Линда Барлоу
Нежна разплата (21)

Двадесета глава

Ейприл избра черна рокля за коктейл за мистериозното парти. Зад врата й минаваше презрамка, а гърбът й, от раменете до талията, бе гол. Обу черни чорапи на дребни точки, а отдолу облече черното дантелено бельо, което Блакторн бе видял в чекмеджето й. Накрая обу черни обувки с петсантиметрови токове.

Реши да остави косата си свободно пусната за разнообразие. Тя стигаше почти до средата на гърба й. Джонатан, мъжа, за когото бе женена за няколко кратки години, винаги бе обичал косата й. Всеки път, когато бе заплашвала да я отреже, я бе умолявал да не го прави. След развода за малко не я отряза в знак на предизвикателство, но нещо я бе възпряло и сега се радваше, че бе станало така. На фона на черната рокля косата й изглеждаше особено лъскава и гъста.

— Ау, хубав ден за косата — заяви на глас тя, като се усмихна на отражението си в огледалото.

Роб пристигна, както бе обещал, в осем. Той бе облечен малко по-спортно от нея, с тъмни панталони и риза, но когато го бе попитала дали не е прекалено официална, той се бе ухилил и бе отвърнал:

— Изглеждаш страхотно. Впечатлен съм. — Протегна ръка и докосна един кичур от косите й. Младата жена замръзна, когато той прокара пръстите си през него. — Нямах представа, че е толкова дълга. Обикновено я вдигаш увита на онзи целомъдрен възел. Трябва да я пускаш по-често.

Вече беше забелязала, че мъжете обичаха да дават съвети.

— Надявах се, че вече си разкрил убиеца — заяви тя, когато влязоха в едно такси.

Той изпъшка в отговор.

— Азбучна истина е, поне в криминалните романи, че ако убиецът не бъде открит през първите три дена, шансът случаят да бъде разрешен намалява значително.

— Няма да намерим убиеца. Той е професионалист. Но се надявам да открием кой го е наел. Мотивът вероятно ще се окаже прост и користен, каквито са обикновено всички мотиви за извършване на убийство. Секс, пари, отмъщение или страх. Това са причините, поради които хората се избиват едни други.

— Не мисля, че майка ми се интересуваше кой знай колко от секс, въпреки многобройните си любовници. Парите бяха друго нещо. Те й даваха сигурност. Струва ми се, че тя имаше нужда от нея. Често съм се питала дали обичаше Арман или се бе омъжила за него само защото бе богат и можеше да я осигури до края на живота й.

— И той го е направил много добре.

Ейприл го изгледа. Събеседникът й бе стиснал устни.

— Не ти ли допада?

Блакторн сви рамене.

— Няма причина за това, струва ми се.

— Аз мисля, че е очарователен.

Арман я бе извел на обяд предишния ден, след прожекцията на новия филм. Бяха прекарали един приятен час в компанията си един на друг. Младата жена бе останала смаяна от това с каква лекота бе започнала да пренебрегва факта, че именно той я бе разделил с майка й.

Роб поклати леко глава.

— Той определено влияе така на жените. И бас държа, че винаги го е правел.

— Мислиш ли, че той може да е убил съпругата си.

— Дали може да го е направил? Разбира се. Но дали го е направил? Трудно ми е да си представя защо. Проучихме подробно дали някой от двамата не е имал извънбрачна връзка, но не открихме нищо повече от това, че Рина е прекарвала доста нощи в своя апартамент. Както знаеш, там има портиери и ние ги разпитахме. Никакви сведения за някакъв любовник. Същото и в неговия блок. Никакви непознати жени не са се отбивали при него. Най-лошото, което сме открили засега за него, че е маниак на тема контрол. Стига да държи всичко и всички под коляното си, той е, както казваш, очарователен. Но когато нещата не отговарят съвсем на неговите изисквания, той очевидно показва друга страна от своята същност. Срещнахме се с доста хора, имали неприятни преживявания в резултат на неговия, както се изразиха те, „горещ темперамент“. Но Рина бе убита хладнокръвно, не в момент на гневен пристъп.

— Както изглежда разследването се е оказало доста трудно — рече Ейприл.

