Линда Барлоу
Нежна разплата (2)

Първа глава

Анахайм, Калифорния

— Шегуваш се — възкликна Маги. — Майка ти е имала връзка с Джон Кенеди?

— Точно така — отвърна Ейприл.

Изправи се поруменяла и отключи вратата на едно от отделенията в дамската тоалетна в Анхаймския конгресен център. Взе чантата си, пълна с рекламни листовки и брошури и се приближи до огледалото, за да среше дългите си до раменете кестеняви коси. Все още бяха гъсти и, слава Богу, сред тях не се виждаха бели нишки, но трябваше да отиде да й подрежат неравните връхчета, преди да тръгне за Калифорния. Опъна я силно и я задържа на темето си.

Русите коси на Рина изглеждаха винаги безупречно.

— Оу! — обади се Маги от една от другите тоалетни. Бяха заети поне още две, а една жена с напрегнато изражение и строг кок се миеше на една от мивките, но Маги не направи опит да понижи глас. — И как се е запознала с него? Когато е бил президент ли? Ти запозна ли се също с него?

— Запознах се, разбира се. — Ейприл оправи полата си, опъна блузата и намести етикета с името си, закачено на ревера на сакото й. На него пишеше: „Ейприл Харингтън, продавач на книги, книжарница «Поизън Пен», Бостън, Масачузетс“.

Аз обаче не бях особено мила с него. Един ден дори му казах, че и двамата с майка ми ще отидат в ада. — Усмихна се. — Като дете често съдех другите.

Маги излезе от тоалетната и приглади червената рокля по пищните си бедра.

— Как изглеждаше той? — попита тя, като се присъедини към приятелката си пред огледалото. Етикетът върху гърдите на Маги Маккей я идентифицираше като продавачка от Съмървил, Масачузетс, в книжарница, специализирана за любовни романи. С Ейприл се бяха запознали преди четири години на конференция на Асоциацията на книгоразпространителите в Ню Ингланд и бяха станали близки приятелки. — Той беше ли така секси, както разправят всички?

— Боже, Маги, аз бях само на девет години. Освен това му бях страшно ядосана. Той беше моят герой, както впрочем на още много хора по това време. Изпитвах възхищение към него, уважавах го, обожавах го. Гледах семейство Кенеди по телевизията и мечтаех за подобно семейство. А после открих, че той спи с майка ми и го намразих. По това време все още малцина знаеха, че той всъщност е един Донжуан. Вярвах, както всички останали, в мита за безупречния му брак с Джаки, за скъпите му деца, за американската мечта. Когато всичко това беше разбито… Е, аз просто не можах да разбера.

— Значи са имали връзка. Майка ти не се е виждала с него само един-два пъти?

— О, разбира се. Майка ми разбираше от тези работи и това бе настина голям удар за нея. Не беше от тези, които биха изпуснали подобна златна възможност.

— Това е невероятна история, Ейприл! — възкликна Маги. — Не мога да повярвам, че не си ми я разказала досега.

Ейприл нанесе червилото с едно движение на китката си, а след това притисна устни една в друга, за да го размаже равномерно, като опитваше да се съсредоточи върху тази дейност. Стомахът й обаче се бе свил, а дланите й бяха потни. Още много неща не беше разказала на своята приятелка, не само за майка си, а и за самата себе си.

— Преселихме се във Вашингтон. — Извади от чантата спирала, отвори я, но в последния момент размисли и реши да не я използва. Винаги зацапваше туша по миглите си. — Двамата се виждаха през следващите няколко месеца. Тя беше добра. „Чифтосвай се само с водача на глутницата“, това беше мотото на майка ми. Хванеше ли се с някой мъж, тя му влизаше под кожата, така че той не желаеше да се раздели с нея, та дори да беше президент на Съединените щати.

— Оу! — провикна се отново Маги. — Откакто те познавам, дори не си споменавала за майка си.

Ейприл срещна погледа й в огледалото.

