Фьодор Достоевски
Престъпление и наказание (10)

III

Той все пак не беше напълно в безсъзнание през цялото време на болестта: това беше трескаво състояние с бълнуване и в полусъзнание. Впоследствие си спомняше много неща. Ту му се струваше, че около него се събират много хора и искат да го вземат и да го изнесат някъде, дълго спорят за него и се карат. Ту изведнъж се оказва сам в стаята, всички са си отишли и се страхуват от него и само от време на време едва открехват вратата, за да го видят, заплашват го, стоварят се за нещо, смеят се и му се присмиват. Помнеше, че Настася често бе до него; различаваше и още един човек, уж много познат, но кой именно изобщо не можеше да си спомни, и се измъчваше от това, дори плачеше. Понякога му се струваше, че вече месец лежи; друг път — че е все същият ден. Но за онова — за онова той съвсем беше забравил; ала в замяна на това всеки миг помнеше, че е забравил нещо, което не бива да забравя — терзаеше се, измъчваше се, напрягайки се да си спомни, стенеше, изпадаше в бяс или в ужасен, непоносим страх. Тогава искаше да стане, да избяга, но винаги някой го спираше насила и той пак изпадаше в безумие и безсъзнание. Най-после той се съвзе напълно.

Това стана една сутрин в десет часа. В този час в ясни дни слънцето винаги минаваше по дясната му стена с дълга ивица и осветяваше ъгъла до вратата. До леглото му стояха Настася и още един човек, който с голямо любопитство го разглеждаше, съвсем непознат. Беше млад човек с кафтан, с брадичка, приличаше на търговец. През полуотворената врата надничаше хазайката. Расколников се надигна.

— Кой е този, Настася? — запита той, сочейки момъка.

— Я го виж ти, свести се! — каза тя.

— Свести се — обади се търговецът.

Като разбра, че се е свестил, хазайката, която поглеждаше от вратата, веднага я затвори и се скри. Тя изобщо беше стеснителна и с мъка понасяше разговорите и разправиите; беше към четиридесетгодишна, мазна и тлъста, черновежда и черноока, добра поради дебелината и мързела си; а дори и доста привлекателна. Но прекалено срамежлива.

— Вие… кой сте? — продължи той да разпитва, като се обърна направо към търговеца. Но в този момент вратата пак се отвори широко и като се приведе малко, защото беше висок, влезе Разумихин.

— Ама че параходна каюта — завика той, влизайки, — все си удрям главата; и това ми било квартира! А ти, брат, си се свестил? Току-що разбрах от Пашенка.

— Ей сега се свести — каза Настася.

— Ей сега се свести — повтори пак след нея търговецът с лека усмивка.

— Ами вие кой сте? — обърна се изведнъж към него Разумихин. — Аз например, с ваше разрешение, съм Вразумихин; не Разумихин, както се обръщат към мене всички, а Вразумихин, студент, дворянски син, а той е мой приятел. Е, а вие кой сте?

— Ами аз съм служител в нашата кантора; от името на търговеца Шелопаев, по работа съм тука.

— Моля, седнете на този стол. — Самият Разумихин седна на другия от другата страна на масичката. — Ти, брат, добре направи, че се свести — продължи той, обръщайки се към Расколников. — Четвърти ден едва ядеш и пиеш. Ами да, с лъжичка ти давахме чая. Два пъти ти довеждах Зосимов. Помниш ли го Зосимов? Прегледа те внимателно и веднага каза, че е дребна работа — някак те е блъснала главата. Нервно разстройство някакво си, дажбата, казва, е била малка, бира и хрян и малко са му отпускали, от това е болестта, но нищо, ще му мине и ще се забрави. Браво на Зосимов! Бива го вече да лекува. Та, значи, да не ви задържам — обърна се той пак към търговеца, — ще бъдете ли така добър да обясните за какво сте дошли? Забележи, Родя, от кантората им вече втори път идват; само че преди идва не този, а друг, ние с него се разговаряхме. Кой беше оня, дето идва тук преди вас?

— Ами трябва да е било онзи ден, нали, да, точно тъй. Това ще да е Алексей Семьонович; и той служи в нашата кантора.

— Ами той май че е по-умен от вас, как мислите?

— Да, вярно, той някак е по-солиден…

— Похвално е, продължавайте.

