Линда Барлоу
Нежна разплата (38)

Тридесет и седма глава

Когато на вратата се позвъни, Кейт работеше върху най-новия си разказ, „Убийците от банята“. Неговата главна героиня бе една тийнейджърка, която, в ролята си на любител-детектив, разкрива убиеца. Отиде да отвори и се озова пред Ейприл, мистър Блакторн и агента от ФБР, който я бе разпитвал в болницата. Те влязоха, последвани от две нюйоркски ченгета. Всички имаха доста мрачен вид и внезапно я обхвана страх. Да не би да бяха дошли да арестуват баща й?

Ейприл я дръпна на една страна.

— Всичко е наред, Кейт — рече успокоително тя. — Дядо ти тук ли е?

— Да, тук е от няколко дена. Добре ли си? Казаха, че липсваш!

— Добре съм. Къде е баща ти?

— В кабинета си, мисля. — Всъщност той беше с Дейзи, която се бе появила неочаквано. Не изглеждаше обаче, че там става нещо особено отвратително. Всъщност — бе подслушвала пред вратата — Дейзи плачеше. Може би бяха скъсали. Ако това бе така… е, Кейт се чувстваше малко виновна. Може би не трябваше да изпраща онова анонимно писмо на Дейзи… — Дядо е горе. — Погледна смутено към Блакторн и ченгетата. — Какво правят тук те?

— Трябва да поговорят с дядо ти.

— Защо?

Роб се приближи до Ейприл. Двамата май са наистина близки — помисли си момичето. — Виж как я гледа. Божичко, точно се бе избавила от Дейзи, сега пък Блакторн бе заел Ейприл.

— Онзи, който те простреля — обясни той. — Хванахме го.

Кейт поклати глава. Хванали ли го?

— Какво означава това? Мъртъв ли е?

— Не. Но е в болницата. Заобиколен от охрана. Убил е много хора. ФБР претърсили апартамента му и открили албум с изрезки, пълен с доказателствен материал. Ще лежи в затвора до края на живота си.

— Оу! — възкликна детето. — Радвам се. Искаш да кажеш, че случаят е решен?

Блакторн кимна.

— Да, той ни каза, кой го е наел.

Кейт се вдърви.

— Не е баща ми, нали?

Ейприл я прегърна силно.

— Не, Кейт. Арман.

Дядо й? Усети, че я пролазват ледени тръпки. Да, помнеше добре нощта, когато бе останала да спи при него и той я бе хванал, когато претърсваше книгите в библиотеката му.

— Какво става тук? — попита глас зад гърба й.

Баща й. Тя се обърна.

Агентът от ФБР вече се изкачваше по стълбите. Дали имаха нужда от заповед за претърсване или нещо такова? Или бяха като вампирите — влезеха ли веднъж, можеха да правят каквото си щат?

Дейзи беше до Кристиан, но двамата не се докосваха. Гримът й бе размазан от сълзите.

Божичко — помисли си Кейт. — Като че ли всички тук са се побъркали.

Ейприл остави момичето на грижите на баща му и на полицая, който му обясняваше положението. Тя и Блакторн се приближиха до подножието на стълбището, за да посрещнат Арман.

Беше облечен елегантно както винаги, а лицето му беше бледо, но безизразно. Обърна се към Ейприл и зениците му се разшириха, сякаш бе изненадан, че я вижда тук, жива и здрава.

В този момент младата жена се убеди, че това бе истина.

Но когато слезе и последното стъпало и се изравни с нея, възрастният мъж я погледна право в очите и заяви:

— Тези обвинения ме нараниха много. Как можахте да повярвате такова нещо за мен, Ейприл? — звучеше искрено обиден. — Тези хора ме обвиняват, че съм планирал смъртта на скъпата си съпруга.

— Както и моята — додаде тя.

— Няма никакво основание за подобни обвинения — отвърна Арман.

Звучеше така убедително, че сега вече разбра как бе успял да заблуждава толкова много хора толкова дълго. Или беше прекрасен актьор, или вярваше на собствените си лъжи.

— Наетият от вас професионален убиец си призна — заяви гневно Блакторн.

— И вие сте готови да повярвате на думата на един главорез, на един убиец, а не на мен?

