Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Преступление и наказание, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 222 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2006)
Допълнителна корекция
kipe (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Роман в шест части, в които всяко престъпление е човешко, а наказанието следва невидимите проявления на божествената воля, която спасява човешкото у човека. Всичко ли е позволено на човека, мъртъв ли е неговият вътрешен бог? Отговора на този въпрос ще намерите в един от великите романи на Достоевски — „Престъпление и наказание“.

 

Издание:

Издателство „Захарий Стоянов“, 2005, ISBN 954-739-673-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от kipe и NomaD

Статия

По-долу е показана статията за Престъпление и наказание от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Престъпление и наказание
Преступление и наказание
АвторФьодор Достоевски
Създаване1865 г.
Руска империя
Първо издание1866 г.
Оригинален езикруски
Жанрроман

Издателство в България1889-90 – сп. „Искра“ (Шумен)
1900 – „Труд“ (В.Търново)
ПреводачВасил Юрданов (1889-90)
М.Москов (1900)
ISBNISBN 9799547396738
НачалоВ начале июля, в чрезвычайно жаркое время, под вечер, один молодой человек вышел из своей каморки, которую нанимал от жильцов в С-м переулке, на улицу и медленно, как бы в нерешимости, отправился к К-ну мосту.
КрайЭто могло бы составить тему нового рассказа, — но теперешний рассказ наш окончен.
Престъпление и наказание в Общомедия

„Престъпление и наказание“ (на руски: Преступление и наказание) е философски роман, написан от руския писател Фьодор Михайлович Достоевски в периода 1865-1866 г. и публикуван за пръв път в поредица броеве на списание „Руский вестник“ през 1866 г. Следващата година излиза самостоятелно издание, чиято структура не е много изменена в сравнение с вестникарската версия, освен няколко съкращения и стилистични поправки, направени от автора.

Замисълът за „Престъпление и наказание“ съзрява у Достоевски в течение на много време, но централната тема, свързана с идеята за основния персонаж за „обикновените“ и „необикновените“ хора, започва да се формира едва през 1863 г. в Италия. След като започва да работи върху произведението, авторът съчетава черновата на незавършения роман „Пияници“, в който е очертана сюжетната линия, разказваща за семейство Мармеладови, и записки на роман-изповед, заплануван като откровение на един каторжник. В процеса на работа за основна сюжетна линия се избира престъплението на студента Родион Расколников, който убива стара лихварка, за да я обере, но не взима никакви пари. Криминалната нишка дава на Достоевски повод за размисъл относно социалните обстоятелства, подтикващи човек да извърши престъпление, а също и възможност да покаже какви сложни „химически“ процеси се случват в душите на хората. Действието на романа се развива в Санкт Петербург, което превръща образа на големия град от втората половина на XIX век във важна част от произведението. Творбата също така извежда на преден план някои популярни по това време теми и въпроси, свързани с религията, социалните идеи и хуманизма.

Смята се, че „Престъпление и наказание“ е първият (или „битие“) от цикъла велики романи на Достоевски (означавани като Петокнижие), който завършва с Братя Карамазови (или Второзаконие), написан малко преди смъртта му.

Сюжет

Николай Каразин, Илюстрация към „Престъпление и наказание“, 1893 г.

В романа се разглеждат душевните терзания на Родион Романович Расколников, разорен петербургски студент, който убива предумишлено безскрупулна лихварка за парите ѝ, но не взима нищо за себе си. Нейната по-млада сестра става случаен свидетел на убийството – поради това Родион Романович убива и нея, без да е желал смъртта ѝ по-рано.

Преди написването

Достоевски започва писането на „Престъпление и наказание“ през лятото на 1865. Самият той е в тежко материално положение, дължащо се на страстта му към хазарта, както и на желанието му да помогне на семейството на брат си Михаил, починал през 1864 г. Достоевски е дължал голяма сума пари на различни кредитори. Подписва договор за написване на роман с редактора Катков, в което обяснява идеята си да напише роман за млад мъж, убил хладнокръвно лихвар, и който по-късно се опитва да избяга, оправдавайки постъпката си, но в крайна сметка споделя за престъплението.