— Не съм споменавала, защото тя ме изостави, когато бях на дванайсет години, за да последва в Париж новия си любовник — някакъв французин, с когото се бе запознала покрай връзката си с Кенеди. Обеща да изпрати да ме заведат при нея. Но така и не го направи.

Маги кимна; тъмните й очи бяха пълни със симпатия. Жената със строгия кок също кимна. Тя бе отделила необичайно много време за измиване и изсушаване на ръцете си с безупречен маникюр. Най-сетне вдигна своята купчина материали от конгреса, на върха, на която лежеше биографията на последното величие, обърна се към Ейприл и рече:

— Извинете, но нямаше как да не чуя разговора ви. — Погледна към етикета на ревера й и продължи: — Вие ли сте специалистката по криминалетата? Ейприл Харингтън? Видях статията, посветена на вас в „Пъблишърс Уикли“ преди два месеца.

— Е, истинските специалисти са нашите читатели — отвърна Ейприл. — Ние само се опитваме да задоволим техните вкусове с богат избор от нови и класически криминални романи.

— Майка ви жива ли е още? — попита жената. Очевидно не се интересуваше от продажбата на криминалетата. — Ако е жива, трябва да напише книга.

Бръкна в чантата си и извади визитна картичка, която подаде на Ейприл. На нея пишеше: „Сандра Лестринг, литературен агент“. След това следваха адрес и телефонен номер в Ню Йорк.

Ейприл кимна, когато разпозна името. Сандра Лестринг представляваше неколцина прочути клиенти, в това число две филмови звезди, политици и дори един-двама романисти.

— Мнозина все още се интересуват живо от всичко, свързано с Джон Кенеди — додаде тя.

Ейприл се усмихна.

— Благодаря, но сте закъснели. Тя си има вече агент.

Сандра Лестринг сви рамене.

— Въпреки това бих ви била благодарна, ако ме имате предвид. Човек никога не знае. Понякога тези неща се развиват от само себе си.

— Ще ви имам предвид — отвърна учтиво Ейприл, когато жената се обърна да излиза от дамската тоалетна.

Маги наблюдаваше приятелката си в огледалото. Огромните й кафяви очи я гледаха замислено.

— Ейприл? Какво искаш да кажеш с това, че майка ти си имала агент? Коя точно е майка ти? Тя с книгоиздаване ли се занимава? Божичко, Ейприл, да не би да е тук на конгреса?

Ейприл срещна погледа й и кимна. Това, в крайна сметка, бе причината да измине целия път до Калифорния, за да дойде на тазгодишния конгрес на Асоциацията на американските книгоразпространители и бе оставила Брайън, своя съдружник, да се оправя с книжарницата и с клиентите, в което впрочем бе талантът му. Той можеше да обсъжда в продължение на часове фабулата и героите на някое криминале с група очаровани жени на средна възраст, които се събираха край него, за да слушат лекцията му. Той помнеше всичко до най-малките подробности от романите на Агата Кристи. Можеше да рецитира стиховете на Адам Далглийш. Очевидно знаеше интимни подробности за живота на Джеймс Лий Бърк и обичаше да разказва на клиентите как веднъж се возил в такси, карано от Карлота Карлайл.

Брайън познаваше отлично криминалния жанр и клиентите го обожаваха. Беше й много приятно да знае, че може да остави книжарницата в способните ръце на човек, на когото има доверие.

Погледна часовника си. След петнайсет минути Рина, майката, която Ейприл не беше виждала от почти трийсет години, щеше да се появи пред публика, нещо, което правеше много рядко.

Възнамеряваше да се изправи очи в очи срещу нея.

 

 

Роб Блакторн се взря отново в снимката на Джеси.

Не трябваше да прави това.

Беше безсмислено.

Нездраво.

Чиста загуба на време.

Трябваше вече да бъде над това. Всички го казваха. Бяха минали почти две години.

Погледна към барчето, безвкусно дегизирано като скрин, който се намираше в стаята му в луксозния хотел „Четири сезона“ в Нюпорт Бийч. Изкушаваше го откакто бе прегледал съдържанието му предишната вечер. Ключът за барчето се намираше върху най-горното чекмедже на скрина, до купата за лед и винените чаши.

