Фьодор Достоевски
Престъпление и наказание (18)

IV

В тази минута вратата тихо се отвори и в стаята, озъртайки се плахо, влезе една девойка. Всички се обърнаха към нея с учудване и любопитство. Расколников не я позна от пръв поглед. Това беше София Семьоновна Мармеладова. Вчера я бе видял за пръв път, но в такава минута, при такава обстановка и с такива дрехи, че в паметта му бе останало съвсем друго лице. Сега това беше скромно и дори бедно облечена девойка, още много младичка, почти момиченце, със скромно и прилично държане, с ясно, но сякаш малко изплашено лице. Облечена беше в съвсем простичка домашна рокличка, с вехта, старомодна шапчица на главата; само в ръцете си държеше, както вчера, чадър. Тя не очакваше да види стаята пълна с хора и не само се сконфузи, а съвсем се обърка, изплаши се като малко дете и дори понечи да се върне.

— Ах… това сте вие!… — каза Расколников извънредно изненадан и изведнъж се смути и той.

Веднага си помисли, че майка му и сестра му знаят вече от писмото на Лужин за някакво момиче „с известно“ поведение. Преди малко самият той бе протестирал срещу клеветата на Лужин и бе споменал, че е видял това момиче за пръв път, и изведнъж влиза самото то. Спомни си също, че съвсем не бе протестирал срещу израза „с известно поведение“. Всичко това неясно и за миг премина през ума му. Но като се вгледа по-внимателно, изведнъж видя, че това унизено същество е вече до такава степен унизено, че изведнъж му стана жал. А когато то понечи да избяга от страх — в него нещо сякаш се преобърна.

— Никак не ви очаквах — забърза той, спирайки я с поглед. — Моля ви, седнете. Вие навярно по поръка на Катерина Ивановна. Моля, не тук, ето тук седнете…

При влизането на Соня Разумихин, който седеше на един от трите стола на Расколников, точно до вратата, се надигна, за да й направи място да влезе. Отначало Расколников искаше да й посочи място в края на дивана, където седеше Зосимов, но като си спомни, че този диван е прекалено фамилиарно място и му служи за легло, побърза да й посочи стола на Разумихин.

— А ти седни тук — каза той на Разумихин, настанявайки го на дивана, където беше седял Зосимов.

Соня седна, почти разтреперана от страх, и плахо погледна двете дами. Явно и тя сама не разбираше как е могла да седне до тях. Като съобрази това, така се уплаши, че изведнъж пак стана и съвсем смутена се обърна към Расколников.

— Аз… аз… минах за минутка, извинете, че ви обезпокоих — заговори тя, като се запъваше. — По поръчка на Катерина Ивановна, а тя нямаше кого да прати… А Катерина Ивановна поръча много да ви помоля да дойдете утре на опелото, сутринта… на литургия… на улица Митрофаниевска, а после у нас… У нея… на помен… Да я почетете… Тя поръча да ви поканя.

Соня се запъна и млъкна.

— Ще гледам непременно… непременно — отговори Расколников, като също се понадигна и също се запъваше и прекъсваше. — Бъдете така добра, седнете — каза той изведнъж, — трябва да поговоря с вас. Моля ви — може би бързате, бъдете така добра, отделете ми две минути…

И той й побутна стола. Соня пак седна и пак плахо, объркано и бързо погледна двете дами и изведнъж наведе глава.

Бледото лице на Расколников пламна; сякаш тръпка разтърси тялото му; очите му светнаха.

— Майко — каза той твърдо, — това е София Семьоновна Мармеладова, дъщеря на същия онзи нещастен господин Мармеладов, когото вчера пред очите ми премазаха конете и за когото вече ви говорих…

Пулхерия Александровна погледна Соня и леко присви очи. Въпреки цялото си объркване пред настойчивия предизвикателен поглед на Родя, тя не можа да си откаже това удоволствие. Дунечка сериозно, втренчено се вгледа право в лицето на нещастната девойка и с недоумение я заразглежда.

Соня, като чу как я представиха, вдигна пак очи, но се смути още повече отпреди.

— Аз исках да ви попитам — обърна се бързо към нея Расколников, — как уредихте днес всичко? Не ви ли безпокоиха… например от полицията?

— Не, всичко мина… Нали е прекалено ясно от какво е умрял; не ни безпокоиха; само квартирантите се сърдят.