— Ами чрез Афанасий Иванович Вахрушин, за когото смятам, неведнъж сте благоволили да слушате, по молба на вашта майчица, чрез нашата кантора имате да получите една сума — започна търговецът, обръщайки се направо към Расколников. — В случай че вие сте съвсем на себе си — да ви връча тридесет и пет рубли, тъй като Семьон Семьонович от Афанасий Иванович, по молба на вашта майчица, по предишния маниер е получила известие за същото. Знаете ли за това?

— Да… помня… Вахрушин… — проговори Расколников замислен.

— Чувате ли: познава ли търговеца Вахрушин! — извика Разумихин. — Как да не е в съзнание! Впрочем сега забелязвам, че и вие сте разумен човек. Да. Приятно е да слушаш умни приказки.

— Та той самият, значи, Вахрушин, Афанасий Иванович, и по молба на вашта майчица, която чрез него по същия начин вече ви е изпращала веднъж, той и този път не е отказал и е известил на Семьон Семьонович тия дни от своя си град да ви предаде тридесет и пет рубли, с надеждата за оправяне.

— Ето туй „с надеждата за оправяне“ ви се получи най-добре; и „вашта майчица“ не беше лошо. Е как според вас: в пълно или в непълно съзнание е той, а?

— Ами според мен какво. Само, значи, разписчица ще трябва.

— Ще я надраска! Вие тефтер ли носите, а?

— Тефтер, ето.

— Дайте го. Хайде, Родя, вдигай се. Аз ще те придържам; драсни му там едно „Расколников“, вземай писалката, защото за нас, брат, парите сега са от петмез по-сладки.

— Няма нужда — каза Расколников, отблъсквайки писалката.

— Какво няма нужда?

— Няма да подпиша.

— Брей, дяволе, че как без разписка?

— Не ми трябват… пари…

— Не му трябвали пари! Не, сега, брат, излъга, аз съм свидетел! Не се безпокойте, моля ви се, той само така… пак вояжира^[1]. Впрочем с него това и наяве се случва… Вие сте човек разумен и ние ще го ръководим, тоест просто ръката му ще водим и той ще подпише. Хайде…

— А впрочем аз мога и друг път да мина.

— Не, не; защо да си правите труд. Вие сте човек разумен… Хайде, Родя, не задържай госта… Виждаш — чака. — И той сериозно се приготви да направлява ръката на Расколников.

— Остави, аз сам… — проговори Расколников, взе писалката и се разписа на тефтера. Търговецът даде парите и си отиде.

— Браво! А сега, брат, искаш ли да ядеш?

— Искам — отвърна Расколников.

— Имате ли супа?

— Вчерашна — отговори Настася, която през цялото време бе стояла там.

— С картофи и ориз?

— С картофи и ориз.

— Наизуст я знам. Дай супата и чай дай.

— Ще донеса.

Расколников гледаше всичко с дълбоко учудване и тъп, безсмислен страх. Той реши да мълчи и да чака какво ще стане по-нататък. „Изглежда, не бълнувам — мислеше той, — изглежда, наистина е…“

След две минути Настася се върна със супата и съобщи, че и чаят ще стане веднага. Със супата се появиха две лъжици, две чинии и всичко необходимо: сол, черен пипер, горчица за говеждото и пр. — нещо, което отдавна не бе ставало. Покривката бе чиста.

— Не ще е зле, Настасюшка, Прасковя Павловна да ни отпусне две бутилчици бирица. Да си пийнем.

— Брей, пък много си бил бърз! — промърмори Настася и отиде да изпълни разпореждането.

Расколников продължаваше да гледа диво и напрегнато. В това време Разумихин се премести при него на дивана, непохватно, като мечок, обхвана с лявата си ръка главата му, макар че той сам можеше да се вдигне, а с дясната поднесе към устата му лъжица супа, след като духна предварително няколко пъти, за да не го опари. Но супата беше едва топла. Расколников жадно глътна една лъжица, после втора, трета. Но след като му даде няколко лъжици, Разумихин изведнъж спря и заяви, че останалото трябва да се посъветва със Зосимов. Влезе Настася с две бутилки бира.

— А чай искаш ли?

— Искам.

— Домъквай по-скоро и чая, Настася, защото чай сигурно мога да му давам и без да съм завършил медицина. Ето и бирицата! — Той седна пак на стола си, премести към себе си супата, говеждото и заяде с такъв апетит, сякаш три дни не беше ял.

