Фьодор Достоевски
Престъпление и наказание (29)

III

— Пьотр Петрович — завика тя, — поне вие ме защитете! Внушете на тази глупава твар да не смее да се държи така с една нещастна благородна дама, защото за това има съд… аз лично при генерал-губернатора… Тя ще отговаря… В името на гостоприемството на баща ми, защитете сирачетата.

— Позволете, госпожо… Позволете, позволете, госпожи — възпираше я Пьотр Петрович, — никога не съм имал честта, както ви е известно, да познавам баща ви… позволете, госпожо (някой високо се засмя), а във вашите непрекъснати разпри с Амалия Ивановна нямам намерение да се намесвам… Идвам по своя работа… и искам да се обясня с вашата заварена дъщеря, София… Ивановна… Струва ми се, така беше? Позволете ми да мина…

И Пьотр Петрович, като заобиколи Катерина Ивановна, тръгна към противоположния ъгъл, където беше Соня.

Катерина Ивановна тъй си остана, като ударена от гръм. Тя не беше в състояние да разбере как можа Пьотр Петрович да се отрече от гостоприемството на баща й. След като бе измислила веднъж това гостоприемство, вече тя самата свято вярваше в него. Потресе я и деловитият, сух, пълен дори с някаква презрителна заплаха тон на Пьотр Петрович. Пък и всички някак притихнаха малко при появата му. Освен че този „делови и сериозен“ човек някак прекалено не подхождаше на цялата компания, личеше и това, че е дошъл за нещо важно, че навярно някаква необикновена причина е могла да го привлече в такава компания и следователно сега нещо ще се случи, нещо ще стане. Расколников, който беше до Соня, му направи път; Пьотр Петрович сякаш изобщо не го забеляза. След минута на прага се появи и Лебезятников; той не влезе в стаята, но спря там, също с някакво особено любопитство, почти с учудване; вслушваше се, но изглежда дълго не можеше нищо да разбере.

— Извинете, че може би ви прекъсвам, но работата е твърде важна — каза Пьотр Петрович някак общо, без да се обръща към никого по-конкретно, — аз даже се радвам, че има хора. Амалия Ивановна, най-покорно ви моля като хазайка на квартирата да обърнете внимание на разговора ми със София Ивановна, който ще последва. София Ивановна — продължи той, обръщайки се направо към извънредно учудената и вече изплашена Соня, — от моята маса в стаята на моя приятел Андрей Семьонович Лебезятников веднага след посещението ви изчезна принадлежаща ми банкнота от сто рубли. Ако вие по някакъв начин знаете и ни посочите къде се намира сега, то, давам ви честната си дума и призовавам всички за свидетели, работата ще се свърши само с това. В противен случай ще бъда принуден да приложа извънредно сериозни мерки и тогава… се сърдете само на себе си!

В стаята се възцари пълно мълчание. Дори плачещите деца притихнаха. Соня стоеше мъртво бледа, гледаше Лужин и нищо не можеше да отговори. Тя като че още не разбираше. Минаха няколко секунди.

— Е, какво ще кажете? — попита Лужин, като я гледаше втренчено.

— Аз не знам… Аз нищо не знам… — проговори най-после със слаб глас Соня.