Структура

Романът е разделен на шест части, с епилог. В първите три части е представен Расколников – разумен, вярващ в правотата на постъпката си. Части от 4 до 6 представят „нерационалния“ и смирен Расколников. Първоначалните принципи на Расколников постепенно „умират“ в първата част, а във втората се „раждат“ новите. Кулминационната точка е по средата на фабулата.[1]

Значение на имената

Имената на главните герои са често игра на думи. Въпреки смисловата им натовареност, най-често те не са преведени на други езици.

Име (на руски) Съдържа думата Значение на български
Родион Романович Раскольников раскол разкол
Пётр Петрович Лужин лужа локва
Дмитрий Прокофьич Разумихин разумиха многознайко
Александр Григорьевич Заметов заметить забелязвам, осъзнавам
Семён Захарович Мармеладов мармелад мармалад/сладко
Аркадий Иванович Свидригайлов Свидригайло Литовски княз

Основни моменти

Романът описва убийството на алчна стара лихварка и по-младата ѝ сестра от разорен петербургски студент, както и емоционалните и морални последствия за главния герой, Родион Расколников.

Малко след убийството Расколников се разболява и ляга на легло. Обладан е от манията, че всеки го подозира за убийството. За малко не полудява, заради спомена от престъплението. Но среща Софѝя (Соня) Семьоновна Мармеладова, проститутка, дъщеря на Семьон Захарович Мармеладов, която въпреки „занаята“ си, остава дълбоко религиозна. Според някои литературни критици, връзката им е алегория на Божията любов към съгрешилите хора, както и на изкупителната сила на любовта, но тя се проявява само след признанието на Расколников.

Освен съдбата на Расколников, в романа се разглеждат най-разнообразни теми, като благотворителността, семейството, атеизма, алкохолизма, и революционната дейност. Въпреки че Достоевски се отказва от социализма, в романа се критикува установяващият се в руското общество капитализъм.

Едуард Арнолд в ролята на пристава Порфирий Петрович и Питър Лори в ролята на Расколников във филмовата адаптация на „Престъпление и наказание“, режисирана от Йозеф фон Щернберг, 1935 г.

Расолников се самоосъзнава като „свръхчовек“, който може да въздава справедливост по начин, който обществото възприема като неприемлив – убиването на лихварката, с което той смята, че е извършил повече добро, отколкото зло. Преди убийството героят дели хората на въшки и богове, и смята, че на втория тип всичко е позволено в името на някоя велика идея и че ако е от втория тип хора, би могъл да убие и да остане неразкрит и ненаказан, защото бабичката е нищожество. Например, Расколников споменава често Наполеон, който, въпреки пролятата кръв, не е морално виновен, понеже е „над“ обществените норми. Така и той смята, че може да премине тази обществена норма, убивайки лихварката, и използвайки парите ѝ за добро. За него, ако е трябвало Исак Нютон и Йохан Кеплер да убиват, дори и стотици хора, в името на просвещението, то тази жертва си е заслужавала.

След убийството Расколников скрива парите на лихварката под един камък и не ги търси повече. За убийството признава най-напред на Соня Мармеладова, изразявайки разрушаването на вътрешната си цялост със следните думи: „Нима аз старицата убих? Себе си убих, а не старицата! Ей така на, отведнъж си сложих край, завинаги!… А тази старица дяволът я уби, не аз…“ (Престъпление и наказание. София, 1974. Изд. НК, стр. 437.)

Истинското наказание за Расколников не е трудовият лагер, а душевните терзания. Това се проявява в постепенното осъзнаване, че нищо не оправдава постъпките му. В крайна сметка, вътрешната борба между нехуманната му философия и определено хуманната му личност позволява изкуплението на вината му.

Вярата в престъплението и наказанието

Първоначалната цел на Достоевски е да обори най-дълбоките аргументи срещу християнската вяра, в частност като се противопостави на модерния по онова време в Европа „рационален егоизъм“[2]. Олицетворение на тази философия е образът на Пьотр Петрович Лужин, който иска да се ожени за сестрата на Расколников, с цел тя да му стане прислужница.