— Защо?

— Защото тялото стои дълго вътре… сега нали е горещо… мирише… тъй че днес, за вечерната литургия, ще го пренесат на гробищата, до утре, в параклиса. Катерина Ивановна отначало не искаше, а сега и тя вижда, че не може…

— Та, значи, днес?

— Тя ви моли да ни направите чест да дойдете на опелото в черквата, а после да дойдете у нея на помен.

— Ще има помен?

— Да, помен, тя поръча много да ви благодаря, че ни помогнахте вчера… ако не бяхте вие, нямаше да имаме с какво да го погребем. — И устните, и брадичката й изведнъж затрепереха, но тя се овладя и се сдържа, като отново бързо заби поглед в земята.

По време на разговора Расколников упорито я разглеждаше. Тя имаше слабичко, съвсем слабичко и бледо личице с твърде неправилни черти, някак острички, с остричък малък нос и брадичка. Не можеше дори да се нарече хубавичка, но затова пък сините й очи бяха такива ясни и когато те се оживяваха, изразът на лицето й ставаше такъв добър и простодушен, че неволно привличаше. В лицето й, пък и в цялата й фигура имаше освен това една особена характерна черта: въпреки своите осемнадесет години тя изглеждаше почти момиченце, много по-млада от годините си, съвсем почти дете, и това понякога дори смешно се проявяваше в някои нейни движения.

— Но нима Катерина Ивановна е могла да се оправи с толкова ограничени средства, дори и помен има намерение… — запита Расколников, продължавайки упорито разговора.

— Ковчегът ще бъде прост… и всичко ще бъде просто, тъй че не е скъпо… ние одеве с Катерина Ивановна всичко пресметнахме, тъй че ще има и с какво да го поменем… а на Катерина Ивановна много й се иска. Няма как… то е утеха за нея… тя е такава, вие нали знаете…

— Разбирам, разбирам… естествено… Вие какво разглеждате стаята ми? Ето и майка ми също казва, че на ковчег прилича.

— Вие вчера си дадохте всичко! — каза изведнъж в отговор Сонечка с някакъв силен и бърз шепот, като изведнъж пак ниско наведе глава. Устните и брадичката й пак затрепериха. Тя отдавна вече беше поразена от бедната обстановка у Расколников и сега тези думи изведнъж й се изтръгнаха сами. Последва мълчание. Очите на Дунечка някак просветляха, а Пулхерия Александровна погледна Соня дори приветливо.

— Родя — каза тя, като ставаше, — ние, разбира се, ще обядваме заедно. Дунечка, да вървим… А ти, Родя, да беше отишъл да се поразходиш, а след това да си починеш, да полежиш, а после веднага ела… Защото страхувам се, че ние те изморихме…

— Да, да, ще дойда — отговори той, като стана и забърза. — Аз впрочем имам работа…

— Та нима няма и да обядвате заедно — завика Разумихин, гледайки с учудване Расколников, — какво приказваш?

— Да, да, ще дойда, разбира се, разбира се… А ти остани за минута. Нали той сега не ви е нужен, майко? Или може би ви го отнемам?

— Ох, не, не! А вие, Дмитрий Прокофич, ще дойдете ли да обядваме, ще бъдете ли така добър?

— Моля ви, елате! — помоли Дуня.

Разумихин се поклони и целият засия. За миг всички изведнъж се почувстваха някак странно неловко.

— Сбогом, Родя, тоест довиждане; не обичам да казвам „сбогом“. Сбогом, Настася… ах, пак казах „сбогом“!…

Пулхерия Александровна искаше да се сбогува и със Сонечка, но някак не успя и забързано излезе от стаята.

Но Авдотя Романовна сякаш чакаше ред и, минавайки след майка си покрай Соня, се сбогува с нея с внимателен, вежлив и пълен поклон. Сонечка се смути, поклони се някак бързо и уплашено и някакво дори болезнено чувство се изписа на лицето й, сякаш учтивостта и вниманието на Авдотя Романовна й бяха тягостни и мъчителни.

— Дуня, довиждане! — извика Расколников, когато тя вече беше в коридора. — Дай си ръката де!

— Че нали ти я подадох, забрави ли? — отговори Дуня, като ласкаво и смутено се обърна към него.

— Че какво, още веднъж ми я подай!