— Не? Не знаете? — попита повторно Лужин и помълча още няколко секунди. — Помислете, госпожице — започна той строго, но някак все още увещаващо, — разсъдете, съгласен съм да ви дам още време да размислите. Разберете, моля ви се: ако аз не бях толкова сигурен, то, разбира се, при моята опитност не бих рискувал така направо да ви обвиня; защото за подобно пряко и гласно, но лъжливо или дори само погрешно обвинение в известен смисъл отговарям самият аз. Зная това. Тази сутрин обмених за нуждите си няколко петпроцентови облигации срещу номинална сума три хиляди рубли. Сметката е в портфейла ми. Като се върнах вкъщи — свидетел ми е Андрей Семьонович, — започнах да броя парите и като преброих две хиляди и триста рубли, прибрах ги в портфейла си, а портфейла — във външния джоб на палтото. На масата бяха останали около петстотин рубли в банкноти и между тях три банкноти от по сто рубли. В този момент дойдохте вие (по моя покана) — и през цялото време бяхте извънредно смутена и дори на три пъти посред разговора ставахте и, кой знае защо, бързахте да си отидете, въпреки че разговорът ни не беше свършил. Андрей Семьонович може да потвърди всичко това. Навярно и вие самата, госпожице, няма да откажете да потвърдите и да заявите, че ви повиках чрез Андрей Семьонович с единствената цел да поговоря с вас за самотното и безпомощно положение на вашата роднина Катерина Ивановна (на помена у която не можах да дойда) и затова колко добре би било да се уреди в нейна полза някаква подписка, лотария или нещо подобно. Вие ми благодарихте и дори се просълзихте (аз разказвам всичко, както беше, първо, за да ви припомня и, второ, за да ви покажа, че от паметта ми не се е заличила и най-малката подробност). После взех от масата банкнота от десет рубли и ви я дадох от свое име за вашата роднина, като помощ на първо време. Андрей Семьонович видя всичко това. После ви изпратих до вратата — вие бяхте все така смутена, — след което останах насаме с Андрей Семьонович и като поговорих с него десетина минути, Андрей Семьонович излезе, а аз пак седнах до масата, на която бяха парите, с цел да ги преброя и да ги сложа, както бях намислил, отделно. За мое учудване оказа се, че една банкнота от сто рубли липсва. Така че благоволете да прецените: да подозирам Андрей Семьонович ми е съвсем невъзможно; срамувам се дори от мисълта за това. Да сбъркам при броенето, също не съм могъл, защото минута преди да дойдете, след като приключих всички сметки, резултатът беше верен. Съгласете се сама, че спомняйки си смущението ви как бързахте да си отидете и най-после това, че държахте известно време ръцете си на масата; вземайки предвид най-после общественото ви положение и свързаните с него навици, аз, тъй да се каже, с ужас и дори против волята си бях принуден да се спра на това подозрение — разбира се, жестоко, но справедливо! Ще добавя още и ще повторя, че въпреки цялата ми очевидна увереност разбирам, че все пак в това мое обвинение се съдържа известен риск за мене. Но, както виждате, не го премълчах; аз се възмутих и ще ви кажа защо: единствено, уважаема, единствено поради вашата черна неблагодарност! Как? Аз ви каня в интерес на крайно бедната ви роднина, аз ви давам, според възможностите си, помощ от десет рубли, а вие веднага, в същия миг се отплащате за всичко с подобна постъпка! Не, това е вече лошо! Трябва да ви се даде урок. Тъй че размислете: нещо повече, като ваш искрен приятел аз ви моля (защото по-добър приятел от мене вие не можете да имате в тази минута): опомнете се! Иначе ще бъда неумолим! И така?

— Аз нищо не съм вземала от вас — прошепна Соня ужасена. — Вие ми дадохте десет рубли — ето, вземете ги. — Соня извади от джоба си кърпичка, напипа възелчето, развърза го, извади банкнота от десет рубли и протегна ръка към Лужин.

— А за останалите сто рубли не си признавате? — с укор и настойчиво произнесе той, без да взема банкнотата.

Соня се озърна. Всички я гледаха с такива ужасни, строги, подигравателни, ненавиждащи лица. Тя погледна Расколников… той стоеше до стената, скръстил ръце, и я гледаше с огнени очи.

— О, Господи! — извика Соня.

— Амалия Ивановна, ще трябва да се съобщи в полицията и затова, покорно ви моля, изпратете сега да викнат портиера — тихо и дори ласкаво каза Лужин.

— Гот дер бармхерциге!^[1] Аз така и предполагал, че тя крал! — плесна с ръце Амалия Ивановна.

— Така сте предполагали? — подхвана Лужин. — Следователно и преди сте имали поне известни основания да направите такова заключение. Моля ви, дълбокоуважаема Амалия Ивановна, да запомните думите си, произнесени впрочем пред свидетели.

От всички страни изведнъж се заговори високо. Всички се размърдаха.

— Ка-ка-ак! — извика изведнъж опомнилата се Катерина Ивановна и като луда се спусна към Лужин. — Как! Вие я обвинявате в кражба? Соня? Ах, подлеци, подлеци! — И като се втурна към Соня, тя я стисна като в менгеме със сухите си ръце.