— Аз, братко Родя, сега тук, у вас, всеки ден така обядвам — изговори той, доколкото му позволяваше натъпканата с говеждо уста, — и все пак Пашенка, хазайката ти, домакинства, от все сърце ме гощава. Аз, разбира се, не настоявам, но и не протестирам. А ето я и Настася с чая. Каква е чевръста! Настасенка, искаш ли бирица?

— Я ме остави бе, щурчо!

— А чаец?

— Чаец може.

— Налей си. Почакай, аз ще ти налея. Седни на масата. Той веднага се разшета, наля й, после наля още една чаша, заряза си яденето и седна пак на дивана. Както преди, обхвана с лявата си ръка главата на болния, привдигна го и взе да му дава чай с лъжичка, като пак непрекъснато и особено усърдно духаше, като че ли този процес на духане именно беше най-важното и спасително условие за оздравяването. Расколников мълчеше и не се съпротивляваше, въпреки че чувстваше в себе си достатъчно сили, за да се вдигне и да седи на дивана без всякаква помощ и не само да владее ръцете си дотолкова, че да удържи лъжицата или чашката, но дори може би и да ходи. Но от някаква странна, едва ли не животинска хитрост изведнъж му дойде наум да крие засега силите си, да се спотаи, да се престори, ако трябва, че още не всичко разбира, а същевременно Да слухти и да разбере какво става тук. Впрочем не можа да овладее отвращението си: като сръбна десетина лъжички чай, той изведнъж освободи главата си, блъсна капризно лъжичката и пак се повали на възглавницата. Под главата му сега действително имаше истински възглавници — пухени и с чисти калъфки; Той и това забеляза и го взе предвид.

— Пашенка трябва още днес да ни изпрати сладко от малини, сироп да му направим — каза Разумихин, като седна на мястото си и се залови пак за супата и бирата.

— Ами откъде ще ти вземе малини? — попита Настася, като държеше на разперените си пет пръста чинийката и сърбаше чая през захарта.

— Малини, мила моя, ще вземе от бакалницата. Слушай, Родя, тук, ти не знаеш, стана цяла история. Когато офейка от мен така мошенически и не каза къде живееш, изведнъж така ме хвана яд, че реших да те намеря и да те накажа. И още същия ден се заех с това. Ходих, ходих, разпитвах, разпитвах! Тази, сегашната ти квартира, я бях забравил; впрочем никога не съм я помнил, защото не съм я знаел. А аз предишната квартира помня само, че е на Петте кьошета — в Харламовата къща. Търсих, търсих тази Харламова къща — пък после излезе, че съвсем не била Харламова, ами на Бух — как обърква човек понякога звуковете! Ядосах се и на другия ден да става каквото ще, отидох в адресната служба и представи си: за две минути те намериха. Записан си там.

— Записан!

— Разбира се; а, виж, генерал Кобелев просто не можаха да го открият, докато бях там. Е, дълго е за разправяне. И щом нахълтах тука, веднага разбрах всичките ти работи, всичките, братче, всичките, всичко зная; ето и тя видя: и с Никодим Фомич се запознах, И Иля Петровия ми го показаха, и с портиера, и с господин Заметов, Александър Григориевич, деловодителя в тукашния участък, а най-после и с Пашенка — това беше вече върхът; ето и тя знае…

— Влезе и под кожата — измърмори Настася с лукава усмивка.

— Да си бяхте сложили захарта в чая, Настася Никифоровна.

— Ей, куче! — викна изведнъж Настася и прихна да се смее. — Петрова съм, не Никифорова — добави тя изведнъж, когато престана да се смее.

— Ще го имаме предвид. Та така, брат, вместо излишни приказки исках най-напред да пусна тук повсеместно електрическа струя, тъй че наведнъж да изкореня всички предразсъдъци в това място; но Пашенка победи. Аз, брат, никак не съм очаквал, че тя е толкова… авенантничка^[2], а! Ти как мислиш?

Расколников мълчеше, макар че нито за миг не откъсваше от него тревожния си поглед, и сега упорито продължаваше да го гледа.

— Много дори — продължаваше Разумихин, без ни най-малко да се смущава от мълчанието, а сякаш се съгласяваше с получения отговор — и съвсем всичко даже й е наред, във всяко отношение.

— Ей, че чешит! — извика пак Настася, на която този разговор явно доставяше неописуемо блаженство.

