщност беше и една от причините за присъствието й тук. Животът й беше успешен в професионално отношение. В личен план обаче не бе получила удовлетворение. Имаше приятели, даже много. Но се бе посветила на работата — и на любимите си книги — и очевидно не можеше да повярва достатъчно на мъжете, за да се обвърже трайно с някого.
Времето минаваше. Тя наближаваше средната възраст и ако искаше изобщо някога да има семейство, трябваше да побърза.
— Във всеки от нас е заложен безкраен източник на сила — продължаваше Рина. — Дълбоко в себе си всеки от нас е съзидателен, динамичен, зареден. Трябва само да се научим как да черпим от този източник на сила. Да го канализираме навън, така че да заблестим с неустоима вътрешна светлина!
Говореше въодушевено. Бързо, енергично, с леко възходяща интонация в края на изреченията. И непрекъснато се усмихваше топло и чаровно.
Ейприл обаче подозираше, че всичко бе програмирано грижливо. Спомняше си как майка й заставаше пред огледалото в къщичката им и се упражняваше в изпълнението на различни мимики, жестове, интонации. Понякога питаше дори дъщеря си какво мисли за една или друга поза.
— Изглеждам ли искрена? — питаше тя. — Имам ли вид на начетена личност? Мислиш ли, че съм хубава?
Сега вече със сигурност не прибягваше до помощта на огледала в мрачни, стари къщурки. Днес можеше да използва видеоленти, учители, създавани от компютър реакции на публиката. Обучаваше се в актьорско майсторство повече от трийсет години и нищо чудно, че се бе усъвършенствала толкова много в изпълнението си. От начина, по който съпругът и помощниците й попиваха всяка нейна дума, Ейприл реши, че тя бе успяла да заблуди дори тях.
Това й действаше изнервящо. Започваше да се чувства отново десетгодишна. Единствено тя познаваше истинското лице на майка си и само тя знаеше, че всичко бе умела игра.
Изпита тъга. Беше слушала записите на Рина посветени на това как да си помогнем сами и те наистина й се бяха сторили вълнуващи. Искаше й се да повярва, че майка й се бе променила и вече не беше онази егоистка, която я бе изоставила преди толкова много години. Копнееше да открие, че действително се бе преобразила из основи.
Избухнаха аплодисменти, на които Рина благодари с още по-широка усмивка.
— Кои са най-належащите проблеми? — попита тя. — Нека да поговорим за тях. Искам да чуя мнението ви… да, на всички вас. Кои са областите, където животът ви е блокиран?
— Доверие — обади се от третата редица някаква жена на средна възраст. В скута си държеше две от книгите на фондацията плюс купчина касети. — Бях малтретирана от втория си баща и сега не мога да се доверя на никого. Всичките ми връзки като че ли са обречени на неуспех.
Ейприл потрепери. Доверието бе винаги голям проблем и за нея самата.
— Връзките ни са обречени, ако вярваме искрено в това — отвърна Рина. Погледна непознатата право в очите и додаде: — Знам точно как се чувствате.
О, как не — помисли си Ейприл.
— Взаимоотношенията ми с хората също не бяха каквито трябва в продължение на години, но сега вече се освободих от това. Не мога да повярвам дори за миг, че вие — или което и да е друго човешко същество — е неспособно да вярва на другите. Всъщност всички ние се доверяваме непрестанно, всеки ден. Това е неделима част от живота в едно съвременно, цивилизовано общество.
— Не виждам как…
Рина я възпря с нетърпелив жест. Но гласът й беше силен и искрен.
— Бихте ли поверили например живота си на някой непознат?
— Не, разбира се, че не — отвърна жената.
— Или да влезете в чужда кола с непознат човек?
— Никога.
— Кажете, от другаде ли пристигнахте за този конгрес?
Жената кимна.
— Как се придвижихте от летището дотук?
Мълчание. После отговор:
— Взех такси.
— Срещали ли сте се някога с шофьора на таксито? Или беше напълно непознат?
