Фьодор Достоевски
Престъпление и наказание (41)

II

Той беше болен вече отдавна; но не ужасите на каторжния живот, не работата, не храната, не обръснатата глава, не парцаливите дрехи го бяха сломили: о, какво значение имаха всички тези мъки и терзания! Напротив, той дори се радваше на работата: измъчен физически от нея, поне си осигуряваше няколко часа спокоен сън. А какво значение имаше за него храната — тази постна чорба с хлебарки? Като студент преди той често нямаше и това. Дрехите му бяха топли и приспособени за неговия начин на живот. Прангите си дори не усещаше. Трябваше ли да се срамува от бръснатата си глава и от съшитата от две различни половини куртка? Но пред кого? Пред Соня? Соня се страхуваше от него, та пред нея ли да се срамува?

А защо не? Той се срамуваше дори пред Соня, която измъчваше за това с презрителното си и грубо държане. Но не от бръснатата глава и от белезниците се срамуваше той: неговата гордост беше силно уязвена; той се разболя именно от уязвена гордост. О, колко щастлив би бил, ако можеше сам себе си да обвини! Тогава би понесъл всичко, дори срама и позора. Но той се съди строго и ожесточената му съвест не намери никаква особена ужасна вина в неговото минало освен може би една обикновена несполука, която може да се случи на всекиго. Срамуваше се именно от това, че той, Расколников, се беше провалил така сляпо, безнадеждно, тъпо и глупаво по някакво решение на сляпата съдба и трябва да се смири и да се покори пред „безсмислицата“ на някаква си присъда, ако иска поне малко да се успокои.

В настоящето — безпредметна и безцелна тревога, в бъдещето — непрекъсната жертва, с която нищо не се постига — ето какво му предстоеше на този свят. И какво от това, че след осем години ще бъде едва тридесет и две годишен и ще може да започне нов живот! Защо му е да живее? На какво да се надява? Към какво да се стреми? Да живее, за да съществува? Но той и преди беше хиляди пъти готов да отдаде съществуванието си за една идея, надежда, дори фантазия. Само съществуванието винаги му е било недостатъчно; той винаги е искал нещо повече. Може би само поради силата на своите желания се беше сметнал тогава за човек, комуто е позволено повече, отколкото на друг.

И поне съдбата да му беше изпратила разкаяние, пламенно разкаяние, съсипващо сърцето, отпъждащо съня, такова разкаяние, от ужасните мъки на което ти си привиждат въже и пропаст! О, той би му се зарадвал! Мъките и сълзите — та това нали също е живот. Но той не се разкайваше за престъплението си.

Той би могъл поне да се ядосва на глупостта си, както се и ядосваше по-рано на безобразните си и глупави постъпки, които го бяха довели до затвора. Но сега, вече в затвора, на свобода, отново обсъди и обмисли всички свои предишни постъпки и съвсем не ги намери толкова глупави и отвратителни, каквито му се струваха в онова съдбоносно време, преди.

„С какво, с какво — разсъждаваше той, — моята мисъл беше по-глупава от други мисли и теории, които гъмжат и се сблъскват една с друга на света, откакто този свят светува? Достатъчно е само да се погледне на работата със съвсем независим, широк и освободен от всекидневните влияния поглед — и тогава, разбира се, моята мисъл ще се окаже съвсем не толкова… странна. О, отрицатели и мъдреци, които струвате колкото сребърно петаче, защо се спирате насред пътя!

Но защо моята постъпка им се струва толкова безобразия? — казва си той. — Затова, че е злодеяние? Съвестта ми е спокойна. Разбира се, извършено е углавно престъпление; разбира се, нарушена е буквата на закона и е пролята кръв; е, вземете срещу буквата на закона главата ми… и стига! Разбира се, в такъв случаи даже много благодетели на човечеството, които не са наследили властта, а са я завладели сами, би трябвало да бъдат убити още при първите им стъпки. Но онези хора са понесли първите си стъпки и затова те са прави, а аз не понесох и следователно не съм имал право да си позволя тази стъпка.“

Ето в кое единствено виждаше той своето престъпление: само в това, че не го бе понесъл и бе отишъл да си признае.

Той се измъчваше и от мисълта защо тогава не се самоуби? Защо стоя тогава над реката и предпочете да отиде да си признае? Нима такава сила се крие в това желание да се живее и е толкова трудно да се преодолее? Нали го преодоля Свидригайлов, който се страхуваше от смъртта?

Той измъчен си задаваше този въпрос и не можеше да разбере, че и тогава вече, когато стоеше над реката, може би е предчувствал в себе си и в убежденията си дълбока лъжа. Той не разбираше, че това предчувствие можеше да бъде предвестник на бъдещ прелом в неговия живот, на бъдещото му възкресение, на бъдещото ново възприемане на живота.