— Лошото е, брат, че ти от самото начало не си съумял да подхванеш тази работа. С нея е трябвало по-другояче. Това е, тъй да се каже, най-неочакван характер! Но за характера после… Но как например си могъл да докараш работите дотам, че тя да смее и обяд да не ти праща? Или например тази полица? Че ти луд ли си полици да подписваш! Или например този проектиран брак, когато дъщерята, Наталия Егоровна, е била жива… Аз всичко зная! Но впрочем виждам, че това е чувствителна струна и че съм магаре; ти прощавай. Но за глупостта: как мислиш, нали Прасковя Павловна, брат, съвсем не е толкова глупава, колкото може да се предположи от пръв поглед, а?

— Да… — процеди Расколников, гледайки встрани, но разбирайки, че е по-изгодно да поддържа разговора.

— Нали? — извика Разумихин, явно зарадван, че са му отговорили. — Но и умна не е, а? Съвсем, съвсем неочакван характер! Аз, брат, донякъде се обърквам, уверявам те… Четиридесет сигурно има. Тя казва — тридесет и шест — и има пълно право. Впрочем кълна ти се, че съдя за нея предимно умствено, метафизически само; то, брат, между нас такава задача се оплете, цяла алгебра! Нищо не разбирам! Но всичко това са глупости, само че тя, като видяла, че вече не си студент, че уроците и костюма ти вече ги няма и че след смъртта на своята госпожица вече няма защо да те държи на роднински начала, изведнъж се изплашила; а тъй както ти от своя страна си се заврял в дупката си, престанал си да поддържаш предишните отношения, намислила да те изгони от квартирата. И отдавна вече таяла това намерение, но за полицата и било жал. Освен това ти си я уверявал, че майка ти ще плати…

— Това от подлост го казах… Майка ми самата едва не проси милостиня… а пък аз лъжех, за да ме държат в квартирата и… да ме хранят — изрече високо и ясно Расколников.

— Да, това е било благоразумно. Но цялата работа е там, че се е намерил господин Чебаров, висш съветник и делови човек. Пашенка без него нищо не би измислила, прекалено срамежлива е; да, но деловият човек не е срамежлив и веднага, разбира се, й задал въпроса има ли надежда да си получи парите? Отговор: има, защото има такава една майчица, дето със сто двадесет и пет рублевата си пенсия, макар тя гладна да стои, но на Роденка ще помогне, пък и сестричка такава има, че е готова за братчето си да се зароби. На това именно се надявал и той… Какво се размърда? Аз, брат, сега и най-съкровените ти тайни научих, нали си откровеничил с Пашенка още докато сте били на роднински начала, аз сега от любов към тебе ти го казвам… Така е то: честният и чувствителен човек откровеничи, а деловият човек слуша и си прави сметката как да те налапа. Та отстъпила тя тази полица, уж срещу задължение, на този Чебаров, а той я представил в участъка, не се посвенил. Като научих всичко това, исках, за да ми е чиста съвестта, също да му скроя номер, но по това време между нас с Пашенка настъпи хармония и аз заповядах да се сложи край на цялата тази работа още в самия й зародиш, като гарантирах, че ти ще платиш. Аз, брат, гарантирах за тебе, чуваш ли? Повикахме Чебаров, хвърлихме му десет рубли в муцуната, а документа си взехме и ето, имам чест да ви го представя — сега ви имат вяра, ето, вземете, скъсах го, както следва.

Разумихин сложи полицата на масата; Расколников я погледна и без да каже нито дума, се обърна към стената. А на Разумихин чак му стана неприятно.

— Виждам, брат — каза той след минута, — че пак направих глупост. Исках да те развлека, да те развеселя с бъбренето си, но май само те озлобих.

— Тебе ли не можех да позная, докато бях в безсъзнание? — попита Расколников, след като също помълча малко и без да си обръща главата.

— Мене, и дори по тази причина стигаше до изстъпление, особено веднъж, когато бях довел Заметов.

— Заметов?… Деловодителя?… Защо? — Расколников бързо се обърна и впи очи в Разумихин.

— Но ти защо така… Какво се разтревожи? Пожела да се запознае с тебе; сам пожела, защото ние с него много говорихме за тебе… Иначе от кого бих научил толкова неща за тебе? Славно момче е той, брат, чудесно… По свой начин, разбира се. Сега сме приятели; едва ли не всеки ден се виждаме. Аз нали се преместих в този квартал. Ти не знаеш ли още? Току-що се преместих. У Лавиза ходихме с него два пъти. Ти, Лавиза помниш ли я, Лавиза Ивановна?