— Е, не мисля, че това…
— Имате ли представа от колко време кара таксито си? Дали някога е катастрофирал? Дали има навика да изпие една бира, преди да тръгне на работа? Или може би да смръкне кокаин? Имате ли представа кога за последен път колата му е минала технически преглед?
— Не — отговори жената. — Не знам нито едно от тези неща.
— И въпреки това се доверихте на шофьора да ви докара от летището до конгресния център.
Жената мълчеше.
— Вие му се доверихте, също както се доверихте на правилната преценка на хората, които са го наели и на механиците, прегледали колата. Както и на способността на всички останали шофьори, пътували по същото време като вас. Да не говорим за пилота на самолета, с който сте дошли. И за авиодиспечерите. И инженерите, създали самолета. Доверили сте се на всички тях.
Хората в залата кимаха; очевидно свързваха примера със собствения си живот.
— Истината е — продължаваше Рина, като се приведе напред, — че всеки от нас ежедневно поверява дори живота си в ръцете на други хора. Каквото и да се е случило с вас като дете, никога не правете грешката да мислите, че не можете да се доверите на другите. Защото повярвате ли го, то ще се превърне в истина. Всички ние сме зависими от вярата си.
— Никога не съм мислила за това по този начин — призна жената.
— Убедили сте сама себе си, че ви липсва едно важно човешко качество. Аз твърдя точно обратното. То не липсва на никого. Трябва да поемете в свои ръце контрола над вашата сила и тогава ще се радвате на щастливи взаимоотношения с другите. Трябва да признаете съществуването на уникалната си сила. И най-вече, трябва да се отървете от отрицателното мнение, което имате за себе си. То няма да доведе до друг резултат, освен да ви дърпа назад. Разбирате ли?
Жената сияеше.
— Да, да, разбирам. Благодаря ви.
Рина протегна ръце към нея, сякаш за да я прегърне.
— Бъди благословена — рече тя. Направи драматична пауза и огледа залата, като осъществяваше зрителен контакт ту с един, ту с друг от присъстващите. — Повярвайте ми — додаде тя. — Знам какво значи да не можеш да вярваш — гласът й беше нисък, но енергичен. — Да се чувстваш безполезен. Да изгубиш желание за всичко. Да знаеш, че колкото и да се стараеш, никога в нищо няма да успееш. О, да, скъпи приятели. Знам какво значи да бъдеш напълно лишен от сила или самоуважение. Когато ме погледнете сега, вие виждате една енергична, преуспяла жена, която обича живота и се събужда всяка сутрин, изпълнена с вълнение и радост. Ще повярвате ли, че преди десет години бях с двайсет и пет килограма по-пълна? Че бях прахосала всичките си финансови резерви и бях потънала в дългове? Това е съвсем вярно, приятели. Бях изпаднала в дълбоко отчаяние. По цял ден опитвах да открия кой е най-бързият и безболезнен начин да сложа край на окаяния си живот.
Присъстващите попиваха всяка дума; на Ейприл й се искаше да стане и да им се изсмее на всичките. Как можеха да вярват на тези глупави измислици?
— Но аз избрах да не умирам — обясняваше Рина. — Реших да почерпя от динамичния потенциал на вътрешната си сила и да потърся промяна. Промяна, приятели. Мнозина от нас се страхуват от тази дума. Хората обаче са оцелели единствено благодарение на способността си да се променят, да се адаптират към променящите се условия на света около нас. Аз оцелях. Вие също можете да го направите — замълча за миг. — Но, за разлика от мен, не е нужно да го правите сами. Не е нужно да се лутате самотни из дивата необятна пустош. Трябва само да протегнете ръка… — тя изпъна дясната си ръка към публиката, — … и да поемете дланта ми.
Ейприл се изправи. Стана ненадейно. Не това бе възнамерявала да прави.
Все едно че внезапно я бе обладала някаква външна сила, която диктуваше действията й.
— Ти си измамница и лъжкиня, Рина Флеърти — прокънтя гласът й. — Ти си погълнато единствено от себе си, обсебена от себе си, възхитено от себе си чудовище, което така и не си направи труда да протегне ръка дори към собственото си дете.
Всички глави се обърнаха към нея. Маги хлъцна от изумление. Рина замълча. Дори от това разстояние Ейприл видя как пребледнява.