Той допускаше тук по-скоро само тъпа упоритост на инстинкта, която не беше в състояние да преодолее и която не можеше да прекрачи (от слабост и нищожество). Гледаше другарите си в каторгата и се чудеше: как всички те също обичаха живота, как държаха на него! Стори му се, че именно в затвора още повече обичат и ценят живота и още повече държат на него, отколкото на свобода. Какви ли не страшни мъки и изтезания бяха понесли някои от тях, например бродягите! Нима може толкова голямо значение да има за тях някакъв си слънчев лъч, непроходимата гора, някакъв студен извор някъде си в затънтените дебри, забелязан още преди три години, за срещата с който бродягата мечтае като за среща с любовница, сънува го, зелената тревичка около него, пеещата птичка в храста? Продължавайки да се вглежда, той се натъкваше на още по-необясними примери.

В затвора, в обкръжаващата го среда, той, разбира се, много неща не забелязваше, пък и изобщо не искаше да ги забелязва. Живееше някак със сведени очи: беше му гадно и непоносимо да гледа. Но най-после много неща започнаха да го учудват и той някак по неволя започна да забелязва това, за което преди не подозираше. Но общо взето най-вече започна да го учудва онази страшна, онази непроходима пропаст между него и всички тези хора. Сякаш той и те бяха от различни нации. Той и те се гледаха недоверчиво и неприязнено. Той знаеше и разбираше общите причини на това разединение; но никога преди не беше допускал, че тези причини са наистина толкова дълбоки и толкова силни. В затвора имаше и заточени поляци, политически престъпници. Те просто смятаха всички хора там за невежи и за роби и ги гледаха с презрение, отвисоко; но Расколников не можеше да гледа така: той виждаше ясно, че тези невежи са в много отношения много по-умни от същите тези поляци. Имаше тук и руси, които също прекалено презираха тези хора — един бивш офицер и двама семинаристи; Расколников ясно виждаше и тяхната грешка.

Него самия не го обичаха и го избягваха всички. Дори започнаха най-накрая да го ненавиждат — защо? Той не знаеше. Презираха го, смееха му се, смееха се на престъплението му онези, които бяха много по-престъпни от него.

— Ти си господин! — казваха му. — Твоя работа ли беше да вдигаш брадва; не е за господа тази работа.

През втората седмица на Велики пости му дойде ред да пости заедно с цялата казарма. Той ходеше на черква да се моли заедно с всички други. По каква причина и той не знаеше — веднъж стана скарване; всички изведнъж го нападнаха настървени.

— Ти си безбожник! Ти не вярваш в Бога! — викаха му. — Заслужаваш да бъдеш убит.

Той никога не бе говорил с тях за Бога и за вярата, но те искаха да го убият като безбожник; той мълчеше и не им възразяваше. Един каторжник се нахвърли върху него в страшно изстъпление; Расколников го посрещна спокойно и мълчаливо: не му мигна окото, нито една черта на лицето му не трепна. Конвойният успя навреме да застане между него и убиеца — иначе щеше да се пролее кръв.

Неразрешим беше за него още един въпрос: защо всички те така обикнаха Соня? Тя не се стараеше да им хареса; те я срещаха рядко, понякога само там, където работеха, когато тя идваше да го види за минутка. А същевременно всички вече я познаваха, знаеха и това, че бе тръгнала след него, знаеха как живее, къде живее. Пари не им даваше, особени услуги не им правеше. Веднъж само, на Коледа, донесе подаяние за всички затворници: банички, колаци. Но малко по малко между тях и Соня се създадоха известни по-близки връзки: тя им пишеше писмата до роднините и ги изпращаше по пощата. Техните роднини, които пристигаха в града, оставяха, по тяхна поръчка, на Соня вещи за тях и дори пари. Жените и любовниците им я познаваха и ходеха при нея. И когато тя идваше там, където те работеха, при Расколников или срещаше група арестанти, тръгнали на работа, всички сваляха шапки, всички я поздравяваха: „Майчице, София Семьоновна, майчице наша, нежна, слабичка!“ — говореха тези груби, отявлени каторжници на това малко и крехко създание. Тя се усмихваше и отвръщаше на поздрава им и те всички обичаха да им се усмихва. Те обичаха дори походката й, обръщаха се да гледат подире й как върви и я хвалеха; хвалеха я дори за това, че е такава малка, просто не знаеха вече за какво да я похвалят. Ходеха дори да се лекуват при нея.