— Соня! Как си посмяла да вземеш от него десет рубли! О, глупава! Дай ги тук! Дай веднага тези десет рубли — ето!

И като дръпна от Соня банкнотата, Катерина Ивановна я смачка в ръката си и я запрати право в лицето на Лужин. Топчицата го удари по окото и отскочи на пода. Амалия Ивановна се спусна да вдигне парите. Пьотр Петрович се ядоса.

— Спрете тази луда! — завика той.

В този момент на вратата до Лебезятников се появиха още няколко лица, между които надничаха и двете дами от провинцията.

— Как, луда? Аз ли съм луда? Глупак! — изпищя Катерина Ивановна. — Ти си глупак, мръсен съдийски плъх, долен човек! Соня, Соня да му открадне пари! Соня — крадла! Тя по-скоро ще ти даде, глупако! — И Катерина Ивановна истерично се разсмя. — Я го вижте глупака! — обръщаше се тя на всички страни, като сочеше на всички Лужин. — Как! И ти също? — забеляза тя хазайката. И ти също, саламджийке такава, твърдиш, че тя била „крал“, подъл пруски кокоши крак в кринолин! Ах, вие! Ах, вие! Та тя изобщо не е излизала от стаята, а като излезе от тебе, подлецо, веднага седна тук, до Родион Романович)… Обискирайте я! Щом никъде не е излизала, значи, парите са у нея! Търси де, търси, търси! Само че ако не намериш, тогава прощавай, миличък, но ще отговаряш! При царя, при царя, чак при царя ще стигна, при милосърдния, ще се хвърля в нозете му още сега, още днес, аз, беззащитната! Мене ще ме пуснат! Ти мислиш, че няма да ме пуснат? Лъжеш се, ще отида! Ще отида, а-а! Ти на това ли се надяваше? Аз, брат, съм упорита! Ще ти приседне! Търси де! Търси, търси, хайде търси!

И Катерина Ивановна в изстъпление, разтърсваше Лужин влачейки го към Соня.

— Аз съм съгласен и отговарям… но престанете, госпожо престанете! Твърде добре виждам, че сте упорита!… Това… това… това как да стане? — мърмореше Лужин. — То трябва да стане в присъствието на полицията… макар че впрочем свидетелите и сега са предостатъчно… Аз съм готов… Но, така или иначе, за мъж е неудобно… поради пола… Може би с помощта на Амалия Ивановна… макар че впрочем тези работи не се правят така… Та как, значи?

— Който искате! Който иска, той да обискира! — викаше Катерина Ивановна. — Соня, обърни си джобовете! Ето, ето. Гледай, изверг, ето, празен е, тук беше кърпата, джобът е празен, виж! Ето и другия джоб, ето, ето! Виждаш ли! Виждаш ли!

И Катерина Ивановна не обърна, а просто измъкна навън двата джоба един след друг. Но от втория, десния джоб изведнъж изскочи някаква хартийка и като направи във въздуха парабола, падна в краката на Лужин. Всички видяха; мнозина извикаха. Пьотр Петрович се наведе, вдигна с два пръста хартийката от пода, показа я на всички и я разгъна. Това беше банкнота от сто рубли, сгъната на три. Пьотр Петрович описа с ръката си кръг, показвайки на всички банкнотата.

— Крадла! Вън от квартир! Полис, полис! — закрещя Амалия Ивановна. — Тях трябва в Сибир изгонил! Вън!

От всички страни полетяха възклицания. Расколников мълчеше, без да сваля очи от Соня, само от време на време бързо поглеждаше Лужин. Соня стоеше на същото място, сякаш загубила съзнание: тя дори почти не беше учудена. Изведнъж червенина заля цялото й лице, тя извика и закри лицето си с ръце.