Образът на Соня има забележително сходство с този на блудницата от Евангелието на Йоан, гл. 8 [3]. Чрез Соня е представена идеята за саможертвата: героинята жертва всичко, включително и собствената си добродетел, за да спаси семейството си от глад. Образът на Соня не се вписва във философията на рационалния егоизъм на Лужин. Изглежда авторът е използвал образа на Лужин като въплъщение на тази философия, образа на Соня – на нейната противоположност, и образа на Расколников, който е разделен между двете. Чрез страданието на Расколников, който при убийството на лихварката се води от рационалния егоизъм, но с изкупителната сила на страданието, чрез Христовата вяра, постига истинска духовна свобода[2].

Литература

Източници

  1. „On the Structure of Crime and Punishment“, in: PMLA, March 1959, vol. LXXIV, No. 1, p. 132-133.
  2. а б The Religion in Crime&Punishment, архив на оригинала от 23 януари 2005, https://web.archive.org/web/20050123023600/http://jollyroger.com/zz/yfired/Dostoevskyhall/cas/2.html, посетен на 21 септември 2007 
  3. Евангелие от Йоан.
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Crime and Punishment в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Външни препратки

VII

Вратата, както и тогава, се открехна едва-едва и от тъмното пак се впериха две бързи и недоверчиви очи. В този миг Расколников се обърка и едва не направи голяма грешка.

Опасявайки се, че старицата ще се изплаши, че са сами, и като не се надяваше видът му да й вдъхне доверие, той хвана вратата и я дръпна към себе си, за да не вземе старата отново да заключи. Като видя това, тя не дръпна вратата обратно към себе си, но и не пусна дръжката, така че той насмалко да я изтегли на стълбището заедно с вратата. Като видя, че стои точно на входа и не го пуска да влезе, той тръгна право срещу нея. Тя отскочи изплашена, искаше да каже нещо, но сякаш не можа, и го гледаше с широко разтворени очи.

— Добър ден, Альона Ивановна — започна той колкото може по-непринудено, но гласът му изневери, секна и затрепери, — донесох ви… едно нещо… но да минем по-добре тук… на светло… — Изостави я и направо, без покана, влезе в стаята. Старицата се втурна подире му, езикът й се развърза:

— Господи! Какво искате?… Кой сте вие? Какво обичате?

— Но моля ви се, Альона Ивановна… ваш познат… Расколников… донесох залога, дето ви го бях обещал наскоро… — И подаде залога.

Старата рече да погледне залога, но веднага впери поглед право в очите на неканения гост. Гледаше внимателно, злобно и недоверчиво. Мина около минута; стори му се дори, че в очите й има нещо като подигравка, сякаш вече беше разбрала всичко.

Чувстваше, че се обърква, че почти го е страх, че ако тя го гледа така, ако мълчи още половин минута, сигурно ще избяга от нея.

— Какво сте ме загледали, сякаш не сте ме познали? — каза той изведнъж също злобно. — Ако искате, вземете го, ако не — при друг ще ида, нямам време.

Нямаше намерение да й казва това, но то някак само му излезе от устата.

Старата се опомни и решителният тон на госта явно я успокои.

— Ами че ти, драги, защо така изведнъж… Какво е това? — попита тя, поглеждайки към залога.

— Сребърна табакера: нали ви казах миналия път. Тя протегна ръка.

— Ами защо сте такъв пребледнял? Ето и ръцете ви треперят! Да не си се къпал, драги?

— Тресе ме — отговори Расколников рязко. — Как няма да станеш бледен… ако нямаш какво да ядеш — добави той, едва изговаряйки думите. Силите пак го напускаха. Но отговорът излезе правдоподобен; старата пое залога.

— Какво е това? — попита тя, като още веднъж внимателно огледа Расколников и претегли вещта на дланта си.

— Едно нещо… табакера… сребърна… вижте я.

