Линда Барлоу
Нежна разплата (24)

Двадесет и трета глава

В събота вечерта Ейприл работеше в кабинета си, когато по домофона се позвъни. Погледна часовника си. Почти единайсет.

Сигурно беше Блакторн. Не беше се обаждал. Не очакваше да се появи така без предупреждение, но той и преди я беше изненадвал…

Пооправи косите си, докато отиваше към домофона.

— Да?

— Кейт е тук, мис Харингтън — обади се портиерът от входа. Той, разбира се, познаваше момичето, както всички останали портиери, които работеха тук. — Тя се готвеше да си отключи със своя ключ, но аз реших, че е по-добре да ви предупредя.

— Окей, благодаря, нека се качва — рече младата жена.

Колкото и да се бе привързала към Кейт, изпита разочарование, че не беше Роб. Той я беше докарал рано сутринта, беше я целунал страстно и бе споменал, че ще работи през целия ден по случая. Не бе казал нищо по въпроса кога ще се видят отново, но знаеше, че рано или късно ще й се обади.

През целия ден бе плувала в някакво приятно блаженство и бе мислила за него. Той бе чудесен любовник — всеотдаен, внимателен и чувствителен. Но същевременно не се боеше да държи в свои ръце контрола и да има изисквания и това бе много възбуждащо.

Щом чу стъпки в коридора, Ейприл отключи резетата, отвори входната врата и малката й приятелка побърза да влезе; беше мокра и неспретната. На рамото си бе преметнала раничка, която издрънча, когато я постави на пода.

— Кейт? Вече е почти единайсет. Не би трябвало да се шляеш из нюйоркските улици в този час.

— Трябваше да дойда. Съжалявам, но този уикенд той е пак с онази ужасна жена и аз не мога да понеса повече това положение. Реших да напусна. Може ли да прекарам тук нощта?

— Коя ужасна жена? — попита Ейприл, като пое подгизналия шлифер, преди момичето да го е пуснало върху персийския килим.

Нейната гостенка направи физиономия и занарежда:

— Здравейте, всички вие, аз съм Дейзи и се кандидатирам за Сената на Съединените щати и, повярвайте ми, сладурчета, имам нужда от вашите гласове.

Младата жена се усмихна.

— Не харесваш ли Дейзи? Изненадана съм. На погребението на майка ми останах с впечатлението, че всички я харесват.

— Толкова е неискрена. Освен това той изглежда се среща с нея. Това е отвратително. Тя може да му бъде майка, а те спят в едно легло.

— Тя не е толкова стара. Мъжете никога не са преставали да поддържат връзки с по-млади от тях жени. Няма причина да не става и обратното.

— Но защо това трябва да се случи точно с баща ми?

Ейприл сви рамене. Интересно какво бе открил Роб във връзка със смъртта на Миранда. Когато научеше, че красивият й млад любовник е заподозрян в убийството на двама души, Дейзи Тюлейн несъмнено щеше да прецени, че е наложително, от политическа гледна точка, да прекъсне връзката си с него.

— Дейзи и баба ти са били добри приятелки, нали? — попита тя.

— Приятелки? Да, така е, бяха приятелки — изсумтя Кейт. И се насочи към кухнята. — Имаш ли пица?

— Не, но мога да ти направя сандвич. Баща ти знае ли, че си тук?

— Не, измъкнах се тайно. Те бяха заети в спалнята, бяха затворили вратата — погледна я през рамо и направи физиономия. — Наистина отвратително.

Няколко минути по-късно момичето седеше пред кухненската маса, дъвчеше сандвич с фъстъчено масло и го поливаше с мляко. Ейприл си направи чаша чай и се настани срещу нея.

— Защо преди малко се изказа така саркастично за Рина и Дейзи?

Кейт сви рамене и я погледна смутено.

— Казах ти, Дейзи е много неискрена и фалшива.

— Не си ли виждала рекламния запис на баба си с нея? — настояваше младата жена.