Блакторн погледна часовника си; показваше 12:39 по обяд. Всъщност не беше 12:39, а десет без двайсет. Когато пристигна снощи, забрави да го настрои по калифорнийско време.

Беше едва девет и половина сутринта, а той вече имаше нужда от алкохол.

Не, че имаше проблем с пиенето, т.е. вече нямаше.

Не, човече, този път се пристрасти към нещо друго. Към някой друг. Този път твоят наркотик е Джеси. Вкопчил си се в една жена, която вече я няма. И никакъв „Бети Форд Сентър“ няма да ти помогне.

Погледът на Роб се насочи отново към барчето. В него не можеше да няма шише „Чивас“. Точно това щеше да му помогне да позабрави факта, че се бе върнал в Калифорния, където бе умряла Джеси.

Джеси. О, Боже, Джеси, Джес, Джес.

По дяволите. Взе ключа, пъхна го в ключалката, отвори малкия хладилник и извади малка бутилка уиски. Постави я върху телевизора, откъдето можеше да се наслаждава на чувствения, тъмнозлатист цвят на питието, когато слънчевите лъчи преминаваха през него.

— Можеш да гледаш, но по-добре не се докосвай до това, скъпи. Започнеш ли да пиеш пак като останалите идиоти от твоето семейство, кълна се, ще се върна и няма да ти дам мира.

— Това обещание ли е?

— Няма да ти хареса, помни ми думата. Аз няма да бъда някой от онези тъжни, слабовати призраци. Ще бъда демон, ще впия ноктите си в теб, ще разруша съня ти. Така че никакво пиене. Никакво бягство в прословутата бездна на Блакторнови. Обещай ми.

Обеща, разбира се. И удържа обещанието си. Засега. През всичките месеци след смъртта на Джеси бе съумял да удържи на изкушението. Днес обаче…

Името „Рина дьо Севини“ не му даваше мира. Върху това трябваше да се съсредоточи. Да се концентрира върху Рина. „Това трябва да те излекува, нещастник такъв“ — помисли си той.

Ела, Джеси, преследвай ме. Така или иначе го правиш непрестанно. Без теб не струвам нищо, независимо дали съм трезвен или пиян.

Посегна към уискито. Телефонът край огромното легло го прекъсна, преди да успее да отвори шишето. Блакторн се усмихна и поклати глава. Същото се бе случвало веднъж-дваж пъти и преди. Може би тя беше все още някъде край него. Не демон, а негов ангел хранител.

Приближи се до телефона и вдигна слушалката:

— Да?

— Блакторн — чу той остър женски глас, който позна веднага; беше Карла Мърфи от „Уърлд Систъмс Сикюърити“. — Обаждам се от конгресния център в Анахайм.

— Здравей, Карла. Какво става?

— Мисля, че е по-добре да дойдеш.

— Защо? Появата ми на сцената бе предвидена едва за лъскавото парти довечера.

— Е, оказва се, че клиентът не е доволен от този вариант — отвърна Карла. — Всъщност онзи, който настоява да дойдеш, е съпругът й. Казва, че така щял да се чувства по-спокоен.

— Добре — рече Роб.

Арман дьо Севини не му допадаше особено.

— Слушай, съчувствам ти — продължи Карла. — Целият този случай е чиста загуба на време, ако питаш мен. Тя дори не е особено популярен автор, доколкото знам.

— В действителност е порядъчно популярна — отговори Блакторн. — Може би в Европа малко повече, отколкото тук, но последователите й и в Америка не са никак малко, откакто по кабелната започнаха да въртят видеозаписа с всичките му там сенатори, астронавти и филмови звезди, възхваляващи „Перспективите на силата“ и нейната програма за преобразяване на личността.

— Е, кой тогава ще иска да я убива? Някой, неуспял да трансформира личността си ли? Боже мили. Като си помисля само, че можех да бъда включена в наблюдението на мафията, а не да гния на скапания конгрес на книгоразпространителите.