И той силно стисна пръстчетата й. Дунечка му се усмихна, изчерви се, бързо издърпа ръката си и излезе след майка си, също, кой знае защо, много щастлива.

— Чудесно! — каза той на Соня, връщайки се в стаята, и ясно я погледна. — Да успокои Бог мъртвите, а живите още имат да живеят! Така ли е? Така ли е? Нали е така?

Соня гледаше с някакво учудване неговото внезапно прояснило се лице; той няколко мига мълчаливо и втренчено се вглеждаше в нея; целият разказ за нея от покойния й баща премина в тази минута изведнъж през съзнанието му…

— Господи, Дунечка! — заговори веднага Пулхерия Александровна, щом излязоха на улицата. — Ето на, сега просто се радвам, че си отидохме; по-леко ми е някак си. Ех, мислила ли съм вчера във вагона, че даже на това ще се радвам!

— Пак ви казвам, мамичко, той е още много болен. Нима не виждате? Може би именно от страдание за нас се е разстроил. Трябва да бъдем снизходителни и тогава много, много неща могат да се простят.

— А ето ти не беше снизходителна! — горещо и ревниво я прекъсна Пулхерия Александровна. — Знаеш ли, Дуня, гледах ви двамата, ти си съвсем негов портрет и не толкова в лицето, колкото по душа: и двамата сте меланхолици, и двамата сте мрачни и избухливи, и двамата сте високомерни, и двамата сте великодушни… Нали е невъзможно той да е егоист, Дунечка, а?… А само като си помисля какво ще става тази вечер у дома, сърцето ми просто замира!

— Не се безпокойте, майко, ще стане това, което трябва да стане.

— Дунечка! Че помисли само в какво положение сме ние сега! Какво ще стане, ако Пьотр Петрович се откаже? — непредпазливо изрече изведнъж нещастната Пулхерия Александровна.

— Че какво ще струва той тогава! — рязко и с презрение отговори Дунечка.

— Добре направихме сега, че си отидохме — забърза, прекъсвайки я, Пулхерия Александровна, — той имаше някъде спешна работа; нека се поразходи, поне въздух ще подиша… ужасно задушно е при него… а къде ли можеш да подишаш тук въздух? Тук и на улицата е като в стая със затворени прозорци. Господи, какъв град!… Чакай, пази се, ще те бутнат, носят нещо! Пиано пренасят, нали… как се блъскат… От тази госпожица също много се страхувам…

— От коя госпожица, майко?

— Че тази София Семьоновна, дето сега дойде…

— Че защо?

— Такова предчувствие имам, Дуня. Ако щеш вярвай, но щом влезе тя, в същия миг помислих, че точно тука се крие главното…

— Абсолютно нищо не се крие! — с досада извика Дуня. — Каква сте и вие с вашите предчувствия, майко! Той едва от вчера я познава, а сега, като влезе, не я позна.

— Е, ще видиш!… Смущава ме тя, ще видиш, ще видиш! И така се изплаших: гледа ме, гледа, очите й такива едни, едва се сдържах на стола си, помниш ли, когато започна да я представя? И чудно ми е: Пьотр Петрович пише така за нея, а той ни я представи, и то и на тебе! Значи тя му е скъпа!

— Какво като пише! За нас също говореха, пък и писаха; забравихте ли? А аз съм уверена, че тя… е прекрасна и че всичко това са глупости!

— Бог да й помага!

— А Пьотр Петрович е долен клюкар — изведнъж отсече Дунечка.

Пулхерия Александровна просто клюмна. Разговорът се прекъсна.

— Слушай, ето каква молба имам към тебе… — каза Расколников, отвеждайки Разумихин към прозореца.

— Значи, да кажа на Катерина Ивановна, че ще дойдете… — забърза Соня, сбогувайки се, за да си върви.

— Ей сега, София Семьоновна, ние нямаме тайни, вие не пречите… Бих искал да ви кажа още две думи… Ето какво — обърна се той изведнъж, без да довърши, отсечено, към Разумихин. — Ти нали познаваш този — как му беше името! Порфирий Петрович?

— Има си хас! Роднина ми е. Но защо? — добави Разумихин в някакъв изблик на любопитство.

— Той нали сега води онова дело… е, за онова убийство… дето вчера говорехте?

— Да… е? — Разумихин изведнъж ококори очи.