— Бълнувах ли нещо?

— Че как не! В безсъзнание беше.

— За какво бълнувах?

— Я виж ти! За какво бълнувал? За каквото всички бълнуват. Е, брат, сега да не губя време и да си гледам работата.

Той стана от стола и посегна към фуражката си.

— За какво бълнувах?

— Като се хванеш за нещо! Да не би за някоя тайна да се страхуваш? Не бой се: за графинята нищо не си казвал. Но, виж, за булдог някакъв и за обички, и верижки някакви, и за Крестовския остров, и за портиер някакъв, и за Николай Фомич, и за Иля Петрович, помощник-полицейския, много приказва. Да, и освен това от собствения си чорап благоволихте много да се интересувате, много! Молехте се: дайте ми го, значи, и толкоз! Заметов лично по всички кьошенца търси чорапите ти и със собствените си, измити с парфюм и окичени с пръстени ръчички ви подаде тази мръсотия. Чак тогава се успокоихте и цяло денонощие държахте тази мръсотия в ръцете си, невъзможно беше да я издърпаме. Сигурно и сега е някъде под одеялото. Освен това за изрезки от панталон се моли, и то със сълзи! Ние дори взехме да разпитваме: какви ли ще са пък тия изрезки? Но нищо не можахме да разберем… А сега гледай! Ето тук са тридесет и пет рубли: вземам десет, а след около два часа ще ти представя отчет за тях. Същевременно ще се обадя и на Зосимов, макар че той и без това отдавна трябваше да е тук, защото минава единадесет. А вие, Настенка, по-често го наглеждайте, докато ме няма, ако поиска вода или нещо друго… А на Пашенка аз ще й кажа каквото трябва. Довиждане!

— Пашенка я нарича! Ах ти, хитра муцуно! — измърмори подире му Настася. После отвори вратата и взе да подслушва, но не изтърпя и също изтича долу. Много интересно й беше да разбере за какво говори той там с хазайката; и въобще личеше си, че е съвсем пленена от Разумихин.

Едва се затвори вратата зад гърба й, и болният отметна одеялото и като безумен скочи от леглото. С парещо, конвулсивно нетърпение чакаше по-скоро да си отидат, за да може насаме веднага да се залови за работа. Но за какво именно, за каква работа — това сега за проклетия забрави. „Господи, само едно ми кажи: знаят ли те всичко или още не знаят? Ами ако вече знаят и само се преструват, подиграват ми се, докато съм болен, а после изведнъж влязат и кажат, че всичко е отдавна известно и те само така… Какво да правя сега? Ето че забравих за проклетия; изведнъж забравих, ей сега помнех!…“

Той стоеше сред стаята и в мъчително недоумение се оглеждаше; приближи се до вратата, отвори я, вслуша се; не, не беше това. Изведнъж, сякаш сетил се, се спусна към ъгъла, където имаше дупка в тапета, взе да оглежда всичко, пъхна ръката в дупката, пошари, но не беше и това. Отиде до печката, отвори я и взе да рови в пепелта; изрезките от панталона и парцалите от разкъсания джоб се търкаляха тъй, както ги бе хвърлил тогава, значи, никой не е поглеждал! Тогава си спомни за чорапа, за който Разумихин току-що разправяше. Вярно, ето го на дивана, под юргана, но вече толкова изтрит и изцапан, че, разбира се, Заметов нищо не е могъл да забележи.

„Аха, Заметов!… Участъкът!… А защо ме викат в участъка? Къде е призовката? Но не… объркал съм се: преди ме викаха! Тогава аз пак оглеждах чорапа, а сега… сега бях болен. Ами Заметов защо е идвал? Защо го е довеждал Разумихин?… — мърмореше той в безсилие, сядайки пак на дивана. — Какво значи това? Бълнуването ли продължава или всичко е наяве? Май че е наяве… А, сетих се: да бягам! По-скоро да бягам, непременно, непременно да бягам! Да… а къде? А къде са ми дрехите? Обувките ги няма! Прибрали са ги! Скрили са ги! Разбирам! А палтото са забравили! Ето и парите са на масата, слава Богу! Ето и полицата… Ще взема парите и ще се махна, друга квартира ще наема; те няма да ме намерят!… Да, ами адресната служба? Ще ме намерят! Разумихин ще ме намери. По-добре съвсем да избягам… далече… в Америка и да плюя на тях! И полицата да взема… тя там ще ми потрябва. Какво още да взема? Те мислят, че съм болен! Те и не подозират, че мога да ходя, хе-хе-хе!… Аз по очите им познах, че всичко знаят! Само да мога да сляза по стълбите! Ами ако са поставили там пазачи, полицаи! Какво е това, чай? А, и бира е останала, половин бутилка, студена!“