Роб се усмихна. После въздъхна и погледна отново към уискито. Карла бе извършила под негово ръководство повечето работа по случая. Именно тя бе анализирала нуждите на Рина и бе съставила план как да я пазят. Това устройваше Блакторн. Прекрасно го устройваше.

— А защо според вас някой би искал да ви убие? — бе попитал Рина, когато тя бе настояла, с типичния си величествен вид, именно той лично да се заеме със случая.

— Може би защото знам прекалено много тайни за прекалено много хора — бе отвърнала тя и това напомни на Блакторн, че тя знаеше доста и от неговите собствени тайни.

— Блакторн? — обади се Карла. — Чуваш ли ме?

— Да, чувам те. Какъв точно е проблемът тази сутрин?

— Не само съпругът се оплаква. Приятелката на Рина, Дейзи Тюлейн също е загрижена.

— Феминистката, която се готви за сенатор.

— Точно така. Очевидно преди няколко години Рина й е помогнала да се съвземе, а сега пък Дейзи е настроена покровителствено. Недоволна е, защото се договорили с нас за четирима бодигардове, а ние сме били осигурили само трима.

— В Договора се казва: „… неколцина бодигардове и достатъчно защита“, за Бога. Даже двама са предостатъчно.

— Е, не е съвсем така. Ситуацията е доста сложна, Блакторн. Рина настоява да се срещне със своите „приятели“, както ги нарича — непознатите хора, купили нейните книги и записи и опитали програмата й за придобиване на личностна сила. Сега, докато разговарям с теб, тя раздава автографи в онази сводеста зала, заобиколена от няколкостотин човека.

— А тя как очаква да я защитим, ако не следва нашите указания?

— Откъде да знам? Мога само да ти кажа, че много неща в цялата тази работа ме подлудяват. Това място не може да бъде осигурено. Първо на първо е огромно и из него във всички посоки се щурат хора, помъкнали книги и рекламни материали. Какво по-лесно от това да бъде пъхнат пистолет в някоя от купчините? Може да се скрие цял „Узи“. Не можем да осигурим безопасността й само с трима човека. По дяволите, и десетина няма да стигнат.

Страхотно, помисли си Роб. Очевидно нямаше да мине без неговата поява.

— Блакторн? — Карла замълча, след което додаде бавно: — Да не би да прекъснах нещо? Да нямаш среща? Бих могла да се, ъъъ… обадя отново след малко.

Той направи гримаса, щом долови надеждата в гласа й. Както всичките му приятели, тя също очакваше знак, че е заживял отново като нормален, самотен мъж с гореща кръв. Всички мислеха, че нещо с него не е наред, след като не бе успял да забрави мъртвата си съпруга.

Е, може би нещо наистина не беше наред. Може би нещо бе страшно объркано.

— Слушай — рече той. — Прекъсни незабавно раздаването на автографи. А след това затвори Рина в хотелската й стая, докато дойда. Аз ще поговоря с нейно височество за това какво може и какво не може да прави.

— Не мога да я затворя никъде, преди да мине лекцията й, която започва в десет и половина. Залата за провеждане на семинари е сигурна, но не можем да пресеем цялата тълпа, която е дошла да я чуе.

— В такъв случай направете каквото можете. Аз тръгвам.

— Благодаря, Блакторн.

Затвори телефона и върна бутилката уиски на мястото й в барчето.

— Един на нула за теб, Джеси — промълви той.

Господи, колко му липсваше само! Тук, в реалния свят, знаеше чудесно кои са враговете му — онези с оръжието. С тях човек можеше да се справи. Срещу убиеца на клетъчно ниво, който му бе отнел Джеси, обаче бе напълно безпомощен. И най-добрият бодигард на света не можеше да ни предпази от рака.

Но тя не трябваше да умира, дявол да го вземе. Можеше да живее, ако се бе съгласила да се подложи на подходящото медицинско лечение.

Престани, заповяда си той. Фокусирай вниманието си върху Рина дьо Севини, чийто живот си нает да пазиш.