— Тя май не е и сребърна… ей, че си я овързал. — Докато се мъчеше да развърже връвчицата, обърната към прозореца, към светлината (всичките й прозорци бяха затворени въпреки задуха), тя за няколко секунди съвсем го забрави и застана с гръб към него. Той разкопча палтото и измъкна брадвата от гайката, но още не я вадеше, а само я придържаше с дясната ръка под дрехата. Ръцете му бяха ужасно слаби; чувстваше как всеки миг все повече изтръпват и се вдървяват. Страхуваше се, че ще изпусне и изтърве брадвата… изведнъж като че ли му се зави свят.

— Ама как го е овързал! — извика ядосана старата и мръдна към него.

Нито миг повече не биваше да губи. Измъкна брадвата, замахва с две ръце, почти не на себе си, и с неголямо усилие, почти машинално, я стовари с тъпото върху главата на старата. В този миг сякаш нямаше нужда от сила. Но щом стовари брадвата, и силата се роди в него.

Старата, както винаги, беше гологлава. Светлите й прошарени и оредели коси, както обикновено обилно намазани с дървено масло, бяха оплетени на миша опашка и забодени със счупено рогово гребенче, щръкнало на тила й. Ударът беше точно по темето, за което спомогна ниският й ръст. Тя извика, но съвсем слабо, и изведнъж се свлече на пода, но успя да вдигне ръце към главата си. В едната си ръка още продължаваше да държи „залога“. Тогава той с всичка сила я удари още веднъж и още веднъж, все с тъпото и все по темето. Кръвта шурна като от катурната чаша и тялото се повали назад. Той отстъпи, изчака я да падне и веднага се наведе над лицето й: тя беше вече мъртва. Очите й бяха изблещени, сякаш щяха да изскочат, а челото и цялото й лице бяха сбръчкани и обезобразени от гърчове.

Той сложи брадвата на пода до мъртвата и веднага бръкна в джоба й, като се пазеше да не се оцапа от бликащата кръв — в същия десен джоб, от който миналия път беше извадила ключовете. Той беше в пълно съзнание — вече не му причерняваше и не му се виеше свят, но ръцете му все още трепереха. Спомни си после, че беше дори много внимателен, предпазлив, все гледаше да не се изцапа… Ключовете извади веднага; както тогава, всичките бяха на една връзка, на една стоманена халка. Веднага се хвърли с тях в спалнята. Това беше малка стаичка с огромен иконостас. До другата стена имаше голямо легло, извънредно чисто, със съшита от парцалки копринена ватирана покривка. До третата стена имаше скрин. Чудно нещо: щом започна да опитва ключовете в скрина и щом чу подрънкването им, сякаш гърч премина по тялото му. Изведнъж пак му дойде да захвърли всичко и да си отиде. Но това трая само миг; късно беше да си върви. Той дори се поприсмя на себе си, когато изведнъж друга тревожна мисъл прониза съзнанието му. Изведнъж си внуши, че старата е още жива и може да дойде на себе си. Захвърли и ключовете, и скрина, върна се тичешком при тялото, сграбчи брадвата и я размаха още веднъж над старицата, но не удари. Нямаше съмнение, че е мъртва. Наведе се и като я разгледа пак, по-отблизо, видя ясно, че черепът е раздробен и дори сплеснат малко от едната страна. Той понечи да го опипа с пръст, но отдръпна ръка; и без това беше ясно. Изтекла бе вече цяла локва кръв. Изведнъж забеляза на шията й шнурче, дръпна го, но то беше здраво и не се скъса; освен това цялото беше напоено с кръв. Опита се да го измъкне от пазвата й, но нещо пречеше, беше се закачило. В нетърпението си той пак понечи да замахне с брадвата, за да разсече шнурчето направо върху тялото, но не посмя и едва след двеминутни усилия, като изцапа ръцете си и брадвата, разряза шнурчето, без да докосне тялото с брадвата, и го свали; не беше се излъгал — кесийка. На шнурчето висяха два кръста — единият от кипарисово дърво, другият — меден, и освен това гледжосана иконка; а заедно с тях малка мазна кесийка от велур със стоманена рамчица и халкичка. Кесийката беше здраво натъпкана; Расколников я пъхна в джоба, без да я оглежда, кръстовете хвърли върху гърдите на старата и като взе този път и брадвата, втурна се пак в спалнята.