Той лежа в болницата до края на постите и целия Великден. Вече на оздравяване си спомни сънищата, когато още лежеше с температура и бълнуваше. Присънваше му се през време на болестта, че целият свят е осъден да бъде принесен в жертва на някаква странна, нечувана и невиждана смъртоносна епидемия, идваща от вътрешността на Азия към Европа. Всички са обречени на гибел с изключение на някои твърде малобройни, избраници. Бяха се появили някакви нови трихини, микроскопични същества, които се вселяваха в телата на хората. Но тези същества бяха духове, надарени с ум и воля. Хората, приели ги в себе си, веднага побесняваха и полудяваха. Но никога, никога хората не бяха се смятали толкова умни и непоклатими в правотата си, както се смятаха заразените. Никога не бяха смятали за по-непоколебими своите присъди, своите научни изводи, своите нравствени убеждения и вярвания. Цели селища, цели градове и народи се заразяваха и лудееха. Всички бяха в тревога и не се разбираха, всеки мислеше, че той единствен е носител на истината, и се измъчваше, като виждаше другите, биеше се в гърдите и плачеше и кършеше ръце. Не знаеха кого и как да съдят, не можеха да се споразумеят какво да смятат за зло, какво — за добро. Не знаеха кого да обвиняват, кого да оправдават. Хората се убиваха взаимно в някаква безсмислена злоба. Събираха едни срещу други цели армии, но армиите, вече в поход, изведнъж започваха сами да се унищожават, редиците се разбъркваха, воините се нахвърляха един срещу друг, намушкваха се и се колеха, хапеха се и се изяждаха един друг. В градовете по цял ден камбаните биеха тревога: но кой и за какво призовава, никой не знаеше, а всички бяха в тревога. Изоставиха най-обикновените занаяти, защото всеки предлагаше свои мисли, свои поправки и не можеха да се споразумеят; земеделието спря. Тук-там хората се стичаха на групи, споразумяваха се за нещо, кълняха се да не се разделят, но тутакси започваха нещо съвсем различно от това, което току-що бяха проектирали, започваха да се обвиняват взаимно, биеха се и се колеха. Започнаха пожари, започна глад. Всички и всичко загиваше. Епидемията се разрастваше и се придвижваше все по-далеч и по-далеч. В целия свят можеха да се спасят само няколко души, това бяха чистите и избраните, предназначени да сложат начало на новия човешки род и на новия живот, да обновят и очистят земята, но никой и никъде не беше виждал тези хора, никой не беше чувал тяхното слово и техния глас.

Расколников се измъчваше, че това безсмислено бълнуване така тъжно и така мъчително възниква в спомените му, че толкова дълго не минава впечатлението от тези трескави видения. Беше вече втората седмица след Великден; бяха топли, ясни пролетни дни; в арестантската стая отвориха прозорците (с решетки, под тях се разхождаше часовой). Соня през цялото време на боледуването му можа само два пъти да го навести в болницата; всеки път трябваше да се измолва разрешение, а това беше трудно. Но тя често идваше в двора на болницата, под прозорците, особено привечер, а понякога просто така, за да постои в двора минута и поне отдалеч да погледа прозорците на стаята. Веднъж, привечер, вече почти оздравелият Расколников заспа; като се събуди, той се доближи случайно до прозореца и изведнъж видя в далечината, до портата на болницата, Соня. Тя стоеше и сякаш чакаше. Нещо сякаш прониза в тази минута сърцето му; той потрепери и побърза да се отстрани от прозореца. На следния ден Соня не дойде, на по-другия — също. Той забеляза, че я чака с безпокойство. Най-после го изписаха. Като се върна в затвора, научи от арестантите, че София Семьоновна се е разболяла, лежи вкъщи и никъде не излиза.

Той много се безпокоеше и пращаше да научат как е. Скоро разбра, че болестта не е опасна. Научила на свой ред, че той така се измъчва и се грижи за нея, Соня му изпрати бележка, написана с молив, и го осведомяваше, че й е много по-добре, че има незначителна лека простуда и скоро, много скоро ще дойде да го види на работата. Когато четеше тази бележка, сърцето му силно и болезнено биеше.

Денят беше пак ясен и топъл. Рано сутринта, към шест часа, той тръгна на работа към брега на реката, където под един навес беше иззидана пещ за печене на алабастър, който стриваха там на прах. Тръгнаха за там само трима работници. Единият от затворниците отиде с конвойния в крепостта да вземе някакъв инструмент; другият започна да приготвя дърва и да ги слага в пещта. Расколников излезе от навеса чак до брега, седна на наредените до навеса дърва и се загледа в широката и пустинна река. От високия бряг се виждаше всичко наоколо. От далечния отсрещен бряг едва чуто долиташе песен. Там, в залятата от слънцето необхватна степ, като едва забележими точки се чернееха чергарски юрти. Там беше свободата и живееха други хора, които никак не приличаха на тукашните, там сякаш и самото време бе спряло и като че не бяха минали още времената на Авраам и стадата му. Расколников седеше и гледаше неподвижно, без да се откъсва; мислите му преминаваха във видения, в съзерцание; той не мислеше за нищо, но някаква мъка го вълнуваше и глождеше.