Радваше се да разбере, че не се бе ровил само в нейното минало.

— Трудно — да. Но не и успешно — заяви мрачно той.

 

 

Изобел живееше в Челси. Районът им се стори доста тъмен и негостоприемен, когато таксито се приближи до някакви сгради, напомнящи стари складове.

— Нима в тях наистина живеят хора? — заинтересува се Ейприл.

— Дори много богати и умни хора. Купили са евтино складовете и са ги превърнали в апартаменти. Някои от тях са невероятно просторни. Цената им стигна вече до небесата, макар това да не е Ъпър Ийст Сайд.

Таксито ги остави пред една от най-негостоприемно изглеждащите постройки. Вътре обаче имаше впечатляваща охранителна система, допълнена от камери и сънлив портиер.

Влязоха в старомоден асансьор тип „клетка“, който ги откара до третия етаж. От него излязоха в тъмен коридор и Блакторн почука на първата врата вдясно.

Отвори им някакъв непознат. Беше висок около метър и осемдесет, красив и носеше гордо твърдо колосана униформа на камериерка — черен сатен, поръбен с бяла дантела. Когато минаха покрай него, младата жена забеляза, че има красиви крака.

— Мили Боже — прошепна в ухото на спътника си тя. — Това не е някой от обичайните вечерни коктейли, нали?

— Не — отвърна провлечено той.

— Неговата фигура е по-хубава от моята.

Сексапилните му сини очи я огледаха от главата до петите.

— В никакъв случай.

Помещението бе горещо, тъмно и претъпкано с облечени с различни костюми хора. Сред тях видя полицейска униформа, допълнена с колан марка „Сам Браун“ и лъскави, високи до коленете ботуши, каубой с ботуши с шпори и ласо в ръка, многобройни представители на мъжкия пол с черни кожени сака и/или панталони и няколко жени със стегнати корсети, черни чорапи, високи токове и почти нищо друго.

От няколко тонколони се лееше чувствена класическа музика. Тя покриваше, но не заглушаваше напълно, някакви странни ритмични звуци, носещи се от друго помещение.

Ейприл се огледа учудено. Усети, че се изчервява, когато един мъж, който не носеше нищо друго, освен ботуши и вампирско наметало, мина покрай нея, като я огледа похотливо.

— Добре ли си? — попита Роб.

— Просто гледам с широко отворени очи. Направо е смайващо.

— Това е парти на доминиращите и покорните, на господарите и робите — обясни той. — Изобел и Чарли излизат на сцената.

— Ъъъ, каква сцена?

— Това е жаргонен израз и означава хора, чийто живот включва еротичните аспекти на доминирането и подчинението. Нали знаеш — робство, бой и тем подобни. Споменах за черните кожени облекла, ако си спомняш.

Да, наистина го беше споменал, но Ейприл не бе очаквала да види чак толкова много черна кожа. „Аз съм от Бостън — помисли си тя, — не съм привикнала на такива изтънчени номера, които изглежда са характерни за Ню Йорк!“

— Значи това е нещо като парти на сексуалната фантазия?

Пристъпи по-близко до своя спътник. Някои от тези хора изглеждаха наистина страшничко.

Блакторн забеляза жеста й и я прегърна през раменете.

— Да. Хората превръщат в действителност своите фантазии в едно напълно контролирано обкръжение. Всичко се прави по взаимно съгласие, а играта е безопасна. Изглежда ексцентрично, но ще останеш изненадана колко обикновени са повечето от тези хора в своето ежедневие. През деня работят на „Уолстрийт“, облечени в костюми и тесни вратовръзки, но вечер дават воля на чувствата си.

Ейприл се обърна да го погледне.

— Откъде знаеш толкова много по този въпрос?

Блакторн сви рамене.

— Човек с моята професия научава изумително много неща. Един от моите клиенти си падаше по това. Трябваше да го охранявам по време на посещенията му в някои от местните сексклубове. — Стисна я леко за рамото. — Ако се чувстваш неудобно, можем да си тръгнем.