Нощната й гостенка я изгледа така, сякаш току-що бе изрекла нещо невероятно наивно.

— Всичко това са сценарии; те не са реални. Баба ми го обясни веднъж. Те са като телевизионна пиеса. Всичко е само думи.

— Знам това, Кейт, но свидетелските показания на интервюираните хора са представени по такъв начин, че зрителите да могат да ги приемат като сравнително искрени.

Момичето вдигна вежди.

— Кейт, искам да те питам нещо.

Досега не се бе сещала да я пита за приятелските връзки на майка си, но очевидно точно от нея можеше да разбере нещо, тъй като бе прекарвала доста време с Рина.

— Да — отвърна Кейт и посегна към картонената кутия, за да напълни отново чашата си с мляко.

— Рина казвала ли ти е някога нещо за някаква книга, която пишела?

— Каква книга?

— Предполагаме, че е пишела книга за своя живот.

— Искаш да кажеш, автобиографията й ли?

— Знаеш ли за нея?

— Разбира се. Дори ми е чела откъси от нея на няколко пъти. Беше гот.

Ейприл усети, че възбудата й нараства. Това бе първото незаинтересовано твърдение за съществуването на ръкописа.

— Кейт, знаеш ли къде е държала ръкописа?

— Защо?

— Ами, изглежда е изчезнал, т.е., никой не е успял да го открие след смъртта й.

Момичето престана да дъвче.

— О! Това някакъв ключ ли е?

— Не знам. Но аз бих искала да хвърля един поглед на ръкописа. Както и мистър Блакторн. Той също се интересува от него.

— О, той ли. Не го харесвам — захапа сандвича си. — Може той да я е убил.

— Не ставай глупава. Той й беше бодигард.

— Веднъж гледах филм, в който убиецът беше самият бодигард. Той бе идеалният, тъй като знаеше всичките й привички и дневното разписание. И имаше достъп до нея, така да се каже. Е, само дето жената се досети накрая, когато беше почти прекалено късно.

— Да, но в този случай Блакторн се опитва да разкрие убиеца. И този ръкопис може да се окаже важен. Виждала ли си я да работи върху него?

Кейт кимна.

— Но никога не съм виждала истински ръкопис, или книга, или някакви книжа, или каквото и да било от този род. Искам да кажа, никога не съм виждала нещо принтирано. Тя ми го четеше направо от компютъра.

Ейприл отвори уста и я затвори отново. Чувстваше се като истинска глупачка. Нищо чудно, че не беше открила книгата. Бяха търсили някакъв обемен ръкопис, а не един или няколко файла в компютър.

— Какво? — обади се Кейт, като дъвчеше.

— Нищо — компютърната й неграмотност отново се изпречваше на пътя й. Просто нямаше избор, трябваше да се научи да борави с проклетото изобретение. — Просто се проявих като глупачка, това е.

Кейт кимна, сякаш фактът за глупостта на възрастните бе нещо съвсем нормално и широко разпространено, за да си струва да го коментира.

Не всички възрастни обаче бяха глупави, припомни си младата жена. Полицията трябва да се бе сетила за възможностите на компютърната техника. Бяха й казали, че полицията е проверила всички компютри в офиса. Спомни си и коментара на Роб по повод липсата на компютър в апартамента на Рина.

— За кой компютър говориш? За онзи в офиса й в „Перспективите на силата“ ли?

— За нейния лаптоп — отвърна момичето. — Баба работеше почти само с него.

— Не знаех, че е имала лаптоп. Нито тук, нито на работа. Мислиш ли, че го е взел Арман?

Лицето на Кейт почервеня.

— Много харесвах лаптопа — произнесе бавно тя. — Тя ми даваше да го ползвам винаги, когато поискам — отмести встрани поглед и задъвка долната си устна. — Реших, че щеше да предпочете да го остави на мен. Искам да кажа, че знаеше колко искам да стана писателка. Затова… не мислех, че ще има нещо лошо, ако просто го взема, за да го ползвам.