 

 

— По-добре да тръгваме, ако искаме да успеем за семинара — заяви Ейприл.

Погледна за последен път към плана за разположението на залите и се запъти през тълпящите се хора към едно от най-оживените крила на конгресния център.

Издателите, и малки, и големи, бяха разположили сергиите в дълги линии, успоредни една на друга; те бяха отрупани с най-новите издания. Най-известните американски и международни издатели разполагаха с по-голяма площ; някои от изложените от тях издания бяха необичайни и екстравагантни. Имаше също така огромни афиши с корици от книги и увеличени снимки на прочути автори.

Много от споменатите знаменитости — в това число писатели-романисти, спортни величия, политици, филмови звезди — присъстваха във фоайето за промоцията на последната си творба. На един от щандовете се бяха появили първите екземпляри от новата книга на известна черна писателка. Набързо се пусна слухът, че тя самата ще се появи след малко. Всичките й романи бяха бестселъри и присъстващите искаха да се запознаят с нея.

Ейприл не обръщаше никакво внимание на присъстващите известни личности. Вместо това пробиваше път за двете с Маги към залата, запазена от издателска къща „Клестууд Лок Марс“, известна повече като „КЛМ“. Помещението беше запълнено с редици сгъваеми столове, наредени срещу подиум, окичен с плакати в човешки размери и широк видеоекран. Звучеше енергизираща музика, а нетърпеливите последователи заемаха местата си.

Маги се опъваше.

— Боже мили, Ейприл, нима ще ме накараш да присъствам на някоя от тези побъркани сбирки, посветени на увеличаване на човешкия потенциал и придобиване на сила? Чувала съм, че под тази джазова музика са записани действащи на подсъзнателно ниво послания като например: „платете нужната сума, присъединете се към нашия отбор“, за да ни накарат да се записваме на техните семинари я в Хаваите, я на Каймановите острови.

Ейприл се усмихна.

— Не се притеснявай, ще те удържа, ако изгубиш разсъдъка си и започнеш да се присламчваш към подиума.

Намериха две съседни свободни места на един от задните редове. Ейприл седна от края, в случай, че се наложи да излиза спешно.

Над подиума се вееше яркочервено знаме с надпис: „Перспективите на силата — ключ към вътрешната сила и външния успех“.

На стената зад подиума бе окачен яркожълт афиш с увеличено копие от корица на книга, върху който се виждаше развълнуваното лице на авторката и няколко цитата, изписани с яркосини букви, възхваляващи „невероятното, преобразуващо живота вдъхновение“ на творбата.

— Знам, че бизнесът ни не върви особено тази година, но това, което правим, е смешно.

Ейприл почти не я чу. Погледът й беше вперен в снимката на авторката. Майка й все още беше красива, дори след трийсет години. Чертите й изглеждаха някак си по-меки. Но, разбира се, това бе художествена фотография. В Рина нямаше нищо нежно. Абсолютно нищо.

Престана да чува шума наоколо. Отново се пренесе мислено в началото на 1965 година, на един от параходните докове на Нюйоркското пристанище. Беше се вкопчила в ръката на майка си. Помнеше всевъзможни дреболии — сиво-черния цвят на морето, оглушителната свирка на парахода, парата, която излизаше от устата й, когато дишаше. Но най-вече си спомняше Рина, стройна и стилна в червеното кожено палто, с прикрепена към яката лисича глава и опашка. Тя носеше кафяви ръкавици и шапка, кацнала върху блестящите й златисти коси.

До нея стоеше стройният, любезен французин, който я отвеждаше със себе си. Арман. Той беше вдовец с две малки деца. Имаше нужда от нова съпруга и майка за тях.

Ейприл го мразеше. Мразеше и двете му останали без майка деца. Но най-вече мразеше Рина, задето си отиваше от нея.

Корабът беше огромен. Черното му туловище се извисяваше като планина. Стълбичката вече бе спусната и по нея се качваха пътниците, като махаха за довиждане на своите близки, които оставаха на брега.

