Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Преступление и наказание, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 222 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2006)
Допълнителна корекция
kipe (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Роман в шест части, в които всяко престъпление е човешко, а наказанието следва невидимите проявления на божествената воля, която спасява човешкото у човека. Всичко ли е позволено на човека, мъртъв ли е неговият вътрешен бог? Отговора на този въпрос ще намерите в един от великите романи на Достоевски — „Престъпление и наказание“.

 

Издание:

Издателство „Захарий Стоянов“, 2005, ISBN 954-739-673-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от kipe и NomaD

Статия

По-долу е показана статията за Престъпление и наказание от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Престъпление и наказание
Преступление и наказание
АвторФьодор Достоевски
Създаване1865 г.
Руска империя
Първо издание1866 г.
Оригинален езикруски
Жанрроман

Издателство в България1889-90 – сп. „Искра“ (Шумен)
1900 – „Труд“ (В.Търново)
ПреводачВасил Юрданов (1889-90)
М.Москов (1900)
ISBNISBN 9799547396738
НачалоВ начале июля, в чрезвычайно жаркое время, под вечер, один молодой человек вышел из своей каморки, которую нанимал от жильцов в С-м переулке, на улицу и медленно, как бы в нерешимости, отправился к К-ну мосту.
КрайЭто могло бы составить тему нового рассказа, — но теперешний рассказ наш окончен.
Престъпление и наказание в Общомедия

„Престъпление и наказание“ (на руски: Преступление и наказание) е философски роман, написан от руския писател Фьодор Михайлович Достоевски в периода 1865-1866 г. и публикуван за пръв път в поредица броеве на списание „Руский вестник“ през 1866 г. Следващата година излиза самостоятелно издание, чиято структура не е много изменена в сравнение с вестникарската версия, освен няколко съкращения и стилистични поправки, направени от автора.

Замисълът за „Престъпление и наказание“ съзрява у Достоевски в течение на много време, но централната тема, свързана с идеята за основния персонаж за „обикновените“ и „необикновените“ хора, започва да се формира едва през 1863 г. в Италия. След като започва да работи върху произведението, авторът съчетава черновата на незавършения роман „Пияници“, в който е очертана сюжетната линия, разказваща за семейство Мармеладови, и записки на роман-изповед, заплануван като откровение на един каторжник. В процеса на работа за основна сюжетна линия се избира престъплението на студента Родион Расколников, който убива стара лихварка, за да я обере, но не взима никакви пари. Криминалната нишка дава на Достоевски повод за размисъл относно социалните обстоятелства, подтикващи човек да извърши престъпление, а също и възможност да покаже какви сложни „химически“ процеси се случват в душите на хората. Действието на романа се развива в Санкт Петербург, което превръща образа на големия град от втората половина на XIX век във важна част от произведението. Творбата също така извежда на преден план някои популярни по това време теми и въпроси, свързани с религията, социалните идеи и хуманизма.

Смята се, че „Престъпление и наказание“ е първият (или „битие“) от цикъла велики романи на Достоевски (означавани като Петокнижие), който завършва с Братя Карамазови (или Второзаконие), написан малко преди смъртта му.

Сюжет

Николай Каразин, Илюстрация към „Престъпление и наказание“, 1893 г.

В романа се разглеждат душевните терзания на Родион Романович Расколников, разорен петербургски студент, който убива предумишлено безскрупулна лихварка за парите ѝ, но не взима нищо за себе си. Нейната по-млада сестра става случаен свидетел на убийството – поради това Родион Романович убива и нея, без да е желал смъртта ѝ по-рано.

Преди написването

Достоевски започва писането на „Престъпление и наказание“ през лятото на 1865. Самият той е в тежко материално положение, дължащо се на страстта му към хазарта, както и на желанието му да помогне на семейството на брат си Михаил, починал през 1864 г. Достоевски е дължал голяма сума пари на различни кредитори. Подписва договор за написване на роман с редактора Катков, в което обяснява идеята си да напише роман за млад мъж, убил хладнокръвно лихвар, и който по-късно се опитва да избяга, оправдавайки постъпката си, но в крайна сметка споделя за престъплението.

Структура

Романът е разделен на шест части, с епилог. В първите три части е представен Расколников – разумен, вярващ в правотата на постъпката си. Части от 4 до 6 представят „нерационалния“ и смирен Расколников. Първоначалните принципи на Расколников постепенно „умират“ в първата част, а във втората се „раждат“ новите. Кулминационната точка е по средата на фабулата.[1]

Значение на имената

Имената на главните герои са често игра на думи. Въпреки смисловата им натовареност, най-често те не са преведени на други езици.

Име (на руски) Съдържа думата Значение на български
Родион Романович Раскольников раскол разкол
Пётр Петрович Лужин лужа локва
Дмитрий Прокофьич Разумихин разумиха многознайко
Александр Григорьевич Заметов заметить забелязвам, осъзнавам
Семён Захарович Мармеладов мармелад мармалад/сладко
Аркадий Иванович Свидригайлов Свидригайло Литовски княз

Основни моменти

Романът описва убийството на алчна стара лихварка и по-младата ѝ сестра от разорен петербургски студент, както и емоционалните и морални последствия за главния герой, Родион Расколников.

Малко след убийството Расколников се разболява и ляга на легло. Обладан е от манията, че всеки го подозира за убийството. За малко не полудява, заради спомена от престъплението. Но среща Софѝя (Соня) Семьоновна Мармеладова, проститутка, дъщеря на Семьон Захарович Мармеладов, която въпреки „занаята“ си, остава дълбоко религиозна. Според някои литературни критици, връзката им е алегория на Божията любов към съгрешилите хора, както и на изкупителната сила на любовта, но тя се проявява само след признанието на Расколников.

Освен съдбата на Расколников, в романа се разглеждат най-разнообразни теми, като благотворителността, семейството, атеизма, алкохолизма, и революционната дейност. Въпреки че Достоевски се отказва от социализма, в романа се критикува установяващият се в руското общество капитализъм.

Едуард Арнолд в ролята на пристава Порфирий Петрович и Питър Лори в ролята на Расколников във филмовата адаптация на „Престъпление и наказание“, режисирана от Йозеф фон Щернберг, 1935 г.