— Той разпитвал заложителите, а аз там също имам заложени вещи, дреболии наистина, но все пак пръстенче от сестра ми, което ми подари за спомен, когато тръгвах за насам, и сребърен часовник от баща ми. Всичкото струва пет-шест рубли, но на мене ми е скъпо, спомен. Та какво да правя сега? Не искам нещата да се изгубят, особено часовникът. Треперех одеве майка ми да не поиска да го види, когато заговорихме за Дунечкиния часовник. Това е единствената вещ, която остана от баща ми. Ще се поболее, ако той се изгуби! Жени! Та как да постъпя, кажи! Знам, че трябва да заявя в участъка. Но няма ли да е по-добре на самия Порфирий, а? Как мислиш? Да можеше по-бързо да свършим тази работа! Ще видиш, че още преди обяда майка ми ще ме попита!

— В никакъв случай в участъка, а непременно на Порфирий! — извика с някакво необикновено вълнение Разумихин. — Е, как се радвам! Защо да се бавим, да идем сега, на две крачки е, сигурно ще го заварим!

— Добре… да вървим.

— А той много, много, много ще се радва да се запознае с тебе! Аз много съм му говорил за тебе, при различни случаи… И вчера му говорих. Да вървим!… Та, значи ти си познавал старицата? Тъй, тъй!… Вели-ко-леп-но се нареди всичко!… Ах, да… София Ивановна…

— София Семьоновна — поправи Расколников. — София Семьоновна, това е приятелят ми Разумихин, добър човек е…

— Ако вие сега трябва да излизате… — започна Соня, без дори да погледне Разумихин и още повече сконфузена от това.

— Да вървим! — реши Расколников. — Аз ще намина към вас още днес, София Семьоновна, кажете ми само къде живеете?

Той не че се объркваше, но сякаш бързаше и избягваше погледа й. Соня си даде адреса и се изчерви. Излязоха всички заедно.

— Нима не заключваш? — попита Разумихин, слизайки по стълбите след тях.

— Никога!… — Впрочем две години вече все се каня да купя катинар — добави той небрежно. — Нали са щастливи хората, които нямат какво да заключват? — обърна се той със смях към Соня.

Като излязоха навън, се спряха пред портата.

— Вие надясно ли, София Семьоновна? Но интересно, как ме намерихте? — попита той, сякаш желаеше да й каже нещо съвсем друго. На него все му се искаше да гледа в кротките й ясни очи, но някак все не можеше.

— Нали вчера сте казали на Поличка адреса си.

— Поля? Ах, да… Поличка! Това е… малката… това е сестра ви? Та аз съм й дал адреса?

— Нима сте забравили?

— Не… помня…

— А аз за вас още от покойника, пак тогава, бях чувала… Само че тогава още не знаех името ви, пък и той самият не го знаеше… А сега дойдох… и като научих вчера името ви… днес попитах: господин Расколников къде живее?… И не знаех, че вие също сте наемател у наематели… Довиждане… А на Катерина Ивановна…

Тя беше ужасно радостна, че най-после си тръгна; забърза с наведена глава, та някак по-скоро да се махне от очите им, да измине някак по-бързо тези двадесет крачки до завоя вдясно към пресечката и да остане най-после сама и там, докато върви бързо, без да поглежда никого, без да забелязва нищо, да мисли, да си спомня, да преценява всяка казана дума, всеки момент. Никога, никога не бе изпитвала нищо подобно. Цял нов свят неусетно и тревожно проникна в душата й. Спомни си изведнъж, че Расколников искаше да дойде днес при нея, може би още сутринта, може би сега!

— Само не днес, дано не днес! — шепнеше тя със замряло сърце, сякаш умоляваше някого като уплашено дете. — Господи! При мене… в тази стая… той ще види… о, Господи!

И, разбира се, тя не можеше да забележи в тази минута един непознат господин, който усърдно я следеше и вървеше по петите й. Той вървеше след нея още от самата врата. В минутата, когато те, тримата, Разумихин, Расколников и тя, се спряха да си кажат две думи на тротоара, този човек, минавайки покрай тях, изведнъж трепна, когато, без да иска, долови думите на Соня: „И попитах: господин Расколников къде живее?“ Той бързо, но внимателно огледа и тримата, особено Расколников, на когото говореше Соня; после погледна къщата и я запомни. Всичко това стана за миг, мимоходом, и минувачът, стараейки се да не се издаде, отмина, като забавяше крачка и сякаш в очакване. Той изчакваше Соня; видя, че те се сбогуваха и че Соня ще си тръгне сега за вкъщи.