Тя наистина се чувстваше неудобно, но подозираше, че това се дължеше колкото на шока, толкова и на общата атмосфера на възбуден еротизъм. Всички тези тела, това усещане на нещо във въздуха и близостта на Роб, който изглеждаше значително по-секси от повечето от присъстващите мъже и очевидно се забавляваше.

— Къде е Изобел? — попита тя.

— Сигурно е заета с възпитанието на някой нетърпелив роб — отвърна с усмивка Блакторн.

Младата жена вдигна вежди.

— Възпитанието ли?

Той кимна.

— Тя е господарка, т.е. доминираща. Нашият приятел Чарлс е роб, т.е. подчинен. Повечето хора изглежда предпочитат едната или другата роля.

Ейприл се загледа в една двойка в другия край на стаята. Мъжът имаше около врата си нашийник, към който бе прикрепена верига. Жената, облечена с червен кожен минижуп и конусовиден сутиен, подобен на онова, което може да се види на концертите на Мадона, го водеше за каишката.

— Но това е пълна лудост — прошепна тя. — Не се ли смущават? Искам да кажа, онова, което хората правят насаме в спалните си е едно, но съвсем друго е…

— Предполагам, че им действа успокоително да знаят, че и други са като тях. Ако например на една жена й доставя удоволствие да бъде доминирана в спалнята… ами да, това е сред нещата, които се признават трудно. Не е правилно от политическа гледна точка. Човек може да изпита чувство на вина заради подобни усещания. Но ако ги сподели с други, вероятно ще се почувства по-добре.

Бузите на Ейприл пламтяха така, както може би никога досега в живота й. Тя имаше тайна страст към еротичните любовни романи — като онези, които продаваше в своята книжарница в Съмървил приятелката й Маги — онези, по чиито корици бяха изобразени пирати, каубои и мексикански бандити. И Маги задоволяваше тази й слабост, като я снабдяваше с най-страстните последни романи в замяна на най-новите криминалета. Размяната бе много удачна.

Младата жена погледна крадешком към своя спътник. Дали бе отгатнал интереса й към подобни фантазии? Може би бе забелязал книгите по полиците, когато бе влязъл в спалнята й през онази бурна нощ след претърсването на апартамента на Рина.

Ами той самият? Дали интересът му към всичко това бе чисто познавателен? Според нея не беше точно така. Усещаше, че той, подобно на нея самата, бе приятно възбуден от царящата наоколо атмосфера.

Той улови погледа й и се усмихна. Сведе лице към нея и за момент й се стори, че щеше да я целуне — тук — пред всички, както правеха много други двойки. Но той само прошепна:

— Ейприл? Сигурна ли си, че се чувстваш добре?

Младата жена кимна.

— Можем да си тръгнем по всяко време.

Тя си пое дълбоко въздух и изправи рамене.

— Добре съм. Нека да намерим Изобел.

 

 

Изобел, която бъбреше с Джъстин, един приятел, собственик на магазин за кожени изделия във Вилидж, забеляза Блакторн. Усмихна се. Значи все пак беше дошъл.

Тогава видя Ейприл.

По дяволите. Това вече бе наистина неочаквано.

Ейприл вървеше близко до него, вкопчена в ръката му. Но бе вдигнала високо глава и се оглеждаше по-скоро с любопитство, отколкото с напрежение или отвращение. Колкото до Роб, той се движеше с присъщата си мъжествена властност и грация. От погледа й не убягна и факта, че високото му, добре сложено тяло, привличаше вниманието и на други от присъстващите представителки на нежния пол. Ако се окажеше, че, както предполагаше и Изобел, е еротичен доминиращ, поне десетина жени щяха да паднат моментално на колене пред него.

Хубава двойка са — помисли си тя. — И двамата — високи, стройни и забележителни. Гъстите й червеникавокестеняви коси и бяла кожа създават прекрасен контраст с мургавата му хубост, така както и крехката й красота — с неговата излъчваща сила привлекателност. Дали са спали заедно? Не, вероятно не още. За нея обаче нямаше никакво съмнение, че това бе неизбежно.

За Ейприл всичко беше толкова лесно!

Домакинята пристъпи към тях, като потупваше лекичко с дръжката на камшика по дланта си.

— Добре дошли в тъмницата — приветства ги тя, като им се поклони леко.