— Не, не съм аз! Не съм ги вземала! Не знам! — изкрещя тя със сърцераздирателен глас и се хвърли към Катерина Ивановна. Тя я прегърна и силно я притисна към себе си, сякаш с гърдите си искаше да я защити от всички. — Соня! Соня! Аз не вярвам! Виждаш, че не вярвам! — крещеше (въпреки цялата очевидност) Катерина Ивановна и я люлееше в ръцете си като дете, целуваше я безброй много пъти, хващаше я за ръцете и силно-силно ги целуваше (просто впиваше устни в тях). — Ти да откраднеш! Глупави хора! О, Господи! Глупави сте вие, глупави — викаше тя, обръщайки се към всички, — та вие още не знаете, не знаете какво сърце има тя, какво момиче е! Тя да открадне, тя! Тя последната си дреха ще свали и ще я продаде, боса ще тръгне и ще ви даде, ако се нуждаете, ето каква е тя! Защото моите деца загиваха от глад, затуй има сега жълт билет, заради нас!… Ах, покойнико, покойнико! Ах, покойнико, покойнико! Виждаш ли? Виждаш ли? Ето ти помен! Господи! Че защитете я, какво стоите всички? Родион Романович! Вие защо не се застъпите? Нима и вие вярвате? Вие не струвате колкото малкото й пръстче, всички, всички, всички, всички! Господи! Че защити я най-после!

Плачът на нещастната, туберкулозна, беззащитна Катерина Ивановна направи сякаш силно впечатление на присъстващите. Толкова безпомощност, толкова страдание имаше в това изкривено от болка, изпито туберкулозно лице, в тези изсъхнали, целите в спекла се кръв устни, в този хриптящ глас, в тези ридания, които напомняха плача на дете, в тази доверчива, детска и същевременно отчаяна молба за защита, че, изглежда всички съжалиха нещастницата. Пьотр Петрович поне веднага я съжали.

— Госпожо! Госпожо! — възклицаваше той с убедителен тон. — Вас този факт не ви засяга! Никой няма да ви обвини в умисъл или в съучастничество, още повече че именно вие намерихте парите, обръщайки джобовете, и следователно нищо не сте подозирали. Много, много съжалявам, ако така да се каже, нищетата е подтикнала София Семьоновна, но защо, госпожице, не искахте да си признаете? Уплашихте се от позора? Или ви е за пръв път? Смутихте се може би? Работата е ясна, много ясна… И все пак защо трябваше да вършите подобни неща! Господа! — обърна се той към всички присъстващи. — Господа! Съжалявайки и, така да се каже, съчувствайки, аз всъщност съм готов да простя, дори сега, въпреки нанесените ми лични оскърбления. Нека този срам, госпожице, ви послужи като урок за в бъдеще — обърна се той към Соня, — а аз няма да предприемам по-нататък нищо и, тъй да бъде, слагам точка. Стига!

Пьотр Петрович погледна косо Расколников. Погледите им се срещнаха. Пламтящият поглед на Расколников беше готов да го изпепели. А Катерина Ивановна изглежда вече нищо не чуваше: тя прегръщаше и целуваше Соня като безумна. Децата също прегърнаха Соня от всички страни с ръчичките си, а Полечка — която впрочем не разбираше добре какво става — просто цялата беше плувнала в сълзи, разкъсвана от ридания и скрила подутото си от плач хубавичко личице в рамото на Соня.

— Колко долно е това! — чу се изведнъж висок глас откъм вратата.

Пьотр Петрович бързо се огледа.

— Каква низост! — повтори Лебезятников, гледайки го право в очите.

Пьотр Петрович сякаш чак потрепери. Това забелязаха всички. (После си го спомниха.) Лебезятников влезе в стаята.

— И вие се осмелихте да ме посочите за свидетел? — каза той, приближавайки се към Пьотр Петрович.

— Какво значи това, Андрей Семьонович? За какво говорите? — измърмори Лужин.

— Това значи, че вие… сте клеветник, ето какво значат моите думи! — разпалено изговори Лебезятников, като го гледаше строго с късогледите си очички. Той беше ужасно ядосан. Расколников просто впи очи в него, сякаш улавяше и претегляше всяка дума. Отново се възцари мълчание. Пьотр Петрович дори почти се смути, особено в първия миг.

— Ако вие казвате това на мене… — започна, той като заекваше, — но какво ви става? С ума си ли сте?