Расолников се самоосъзнава като „свръхчовек“, който може да въздава справедливост по начин, който обществото възприема като неприемлив – убиването на лихварката, с което той смята, че е извършил повече добро, отколкото зло. Преди убийството героят дели хората на въшки и богове, и смята, че на втория тип всичко е позволено в името на някоя велика идея и че ако е от втория тип хора, би могъл да убие и да остане неразкрит и ненаказан, защото бабичката е нищожество. Например, Расколников споменава често Наполеон, който, въпреки пролятата кръв, не е морално виновен, понеже е „над“ обществените норми. Така и той смята, че може да премине тази обществена норма, убивайки лихварката, и използвайки парите ѝ за добро. За него, ако е трябвало Исак Нютон и Йохан Кеплер да убиват, дори и стотици хора, в името на просвещението, то тази жертва си е заслужавала.

След убийството Расколников скрива парите на лихварката под един камък и не ги търси повече. За убийството признава най-напред на Соня Мармеладова, изразявайки разрушаването на вътрешната си цялост със следните думи: „Нима аз старицата убих? Себе си убих, а не старицата! Ей така на, отведнъж си сложих край, завинаги!… А тази старица дяволът я уби, не аз…“ (Престъпление и наказание. София, 1974. Изд. НК, стр. 437.)

Истинското наказание за Расколников не е трудовият лагер, а душевните терзания. Това се проявява в постепенното осъзнаване, че нищо не оправдава постъпките му. В крайна сметка, вътрешната борба между нехуманната му философия и определено хуманната му личност позволява изкуплението на вината му.

Вярата в престъплението и наказанието

Първоначалната цел на Достоевски е да обори най-дълбоките аргументи срещу християнската вяра, в частност като се противопостави на модерния по онова време в Европа „рационален егоизъм“[2]. Олицетворение на тази философия е образът на Пьотр Петрович Лужин, който иска да се ожени за сестрата на Расколников, с цел тя да му стане прислужница.

Образът на Соня има забележително сходство с този на блудницата от Евангелието на Йоан, гл. 8 [3]. Чрез Соня е представена идеята за саможертвата: героинята жертва всичко, включително и собствената си добродетел, за да спаси семейството си от глад. Образът на Соня не се вписва във философията на рационалния егоизъм на Лужин. Изглежда авторът е използвал образа на Лужин като въплъщение на тази философия, образа на Соня – на нейната противоположност, и образа на Расколников, който е разделен между двете. Чрез страданието на Расколников, който при убийството на лихварката се води от рационалния егоизъм, но с изкупителната сила на страданието, чрез Христовата вяра, постига истинска духовна свобода[2].

Литература

Източници

  1. „On the Structure of Crime and Punishment“, in: PMLA, March 1959, vol. LXXIV, No. 1, p. 132-133.
  2. а б The Religion in Crime&Punishment, архив на оригинала от 23 януари 2005, https://web.archive.org/web/20050123023600/http://jollyroger.com/zz/yfired/Dostoevskyhall/cas/2.html, посетен на 21 септември 2007 
  3. Евангелие от Йоан.
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Crime and Punishment в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Външни препратки

V

Расколников вече влизаше в стаята. Той влезе с такъв израз, сякаш с всички сили се сдържаше да не прихне от смях. След него, със съвсем разстроена и свирепа физиономия, червен като божур, непохватно и тромаво влезе засраменият Разумихин. Лицето му и цялата му фигура наистина бяха в тази минута смешни и оправдаваха смеха на Расколников. Расколников, още непредставен, се поклони на домакина, който стоеше посред стаята и въпросително ги гледаше, протегна и му стисна ръка все още с явно огромно усилие да сподави веселостта си и да изговори поне две-три думи, за да се представи. Но едва успя да добие сериозен вид и да измърмори нещо — и изведнъж, сякаш неволно, погледна пак към Разумихин и този път вече не можа да се сдържи: сподавяният смях избликна толкова по-неудържимо, колкото по-силно го бе сдържал досега. Необикновената свирепост, с която Разумихин посрещаше този „задушевен смях“, правеше цялата тази сцена най-искрено весела и, най-важното, естествена. Разумихин, без да иска, още повече спомогна за това.

— Уф, дявол! — зарева той, като махна с ръка и удари по малката кръгла масичка, на която стоеше недопита чаша чай. Всичко се разлетя и зазвънтя.

— Но защо да се чупят столовете, господа, та това е в ущърб за държавата! — завика весело Порфирий Петрович.

Сцената изглеждаше така: Расколников вече се успокояваше, забравил ръката си в ръката на стопанина, но имайки чувство за мярка, изчака удобен момент, колкото може по-скоро и по-естествено да я изтегли. Разумихин, съвсем сконфузен от падането на масичката и счупването на чашата, мрачно погледна парчетата, плю, рязко се обърна към прозореца, където и застана с гръб към присъстващите, със страшно намръщено лице, и се загледа през прозореца, без да вижда нищо. Порфирий Петрович се смееше и искаше да се смее, но очевидно беше, че трябва да му се обясни. В ъгъла седеше на стол Заметов, който при влизането на гостите стана, разтеглил уста в усмивка, но той наблюдаваше цялата сцена с недоумение и дори сякаш с недоверие, а Расколников — дори с някакво объркване. Неочакваното присъствие на Заметов неприятно изненада Расколников. „Ще трябва да се съобразя и с това!“ — помисли той.

— Моля да ме извините — започна той, като се преструваше на засрамен. — Расколников…

— Моля ви се, много ми е приятно, пък и вие така приятно влязохте… Той и добър ден ли вече не иска да каже? — кимна Порфирий Петрович към Разумихин.

— Ей, Богу, не зная защо ми се разсърди толкова. Аз само му казах по пътя, че прилича на Ромео и… и го доказах, и нищо повече, струва ми се, нямаше.

— Свиня! — обади се, без да се обръща, Разумихин.

— Значи е имал много сериозни причини, за да се разсърди така от една думичка — разсмя се Порфирий.

— Стига и ти, следовател!… Вървете всички по дяволите! — отсече Разумихин и изведнъж се разсмя и с разведрено лице, сякаш нищо не бе ставало, се приближи към Порфирий Петрович.

— Край! Всички сте глупаци; малко по-сериозно: ето приятеля ми, Родион Романович Расколников, първо, слушал е много за тебе и пожела да се запознае и, второ, има малко работа с тебе. А, Заметов! Ти по какъв случай си тук! Че нима вие се познавате? Отдавна ли сте близки?

„Това пък какво значи!“ — тревожно помисли Расколников. Заметов сякаш се смути, но не много.

— Ами точно вчера у вас се запознахме — каза той нагло.