„Но къде вкъщи? Виждал съм някъде това лице — мислеше той, припомняйки си лицето на Соня, — … трябва да разбера.“ Когато стигна до завоя, той пресече улицата, обърна се и видя, че Соня вече върви зад него по същия път и нищо не забелязва. Стигайки до завоя, и тя сви в същата улица. Той тръгна подире й, без да сваля от нея очи от другия тротоар; след петнадесетина крачки премина пак на онази страна, по която вървеше Соня, настигна я и тръгна на пет крачки след нея.

Това беше около петдесетгодишен човек, по-висок от среден ръст, едър, с широки и отпуснати рамена, което го правеше малко прегърбен. Беше модерно и богато облечен и имаше вид на солиден господин. Държеше красив бастун, с който почукваше на всяка крачка по тротоара, а на ръцете си носеше чисти ръкавици. Широкото му скулесто лице беше доста приятно, а цветът му беше свеж, не петербургски. Косите му, още много гъсти, бяха съвсем руси и може би само леко посивели, а широката гъста брада, която се спускаше като лопата, беше още по-светла от косите на главата. Очите му бяха сини и гледаха студено, втренчено и замислено; устните му бяха червени. Изобщо това беше отлично запазен човек и изглеждаше значително по-млад от годините си.

Когато Соня излезе на канала, те се озоваха заедно на тротоара. Наблюдавайки я, той успя да забележи нейната замисленост и разсеяност. Като стигна до къщи, Соня мина през вратата, а той подире й, и сякаш малко учуден. Влизайки в двора, тя пое вдясно, към ъгъла, където беше входът към нейната квартира. „Я виж!“ — измърмори непознатият господин и се заизкачва след нея по стъпалата. Едва сега Соня го забеляза. Тя се качи на третия етаж, сви в коридора и позвъни на номер девет, на чиято врата беше написано с тебешир: „Капернаумов, шивач“. „Я виж!“ — повтори пак непознатият, учуден от странното съвпадение, и позвъни на съседния номер осми. Двете врати бяха на около шест крачки една от друга.

— Вие живеете у Капернаумови! — каза той, като гледаше Соня и се смееше. — Той ми поправи вчера една жилетка. А аз тук, до вас, у мадам Реслих, Гертруда Карловна. Какво съвпадение.

Соня го погледна внимателно.

— Съседи сме — продължи той някак особено весело. — Аз съм едва от три дни в града. Е, хайде, засега довиждане.

Соня не отговори; отвориха й вратата и тя се промъкна в стаята си. Кой знае защо, й стана срамно и сякаш се уплаши…

По пътя към Порфирий Разумихин беше в особено възбудено състояние.

— Това, брат, е чудесно — повтори той няколко пъти, — и аз се радвам! Радвам се!

„На какво се радваш?“ — мислеше си Расколников.

— Та аз и не знаех, че ти също си залагал при старата… и… отдавна ли това? Тоест отдавна ли си бил при нея?

„Ама че наивен глупак!“

— Кога?… — спря се Расколников, като си припомняше. — Ами около три дни преди смъртта й бях при нея, струва ми се. Впрочем аз не отивам да откупя сега вещите — подхвана той с някаква суетлива и особена загриженост за вещите, — аз пак имам само една сребърна рубла… от тази вчерашна проклета треска!…

За треската той каза особено внушително.

— Но да, да, да — бързо и неизвестно с какво се съгласяваше Разумихин, — значи, затова тогава… те порази отчасти… а, знаеш ли, ти, когато бълнуваше, все споменаваше някакви пръстенчета и верижки!… Да, да… Ясно, сега всичко е ясно.

„Ето на! Как само е заседнала у тях тази мисъл! Ето този човек заради мене би се оставил да го разпънат, а много се радва, че се изяснило защо съм бълнувал за пръстенчета! Как само се е затвърдило това у всички тях!…“

— А дали ще го сварим? — запита той гласно.