— Аз съм с ума си, а вие… сте мошеник! Ах, колко долно е това! Аз чух всичко, аз нарочно изчаках, за да разбера всичко, защото, признавам, и досега то не е съвсем логично… Но защо направихте всичко това — не разбирам.

— Какво съм направил! Ще престанете ли с вашите глупави гатанки! Или може би сте пиян?

— Вие, подлецо, може би пиете, а не аз! Аз и водка никога не пия, защото това противоречи на убежденията ми! Представете си, той сам, със собствените си ръце даде на София Семьоновна тази банкнота от сто рубли — аз видях, аз съм свидетел, аз ще се закълна! Той, той! — повтаряше Лебезятников, обръщайки се към всички и към всеки.

— Да не сте полудели, сополанко такъв! — изкрещя Лужин.

Тя самата тук призна ей сега, пред всички, че освен десетте рубли не е получавала нищо от мене. Как тогава съм могъл да й ги дам?

— Аз видях, видях! — крещеше и настояваше Лебезятников.

— И макар това да противоречи на възгледите ми, готов съм още сега да дам в съда каквато щете клетва, защото видях как вие тайно й я пъхнахте. Само че аз, глупакът, помислих, че за да направите благодеяние, й я мушнахте! При вратата, сбогувайки се с нея, когато тя се обърна и вие с една ръка й стиснахте ръката, с другата, с лявата, сложихте тайно банкнотата в джоба й. Аз видях! Видях! Лужин пребледня.

— Какво дрънкате! — дръзко извика той. — И как сте могли от прозореца да видите каква е банкнотата! Сторило ви се е… с вашите късогледи очи. Вие бълнувате!

— Не, не ми се е сторило. И макар че бях далече, всичко, всичко видях и въпреки че от прозореца наистина е трудно да се види банкнотата — тук сте прав, поради особения случай с положителност знаех, че това именно е банкнотата от сто рубли, защото, когато дадохте на София Семьоновна банкнотата от десет рубли — сам видях, вие същевременно взехте от масата и банкнота от сто рубли (това видях, защото тогава стоях близо до масата и веднага ми мина през ума една мисъл, затова и не забравих, че държите в ръката си банкнотата). Вие я сгънахте и я държахте в ръката си през цялото време. После аз забравих за това, но когато вие взехте да ставате, я преместихте от дясната ръка в лявата и едва не я изтървахте; тогава пак си спомних, защото пак ми мина през ума същата мисъл, а именно, че вие искате да й направите благодеяние скришом от мене. Можете да си представите как започнах да следя — и видях, че успяхте да я пъхнете в джоба й. Аз видях, видях, мога да се закълна!

Лебезятников едва не се задъхваше. От всички страни се чуха най-различни възклицания, най-вече на учудване; но се чуха и възклицания, в които се долавяше закана. Всички започнаха да напират към Пьотр Петрович. Катерина Ивановна се спусна към Лебезятников.

— Андрей Семьонович! Аз съм се излъгала във вас! Защитете я. Само вие сте на нейна страна! Тя е сираче, Господ ви изпрати! Андрей Семьонович, миличък, бащице!

И Катерина Ивановна, почти без да разбира какво прави, се хвърли на колене пред него.

— Идиотщини! — закрещя разбеснелият се до ярост Лужин. — Идиотщини дрънкате, господине. „Забравих, спомних си, забравих“ — какво значи това? Излиза, че аз нарочно съм й ги пъхнал? Защо? С каква цел? Какво общо имам с тази…