Изведнъж до него се озова Соня. Тя се доближи едва чуто и седна до него. Беше още много рано. Утринният студ не беше омекнал. Тя носеше бедно старо палто и зеления шал. По лицето й още имаше следи от болестта, беше отслабнало, пребледняло, източено. Тя приветливо и радостно му се усмихна, но по навик плахо му подаде ръка.

Тя винаги му подаваше ръка плахо, понякога дори изобщо не му подаваше, сякаш се страхуваше, че ще я отблъсне. Той винаги като че с отвращение поемаше ръката й, винаги я посрещаше сякаш с досада, понякога упорито мълчеше през цялото време на посещението й. Случваше се тя да се разтрепери пред него и да си отиде в дълбока скръб. Но сега ръцете им не се отделяха; той бегло и бързо я погледна, не проговори нищо и сведе надолу очи. Те бяха сами, никой не ги беше видял. Конвойният по това време се беше обърнал.

Как се случи това и сам не знаеше, но изведнъж нещо сякаш го сграбчи и хвърли в краката й. Той плачеше и прегръщаше коленете й. В първия миг тя ужасно се изплаши и лицето й пребледня от вълнение. Скочи и го загледа разтреперана. Но веднага, в същия миг, всичко разбра. В очите й заблестя безпределно щастие; тя разбра и за нея вече нямаше съмнение, че той я обича, безпределно я обича и че е дошъл най-после този миг…

Те искаха да говорят, но не можеха. Сълзи пълнеха очите им. И двамата бяха бледи и слаби; но на тези бледи и болни лица вече сияеше зората на обновеното бъдеще на пълното възкресение за нов живот. Тях ги бе възкресила любовта, сърцето на единия криеше неизчерпаеми източници на живот за сърцето на другия.

Те решиха да чакат и да търпят. Оставаха им още седем години, а дотогава — толкова нетърпима мъка и толкова безпределно щастие! Но той бе възкръснал и той знаеше това, чувстваше го напълно с цялото си обновено същество, а тя — та нали тя живееше само чрез неговия живот!

Същия ден вечерта, когато вече заключиха казармите, Расколников лежеше на нара и мислеше за нея. Този ден дори му се беше сторило, че всички каторжници, бившите му врагове, вече гледат иначе на него. Дори сам заговаряше с тях и те му отговаряха приветливо. Спомни си сега това, та нали така и трябваше да бъде: не трябваше ли сега всичко да се промени?

Той мислеше за нея. Спомни си как непрекъснато я бе мъчил и разкъсвал сърцето й; спомни си бледото й слабичко личице, но сега тези спомени почти не го измъчваха; той знаеше с каква безпределна любов ще изкупи сега всички нейни страдания.

Пък и какво значат всички, всички тези мъки на миналото! Всичко, дори престъплението му, дори присъдата и заточението, му се струваше сега, в първия порив, някакъв външен, странен факт, който сякаш дори не беше се случил с него. Той впрочем не можеше тази вечер дълго и непрекъснато да мисли за нещо, да се съсредоточи върху нещо; пък и нищо не би разрешил сега съзнателно; той само чувстваше. Вместо диалектиката беше дошъл животът и в съзнанието му трябваше да се изработи нещо съвсем друго.

Под възглавницата му беше Евангелието. Тази книга беше нейната, същата, от която тя му чете за възкресението на Лазар. В началото на каторгата той мислеше, че тя ще го измъчи до смърт с религията, ще заговаря за Евангелието и ще му натрапва книги. Но за негово най-голямо учудване тя нито веднъж не заговори за това, нито веднъж дори не му предложи Евангелието. Той самият й го поиска малко преди да се разболее и тя мълчаливо му донесе книгата. Досега не беше я разтварял.

Не я разтвори и сега, но една мисъл премина през главата му: „Нима могат нейните убеждения да не бъдат сега и мои убеждения? Нейните чувства, нейните стремежи поне…“

Тя също през целия ден беше във вълнение, а през нощта дори отново се разболя. Но беше толкова щастлива, че почти се изплаши от своето щастие. Седем години, само седем години! В началото на своето щастие в някои моменти и двамата бяха готови да гледат на тези седем години като на седем дни. Та той и не знаеше, че новият живот не му се дава даром, че трябва тепърва скъпо да се плати, да се плати с голям, бъдещ подвиг…

Но тук започва вече нова история, историята за постепенното обновление на човека, историята за постепенното му прераждане, постепенното му преминаване от един свят в друг, запознаването му с нова, съвсем непозната досега действителност. Това би могло да бъде тема за нов разказ — но сегашният ни разказ свърши.