Той ужасно бързаше, сграбчи ключовете и пак се залови за тях. Но някак все неуспешно: те не влизаха в ключалките. Не че толкова му трепереха ръцете, но непрекъснато грешеше; хем вижда, че не е този ключ, не става, и пак продължава да го мушка. Изведнъж си спомни и съобрази, че големият ключ, с назъбеното езиче, закачен там с по-малките, непременно не ще да е от скрина (както си го беше помислил и миналия път), а от някое сандъче и че тъкмо в това сандъче може би е скрито всичко. Той остави скрина и веднага се мушна под леглото, знаейки, че стариците обикновено си слагат сандъчетата под леглото. Точно така: под леглото имаше доста голямо сандъче, дълго над един аршин, с тумбест капак, цялото в червена кожа и обковано със стоманени гвоздейчета. Назъбеният ключ веднага стана и отключи. Най-отгоре, покрито с бял чаршаф, беше сложено заешко кожухче, украсено с червена кожа; под него имаше копринена рокля, после шал, по-надолу, изглежда, само вехтории. Той най-напред се зае да трие изцапаните с кръв ръце в червената кожа. „Червена е, върху червеното кръвта по не личи — взе да разсъждава той и изведнъж се опомни. — Господи, дали не полудявам?“ — помисли си изплашен.

Но щом размърда тези парцали, изпод кожухчето падна златен часовник. Той се хвърли да провери всичко. И наистина между парцалите бяха наслагани златни вещи — вероятно все заложени, откупени и неоткупени: гривни, верижки, обици, игли и пр. Някои бяха в калъфи, други просто завити във вестник, но спретнато и внимателно, в двойни листове и завързани с връвчица. Без да губи нито миг, той започна да ги тъпче в джобовете на панталона и палтото си, без да гледа и да разтваря пакетчетата и калъфите; но не успя да вземе много…

Изведнъж се чуха стъпки в стаята, където беше старата. Той се спря и притихна като мъртъв. Но беше съвсем тихо — значи, сторило му се е. Изведнъж ясно се чу лек вик или сякаш някой тихо и конвулсивно изстена и млъкна. И пак мъртва тишина — за минута или две. Той беше приклекнал до сандъчето и чакаше, като едва си поемаше дъх, но изведнъж скочи, сграбчи брадвата и излетя от спалнята.

Сред стаята стоеше Лизавета с голям вързоп в ръцете и гледаше вцепенена убитата си сестра, цялата бяла като платно и сякаш безсилна да извика. Като го видя, че се втурва в стаята, тя затрепери като лист и лицето й се разтрепери от спазми; вдигна ръка, понечи да отвори уста, но все пак не извика, а бавно, заднишком заотстъпва от него към ъгъла, гледайки го втренчено право в очите, но още без да вика, сякаш не й достигаше въздух, за да вика. Той се нахвърли върху й с брадвата; устните й се изкривяха така жално, както на съвсем малките деца, когато са уплашени от нещо и гледат втренчено предмета, който ги плаши, готови да заплачат. Тази нещастна Лизавета беше толкова тъпа, загубена и веднъж завинаги наплашена, че дори ръка не вдигна да прикрие лицето си, макар това да беше най-необходимо-естественото движение в този миг, защото брадвата беше вдигната точно над лицето й. Тя само малко повдигна свободната си лява ръка, но не до лицето, и бавно я протегна напред към него, като че да го отстрани. Острието падна точно върху черепа и веднага разцепи цялата горна част на челото почти до темето. Тя направо се строполи. Расколников съвсем се обърка, грабна й вързопа, пак го захвърли и се втурна в антрето.