— Това ще бъде само за малко — казваше майка й. — Ще изпратя да те доведат веднага, след като се оженим и уредим всички документи. Ще трябва да ти извадим виза, нали разбираш. Тези условия не зависят от нас.

Ейприл разбираше, че майка й я лъже. Знаеше, че никога повече няма да я види.

Полагаше геройски усилия да не издаде какво означаваше за нея това.

— Хайде, шери, привършвай със сбогуването — нареди с привидно любезен тон Арман. — Трябва да се качваме, иначе ще ни оставят.

— Сестрата ще се грижи за теб, докато успея да изпратя да те доведат — рече Рина и кимна към суровата, едра монахиня от манастира, към който бе създадено училище с пансион за млади девици, където бе записана Ейприл.

Тя обаче нямаше да остане във вонящия манастир. Щеше да избяга. Щеше да се качи на друг параход и да отиде самичка в Париж. Но нямаше дори да навести майка си, щом стигнеше там, о, не, в никакъв случай. Щеше да си намери по-добра майка, с която да живее. Щеше да намери някой, който да я обича истински. Щеше да има семейство, истинско семейство.

— Ела да ме целунеш — каза Рина и се наведе. Острата муцунка на мъртвата лисица убоде момичето по бузата и то я блъсна грубо. — Бъди послушна — прошепна Рина. — Обичам те. Ще се видим скоро.

Лъжкиня, лъжкиня, лъжкиня — крещеше цялото същество на Ейприл. — Не ме оставяй, мамо. О, мамо, моля те, не заминавай!

Сестрата хвана апатично отпуснатата й ръка, докато Рина и Арман заизкачваха заедно мостика. Майка й се обърна в последния момент и й помаха весело. Вятърът размаха опашката на червената лисица.

Тогава огромният кораб я погълна.

Никой така и не дойде да я потърси, дори когато Рина и новото й семейство се върнаха в Ню Йорк.

Не беше виждала майка си от 1965 година. Беше изоставена и бе преживяла ужасни неща — неща, за които не искаше да си спомня. Тайни, изпълнени с насилие събития, станали все по вина на майка й…

— Добре ли си? — попита Маги и я докосна леко по ръката.

Ейприл кимна. Стомахът й се бе свил на топка, а дланите й лепнеха от пот. Съвземи се, смъмри се тя.

На входа настана оживление. Заедно с всички други, Ейприл изви шия към влизащата група хора. Щом тръгнаха към подиума, музиката зазвуча по-гръмко.

Първо видя другите. Арман, който бе доста остарял: впечатляваща, стегната фигура, среден ръст, с по-млад вид, отколкото можеше да се очаква от един седемдесетгодишен мъж. Косата му беше сребриста, кожата — загоряла от слънцето и гладка, с изключение на леките бръчици около очите, а килограмите, които му бяха малко в повечко, бяха изкусно скрити от хилядадоларовия му костюм.

През годините, откакто Рина я бе изоставила, Ейприл бе разучила всичко за него. Френски индустриалец от изтънчено семейство, което живееше в богатите си жилища ту в Париж, ту в Манхатън, той бе флиртувал с политици и дипломати по времето, когато се бе запознал с майка й, за да получи назначение като консул във френското посолство във Вашингтон. След сключването на втория си брак и завръщането в Париж, Арман се бе посветил на огромния семеен бизнес, най-внушителният, от които бе международна корабоплавателна компания, със седалище в Ню Йорк.

Ейприл разпозна и другите двама от обкръжението на Рина — един мъж и една жена. Беше изучавала достатъчно грижливо обемните брошури, издадени от фондацията, за да знае кои са те. Слабата чернокоса жена бе Изобел дьо Севини, едно от двете деца от първия брак, които Арман бе поверил на грижите на Рина. До нея беше Чарлс Рипли, личен помощник на Рина, млад мъж с червеникаворуси коси, румено лице и широка, приветлива усмивка, която можеше да съперничи на усмивката на Маджик Джонсън по искреност и очарование. Когато заизкачваха стълбите, той докосна за миг ръката на Изобел. Дали не бяха любовници, запита се Ейприл.