— Сети ли се поне веднъж, че имаш дъщеря? Лесно е да се забрави след почти трийсет години, нали? Но аз помня всичко много добре, майко. Помня много добре, че когато протегнах ръката си към теб, ти ми обърна гръб.
— Ейприл?
Всичкият динамизъм бе изчезнал от гласа на Рина. Той прозвуча тънко и слабо, а тя изведнъж заприлича точно на възрастта си.
— Учудвам се, че помниш името ми. Ти ме предаде. Ти съсипа живота ми.
Ейприл излезе от редицата и тръгна по тесния коридор между седалките — това бе единственото свободно място в залата. Трепереше. Усещаше, че всеки момент може да избухне в плач. Трябваше да се махне оттук.
— Ейприл, почакай! — извика Рина и тръгна напред.
Движението й разруши магията, приковала тълпата. Изведнъж всички започнаха да се движат. Хората възклицаваха, задаваха въпроси.
Настана хаос. Присъстващите наобиколиха Ейприл, заразпитваха я коя е, повлякоха я към сцената, макар желанието й да бе да излезе оттук.
Още повече хора наобиколиха Рина, която се мъчеше да си пробие път сред тях. Като през мъгла Ейприл дочу някакъв нервен женски глас:
— Махнете я оттук, за Бога, не можем да позволим това.
Докато опитваше да се промъкне сред тълпата, Ейприл изпита срам, защото почувства, че по бузите й рукнаха сълзи. Отчаяно бръкна в чантичката си за носна кърпа. Заедно с нея извади и червило и го стисна силно, сякаш за успокоение.
Чу се звук като от отваряне на шампанско.
Някой изпищя.
— По дяволите — изръмжа Блакторн.
Хвърли се към стройната жена. Беше изумителна — червеникавокестеняви коси, огромни очи и фантастични крака — и беше смъртоносна.
— Застреляха я. Божичко, някой я простреля! — викаше невярващо някакъв глас. — Помогнете й! Простреляха я!
— Дяволска работа — възкликна под носа си Роб.
Огромният ръст му помагаше да си пробие път сред тълпата. Настана паника. Това не бе особено приятна гледка.
Не можеше да види Рина. Сигурно бе паднала.
Затова пък виждаше така наречената изоставена дъщеря. Много по-вероятно бе да е пациентка на някоя психиатрична клиника. За първи път чуваше за някаква отдавна изгубена дъщеря.
Тя се стремеше към вратата. Не се и надявай, госпожичке. Хвърли се диво, обви ръка около врата й и я накара да изгуби равновесие. Тя падна заднишком върху него. Усети финия й парфюм, когато я притисна с всичка сила към тялото си и изви ръцете й отзад, така че накрая тя извика.
— Пусни го — прошепна в ухото й той.
Със свободната си ръка опипом намери и извъртя дясната й китка.
За момент тя се отпусна безсилно, след което цялото й тяло настръхна в отговор на атаката. Брюнетката заохка тихо. Звукът му се стори чувствен. Тя се извиваше, но той я държеше здраво. Беше мека и в същото време — гъвкава и силна.
— Блакторн! — извика някой. Заприлича му на Карла. — Блакторн, по дяволите, тя си отива. Не напипваме пулса й…
Наоколо се носеха възбудени гласове:
— Някой да извика „Бърза помощ“! Повикайте линейка! Имаме нужда от линейка, побързайте!
— Мили Боже, застреляха я!
— Залегнете всички, залегнете! В залата има убиец!
— Пуснете ме, умолявам ви. Mon Dieu, моля ви, тя ми е съпруга.
Адреналинът пееше в ушите на Роб. Изви отново ръката на своята пленница и я усети как трепва.
— Знаеш ли къде свършват убийците в Калифорния? — прошепна той в ухото на непознатата, която бе притиснал до тялото си. — В малка стаичка, наречена газова камера. Пусни го, казах.
Ръката, която бе извил се разтвори и пусна оръжието. То се плъзна от пръстите й и тупна в краката им с метален звук.