Страх го обземаше все повече и повече, особено след това второ, съвсем неочаквано убийство. Щеше му се час по-скоро да избяга оттук. И ако в тази минута беше в състояние по-добре да вижда нещата и да разсъждава; ако само можеше да проумее цялата трудност на положението си, цялата безнадеждност, цялото безобразие и цялата му нелепост и да разбере при това колко затруднения, а може би и злодейства му предстои да преодолее и да извърши, за да се измъкне оттук и се добере до вкъщи, той вероятно би захвърлил всичко и веднага би отишъл сам да се предаде, и то дори не от страх за себе си, а само от ужас и отвращение към онова, което бе извършил. Отвращението особено се надигаше и растеше в него с всяка минута. Сега той за нищо на света не би се приближил до сандъка и дори не би влязъл в стаите. Но някаква разсеяност и сякаш дори замисленост почна малко по малко да го обзема: на моменти сякаш се унасяше или по-право забравяше за главното и се залавяше за дреболии. Впрочем, когато надникна в кухнята и видя на пейката кофа, наполовина пълна с вода, сети се да си измие ръцете и брадвата. Ръцете му бяха в кръв и лепнеха. Брадвата направо потопи с острието във водата, взе парченцето сапун, което стоеше на прозореца в счупена чинийка, и започна да си мие ръцете направо в кофата. След като ги изми, извади брадвата, изми желязото и дълго, близо три минути, ми дръжката там, където имаше кръв, дори я търка със сапун. След това избърса всичко с бельото, простряно да съхне на едно въже, опънато пред кухнята, и после дълго, внимателно разглежда брадвата през прозореца. Следи нямаше, само дръжката беше още влажна. Той грижливо закачи брадвата в гайката под палтото. После, доколкото позволяваше светлината в мрачната кухня, си огледа палтото, панталона, обувките. Отстрани, на пръв поглед, сякаш нямаше нищо; само по обувките имаше пръски. Намокри един парцал и ги изтри. Впрочем той знаеше, че не се оглежда внимателно, че може би има нещо, което се хвърля в очи и което той не забелязва. Застана замислен насред стаята. Мъчителна, тъмна мисъл се надигаше в него — мисълта, че е луд и че в този миг не е в състояние нито да разсъди, нито да си помогне, че може би изобщо трябва да прави не това, което сега прави… „Боже мой! Трябва да бягам, да бягам!“ — измърмори той и се втурна в антрето. Но там го очакваше такъв ужас, какъвто, разбира се, никога не беше изпитвал.

Стоеше, гледаше и не вярваше на очите си: вратата, външната врата от антрето към стълбището, същата, на която беше позвънил одеве и през която беше влязъл, стоеше отключена, дори цяла педя открехната: нито заключена, нито резето сложено, през цялото време, през цялото това време! Старата не беше заключила след него може би от предпазливост. Но, Боже мой, та нали видя след това Лизавета! И как можа, как можа да не се сети, че тя все отнякъде е влязла! Няма през стената да мине!

Хвърли се към вратата и пусна резето.

„Но не, пак не правя каквото трябва! Трябва да си вървя, да си вървя…“

Махна резето, отвори вратата и се заослушва към стълбите.

Дълго се ослушва. Някъде далече, долу, сигурно пред входа, нечии гласове високо и пискливо крещяха, спореха и се ругаеха. „Какво има?…“ Той чакаше търпеливо. Най-после всичко изведнъж утихна, сякаш отсечено с нож: отишли са си. Тръгна вече да излиза, но изведнъж на долния етаж вратата към стълбището шумно се отвори и някой заслиза, като си тананикаше някаква мелодия. „Колко шумят!“ — мина му през ума. Пак затвори вратата и изчака. Най-после всичко утихна, нямаше жива душа. Вече понечи да направи крачка към стълбите, когато изведнъж пак се чуха нови стъпки.

Тези стъпки се чуха от много далече, чак от началото на стълбите, но той много добре и ясно помнеше, че още от първия звук, веднага, кой знае защо, реши, че непременно са за тук, за четвъртия етаж, при старата. Защо? Звукът ли беше някак особен, знаменателен? Стъпките бяха тежки, равномерни бавни. Ето, той вече изкачи първия етаж, ето, качва се нагоре; чува се по-ясно и по-ясно! Чу се тежкото му астматично дишане. Ето изкачва вече третия етаж… Идва тук! И изведнъж му се стори, че сякаш се е вкаменил точно като насън, когато сънуваш, че някой те настига, че вече е близо, иска да те убие, а ти сякаш си се праснал в земята и не можеш да мръднеш дори.