Кристиан, братът на Изобел, не се виждаше. Той беше наследник на баща си, макар, ако се вярва на слуховете, отношенията им да не протичаха особено гладко.

Все така под силните звуци на музиката, Арман, Изобел и Чарлс се хванаха за ръце и се поклониха на публиката. Бяха наистина много привлекателна група. И тримата бяха стройни и стегнати, с красиви дрехи и грижливо направени прически. Очевидно и тримата бяха успели да намерят вътрешната си сила.

Музиката отново се засили. Звездата на шоуто влезе през някаква незабележима врата вляво от сцената. Висока, масивна млада жена, която Ейприл не познаваше, следваше по петите елегантната блондинка.

— Ето я — обърна се Ейприл към Маги. Сухотата на собствения й глас я изненада. — Доста добре се е справила, а?

— Ъъ, кой?

— Сабрина дьо Савини, специалистката по придобиването на силата, вдъхновяващата говорителка, три пъти избрана за автор на бестселъри от „Ню Йорк Таймс“ — заяви Ейприл, като четеше изреченията върху лъскавата брошура, която й бяха подали на влизане. — Изглежда добре запазена, нали? Дори след трийсет години не е трудно да се види красотата, привлякла някога Джон Кенеди.

— Божичко, Ейприл! Сабрина дьо Савини ли е майка ти?

— Да. И аз съм й подготвила изненада.

 

 

Той се движеше с лекота из тълпата. Намери място отзад, без да привлече особено внимание. Не беше трудно да се промъкне в конгресния център. Според уговорката беше записан под името Джералд Мороу, дребен независим книгоразпространител от Индианаполис. Всички такси бяха платени; оставаше само да се подпише. Охраната си вършеше небрежно работата. Никой не го претърси и не откриха пистолета му.

Това беше „Колт Удсман“ калибър 22. Полуавтоматичен. Пълнителят събираше осем патрона, а в джоба си имаше още един пълнител. Но не очакваше да се наложи да стреля повече от един-два пъти. Това бе сравнително безшумен, ефикасен пистолет — точен, лесен за употреба. Когато дойдеше моментът да стреля, можеше да го скрие под един сгънат вестник. Охраната нямаше дори да забележи.

Банда аматьори. Тази работа бе доста лесна, даже прекалено лесна. Нямаше никакво предизвикателство. А той обичаше предизвикателствата. Обичаше да използва всичките си способности — умствените, както и физическите — докато изпълнява задачите, характерни за избраната от него професия.

Пресече фоайето, като вземаше брошури, кимаше, усмихваше се. На убийството още не му беше дошло времето.

Откри жертвата си без проблеми, след като прегледа дневния ред и се насочи към семинарната зала. Тя, също като него, държеше много да се придържа строго към своето разписание, да прави всичко точно по план. Това го възхищаваше.

Клиентите му я бяха описали чудесно. Руса. Елегантна. Очевидно богата. Остаряваща, но добре запазена.

Можеше да се справи с нея и по-рано — след като взе автограф — но реши да й даде възможност първо да привърши семинара. Кой знае, може би щеше да научи нещо от нея. Обичаше да чете, да учи. Вярваше, че трябва непрекъснато да подобрява ума си. Вероятно го чакаше дълъг живот. За разлика от тази жена. Неговата мишена.

На нея й оставаше да живее по-малко от час.

Реши да я застреля, когато тръгне да излиза от залата. Моментът беше чудесно избран. Хората щяха да започнат да се тълпят край изхода. Щеше да се слее с наблъсканите едно до друго тела. Беше се усъвършенствал в създаването на неподлежаща на описание външност, която не се отличава по нищо от масата — среден ръст, средно слаб, средно дълги кестеняви коси. Никакви отличителни черти или белези. Приятно лице, така поне твърдяха жените. От лицата, които вдъхват доверие.

Протегна се, за да се намести по-удобно върху евтиния стол с подвижна седалка. Приготви се да слуша и да научава.

А убийството — когато му дойдеше времето.