— Значи, една грижа по-малко: миналата седмица, Порфирий, той ужасно ме моли някак да ти го представя, но вие и без мене сте се надушили… Къде ти е тютюнът?

Порфирий Петрович беше облечен по домашному, в халат, с доста чиста риза и разкривени пантофи. Той беше около тридесет и пет годишен човек, под среден ръст, пълен и дори с коремче, нямаше нито брада, нито мустаци, нито бакенбарди, голямата му кръгла глава, някак особено издуто закръглена на тила, беше ниско подстригана. Широкото му, кръгло и малко чипоносо лице имаше болнав възжълт цвят, но беше доста бодро и дори насмешливо. То би било дори и добродушно, ако не беше изразът на очите с някакъв измит, воднист блясък, прикрити с почти бели, трепкащи, сякаш намигащи някому мигли. Погледът на тези очи някак странно не хармонираше с цялата фигура, в която имаше дори нещо женско, и й придаваше нещо много по-сериозно, отколкото можеше да се очаква от нея на пръв поглед.

Веднага щом чу, че гостът има с него „малко работа“, Порфирий Петрович го покани да седне на канапето, самият той седна на другия край и впери поглед в него в очакване незабавно да му изложи работата, с онова усилено и прекалено сериозно внимание, което дори стеснява и смущава от пръв път, особено от непознат човек и особено ако това, което излагате, според собственото ви мнение, далеч не съответства на особено голямото внимание, което ви се оказва. Но Расколников накратко и свързано, ясно и точно обясни работата и остана така. Доволен от себе си, че дори успя доста добре да огледа Порфирий. Порфирий Петрович също през цялото време нито веднъж не свали поглед от него. Разумихин, седнал насреща, до същата маса, горещо и нетърпеливо следеше изложението на работата, като непрекъснато местеше поглед от единия на другия и обратно, което вече беше малко прекалено. „Глупак!“ — изруга наум Расколников.

— Вие трябва да подадете заявление до полицията — с най-делови израз отговори Порфирий, — че научавайки за еди-кое си произшествие, тоест за това убийство, вие на свой ред молите да бъде уведомен следователят, комуто е поверено делото, че еди-кои си вещи са ваши и желаете да ги откупите… или там… впрочем ще ви го напишат.

— Там е работата, че аз в момента — Расколников се постара да изглежда колкото може по-засрамен, — не разполагам с достатъчно пари… и дори такава дреболия не мога… аз, разбирате ли, бих желал сега само да заявя, че тези вещи са мои, но че когато имам пари…

— Това няма значение — отвърна Порфирий Петрович, приемайки студено разяснението за финансите, — а впрочем можете да напишете, ако искате, и направо до мене в същия смисъл че ето, научавайки за еди-какво си и заявявайки, че еди-кои си вещи са мои, моля…

— На необгербвана хартия, нали? — побърза да го прекъсне Расколников, интересувайки се пак от финансовата страна на въпроса.

— О, на най-обикновена! — И изведнъж Порфирий Петрович някак явно насмешливо го погледна, като присви очи и сякаш му смигна. Впрочем може би просто така му се стори на Расколников, защото трая само миг. Но нещо такова всеки случай имаше. Расколников би се заклел, че той, дявол знае защо, му смигна.

„Знае!“ — премина като мълния през ума му.

— Извинете, че ви обезпокоих за такава дреболия — продължи той малко объркан, — вещите ми струват всичко пет рубли, но те са ми особено скъпи като спомен за тези, които са ми ги подарили, и, да си призная, когато научих, много се изплаших…

— Затова, значи, подскочи така, когато издрънках на Зосимов, че Порфирий разпитва ония, които са заложили! — вмъкна Разумихин явно с цел.

Това вече беше непоносимо. Расколников не издържа и злобно го стрелна с пламналите си от гняв черни очи. Но веднага се опомни.

— Ти, брат, май че ми се подиграваш? — обърна се той към него, като ловко се престори на ядосан. — Съгласен съм, че може би прекалено се безпокоя за такива боклуци според тебе, но нали за това не мога да бъда считан нито за егоист, нито за алчен; тези две нищожни вещи за мене може съвсем да не са боклук. Аз вече ти казах преди малко, че този сребърен часовник, който почти нищо не струва, е единственото нещо, останало от баща ми. Смей ми се, ако щеш, но сега пристигна на гости майка ми — обърна се той изведнъж към Порфирий, — и ако тя разбере — обърна се той бързо пак към Разумихин, като се стараеше особено гласът му да затрепери, — че часовникът е загубен, то, кълна се, би изпаднала в отчаяние! Жени!

— Но съвсем не! Аз съвсем не в този смисъл! Аз точно обратното! — викаше огорченият Разумихин.

„Добре ли беше? Естествено ли беше? Не пресилих ли? — трепереше вътрешно Расколников. — Защо казах: «Жени»?“

— А, пристигнала е майка ви? — осведоми се кой знае защо Порфирий Петрович.

— Да.

— Че кога?

— Снощи. — Порфирий помълча, като да съобразяваше нещо.

— В никакъв случай вещите ви не можеха да се загубят — спокойно и студено продължи той. — Та аз отдавна вече ви чакам да дойдете.

И сякаш нищо не бе казал, грижливо подаде пепелник на Разумихин, който безпощадно изтърсваше цигарата си върху килима. Расколников потрепери, но Порфирий сякаш не го и поглеждаше, все още загрижен за цигарата на Разумихин.

— Какво-о? Чакал си го? Ти нима знаеше, че и той е залагал там? — извика Разумихин.

Порфирий Петрович се обърна направо към Расколников:

— Вашите две вещи, пръстенът и часовникът, тя беше загънала в книжка, а на книжката беше четливо написано с молив името ви, както и датата, и месецът, когато ги е получила от вас…

— Как можете да бъдете толкова наблюдателен!… — неловко се усмихна Расколников, като особено се стараеше да го гледа право в очите; но не издържа и изведнъж добави. — Аз затова направих сега тази забележка, че навярно е имало много заложили… тъй че би ви било трудно да помните всичките… А вие, напротив, така добре помните всички… и…

„Глупаво! Слабо! Защо добавих това!“

— Вече почти всички заложили са известни, така че само вие още не бяхте благоволили да дойдете — отговори Порфирий с едва доловим оттенък на подигравка.

— Не бях съвсем здрав.

— И това чух. Чух даже, че дори много сте били разстроен от нещо. Вие и сега сякаш сте бледен?