И най-после, когато гостът вече се изкачваше към четвъртия етаж, едва тогава изведнъж потръпна и успя пак бързо я ловко да се промъкне обратно в квартирата и да затвори вратата зад себе си. После хвана резето и бавно, безшумно го намести. Помагаше му инстинктът. Като свърши всичко, спотаи се, затаил дъх, точно до вратата. Неканеният гост също беше вече пред вратата. Сега стояха един срещу друг, както одеве със старата, когато вратата ги делеше, а той се вслушваше.

Гостът няколко пъти тежко си пое дъх. „Сигурно е дебел и едър“ — помисли си Расколников, стиснал в ръка брадвата. Всичко ставаше наистина като насън. Гостът дръпна звънчето и силно позвъни.

Щом издрънча тенекиеният глас на звънчето, изведнъж му се стори, че в стаята някой се размърда. Няколко секунди той дори сериозно се вслушва. Непознатият звънна още веднъж, пак почака и изведнъж с все сила задърпа нетърпеливо дръжката. С ужас гледаше Расколников скачащото резе и с тъп страх очакваше всеки момент да изскочи. Това наистина изглеждаше възможно: толкова силно дърпаше онзи. Помисли си да хване резето с ръка, но онзи можеше да се сети. Започна сякаш пак да му се вие свят. „Сега ще падна!“ — прониза го мисъл, но непознатият заговори и той веднага се опомни.

— Абе тия хора спят ли там или някой ги е издушил? — Пррроклетнички! — закънтя гласът му като от бъчва. — Ей, Альона Ивановна, стара вещице! Лизавета Ивановна, красавице невиждана! Отваряйте! У, проклетнички, заспали ли са, какво става?

И пак, разярен, десетина пъти наред с все сила дръпна звънчето. Явно това можеше да бъде само властен човек и свой в този дом.

В същия миг някъде наблизо по стълбите се чуха ситни, бързи стъпки. Идваше още някой. Расколников дори не го чу отначало.

— Никой ли няма? — звънко и весело извика новодошлият, обръщайки се направо към първия гост, който още продължаваше да дърпа звънеца. — Добър ден, Кох!

„Като се съди по гласа, трябва да е съвсем млад“ — помисли си изведнъж Расколников.

— Абе дявол ги знае, едва не разкъртих бравата — отговори Кох. — А вие откъде ме познавате?

— Че как! Ами онзи ден в „Гамбринус“ три игри подред ви бих на билярд!

— А-а-а…

— Та няма ги, значи? Чудно. Ужасно глупава работа. Къде може да е отишла старата? Идвам по работа.

— И аз, господине, съм дошъл по работа!

— Е, какво да правим? Значи, връщаме се. Е-ех! А пък аз се надявах да взема пари! — възкликна младият човек.

— Разбира се, връщаме се, но защо ми каза да дойда? Тя ми определи час, вещицата. Само това липсваше. И къде, по дяволите, има да се шляе, не разбирам! Цяла година кисне вкъщи, вещицата, краката я болят, а сега изведнъж разходки!

— Да попитаме ли портиера?

— Какво?

— Къде е отишла и кога ще се върне.

— Хм… дявол да го вземе… да попитаме… Но тя никъде не ходи… — И той още веднъж дръпна дръжката. — По дяволите! Няма как, ще си вървя!

— Почакайте! — извика изведнъж младият човек. — Погледнете: виждате ли как вратата се открехва, когато я дърпате?

— Е?

— Значи, не е заключена, а само е затворена, с резето де! Чувате ли го как дрънчи?

— Е?

— Как може да не разбирате? Значи, някой от тях е вкъщи. Ако бяха излезли всички, щяха да заключат отвън, а нямаше да е сложено резето отвътре. А сега чувате ли го как дрънчи? А за да сложиш резето отвътре, трябва да си вкъщи, разбирате ли? Значи, вкъщи са си, но не отварят!