— Защо? Именно това и аз самият не разбирам, а че разказвам истински факт, е вярно! И не само че не греша, подли и престъпни човече, но добре помня как по този повод тогава веднага си зададох този въпрос, именно в момента, когато ви благодарях и ви стиснах ръката. Защо й сложихте банкнотата тайно в джоба? Тоест защо именно тайно? Нима само затова, че искахте да скриете от мене, знаейки, че аз имам противоположни убеждения и отричам частната благотворителност, която нищо не лекува радикално? Е, и реших, че вас наистина ви е срам да давате пред мене такава сума и освен това помислих си — може би иска да я изненада, да я учуди, когато тя намери в джоба си цели сто рубли. (Защото някои благодетели много обичат такива сантименталности, когато правят благодеяние; зная това.) После си помислих също, че искате да я изпитате, тоест ще дойде ли тя, след като ги намери, да ви благодари! После, че искате да избегнете благодарностите й, че, както се казва: дясната ръка да не знае… с една дума, нещо такова… Малко ли мисли ми минаха тогава през главата, тъй че реших да обмисля всичко това по-късно, но все пак сметнах за неделикатно да ви покажа, че зная тайната. Но веднага ми мина през ума още един въпрос: че е възможно София Семьоновна, не дай си Боже, да загуби парите, преди да ги забележи, ето защо реших да дойда тук, да я извикам и да я уведомя, че са й сложени в джоба сто рубли. А преди това пътем се отбих в стаята на госпожите Кобилятникови, за да им занеса „Общ извод от положителния метод“ и особено да им препоръчам статията на Пидерит (а впрочем и на Вагнер); после идвам тук и сварвам цялата тази история! Е, можеха ли, можеха ли да ми минат през ума всички тези мисли и разсъждения, ако наистина не бях видял, че вие й сложихте в джоба сто рубли?

Когато Андрей Семьонович свърши многословните си разсъждения с такъв логически извод в заключение на речта си той беше ужасно уморен и дори пот се стичаше по лицето му. Уви, той и на руски не умееше да се изразява добре (впрочем и не знаеше никакъв друг език), така че целият сякаш изведнъж са изтощи и сякаш дори отслабна след адвокатския си подвиг. Въпреки това речта му направи огромно впечатление. Той говори с такова въодушевление, така убедено, че всички явно му вярваха. Пьотр Петрович почувства, че работата е загубена.

— Какво ме интересува, че са ви минали през ума някакви глупави въпроси! — извика той. — Това не е доказателство! Може да сте сънували всичко това — и толкоз! А аз ви казвам, господине, че лъжете! Лъжете и клеветите, защото сте озлобен нещо срещу мене и именно от яд за това, че не се съгласявам с вашите дръзки и безбожни социални теории — ето причината!

Но от това извъртане Пьотр Петрович не спечели нищо. Напротив, от всички страни се чу ропот.

— А, я виж как го извъртя! — извика Лебезятников. — Лъжеш се! Викай полиция, аз ще се закълна! Само едно не мога да разбера: защо се е решил на такава долна постъпка! О, жалък, подъл човек!

— Аз мога да обясня защо се е решил на такава постъпка и ако трябва, също ще се закълна! — произнесе най-после с твърд глас Расколников и пристъпи напред.

Той беше външно твърд и спокоен. На всички им стана някак ясно само като го погледнаха, че той наистина знае каква е работата и че развръзката е близка.