— Аз лично вярвам на думите на майка си — отговори тихо Ейприл. Извади компютърната дискета, която бе открила зад снимката. — В крайна сметка се оказа, че тя не е във вас, а в мен. Тя ми я остави и тук има описание на първия път, когато сте се опитали да ме убиете, когато бях на шестнайсет години.

Дьо Севини пребледня. За първи път придоби несигурен, състарен вид. Обърна се към сина си.

— А ти нищо ли няма да кажеш? — попита той. — Това е твоят дом. Как можеш да позволиш на тези хора да влизат, като се оправдават с такива врели-некипели?

Кристиан поклати глава. Хвана ръката на Дейзи, която стоеше до него.

— Ти си ми баща и аз щях да те защитя, ако можех. Но, колкото и да ми е мъчно, трябва да кажа, че вярвам на тези обвинения. — Погледна към Дейзи. — Те имат смисъл, сега, след като Дейзи ми призна истината за връзката си с Рина.

Ейприл погледна към Дейзи Тюлейн, чието обляно в сълзи лице свидетелстваше за дълбока лична травма и последната част от мозайката си отиде на мястото.

Освен това съм готова да обявя любовта си към особата, която бе до мен по време на толкова преживени през последните години болки. Когато започна отново живота си, надявам се, че това ще стане до истинския партньор на моето сърце.

Дейзи пристъпи напред. Ръцете й трепереха, но гласът й прозвуча гордо, когато каза:

— Не мога да крия повече това. Реших да оттегля кандидатурата си за Сената. Не мисля, че щатът Тексас е готов да избере бисексуален политик, имал някога сериозна любовна връзка с друга жена. — Замълча и се обърна към Арман. — Рина ми беше любовница. И, както знаеш, се готвеше да те напусне. Онова, което не предполагаше и което се опитвахме да скрием отчаяно поради хиляди причини, беше, че щеше да те изостави заради мен.

— Това е невъзможно! — отвърна дьо Севини. Направи рязко движение към Дейзи, но едно от ченгетата го сграбчи за ръката. — C’est incroyable^[1]! Това е лъжа! Сабрина никога не ми е била невярна. Никога не би се осмелила!

— Напълно е вероятно, тъй като тя го направи наистина — заяви Дейзи. — Аз съм онази, която прояви малодушие… Аз съм онази, която не можеше да приеме истината за собствената си природа. — Погледна към Блакторн. — Аз знаех, разбира се, за автобиографията на Рина. Мислех, че ако я намерят, тя щеше да помогне за разкриването на истината за нейния брак. Не знаех, че той я е убил, но знаех, че се готвеше да го изостави.

— Защо не дойде по-рано? — попита Ейприл.

— Страхувах се. Знаех, че ако истината излезе наяве, щеше да разруши шансовете ми да вляза в Сената. Предпочитах да отричам онова, което знаех в сърцето си, че е вярно — за това, за много други неща. — Хвърли поглед към Кристиан. — Опитвах да убедя самата себе си, че Рина е била убита от някой от своите клиенти. Или от когото и да било другиго, но не и от Арман. Мъчех се да се убедя, че не съм замесена по никакъв начин в това. Но направих опит да помогна на разследването. Обадих се в офиса й, като се престорих за нейната издателка. Попитах за автобиографията й. Надявах се, че това щеше да бъде достатъчно да предизвика разследване, в резултат на което тя щеше да бъде намерена, ако вече не е била унищожена.

— А — възкликна Ейприл. — Значи загадъчната издателка си била ти? Значи все пак Чарли не си го е измислил.

Дейзи я погледна озадачено. Очевидно не й бе дошло наум, че някой можеше да заподозре Чарли в измисляне на подобни неща.

— Да, аз бях. Знам, че не сторих кой знае колко. Но това бе всичко, на което бях способна тогава.

— Това са глупости — обади се Арман. — Наистина не разбирам за какво говорите. — Измърмори нещо на френски, което Ейприл не разбра, след което додаде с достойнство: — Нямам какво повече да кажа. Искам да говоря с адвоката си.

— Ще можеш да си поговориш с него в пандиза — заяви Роб и едно от ченгетата започна да чете правата на мистър дьо Севини.