— Съвсем не съм бледен… напротив, съвсем здрав съм! — грубо и злобно отсече Расколников, като изведнъж промени тона. Злобата накипяваше в него и той не можеше да я сподави. „А в злобата си ще взема да се издам! — мина му пак през ума.

— Но защо ме измъчват!…“

— Не бил съвсем здрав! — подхвана Разумихин. — Ама че го рече! До вчера беше почти в безсъзнание… Ще повярваш ли, Порфирий, вчера едва се държеше на краката си, а щом само ние, аз и Зосимов, излязохме за малко, се облякъл и тихичко офейкал и скитал някъде кажи-речи до полунощ, и всичко това, ще знаеш, в много силна треска, можеш ли да си представиш! Забележителен случай!

— А, в много силна треска? Виж ти! — с някак женско движение поклати глава Порфирий.

— Е, глупости! Не му вярвайте! Но впрочем, вие нали и без това не вярвате! — изтърси Расколников с прекалено явна злоба.

Но Порфирий Петрович сякаш не дочу тези странни думи.

— Нима би излязъл, ако не беше трескав? — разгорещи се изведнъж Разумихин. — Защо излезе? За какво?… И защо именно тайно? Че беше ли с ума си тогава? Сега, когато опасността мина, аз вече направо ти го казвам!

— Те много ми омръзнаха вчера — обърна се изведнъж Расколников към Порфирий с нахално предизвикателна усмивка, — и избягах от тях да си търся квартира, където да не могат да ме открият, и взех със себе си цял куп пари. Ето, господин Заметов видя парите. Е, какво, господин Заметов, на себе си ли бях вчера, или трескав, хайде разрешете спора!

Струваше му се, че в тази минута просто би задушил Заметов. Никак не му харесваха погледът и мълчанието му.

— Според мен вие говорехте твърде разумно и дори хитро, само че бяхте прекалено нервен — сухо заяви Заметов.

— А днес Никодим Фомич ми каза — вметна Порфирий Петрович, — че ви е срещнал снощи, много късно, в дома на един премазан от коне чиновник…

— Да, ето например този чиновник! — подхвана Разумихин.

— Е, не си ли бил луд у чиновника! Последните си пари си дал на вдовицата за погребението! Добре, искал си да й помогнеш — дай петнадесет, дай двадесет, но поне три рубли си остави, а ти всичките двадесет и пет си й дал!

— Че може имане да съм намерил някъде, а ти да не знаеш! И затова съм бил толкова щедър вчера… Ето, господин Заметов знае, че съм намерил имане!… Извинете, моля — обърна се той с треперещи устни към Порфирий, — че ви безпокоим от половин час с такива глупави разправии. Омръзнахме ви, нали?

— Моля ви се, напротив, напро-о-тив! Да знаете само как ме интересувате! Интересно ми е и да гледам, и да слушам… и, признавам си, така се радвам, че благоволихте най-после да дойдете…

— Че поне чай ни дай! Гърлото ми пресъхна! — извика Разумихин.

— Прекрасна идея! Може би всички ще пием? Но не искаш ли преди чая нещо по-силничко, а?

— Махай ми се от главата!

Порфирий Петрович излезе да каже да донесат чай.

Мислите се въртяха като вихър в главата на Расколников. Той беше ужасно раздразнен.

„Главното е, че дори не крият и не желаят да се церемонят! А по какъв случай, щом съвсем не ме познаваш, си говорил за мене с Никодим Фомич? Значи, вече не искат и да крият, че ме следят като глутница кучета! Открито ми плюят в муцуната! — трепереше той от бяс. — Хайде, удряйте открито, а не си играйте както котка с мишка. Та това е неучтиво, Порфирий Петрович, а може би аз няма и да позволя!… Ще стана и ще им изтърся на всички в муцуната цялата истина; и ще разберете колко ви презирам!… — Той с мъка си пое дъх. — Ами ако само така ми се струва? Ами ако това е мираж и аз във всичко се лъжа, от неопитност се озлобявам, не мога да играя отвратителната си роля? Може би всичко това е преднамерено? Всичките им думи са обикновени, но нещо има в тях… Всичко това винаги може да се каже, но нещо има. Защо той каза направо «у нея»? Защо Заметов добави, че съм говорил хитро? Защо те говорят с такъв тон? Да… тонът… Разумихин също е тук, но защо на него нищо не му се струва? На този невинен дръвник никога нищо не му се струва! Пак ме тресе!… Смигна ли ми одеве Порфирий или не? Наистина глупости; защо ще ми смига? Нервите ми ли искат да разстроят или ме дразнят! Или всичко е мираж, или знаят!… Дори Заметов е дързък… Дързък ли е Заметов? Заметов е решил нещо тази нощ. Аз го предчувствах, че ще реши нещо! Той е тук като у дома си, а уж идвал за пръв път Порфирий не го смята за гостенин, седи с гръб към него! Надушили са се! Сигурно покрай мене са се надушили! Положително за мене са говорили, преди да дойдем!… Знаят ли за квартирата? По-скоро да свършва!… Когато казах, че съм избягал вчера да си търся квартира, той не обърна внимание, не се залови за това… Ловко вмъкнах това за квартирата; по-късно ще свърши работа!… В трескаво състояние, значи!… Ха, ха, ха! Той за цялата вчерашна вечер знае! За пристигането на майка ми не знаел!… А вещицата и датата написала с молив!… Лъжете се, няма да се дам! Та това още не са факти, това е само мираж! Не, вие факти дайте! И квартирата не, а факт, а бълнуване; аз зная какво да им приказвам… Дали знаят за квартирата? Няма да си отида, без да науча! Защо дойдох? Но че се ядосвам сега, това май вече е факт! Пфу, колко съм раздразнителен! А това може би е добре; болезнена роля… Той ме изпитва. Ще гледа да ме обърка! Защо дойдох!…“ Всичко това като мълния мина през ума му.

Порфирий Петрович веднага се върна. Той изведнъж някак се развесели.

— След вчерашното у вас, брат, главата ми… И целият някак съм разглобен, — обърна се със съвсем друг тон, смеейки се, към Разумихин.

— Е, как, интересно ли беше? Нали вчера ви оставих в най-интересния момент. Кой победи?

— Никой, разбира се. Към вечните въпроси преминахме, в небесата витаехме.

— Представи си, Родя, докъде стигнаха вчера: съществува ли или не престъпление? Нали ти казах, че дявол знае какво започнаха да плещят!