Той сграбчи бутилката, в която имаше още цяла чаша бира, и с наслада я изпи на един дъх, сякаш за да потуши огъня в гърдите си. Но не мина и минута, и бирата го удари в главата, а по гърба му запълзяха леки и дори приятни тръпки. Легна и се зави с юргана. Мислите му, и без това болезнени и несвързани, взеха да се оплитат все повече и повече и скоро той се унесе в лек и приятен сън. С наслада си намери удобно място върху възглавницата, зави се хубаво с мекия юрган, с който беше покрит сега вместо с предишния скъсан шинел, тихо въздъхна и заспа дълбок, здрав, целебен сън.

Събуди се, когато чу, че някой влезе при него, отвори очи и видя Разумихин, който беше отворил широко вратата и стоеше на прага в колебание: да влезе или не? Расколников бързо се надигна на дивана и го загледа, сякаш се напрягаше нещо да си спомни.

— А, ти не спиш, ето ме и мене! Настася, я давай вързопа! — викна Разумихин надолу. — Сега ще ти се отчета…

— Колко е часът? — попита Расколников, като се озърташе тревожно.

— Добре си поспа, брат; навън се стъмни, към шест часа ще да е. Повече от шест часа си спал…

— Господи! Как съм могъл!…

— Че какво от това? Спи си, колкото щеш! Закъде има да бързаш? Да не би за среща? Всичкото време сега е наше. Аз вече от три часа те чакам; на два пъти надничах — спиш. У Зосимов два пъти се отбивах: няма го и толкоз! Но нищо, ще дойде… И по свои работи ходих. Нали днес се преместих, окончателно се преместих, с чичо. Нали сега си имам чичо… Както и да е, хайде!… Дай насам вързопа, Настасенка. Ей сегичка… Но как се чувстваш, брат?

— Здрав съм, не съм болен… Разумихин, ти отдавна ли си тук?

— Нали ти казвам, от три часа чакам.

— Не, а преди?

— Какво преди?

— Откога идваш тук?

— Че нали ти разправях одеве; не помниш ли? Расколников се замисли. Одевешното му се мержелееше като насън. Самичък не можеше да си спомни и въпросително гледаше Разумихин.

— Хм! — каза Разумихин. — Забравил си! На мене още одеве ми се струваше, че още не си съвсем с всичкия си… Сега, след съня, си се оправил… Вярно, много по-добре изглеждаш! Браво! Е, хайде да почваме! Ей сега ще си спомниш. Я погледни насам, приятелю драги.

Той взе да развързва вързопа, който явно извънредно много го занимаваше.

— Това, брат, ще повярваш ли, особено ми тежеше на сърцето. Та нали трябва човек да те направим! Да пристъпим; да почнем отгоре. Виждаш ли този каскет? — започна той, изваждайки от вързопа доста хубав, но същевременно съвсем обикновен и евтин каскет. — Позволи ми да ти го премеря.

— После, после — изрече Расколников, като се дърпаше с погнуса.

— Не, братко Родя, не се противи, после ще е късно; пък и аз цяла нощ няма да заспя, защото купувах без мерки, наслуки. Точно! — възкликна той тържествено, след като го премери. — Като по мярка! Шапката, това, брат, е най-важната част от облеклото, нещо като препоръка. Толстяков, моят приятел, е принуден всеки път да си сваля похлупака, като влиза на обществено място, където всички останали си стоят с шапки и фуражки. Всички мислят, че го прави от раболепие, а той го прави просто защото се срамува от своето птиче гнездо: срамежлив човечец! Е, Настенка, ето сега двете шапки: този палмерстон (той измъкна от ъгъла разкривената кръгла шапка на Расколников, която, кой знае защо, нарече палмерстон) или тази скъпоценност? Оцени я, Родя, как мислиш, колко съм платил? А, Настасюшка? — обърна се той към нея, като видя, че Расколников мълчи.