Оу! — помисли си Ейприл. — Значи Рина е имала портативен компютър. И Кейт, която е идвала най-често в апартамента както преди, така й след нейната смърт, го е взела.

Липсващият ръкопис се намираше в ръцете на едно дете.

 

 

— Не беше редно, нали? — попита малко по-късно Кейт. Изглеждаше смазана. — Трябваше да попитам, преди да го взема. Така прилича на кражба, нали?

— Сигурна съм, че баба ти наистина би искала да го остави на теб — побърза да отвърне Ейприл. — Но наистина трябваше да кажеш на някого. Той може да се окаже много важен, в зависимост от това какви файлове са съхранени в него. Къде е компютърът?

— О, тази част е най-лесната — Кейт изчезна в антрето и се върна с раничката си. — Тук е. Нося го навсякъде с мен, в случай че се наложи да запиша нещо, което не искам да забравя — отвори тежката чанта и извади от нея тънка кутия. — Ето го.

Ейприл се засмя, отчасти от облекчение и отчасти — от щастие. Дали сега загадката щеше да бъде разрешена?

— Не съм трила нищо от хард диска. Искаш ли да ти намеря файловете? Аз съм факир по компютрите.

Младата жена не беше сигурна дали трябва да правят това — може би беше редно да се обади в полицията или на Роб, но…

— Акумулаторът е изтощен — заяви малката й приятелка, като опита да го включи. — Скоро ще трябва да се зарежда. Няма значение, ще го включим към електрическата мрежа. — Бръкна отново в раничката и измъкна някакъв кабел. Пъхна единия край в портативния компютър, а след това Ейприл го включи в контакта. Малката машина започна да бръмчи. — Окей, сега вече можем да започваме — обяви Кейт.

Лаптопът изписка веднъж, след което по екрана му започнаха да се сменят бързо някакви графики и таблици. Пръстите на момичето летяха върху клавиатурата и предизвикваха появата на нови цветни образи и красиви пиктограми.

— Е, не го виждам — заяви след няколко минути то. — Във файловете на баба тук няма кой знае какво. Освен „Солитер“ — той се появява автоматично заедно с „Уиндоус“. Но няма нищо кой знае колко интересно или предизвикателно. На големия 485 вкъщи имам качени няколко страхотни игри.

— Всичко, свързано с компютрите, е непозната територия за мен — обяви с крива усмивка Ейприл.

Кейт се бе съсредоточила върху екрана.

— Но машинката е много добра. Не толкова бърза като по-големите версии, но има цветен монитор. Повечето лаптопи нямат.

Младата жена кимна. Тя се бе привела над раменете на своята приятелка и опитваше да разгадае действията на детето.

— Виж, сега съм в менюто с файловете. Търся файловете на книгата, но те не са тук.

— Откъде знаеш?

— Помня името на файла. Беше го нарекла „Спомени“. Нали разбираш, файловете бяха „Спомени 1“, „Спомени 2“ и т.н. Вероятно всяка глава е била в отделен файл. Тук обаче няма нито един, а би трябвало да бъдат много. Поне няма файлове с такова име.

— Може би е променила имената им.

— Да, възможно е. Нека да влезем в някои, за да видим. Трябва да влезем в нейния word processor, виждаш ли как? Или просто да го потърсим в DOS, но текстът няма да е форматиран по същия начин.

— Щом казваш — отвърна Ейприл.

— Наистина ли не знаеш да работиш с компютър? А аз мислех, че всички могат да ползват поне „Уиндоус“. Лесно е. Искаш ли да те науча?

— Да, но не точно сега. Най-важното в момента е да намерим автобиографията й.

— Всичко това ми прилича на кореспонденция. Писма и тем подобни. Виждаш ли буквите „Псм“ след името на файловете? Те се използват често, когато става дума за писма. Или пък „Пис“, или евентуално датата.