— Сега си изясних абсолютно всичко — продължи Расколников, обръщайки се направо към Лебезятников. — От самото начало на историята бях започнал да подозирам, че тук има някаква долна измама; започнал бях да подозирам поради някои особени обстоятелства, известни само на мен, които сега ще споделя с всички: те обясняват цялата работа! А вие, Андрей Семьонович, с ценното си показание окончателно ми изяснихте всичко. Моля всички, всички да слушат: този господин (той посочи Лужин) се сгоди наскоро за една девойка, именно за моята сестра, Авдотя Романовна Расколникова. Но като пристигна в Петербург, онзи ден, при първата ни среща, той се скара с мене и аз го изгоних от къщи, за което има двама свидетели. Този човек е много зъл… Онзиден още не знаех, че той живее тук, у вас, Андрей Семьонович, и че следователно още в деня на скарването ни, тоест онзи ден, той е бил свидетел на това как аз като приятел на покойния господин Мармеладов дадох на съпругата му, Катерина Ивановна, известна сума за погребението. Той веднага написал на майка ми бележка и я уведомил, че аз съм дал всичките си пари не на Катерина Ивановна, а на София Семьоновна и при това с най-долни изрази споменал за… за София Семьоновна, тоест намекнал за някакъв особен характер на отношенията ми със София Семьоновна. Всичко това, както схващате с цел да ме скара с майка ми и сестра ми, като им внуши, че аз пилея за низки цели последните им пари, с които те ме издължат. Снощи пред майка ми и сестра ми и в негово присъствие аз възстанових истината, като доказах, че съм дал парите на Катерина Ивановна за погребението, а не на София Семьоновна и че онзи ден дори още не познавах София Семьоновна, дори още не бях я виждал. При това добавих, че той, Пьотр Петрович Лужин, с всичките си достойнства не струва колкото малкото пръстче на София Семьоновна, за която говори така лошо. А на въпроса му бих ли сложил София Семьоновна да седне редом със сестра ми аз отговорих, че вече съм направил това, и то същия този ден. Озлобен от това, че майка ми и сестра ми не искат да повярват на обвиненията му и да се скарат с мене, той от дума на дума започна да ми говори непростителни дързости. Стигна се до окончателен разрив и той бе изгонен от къщи. Всичко това стана снощи. Сега ви моля да обърнете особено внимание: представете си, че той сега беше успял да докаже, че София Семьоновна е крадла — с това, първо, би доказал на майка ми и на сестра ми, че е бил почти прав в подозренията си; че с право се е разсърдил, задето съм поставил на едно сестра ми и София Семьоновна; че като ме е нападнал, той значи е защитавал и пазил честта на моята сестра и негова годеница. С една дума, с всичко това той можеше дори отново да ме скара с роднините ми и, разбира се, се е надявал да спечели пак разположението им. Да не говорим за това, че би си отмъстил и лично на мене, защото има основание да предполага, че честта и щастието на София Семьоновна са ми много скъпи. Ето съображенията му! Ето как схващам цялата работа! Това е причината и друга не може да има! Така или приблизително така завърши Расколников речта си, прекъсвана начесто от възклицанията на присъстващите, които впрочем слушаха много внимателно. Но въпреки всички прекъсвания той говори рязко, спокойно, точно, ясно, твърдо. Резкият му глас, увереният тон и строгото му лице направиха на всички огромно впечатление.

— Така, така, това е така! — потвърждаваше във възторг Лебезятников. — Това положително е така, защото той, веднага щом София Семьоновна влезе при нас, в стаята, ме запита именно дали сте тук, не съм ли ви видял между гостите на Катерина Ивановна. С тази цел той ме повика до прозореца и там тихичко ме попита. Значи той е искал непременно вие да сте тук) Това е така, всичко това е така!

Лужин мълчеше и презрително се усмихваше. Впрочем той беше много блед. Изглежда обмисляше как да се измъкне. Може би с удоволствие би зарязал всичко и би си отишъл, но в момента това беше почти невъзможно, то би означавало направо да признае справедливостта на отправените му обвинения и че действително е оклеветил София Семьоновна. Освен това и присъстващите, и без това доста пийнали, бяха крайно наежени. Интендантският, макар впрочем и да не разбираше всичко, викаше най-много от всички и предлагаше твърде неприятни за Лужин мерки. Но имаше и трезви: надойдоха и се насъбраха от всички стаи. И трите полячета ужасно се горещяха и непрекъснато му викаха: „Пане лайдак^[2]!“, при което мърмореха още някакви закани на полски.

Соня слушаше напрегнато, но сякаш не разбираше всичко, като че се свестяваше от припадък. Тя само не сваляше очи от Расколников, чувствайки, че той е цялата й опора. Катерина Ивановна дишаше тежко, с хриптене, и изглеждаше страшно изнемощяла. Най-глупав израз имаше Амалия Ивановна — тя стоеше със зяпнала уста и не разбираше нищо. Схвана само, че Пьотр Петрович някак се изложи. Расколников поиска да каже още нещо, но не го оставиха да довърши: всички викаха и се блъскаха около Лужин с ругатни и закани. Но Пьотр Петрович не се уплаши. Като видя, че обвинението срещу Соня е пропаднало напълно, той прибягна направо към наглост.

— Моля, господа, моля; не се блъскайте, пуснете ме да мина! — говореше той, като си пробиваше път през тълпата. — И бъдете така добри да не заплашвате; уверявам ви, че нищо няма да стане, нищо няма да ми направите, не съм страхлив, напротив, вие, господа, ще отговаряте, задето с насилие сте потушили едно дело. Крадлата е повече от разобличена и аз ще продължа да действам. В съда не са толкова слепи и… не са пияни и няма да повярват на двама отявлени безбожници, размирници и волнодумци, които ме обвиняват, за да ми отмъстят, което сами, от глупост, признават… Да, моля!