— Какво чудно има? Обикновен социален въпрос — разсеяно отвърна Расколников.

— Въпросът не беше формулиран така — вметна Порфирий.

— Не съвсем така, вярно е — веднага се съгласи Разумихин, като бързаше и се горещеше, както винаги. — Виж какво, Родион: слушай и си кажи мнението. Аз искам. Те вече ме изкараха от кожата, но тебе чаках; аз и на тях им казвах за тебе, че ще дойдеш… Започна се от възгледа на социалистите. Познат възглед: престъплението е протест срещу ненормалността на социалния строй — и толкоз, и нищо повече, и никакви други причини не се допускат — толкоз!…

— Ето че излъга! — извика Порфирий Петрович. Той явно се оживяваше и непрекъснато се смееше, гледайки Разумихин, с което още повече го разпалваше.

— Н-нищо не се допуска! — с жар го прекъсна Разумихин. — Не лъжа!… Аз книжките им ще ти покажа: всичко обясняват с това, че „средата го тласнала“ — и нищо повече! Любимата им фраза! Оттук следва, че ако обществото се устрои нормално, всички престъпления веднага ще изчезнат, защото няма да има причини да се протестира и всички в един миг ще станат праведни. Природата не се взема предвид, природата се изгонва, няма природа! Според тях не човечеството, развило се по исторически, жив път докрай, само ще се превърне най-после в нормално общество, а обратното, социалната система, излизайки от нечия математическа глава, тутакси ще преустрои цялото човечество и в един миг ще го направи праведно и безгрешно, преди да се е извършил живият процес, без всякакъв исторически и жив път! И затова именно те така инстинктивно не обичат историята: „Само безобразия има в нея и глупости!“ — и всичко само с глупостта се обяснява! Затова така не обичат живия процес на живота: няма нужда от жива душа! Живата душа иска да живее, живата душа няма да се подчини на механиката, живата душа е подозрителна, живата душа е ретроградна! А това, макар и да намирисва на мъртвило, може от каучук да се направи — затова пък не е живо, затова пък няма воля, затова пък е робско, няма да се разбунтува! И излиза в резултат, че всичко се свежда само до начина, по който се зидат тухличките, и до разположението на коридорите и на стаите във фаланстера! Фаланстерът може вече и да е готов, но природата ви все още не е готова за фаланстера, тя иска живот, още не е завършила жизнения си процес, рано е да се погребва! С гола логика не можеш да отминеш природата! Логиката ще предугади три случая, а те са милион! Да се отреже целият милион и да се сведе всичко единствено до въпроса за удобствата! Най-лесното разрешение на задачата! Примамливо ясно и няма нужда да се мисли! Главното е, че няма нужда да се мисли! Цялата тайна на живота се събира на два печатни листа!

— Ама че се раздрънка, кречетало! Все трябва да го спираш, смееше се Порфирий. — Представете си — обърна се той към Расколников, — същото беше снощи, в една стая, на шест гласа, и на всичкото отгоре всички напоени предварително с пунш — можете ли да си представите? Не, брат, лъжеш се, „средата“ има голямо значение при престъплението; аз ще ти докажа това.

— Знам, че е голямо, но ти ми кажи: четиридесетгодишен изнасилва десетгодишно момиченце — да не би средата да го е подтикнала към това?

— Че защо, в строгия смисъл на думата именно средата — с удивителна важност отбеляза Порфирий, — престъплението с момиченцето до голяма степен даже може да се обясни със средата.

Разумихин едва не побесня.

— Искаш ли ей сега да ти докажа — зарева той, — че ти имаш бели мигли само защото Иван Велики е висок седемдесет и пет метра и ще ти го докажа ясно, точно, напредничаво и дори с либерален оттенък? Наемам се! Хайде, хващаш ли се на бас?

— Хващам се! Да чуем, моля ви се, как ще го докаже! — Той все се преструва, дяволът! — извика Разумихин, скочи и махна с ръка. — Струва ли си да говоря с тебе! Та той всичко това нарочно го прави, ти още не го познаваш, Родион! И вчера взе тяхната страна само за да обърка всички. И какво говори той вчера, Господи! А те му се зарадваха!… Та той по две седмици издържа така. Миналата година ни увери, кой знае защо, че ще става монах: два месеца все това говореше! Наскоро му хрумна да ни убеждава, че ще се жени, че вече всичко е готово за сватбата. Даже нови дрехи си уши. Ние вече започнахме да му честитим. Ни годеница, ни дявол: всичко било мираж!

— Ето, че сбърка! Аз дрехите преди това ги бях ушил. И по повод новите дрехи ми дойде наум да ви поразиграя.

— Вие наистина ли се преструвате така? — попита небрежно Расколников.

— А вие мислехте, че не? Почакайте, аз и вас ще изиграя — ха, ха, ха! Не, вижте какво, ще ви кажа цялата истина. По повод всички тези въпроси, престъпления, среда, момиченца се сетих сега — впрочем тя винаги ме е интересувала — за една ваша статийка: „За престъплението“… или как беше, забравих заглавието, не помня. Преди два месеца имах удоволствието да я прочета в „Периодическа реч“.

— Моя статия? В „Периодическа реч“? — учудено попита Расколников. — Наистина преди половин година, когато напуснах университета, написах статия по повод една книга, но я занесох тогава във вестник „Ежеседмична реч“, а не в „Периодическа“.

— А е отишла в „Периодическа“.

— Но „Ежеседмична реч“ спря да излиза, затова тогава не я напечатаха…

— Това е вярно, но „Ежеседмична реч“ се сля с „Периодическа реч“ и затова статийката ви преди два месеца излезе в „Периодическа реч“. А вие не знаехте ли?

Расколников наистина нищо не знаеше.

— Но моля ви се, че вие можете да им поискате пари за статията! Чуден характер сте наистина! Живеете така усамотено, че не научавате дори неща, които пряко ви засягат, факт.

— Браво, Родка! И аз нищо не знаех! — извика Разумихин.

— Още днес ще се отбия в читалнята и ще поискам броя! Преди два месеца? На коя дата? Все едно, ще я намеря! Виж ти! И не казва!

— А вие как разбрахте, че статията е моя? Тя е подписана с инициали.

— Случайно, и то тия дни. От редактора; аз го познавам… Много ме заинтересува.

— Аз разглеждах, доколкото си спомням, психологическото състояние на престъпника през цялото време на извършване на престъплението.