Натисна някакви бутони и върху екрана се появи текстът на кратко писмо. Беше адресирано до някаква жена в Арканзас, чието име бе непознато на Ейприл. Очевидно това бе отговор на писмото на някоя почитателка — все същите неща от рода на „вземи здраво в ръце твоята сила“.

— Скука — заяви момичето. „Отвори“ още няколко писма, но нито едно от тях не изглеждаше особено интересно. Младата жена обаче стигна до извода, че ще трябва да се научи да работи самостоятелно с машинарията, за да може да ги прочете внимателно, в случай, че в кореспонденцията на Рина имаше нещо, което можеше да им бъде от полза. — Нека да опитам някоя от другите директории — рече Кейт. — Тук обаче няма кой знае колко. Има една лична поддиректория. Да вляза ли в нея? Звучи ми познато. Може би книгата е записана именно тук.

— Добре, нека да видим какво има там.

— Хмм. Странно — заяви след малко тя. — Директорията е празна. Ако не смятаме двата базови файла, които се появяват винаги, когато създаваме директория.

— Може ли да се създаде директория и да не се използва? — попита Ейприл.

— Разбира се. Можеш също да я използваш, а след това да изтриеш файловете. Ще опитам нещо, съгласна ли си?

— Ти знаеш какво се прави тук, Кейт. Аз нямам представа.

— Тук би трябвало да има програма, която да възстановява изтритите файлове, ако отгоре им вече не е записано нещо друго. Създадена е в случай, че човек изтрие нещо по погрешка. И така ще опитам да възстановя изтрити файлове с име „Спомени 1“, „Спомени 2“ и т.н. Може да са още тук.

Компютърът забръмча отново. Кейт опита няколко комбинации, след което поклати глава.

— Не. Много лошо. Това, разбира се, все още не означава, че никога не са били тук. Може да е записала отгоре им нещо и след това да е изтрила и него, което би било свръхпредпазна мярка.

— Но това няма ли да изтрие цялата й творба?

— Може да я е презаписала. Нали се сещаш, на дискети.

— Онези огъващи се пластмасови неща?

— Да, само че в лаптопите се използват по-малките, от 1.44 МБ. Сега се сетих, че забравих да проверя флопито. Би било смешно, ако въпросната дискета е била тук през цялото време. Аз никога не използвам флопито. Това е глупаво, между другото. Всеки би трябвало да се подсигурява, като презаписва нещата си и върху дискета — натисна някакъв бутон отстрани на компютъра и заопипва с пръсти. — Не. Няма дискета — вдигна поглед към Ейприл. — Но книгата е тук, бас държа. Ако не е тук и не е принтирана, значи е някъде, презаписана на дискета.

— Защо някой би написал книга на компютър, за да я изтрие после и да я пази върху дискета?

— За да не може друг да направи това, което правим ние с теб в момента. Много по-лесно е да се скрие дискета, отколкото компютър. Знам, че беше тук. Сигурна съм в това. Обзалагам се, че ако открием дискетата, ще открием и липсващия ръкопис. А може би и убиеца на баба.

Ейприл я прегърна.

— Може би си права.

— Бас държа, че е скрита някъде тук. Или, ако не е тук, може би е в офиса на баба. Може ли да ти помогна при търсенето? — момичето сви ръце в юмруци. — Искам да хванем онзи, който го е направил… наистина искам.

— Разбирам как се чувстваш. Аз обаче бих се чувствала много по-добре, ако знам, че не участваш във всичко това. И че си в безопасност.

Кейт я изгледа с широко отворени очи.

— Мислиш, че ще опитат да ни убият?

— Теб не, със сигурност. Не и мен, надявам се.

Кейт я стисна здраво за ръката.

— Бъди предпазлива.

— Така възнамерявам. А сега нека се обадим на баща ти, съгласна? Той сигурно се тревожи за теб.

— Нека да се тревожи — изръмжа момичето.