— Все си дал двайсет копейки — отговори Настася.

— Двадесет копейки, глупачка! — извика той обиден. — Сега за двайсет копейки човек и тебе не може да те купи — осемдесет копейки! И то защото е поизносена. Вярно, че го взех с условие: като износиш тоя, догодина ще ти дадат друг без пари, ей Богу! Е, да пристъпим сега към Съединените американски щати, както се наричаше това в нашата гимназия. Предупреждавам: с панталона се гордея! — И той просна пред Расколников сив панталон от лек летен вълнен плат. — Нито дупчица, нито петънце, а при това твърде приличен, макар и поизносен. И същата жилетка, в същия цвят, както го изисква модата. А че са носени, те всъщност само стават по-хубави — по-меки, по-нежни. Знаеш ли, Родя, за да направиш в живота кариера, според мен е достатъчно винаги да се съобразяваш със сезона; ако не държиш на аспержи през януари, ще спестиш няколко рубли в портмонето си; същото важи и за тази покупка. Сега сме в летния сезон и аз направих лятна покупка, защото наесен сезонът и без туй ще изисква по-топъл плат и ще се наложи да хвърлиш това… още повече че дотогава всичко ще се разпадне от само себе си — ако не от порасналите възможности, то поне от вътрешните дефекти. Хайде оценявай! Колко според тебе? Две рубли и двадесет и пет копейки! И забележи, пак с предишното условие: като износиш този, следващата година вземаш друг без пари! В дюкянчето на Федяев само така продават: платиш ли веднъж, за цял живот ти стига, защото втори път няма да стъпиш. Но да пристъпим сега към обувките — бива ли ги? Личи, разбира се, че са поизносени, но два месеца ще вършат работа, защото са чуждестранна изработка, чуждестранна стока: секретарят на английското посолство ги е продал миналата седмица на битпазар; само шест дни ги е носил, но много му трябвали пари. Цена: рубла и петдесет копейки. Късмет, а?

— Ами ако не му станат? — обади се Настася.

— Да не му станат? Ами това какво е? — И той измъкна от джоба си старата, напукана, цялата в засъхнала кал съдрана обувка на Расколников. — Аз празен не отидох, по това чудовище ми дадоха нужния номер. Цялата тази работа с душа я върших. За бельото се споразумяхме с хазайката. Ето ти, първо, три ризи от платно, но с модерни нагръдници… И тъй: осемдесет копейки за каскета, две рубли и двадесет и пет копейки — останалите одежди, всичко три рубли и пет копейки; рубла и петдесет за обувките — защото са много хубави — всичко четири рубли и петдесет и пет копейки, и пет рубли за всичкото бельо — на едро се спазарихме, всичко девет рубли и петдесет и пет копейки. Четиридесет и пет копейки ресто — все медни петачета, ето, благоволете да си ги вземете. И по такъв начин, Родя, сега целият ти гардероб е възстановен, защото според мене палтото не само че може още да се използва, но дори и носи печата на особено благородство: какво значи да си шиеш при Шармер! Що се отнася до чорапите и всичко останало, предоставям го на теб самия; ще ни останат двадесет и пет рублички, а за Пашенка и за наема не се безпокой; аз ти казах: най-неограничен кредит. А сега, брат, позволи да ти сменим бельото, защото болестта сега вече е само в ризата…

— Стига! Не искам! — дърпаше се Расколников, който с отвращение слушаше напрегнато-игривия доклад на Разумихин за купуването на дрехите…

— Така, брат, не може; че аз защо си хабих подметките? — настояваше Разумихин. — Настасюшка, не се срамувайте, ами помогнете, ето така! — И въпреки съпротивата на Расколников те все пак му смениха бельото. Той се отпусна на възглавницата и близо две минути не каза нито дума.

„Скоро няма да се махнат оттук!“ — мислеше той.

— С какви пари е купено всичко това? — запита най-после, гледайки в стената.

— Пари? Я виж ти! Че с твоите собствени. Одеве идва един търговец по поръка на Вахрушин, майка ти го пратила; и това ли си забравил?

— Сега си спомням… — каза Расколников след дълго и мрачно замисляне. Разумихин, намръщен, го поглеждаше с безпокойство.

Вратата се отвори и влезе висок набит човек, като че ли също донякъде вече познат на Расколников.

— Зосимов! Най-после! — извика Разумихин зарадван.