— Да, и настоявате, че актът на извършване на престъплението се придружава винаги от болест. Много, много оригинално, но… мене всъщност не тази част от вашата статийка ме заинтересува, а една мисъл, прокарана накрая, която обаче вие за съжаление изразявате само с намек, неясно… С една дума, ако си спомняте, прави се известен намек, че имало на света някои такива лица, които могат… тоест не че могат, а имат пълно право да извършват всякакви безчинства и престъпления, и че за тях и закони не съществували.

Расколников се усмихна на подчертаното и умишлено изопачаване на неговата мисъл.

— Как? Какво? Право на престъпление? Но не защото го е „съсипала средата“? — някак дори уплашено се осведоми Разумихин.

— Не, не, не точно затова — отговори Порфирий. — Цялата работа е там, че в неговата статия всички хора някак се делят на „обикновени“ и „необикновени“. Обикновените са длъжни да живеят в послушание и нямат право да престъпват закона, защото те, видите ли, са обикновени. А необикновените имат право да вършат всякакви престъпления и всякак да нарушават закона поради това именно, че са необикновени. Така, струва ми се, сте го казали, ако не се лъжа?

— Но как така! Не може да бъде — мърмореше Разумихин в недоумение.

Расколников се усмихна пак. Той веднага разбра каква е работата и накъде се бие; помнеше статията си. Реши да отговори на предизвикателството.

— Не съм го казал точно така — започна той просто и скромно. — Впрочем, признавам, вие почти вярно я изложихте, дори ако щете, съвсем вярно… (На него сякаш му беше приятно да се съгласи, че е съвсем вярно.) Разликата е единствено в това, че аз изобщо не твърдя необикновените хора непременно да трябва и да се длъжни да вършат непрекъснато всякакви безчинства, както вие казвате. Струва ми се дори, че такава статия не биха напечатали. Аз чисто и просто намекнах, че „необикновеният“ човек има право… тоест не официално право, а сам има право да разреши на своята съвест да прекрачи… през известни препятствия, и то само в случай, че осъществяването на неговата идея (понякога спасителна може би за цялото човечество) наложи това. Вие благоволихте да кажете, че статията ми е неясна; готов съм да ви я разясня, доколкото мога. Аз може би не греша, като предполагам, че вие, изглежда, тъкмо това искате; моля. Според мене, ако Кеплеровите и Нютоновите открития вследствие на някакви комбинации в никакъв случай не биха могли да станат достояние на хората, освен да се пожертва животът на едного, на десет, на сто и тъй нататък души, които пречат на това откритие или са застанали като препятствие на пътя му, то Нютон би имал право и дори би бил задължен… да отстрани тези десет или сто души, за да направи своите открития достояние на цялото човечество. От това впрочем съвсем не следва, че Нютон има право да убива, когато му хрумне, или да краде всеки ден на пазара. По-нататък, доколкото си спомням, аз говоря в статията си, че всички… е, например, да речем, законодатели и водачи на човечеството, като се започне от най-древните и се продължи с ликурговци, солоновци, мохамедовци, наполеоновци и тъй нататък, всички до един са били престъпници само с това вече, че установявайки нов закон, са нарушавали древния, свято спазван от обществото и наследен от бащите, и, разбира се, не са се спирали и пред кръв, ако кръвта (понякога съвсем невинно и доблестно пролята за древния закон) е можела да им помогне. За отбелязване е даже, че по-голямата част от тези благодетели и водачи на човечеството са проливали особено много кръв. С една дума, аз правя извода, че и всички не само велики, но поне малко излизащи извън границите на посредственото хора, тоест способни поне малко да кажат нещо ново, по силата на природата си са непременно престъпници — повече или по-малко, разбира се. Иначе им е трудно да излязат от границите, а да останат в тях те, разбира се, не могат да се съгласят пак поради природата си, а според мене дори са длъжни да не се съгласят. С една дума, виждате, че досега тук няма нищо особено ново. Това хиляди пъти е било писано и четено. А що се отнася до моето делене на хората на обикновени и необикновени, съгласен съм, че то е донякъде произволно, но аз не претендирам за точни цифри. Аз само вярвам в основната си мисъл. Тя се състои именно в това, че хората по закона на природата се разделят въобще на два вида: на низши (обикновени), тоест, така да се каже, на материал, който служи единствено за зараждане на себеподобни, и на хора в истинския смисъл на думата, тоест притежаващи дарбата или таланта да кажат в своята среда нова дума. Подразделенията тук, разбира се, са безкрайни, но отличителните черти на двата вида са доста резки: първият вид, тоест материалът, това са, общо казано, хора по природата си консервативни, почтителни, живеят в послушание и обичат да бъдат послушни. Според мене те са и длъжни да бъдат послушни, защото това е предназначението им и в това безспорно няма нищо унизително за тях. Всички от втория вид престъпват закона, те рушат или са склонни към това в зависимост от способностите си. Престъпленията на тези хора, разбира се, са относителни и най-различни; в повечето случаи те изискват, в най-различни форми, да се разруши настоящето в името на по-доброто. Но ако му е необходимо за своята идея да прекрачи дори и през труп, през кръв, той, вътре в себе си, по съвест, може според мене да си разреши да прекрачи през кръв — впрочем в зависимост от идеята и нейния размах — забележете това. Само в този смисъл говоря в моята статия за тяхното право на престъпление. (Спомнете си, нали започнахме от юридическия въпрос.) Впрочем няма за какво много да се тревожим: масата почти никога не им признава това право, убива ги и ги беси (повече или по-малко) и по този начин съвсем естествено изпълнява консервативното си предназначение, като при това обаче при следващите поколения същата тази маса поставя убитите на пиедестал и им се покланя (повече или по-малко). Първият вид винаги е господар на настоящето, вторият вид — господар на бъдещето. Първите запазват човечеството и го увеличават количествено; вторите движат света и го водят към целта. И едните, и другите имат съвсем еднакво право на съществуване. С една дума, според статията ми всички имат еднакво право и — vive la guerre éternelle[1] — до Новия Йерусалим, разбира се!

— Значи, вие все пак вярвате в Новия Йерусалим?

— Вярвам — твърдо отговори Расколников; казвайки това, както и в продължение на цялата си дълга тирада, той гледаше в земята, избрал една точка на килима.

— И-и-и в Бога ли вярвате? Извинете, че така любопитствам.

— Вярвам — повтори Расколников и вдигна очи към Порфирий.

— И-и във възкресението на Лазар ли вярвате?

— В-вярвам. Защо питате всичко това?