И Блакторн, и жената се втренчиха в сребристата гилза от червилото.
Роб разтвори пръстите на другата й ръка; беше празна.
Тя потрепери. Гласът й прозвуча приглушено, но ясно.
— Махни си ръцете от мен.
Той отпусна донякъде хватката си, но продължаваше да я държи здраво. Хората започваха да ги гледат.
— Къде е пистолетът? — попита Блакторн.
Тя дишаше тежко. Усещаше вибрациите на тялото й.
— Какъв пистолет? — прошепна жената.
— Изстрелът дойде отсам, дявол да го вземе. Видях как бръкна в чантата си и извади оттам нещо метално. Само секунда след това се чу изстрел и тя падна.
Жената се съпротивляваше или по-скоро — опитваше се да го направи. Роб я притискаше толкова силно, че чувстваше топлината на гърдите й, на бедрата.
— Рина ли е? — попита тя. — Не разбирам. Бръкнах в чантата си за носна кърпичка. Какво… какво стана? Кой сте вие? Рина мъртва ли е?
Инстинктите на Блакторн крещяха, че е направил грешка. Тя не приличаше на хладнокръвен убиец, а хората мърмореха и оглеждаха нервно помещението за други подозрителни субекти.
Всичко бе станало толкова бързо. Акустиката на залата бе разпръснала във всички посоки звука от изстрела и никой не бе разбрал откъде бе прозвучал.
Въпреки това не му се искаше да я пуска. Завъртя я с лице към себе си. Хвана я за косите и издърпа назад главата й. Господи, колко красива беше. Големи сини очи, разширени от смайване, от страх и… хмм, да, това определено беше гняв.
— Каква е връзката ви със Сабрина дьо Севини? — попита той.
— Аз съм й дъщеря — вирна брадичка. — Не съм я застреляла аз. Тя ми е майка.
— Вие сте лъжкиня — заяви Блакторн. — Познавам семейството и вие не сте от тях.
Тя като че ли се отдръпна. Лицето й поруменя и тя извърна поглед.
Роб я пусна и отстъпи крачка назад. Жената поклати глава и от кока й се отделиха кичури червеникави коси. Разтърси конвулсивно рамене и се огледа диво.
— Къде е тя? Трябва да я видя. Заведете ме при нея, моля ви.
Той се поколеба само за момент. Това можеше да разкрие много неща в зависимост от реакцията й.
— Окей. Да вървим.
Хвана я здраво за ръката, готов да я дръпне. За негова изненада, тя не направи опит да се съпротивлява. Пръстите й го стиснаха на свой ред и той осъзна, че тя се страхуваше… и най-вероятно бе в състояние на шок.
— Охрана — заяви той, като си пробиваше път през тълпата. — Дръпнете се. Охрана. Пуснете ни да минем.
Около тялото, отпуснато върху пода, се бе струпала смълчана групичка хора. Блакторн видя Арман, който жестикулираше по типично галски обичай, а по бузите му се стичаха сълзи. А Изобел, прекрасната Изобел, с побеляло като платно лице, бе коленичила и държеше в скута си главата на втората си майка. В това време Карла, възседнала своята клиентка, полагаше трескави усилия да я върне към живота.
Изстрелът я бе улучил в главата. Трябва да беше или двайсет и пет или двайсет и две калибров куршум, реши Роб, като видя малката синкавочерна дупка. Бе влязъл точно в средата на челото, над носа. Съмняваше се, че ще намерят изходен отвор. Куршум с такива размери би изгубил мощта си, веднъж попаднал в черепа, като причини смъртоносни поражения в меките тъкани на мозъка.
Отпуснатата уста и разширените зеници потвърдиха онова, което и без това бе очевидно — Рина дьо Севини беше мъртва.
Мнимата дъщеря охкаше и се олюляваше край него. Блакторн я обхвана през кръста, преди да е паднала. Тя се вкопчи в него, очевидно забравила бруталното му държание само преди минути. Завря лице в шията му и се притисна в него, като потръпваше и мърмореше нещо.
То звучеше като:
— Не ме оставяй, мамо. О, мамо, моля те, не си отивай.