— Здравей, Изобел.

— Радвам се, че можа да дойдеш — обърна се тя към Блакторн. Протегна ръка и докосна леко с червените си нокти вътрешната страна на ръката му. — Нямах представа, че ще доведеш приятелка.

— Радвам се, че го направи — обади се Ейприл. — Това ми се струва доста интересно парти.

— И то едва започва. Надявам се да останете за някои от специалните събития. Театрална компания „Екстравагантност“ ще даде представление малко по-късно, а лейди Алтия ще ни покаже как действа с новия си роб Карлос, който й подари нов бич от аржентинска кожа, купен направо от гаучосите.

Роб се ухили.

— Е, на това вече наистина е трудно да се устои. Тъй като не бихме искали да го пропуснем, може би би било най-добре да намерим някоя по-уединена стаичка и да се захванем веднага с не толкова приятните работи.

— Уединена стаичка — това може да се окаже истинско предизвикателство — Изобел удари с камшика във въздуха само на сантиметри от лицето на Ейприл. Тя трепна и Изобел се усмихна. — Ще видя какво мога да сторя.

Щеше й се да види Ейприл малко по-нервна и притеснена. С какво би могла да го постигне? Да я раздели от Блакторн и да изпрати Бърт и Ранди да й додяват малко. И двамата бяха достатъчно едри и широкоплещести и имаха доста заплашителен вид, а ако им кажеше, че Ейприл си пада и по словесните обиди от непознати, щяха да проявят и достатъчно творчество по темата.

Ръката на Роб обаче бе обвита около кръста на Ейприл и очевидно нямаше намерение да се отделя от нея и за миг.

Домакинята ги поведе първо към една от спалните, но и тримата побързаха да излязат, като видяха, че вече е заета.

— Съжалявам — рече тя. — Забавлението вече е започнало.

— Нямах представа, че хората продължават да правят подобни партита — рече Ейприл. — Мислех, че са ги забравили в началото на осемдесетте, когато се появи СПИН.

— Това не е безразборен секс — отвърна остро Изобел. — Повечето от моите приятели живеят на здраво установени двойки. Безопасният секс е основно правило. А и сцените между господар и роб не изискват задължително сексуален контакт в обичайния смисъл на думата.

Блакторн и Ейприл размениха бърз, изпълнен със скептицизъм поглед. Изобел се изсмя и додаде:

— Може да сме чудати, но не сме глупаци.

Откри една малка празна стая — спалня за гости — и ги придърпа вътре. Затвори вратата и я заключи след себе си. Единственото място, където можеше да се седне, бе огромното двойно легло, което заемаше по-голямата част от помещението. Завивките бяха разбъркани, сякаш някой го бе използвал преди малко.

Изобел седна върху леглото и кръстоса крака. Когато Блакторн хвърли поглед към млечнобялата вътрешна повърхност на бедрото й, тя му се усмихна. Той обаче остана прав. Вероятно, за да сплаши свидетелката, реши Изобел.

— Някой е нахлул в апартамента на Ейприл преди няколко дена и го е претърсил — заяви без предисловия младият мъж.

Мис дьо Севини сви рамене.

— Чух. Случва се. Ню Йорк не е особено приятелски настроен град.

— На стената бе написано: „Ти си следващата, кучко“.

— Изглежда някой иска да напуснеш града, Ейприл. Има ли опасност да ми сложат белезници и да ми прочетат правата на арестувания, ако призная, че аз също бих искала да си тръгнеш?

— Който и да е извършителят, той очевидно е искал да представи сплашването като мотив за нахълтването в апартамента — продължи Роб. — Ние обаче смятаме, че той — или тя — е имал всъщност нещо друго предвид. Апартаментът беше претърсен. Незабележимо, но обстойно. Извършителят е търсел нещо.

— Изглежда сега е моментът да попитам какво е търсел — заяви Изобел. И се прозя театрално. — Смятай, че съм задала въпроса.

— Предполагаме, че е търсел ръкописа на Рина — обади се Ейприл.

— Така ли? — отвърна Изобел. Изчака за момент, след това, уж нехайно, попита: — Какъв ръкопис?