— В буквалния смисъл вярвате?

— В буквалния.

— Виж ти… така просто полюбопитствах. Извинете. Но позволете — връщам се към одевешното, — та нали тях невинаги ги убиват, някои, напротив…

— Тържествуват приживе? О, да, някои постигат това приживе и тогава…

— Самите те започват да убиват?

— Ако е необходимо, и знаете ли, даже в повечето случаи. Изобщо забележката ви е остроумна.

— Благодаря ви. Но кажете: как да различаваме тези необикновени от обикновените? С някакви знамения ли е придружено раждането им? Искам да кажа, че тук би трябвало да има по-голяма точност, тъй да се каже, по-голяма външна определеност; извинете, в мене говори естествената загриженост на практика и благонамерения човек, но не може ли да се въведат за целта специални дрехи например, или да се носи нещо, клеймо някакво, да речем? — Защото, съгласете се, ако стане бъркотия и някой от единия вид си въобрази, че принадлежи към другия вид и започне „да отстранява всички препятствия“, както вие твърде сполучливо се изразихте, тогава…

— О, това се случва твърде често! Тази ваша забележка е дори още по-остроумна от предишната…

— Благодаря ви…

— Няма защо; но имайте предвид, че грешката е възможно само от страна на първия вид, тоест на „обикновените“ хора (както аз може би много несполучливо ги нарекох). Въпреки вродената им склонност към послушание по някаква игра на природата, която може да се случи дори с една крава, мнозина от тях обичат да си въобразяват, че са напредничави хора, „разрушители“, и да се натрапват да кажат „нова дума“, и то съвсем искрено. А действително новите те същевременно твърде често не забелязват и дори презират като изостанали и примитивно разсъждаващи хора. Но според мене в това не може да има сериозна опасност и вие наистина няма защо да се безпокоите, защото те никога не отиват далече. За увлечението им може, разбира се, от време на време да се понатупват, за да им се напомни къде им е мястото, но нищо повече; тук и изпълнител даже не е нужен: те сами ще се натупат, защото са много благонравни; някои си правят взаимно тази услуга, а други сами себе си… собственоръчно… Разни публични покаяния си налагат при това — излиза красиво и назидателно, с една дума, вие няма защо да се безпокоите… Съществува такъв закон.

— Е, поне от тази страна вие донякъде ме успокоихте; но ето друга беда: кажете, моля ви се, много ли са тези хора, които имат право да колят другите, тоест „необикновените“? Аз, разбира се, съм готов да се покоря, но, съгласете се, все пак страшно е, ако бъдат много, нали?

— О, не се безпокойте и за това — със същия тон продължи Расколников. — Изобщо хора с нова мисъл, дори съвсем малко способни да кажат поне нещо ново, се раждат необикновено малко, даже учудващо малко. Ясно е само едно, че редът на появяването на тези хора от всички тези видове и подразделения трябва да е определен твърде вярно и точно от някакъв закон на природата. Този закон, разбира се, сега е неизвестен, но аз вярвам, че той съществува и впоследствие може и да бъде открит. Огромната маса от хора, материалът, затова и съществува на света, за да може най-после, с някакво усилие, чрез някакъв тайнствен засега процес, чрез някакво кръстосване на видове и породи, да се напъне и да роди най-после, макар и на хилядата един поне що-годе самостоятелен човек. С още по-широка самостоятелност се ражда може би на десет хиляди един (аз говоря примерно, нагледно). С още по-широка — на сто хиляди един. Гениалните хора — на милиони, а великите гении, върховете на човечеството, може би едва след като преминат много хиляди милиони хора на Земята. С една дума, в ретортата, в която става всичко това, не съм надничал. Но някакъв закон непременно има и трябва да има; тук не може да има случайност.

— Абе вие и двамата шегувате ли се? — извика най-после Разумихин. — Надлъгвате ли се? Седят и се подиграват един другиму! Ти сериозно ли говориш, Родя?

Расколников мълчаливо вдигна към него бледото си и почти тъжно лице и не отговори нищо. И странна се стори на Разумихин, редом с това тихо и тъжно лице, нескриваната, натрапчива, дразнеща и невежлива язвителност на Порфирий.

— Е, брат, ако това наистина е сериозно, то… Ти, разбира се, си прав, като казваш, че това не е ново и прилича на всичко, което ние хиляди пъти сме чели и слушали; но истински оригиналното във всичко това — и което наистина принадлежи само на тебе, за мой ужас — то е, че все пак разрешаваш кръв по съвест, и, прости ми, с такъв фанатизъм дори… В това, значи, се и заключава основната мисъл на статията ти. Та това разрешаване на кръвта по съвест, това… това според мене е по-страшно от официалното разрешение да се пролива кръв, от законното.

— Съвсем вярно, по-страшно е — обади се Порфирий.

— Не, ти някак си се увлякъл! Тук има грешка. Аз ще прочета… Ти си се увлякъл! Ти не може да мислиш така… Ще прочета.

— В статията тези неща ги няма, има само намеци — каза Расколников.

— Така, така — не го сдържаше на едно място Порфирий, — на мене сега почти ми стана ясно как гледате вие на престъплението, но… моля, простете, че ви досаждам (много ви досаждам, чак ми е неудобно!) — виждате ли: вие много ме успокоихте одеве относно погрешните случаи на смесване на двата вида, но… мене тук все разни практически случаи пак ме безпокоят! Ами ако някой мъж или младеж си въобрази, че той е Ликург или Мохамед… — бъдещ, разбира се — и се залови да разчиства всички препятствия към това?… Предстои му, значи, далечен поход, а за похода трябват пари… е, и започне да се готви за похода… знаете!

Заметов изведнъж прихна в ъгъла. Расколников дори не го погледна.

— Трябва да се съглася — спокойно отговори той, — че такива случаи наистина трябва да има. Глупчовците и славолюбивите особено се хващат на тази въдица; младежта най-вече.

— Ето, виждате ли? И какво тогава?

— Такова — усмихна се Расколников, — не съм аз виновен за това. Така е и винаги ще бъде така. Ето той (той кимна към Разумихин) каза сега, че аз оправдавам кръвта. Какво от това? Та нали обществото е прекалено добре подсигурено със заточения, затвори, съдебни следователи, каторги — защо тогава да се безпокоим? И — търсете мошеника!…

— Ами ако го намерим?

— Така му се пада.

— Вие все пак сте логичен. Ами относно съвестта му?

— Че какво ви интересува тя вас?