— Веднага се пръждосвайте от стаята ми; благоволете да напуснете квартирата — между нас всичко е свършено! Като си помисля само, че цели две седмици съм се потил… да му разяснявам!…

— Андрей Семьонович, нали аз самият ви казах, когато още ме задържахте, че напускам; а сега ще добавя само, че сте глупак. Желая ви да си използвате ума и късогледите очи. Но моля, господа!

Той си проби път; но на интендантския не му се искаше така лесно да го пусне, само с ругатни: той сграбчи от масата една чаша, замахна и я хвърли по Пьотр Петрович; ала чашата полетя право в Амалия Ивановна. Тя изпищя, а интендантският, който при замахването загуби равновесие, тежко се строполи под масата. Пьотр Петрович си отиде в стаята и след половин час вече беше изчезнал от къщата. Соня, плаха по природа, и преди знаеше, че нея могат да я погубят по-лесно от когото и да било другиго, а да я обиди може всеки почти безнаказано. Но все пак до последната минута й се струваше, че бедата може някак да се избегне — с предпазливост, с кротост пред всичко и пред всеки. Разочарованието й беше извънредно тежко. Тя можеше разбира се, да понесе търпеливо и почти безропотно всичко — дори това, но в първия миг й стана извънредно тежко. Въпреки че тя възтържествува и беше оправдана, когато премина първата уплаха и първото вцепенение, когато разбра и съобрази всичко, ясно чувство на безпомощност и обида мъчително сви сърцето й и тя изпадна в истерия. Накрая не издържа, изскочи от стаята и се спусна към къщи. Това стана почти веднага след излизането на Лужин. Когато сред високия смях на присъстващите чашата улучи Амалия Ивановна, тя също не издържа това, че трябва да пати за чужда сметка. С писъци като бясна се нахвърли върху Катерина Ивановна, която смяташе виновна за всичко.

— Вън от квартир! Веднага! Марш! — И с тези думи започна да хваща каквото й падне от нещата на Катерина Ивановна и да ги хвърля на пода. И без това почти сломена и едва ли не в припадък, задъхана, бледа, Катерина Ивановна скочи от леглото (върху което беше паднала от изтощение) и се хвърли върху Амалия Ивановна. Но борбата беше прекалено неравна: онази я отблъсна като перце.

— Как! Не стига, че безбожно ни оклеветиха — ами тази твар пак се нахвърля върху мене! Как! В деня на погребението на моя мъж ме пъдят от квартирата, след моето гостоприемство, на улицата, със сирачетата! Къде ще се дяна! — викаше, ридаейки и задъхвайки се, нещастната жена. — Господи — завика тя изведнъж и очите й засвяткаха, — няма ли справедливост! И кого ще защитаваш, ако не нас, сираците? Ще видим! Има на този свят справедливост и правда, има, аз ще ги намеря! Сега, почакай, безбожна твар! Полечка, остани с децата, аз ще се върна. Ще ме чакате, ако ще на улицата! Ще видим има ли на света правда!

И като метна на главата си същия зелен сукнен шал, за който бе споменал в разказа си покойният Мармеладов, Катерина Ивановна си проби път през безредната и пияна тълпа квартиранти, които все още се трупаха в стаята, и с вопли и сълзи изтича на улицата — с неопределена цел веднага, незабавно и на всяка цена да намери някъде справедливост. Полечка, уплашена, се сви с децата в ъгъла, върху сандъка, и прегърнала двете по-малки, разтреперана цяла, зачака да се върне майка й. Амалия Ивановна тичаше из стаята, скимтеше, нареждаше, хвърляше каквото й падне на пода и буйстваше. Квартирантите крещяха кой каквото му дойде наум — някои привършваха да коментират, както знаят, случилото се; други се караха и се ругаеха; някои започнаха да пеят…

„А сега е време и аз да си вървя! — помисли Расколников. — Е, София Семьоновна, да видим какво ще кажете сега!“

И той се запъти към квартирата на Соня.