— Ще го сварим, ще го сварим — бързаше Разумихин. — Той, брат, е чудесен човек, ще видиш! Тромав е малко, тоест той е светски човек, но аз в друго отношение казвам, че е тромав. Умен, умен, много даже, само че с някакъв особен начин на мислене… Недоверчив, скептик, циник… обича да те изиграе, тоест не да те изиграе, а да си направи шега… И старият материален метод… А работата си разбира, разбира… Той миналата година такова дело за убийство разнищи, в което почти всички следи бяха загубени! Много, много, много иска да се запознае с тебе!

— Но защо пък много?

— Тоест не че… виждаш ли, напоследък, откак ти се разболя, често и много ми се случваше да споменавам за тебе… В и той слушаше… и като научи, че следваш право и не можеш да продължиш поради положението си, каза: „Колко жалко!“ И аз заключих… тоест всичко взето заедно, не само това; вчера Заметов… Виждаш ли, Родя, аз вчера нещо ти дрънках в пияно състояние, когато отивахме у вас… та аз, брат, се страхувам ти да не преувеличиш, виждаш ли…

— Какво? Че ме смятат за луд? Че то може и да е вярно. Той напрегнато се усмихна.

— Да… да… тоест, уф, не!… Та всичко, за което приказвах (а и за други неща), всичко това бяха глупости и защото бях пиян.

— Ама защо се извиняваш! Как ми омръзна всичко това! — извика Расколников с преувеличено раздразнение. Той впрочем отчасти се преструваше.

— Зная, зная, разбирам. Бъди уверен, че разбирам. Срам ме е да говоря даже…

— Като те е срам, не говори!

И двамата млъкнаха. Разумихин беше прекалено възторжен. Расколников с отвращение чувстваше това. Тревожеше го казаното сега от Разумихин за Порфирий.

„И на този ще трябва да му разправям колко съм зле — мислеше той, пребледнявайки и с разтуптяно сърце, — и то колкото може по-естествено. Най-естественото е нищо да не разправям. Упорито нищо да не разправям! Не, упорито пък би било неестествено… Е, както се случи… ще видим… сега… добре ли е или не е добре, че отивам? Пеперудата сама лети към свещта. Сърцето ми бие, ето това не е добре!…“

— В тази, сивата къща — каза Разумихин. „Най-важното е знае ли Порфирий или не знае, че вчера съм бил в квартирата на тази вещица… и съм питал за кръвта. Веднага трябва да разбера това, от първия миг, веднага, щом вляза, по лицето му да разбера, и-на-че… чудо ще направя, но ще разбера!“

— А знаеш ли какво? — изведнъж се обърна към Разумихин с лукава усмивка. — Аз, брат, днес забелязах, че ти от сутринта си в някакво необикновено вълнение! Нали!

— Какво вълнение? Съвсем не съм във вълнение — изтръпна Разумихин.

— Не, брат, вярно, личи си. Ти одеве седеше на стола така, както никога не седиш, някак на крайчеца, и целия те тресеше.

Скачаше без причина. Ту си сърдит, ту муцуната ти изведнъж, кой знае защо, цъфне като роза. Червеше се даже; особено когато те поканиха на обяд, ти ужасно се изчерви.

— Не е вярно; лъжеш!… И какво искаш да кажеш?

— Я не извъртай като ученик! Пфу, дявол, той пак се изчерви!

— Каква си само свиня!

— Ама ти защо се срамуваш? Ромео! Чакай, аз това днес някъде ще го разкажа, ха-ха-ха! Ей, че ще развеселя мама… пък и още някого…

— Слушай, слушай, слушай, та това е сериозно, та това… Но какво е това в края на краищата, дявол да го вземе! — обърка се окончателно Разумихин, изстивайки от ужас. — Какво ще им разкажеш? Аз, брат… Пфу, каква си свиня!

— Просто пролетна роза! И как ти прилича това, да знаеш; Ромео, два метра висок! Ама как си се измил днес, ноктите си си изчистил, а? Кога е било това? Ама ти наистина си сложил помада! Я се наведи!

— Свиня!

Расколников така се смееше, че сякаш вече не можеше да спре, и така със смях влязоха в квартирата на Порфирий Петрович. Тъкмо това искаше Расколников: от стаите можеше да се чуе, че те влизат, смеейки се, и все още се смеят в антрето.

— Нито дума тук или ще те… смеля! — прошепна бясно Разумихин, хващайки Расколников за рамото.