— Знаеше ли, че тя е пишела автобиография? — намеси се Роб.

Двамата са добър екип — помисли си мис дьо Севини. — Но откъде са научили за ръкописа?

— Може и да е споменавала нещо за него.

— Може ли?

— Добре де, знаех. Поиска от мен информация за някои неща, станали преди да се омъжи за баща ми.

— Какви неща?

— Нищо особено. Подробности за живота ни като деца — неща, които не знаеше. Според мен проектът бе глупавичък, да си призная. А и кой го интересуваше? Тя не беше нито политическа фигура, нито филмова звезда. Онова, което хората искаха да научат от Рина бе всъщност тайната за секса, успеха и щастието. Книгите със съвети как да постигнем това или онова са далеч по-печеливши от реминисценциите.

— Показвала ли ти е нещо от ръкописа? — попита Ейприл.

Изобел поклати глава, като се преструваше на отегчена.

— Това само за живота на Рина ли трябваше да бъде или тя възнамеряваше да разкрие тайни за някои от своите клиенти — политици или филмови звезди?

Значи това ги интересуваше. Младата жена се замисли за момент. Рина разполагаше с доста информация, в това бе абсолютно сигурна.

— Защо да разкрива тези тайни? Струва ми се, че щеше да има много по-голяма полза от тях, ако си държеше устата затворена.

— Да не искаш да кажеш, че втората ти майка е изнудвала клиентите си? — попита Блакторн.

— И че е била убита като резултат на това? — довърши вместо него Изобел. — Минавало ми е през ума — махна с ръка по посока на голямата стая с гостите. — Знаеше за това. Не знам откъде, но знаеше. Един ден дори се спречкахме. Даде ми да разбера, че тази подробност от сексуалния ми живот може да се отрази зле върху имиджа на „Перспективите на силата“. И нарисува доста жива картина за това, как съм щяла да се почувствам, ако слухът за моята слабост се разнесял и всички започнели да говорят за това.

— Боже мой… Да не би да е поискала от теб пари или нещо от този род? — попита Ейприл.

— Не, не, разбира се, но ми даде да разбера, че не е доволна от това. Може би го направи, с цел да ме накара да работя на пълни обороти. Това обаче бе съвсем излишно. Аз и без това се спуквах от работа и тя го знаеше много добре. А мисълта да бъда разкрита не ме разтревожи така, както бе предполагала. Казах й, че това може даже да бъде добра реклама. И че няма такова нещо, като лоша реклама, важното е да научат колкото се може повече хора. Изобщо й наговорих неща от този род. Тя отстъпи и никога повече не спомена за това. Аз обаче често съм се питала как би реагирал някой друг на същата тактика. Рина обичаше тези игрички на власт. Един Бог знае до какви крайности може да е стигнала с тях. — Направи пауза и се усмихна. — Не бих се изненадала никак, ако се окаже, че по този начин се е опитала да окаже натиск върху някого.

— Кой друг знае за автобиографията й? — попита Роб.

Изобел се замисли за момент и отхвърли няколко отговора, преди да отвърне:

— Невъзможно ми е да кажа. Моето впечатление е, че не обсъждаше този въпрос с много хора.

— Арман?

Младата жена сви рамене.

— Предполагам, че е знаел, макар неведнъж да съм се питала колко близки бяха всъщност двамата през последните години. Тя прекарваше много време в другия апартамент.

— Чарли казал на Ейприл, че нейната издателка се обадила, за да пита за книгата; очевидно Чарли също знае.

— Е, и? — попита Изобел, като все още се преструваше на напълно незаинтересована; нещо, което не чувстваше.

Какви ги правеше Чарли? Понякога се държеше като пълен глупак.

— Ами Кристиан? — продължи с все същия търпелив, упорит тон Роб. — Той знаеше ли за ръкописа?

— Нямам представа. С него разговаряме рядко. Но щом тя е разпитвала мене за случили се в миналото неща, напълно нормално е да се помисли, че е питала и него.

— Какъв точно е проблемът между вас с Кристиан? — попита Блакторн.