— Така просто, от хуманност.

— Който я има, нека страда, ако съзнава грешката си. Това му е и наказанието — освен каторгата.

— Ами истински гениалните — запита намръщен Разумихин, — онези, на които е дадено правото да колят, те, значи, трябва изобщо да не страдат, дори за пролятата кръв?

— Защо е тук думата трябва? Тук няма нито позволение, нито забрана. Нека страда, ако му е жал за жертвата… Страданието и болката винаги са задължителни за широкото съзнание и за дълбоко чувстващото сърце. Истински великите хора, струва ми се, трябва да изпитват на този свят велика скръб — добави той изведнъж замислено, дори не в тон с разговора.

Вдигна очи, замислено погледна всички, усмихна се и си взе фуражката. Беше прекалено спокоен в сравнение с одеве, когато влезе, и чувстваше това. Всички станаха.

— Е, ако щете, ругайте ме, ако щете, сърдете ми се, но не мога да се стърпя — обади се пак Порфирий Петрович, — позволете ми още едно въпросче (прекалено много ви досаждам), само една мъничка идейка исках да споделя, колкото да не я забравя…

— Добре, кажете вашата идейка. — Расколников стоеше пред него в очакване, сериозен и блед.

— Ето нали… наистина не зная как по-добре да се изразя… идейката е прекалено игривичка… психологическа… Ето, когато сте съчинявали статийката си — това просто не може да бъде, хе, хе! — вие самият сте се смятали — е, поне мъничко — също за човек „необикновен“, човек, който казва нова дума — във вашия смисъл тоест… Нали така?

— Много е възможно — презрително отговори Расколников. Разумихин се раздвижи.

— А щом е така, то нима вие самият бихте се решили — да речем, поради житейски някакви неуспехи и лишения или за да помогнете някак на цялото човечество — да прекрачите препятствието?… Например да убиете и ограбите?…

И някак изведнъж пак му смигна с лявото око и се разсмя беззвучно — съвсем както одеве.

— И да престъпех, то, разбира се, на вас не бих казал — с предизвикателно надменно презрение отговори Расколников.

— Не, аз просто така се интересувам, всъщност за да разбера вашата статия, само в литературно отношение…

„Пфу, колко явно и нагло е това!“ — с отвращение помисли Расколников.

— Позволете да отбележа — отговори той сухо, — че за Мохамед или за Наполеон не се смятам… нито за каквото и да било подобно лице, следователно и не мога, щом не съм като тях, да ви обясня добре как бих постъпил.

— Хайде, стига, че кой у нас в Русия сега не се смята за Наполеон? — страшно фамилиарно произнесе изведнъж Порфирий. Дори в интонацията на гласа му имаше този път нещо, вече особено ясно.

— Да не би някой бъдещ Наполеон да е клъцнал с брадвата и нашата Альона Ивановна миналата седмица? — изтърси изведнъж, както си седеше в ъгъла, Заметов.

Расколников мълчеше и втренчено, твърдо гледаше Порфирий. Разумихин мрачно се навъси. Още преди това бе започнал сякаш нещо да се досеща. Той гневно се огледа. Измина цяла минута в мрачно мълчание. Расколников тръгна да си върви.

— Вече си отивате! — мило проговори Порфирий, като протягаше любезно ръка. — Много, много се радвам, че се запознахме. А що се отнася до вашата молба, не се съмнявайте. Напишете точно така, както ви казах. И най-добре отбийте се при мене… тия дни… още утре дори. Аз ще съм там към единадесет навярно. И всичко ще уредим… ще поговорим… А вие, като един от последните, които са били там, може би бихте могли да ни кажете нещо… — добави той с най-добродушен вид.

— Вие искате официално да ме разпитвате, в съответната обстановка? — рязко попита Расколников.

— Но защо? Засега всичко това не е нужно. Криво сте ме разбрали. Аз, виждате ли, не изпускам случай и… и с всички заложили вече говорих… от някои взех показания… а вие, като последен… Да, впрочем! — извика той, внезапно зарадван от нещо. — Добре си спомних, ама че съм и аз!… — обърна се той към Разумихин. — Ето ти нали за този Николашка тогава ми проби тъпанчетата… вярно, и сам зная — обърна се той към Расколников, — че момъкът е невинен, но какво да правя, ето на, и Митка се наложи да обезпокоим… ето каква е работата, ето каква е същината на въпроса: като сте минавали тогава по стълбите… моля ви се: нали към осем часа сте били?

— Към осем — отговори Расколников, като почувства неприятно още в същата секунда, че можеше и да не го казва.

— Та когато сте минавали към осем часа по стълбите, не видяхте ли, вие поне — на втория етаж, в отворената квартира, помните ли? — двама работници или поне единия от тях? Те са боядисвали там, не сте ли ги забелязали? Това е много, много важно за тях!…

— Бояджии? Не, не съм виждал… — бавно и все едно спомняйки си, отговори Расколников, напрегнат в същия миг с цялото си същество и замрял от усилието по-скоро да отгатне къде именно е капанът и да не пропусне нещо. — Не, не съм виждал, пък и такава квартира, отключена, май че не забелязах… а, вижте, на четвъртия етаж (той вече добре разбра къде е капанът и тържествуваше) — помня, че чиновник някакъв се местеше от квартирата… срещу Альона Ивановна… помня… това ясно помня… войници изнасяха някакъв диван и ме притиснаха към стената… а бояджии — не, не помня да е имало бояджии… и отключена квартира, струва ми се, нямаше. Да, нямаше…

— Абе какво говориш! — извика изведнъж Разумихин, като че беше се опомнил и съобразил. — Че нали бояджиите са мазали в самия ден на убийството, а пък той три дни преди това е бил там? Какво го разпитваш?

— Уф, обърках се! — удари се по челото Порфирий. — Дявол да го вземе, полудявам с това дело! — обърна се той, някак дори извинявайки се, към Расколников. — За нас е толкова важно да разберем не ги ли е видял някои към осем часа в квартирата, та си въобразих сега, че вие също бихте могли да кажете… съвсем се обърках!

— Затова трябва да бъдеш по-внимателен — навъсен отбеляза Разумихин.

Последните думи бяха казани вече в антрето. Порфирий Петрович ги изпрати чак до вратата извънредно любезно.

И двамата излязоха мрачни и намръщени на улицата и няколко крачки не си казаха нито дума. Расколников дълбоко си пое дъх.

Бележки

[1] Да живее вечната война (фр.)