— О, проблемите помежду ни започнаха много отдавна. Просто ценностната ни система е различна. Не се харесваме един друг. Би било нечестно да се преструваме, че не е така.

— Имаш ли представа, че брат ти се е обадил във ФБР и е казал да насочат към теб разследването във връзка със смъртта на Рина?

Изобел усети, че бузите й пламнаха.

— Не, но това не ме изненадва. Той с радост би ме премахнал от пътя си. И той, и баща ми. Една жена не би трябвало да се интересува от бизнес. Това изглежда било доказателство за женско благоприличие. Превърнах се в проклятието на живота им, откакто на петнайсетгодишна възраст обявих, че желая да направя кариера в семейния ни бизнес. — Замълча, след което добави: — Брат ми се възмущаваше от Рина и, дори още повече, от мен. Ние му действахме като шамар по лицето, не се побирахме в разбиранията му за господство на мъжкия род. И, след като така и така ще разследвате членовете на семейството, можете да го попитате къде е бил през нощта, когато съпругата му катастрофира и умря точно навреме. — Забеляза със задоволство погледа, който си размениха двамата й слушатели. — Предполагам, че Рина е знаела всички подробности — продължи тя. — Както казах, тя знаеше по нещо за всеки. А сега бихте ли ме извинили, наистина трябва да се връщам при гостите си.

Остави ги с надеждата, че ги е изумила с някои от сведенията си така, както те бяха смаяли нея самата със своите новини.

— За какво беше това? — попита Рипли.

Не му хареса напрегнатото, уморено изражение на лицето й.

— Нови въпроси, нови теории. Мистър Блакторн оглежда нещата от всички възможни аспекти. Аз им дадох още един повод за размисъл.

— И какъв е той.

Изобел се намръщи.

— Търсят ръкописа на Рина, който очевидно не може да бъде намерен. И изглежда мислят, че в него се съдържа нещо важно.

— Автобиографията — промълви с безизразно изражение младият мъж.

— Казаха, че Ейприл научила именно от теб за ръкописа на Рина, за който се обаждала нейната издателка — направи пауза. — Не си споменавал това пред мен.

— Не мислех, че е важно.

— От Рина бях останала с впечатлението, че никой не знае за нейната автобиография. И определено не външни хора от книгоиздателската индустрия. Рина беше доста потайна по този въпрос.

Чарли сви рамене.

— Как се казваше издателката й? — попита тя.

— Не си спомням. Всъщност, когато понечих да й се обадя, не можах да открия къде съм записал телефонния й номер.

— Досегашната или някоя нова компания?

Рипли поклати глава.

— Не попитах.

— Ти знаеше ли за автобиографията? Преди смъртта й, искам да кажа?

Младият мъж опита да определи накъде биеше тя. Стори му се необичайно разтревожена.

— С втората ти майка се разбирахме много добре, но тя не споделяше тайните си с мен. Единствените й писателски проблеми, които ме интересуваха, бяха директно свързаните с маркетинга на програмите и семинарите на „Перспективите на силата“ — изчака за момент, преди да попита: — От какво се притесняваш? Какво общо има с нас този липсващ ръкопис?

Изобел махна нервно с ръка.

— Няма значение. Да се връщаме при другите.

Винаги, когато станеше така потайна, той започваше да се чувства неловко.

— Слушай, съжалявам, ако…

— Просто забрави, Чарли. Не желая да говоря повече по тази тема.

Той протегна длан и докосна шията й.

— Колието изглежда прекрасно на теб.

— Така е наистина. И трябва да ти благодаря за това.

Тя беше под влияние на непрекъснат стрес, знаеше го. Трябваше да бъде толерантен. Непрекъснато възникваха какви ли не пречки между нея и нейното виждане за успеха — първо баща й и неговите консервативни възгледи за света, след това Рина, която едновременно я окуражаваше и я дърпаше назад. А сега пък Ейприл, която не само се справяше с работата си много по-добре от всеобщите очаквания, ами и очевидно бе назначена от Блакторн като негов помощник-детектив.

— Иска ми се да мога да направя така, че на лицето ти да се появи искрена усмивка — промълви Рипли.

— Не се тревожи за мен — отвърна напрегнато Изобел. — Ще се оправя.