— Брей! Вярно! — възкликна учуденият Кох. — Какво става тогава! — И той започна неистово да дърпа вратата.

— Стойте! — извика пак младият човек. — Не дърпайте! Тук нещо не е в ред… Нали звъняхте, дърпахте — не отговарят; значи, или и двете са припаднали, или…

— Какво?

— Ами това: да идем да викнем портиера; нека той ги събуди.

— Вярно! — И двамата тръгнаха надолу.

— Чакайте! Я вие останете тук, а пък аз ще изтичам долу да викна портиера.

— Защо да остана?

— Ами всичко става…

— Наистина…

— Нали ще ставам съдебен следовател. Тук явно, я-явно нещо не е в ред! — извика разгорещено младият човек и тичешком се спусна по стълбите.

Кох остана, подръпна още веднъж леко звънеца и той издрънча един път: после бавно, сякаш обмисляйки нещо и оглеждайки, взе да движи дръжката, като я теглеше и отпускаше, за да се убеди още веднъж, че е затворено само с резето. После се наведе, пъшкайки, и взе да гледа през ключалката, но в нея беше пъхнат отвътре ключът и следователно не можеше да се види нищо.

Расколников стоеше и стискаше брадвата. Не беше на себе си. Канеше се дори да се бие с тях, когато влязат. Докато те чукаха и си говореха, на няколко пъти му мина през ум да свърши с всичко наведнъж и да им извика през вратата. На моменти му се искаше да започне да ги ругае, да ги дразни, докато успеят да отворят. „Само да свърши по-скоро!“ — мина му през ума.

— Ама той, дяволът…

Времето минаваше — минута, втора, никой не идваше. Кох се размърда.

— Ей, по дяволите!… — кресна той изведнъж, загубил търпение, заряза поста си и също заслиза, като бързаше и тропаше надолу с ботушите. Стъпките затихнаха.

— Господи, какво да правя?

Расколников свали резето, открехна вратата — не се чуваше нищо и изведнъж, без да мисли вече, излезе. Затвори колкото можеше по-здраво вратата зад гърба си и се спусна надолу.

Беше слязъл вече етаж и половина, когато изведнъж отдолу се чу силен шум. Какво да прави! Нямаше къде да се скрие. Той понечи да се върне горе, пак в квартирата.

— Ей, дяволе, проклетник! Дръжте го!

Някой долу с вик излетя от някаква квартира и не се спусна, а направо все едно, че се изтърколи по стълбите, като крещеше с цяло гърло:

— Митка! Митка! Митка! Митка! Митка! Да те вземат мътните-е!

Крясъците завършиха със скимтене; последните звуци се чуваха вече от двора; всичко утихна. Но в същия миг няколко души, които говореха високо и припряно, шумно се заизкачваха по стълбите. Бяха трима или четирима. Той позна звънкия глас на младия. „Те са!“

В пълно отчаяние се запъти право насреща им; да става, каквото ще! Ако го спрат — всичко е загубено, ако го оставят да мине — пак всичко е загубено: ще го запомнят. Вече щяха да се срещнат; помежду им имаше само половин етаж — и изведнъж спасение! На няколко стъпала от него, вдясно — празна и широко отворена квартира, същата квартира на втория етаж, в която работеха бояджиите, които сега за късмет си бяха отишли. Сигурно те бяха изтичали преди малко с такива крясъци. Подът току-що боядисан, насред стаята — ведро и ощърбен съд с боя и четка. Моментално се вмъкна през отворената врата и се притаи зад стената, и точно навреме: те вече бяха на площадката. После завиха нагоре и продължиха към четвъртия етаж, разговаряйки високо. Той изчака, излезе на пръсти и се втурна надолу.

На стълбите — никой! На входа — също. Бързо излезе от вратата и пое наляво по улицата.

Той много добре знаеше, той прекрасно знаеше, че в този момент те са вече в квартирата, че много са се учудили, като са видели, че е отворена, след като току-що беше затворена, че вече гледат телата и след не повече от минута ще се досетят и ще им стане съвсем ясно, че убиецът току-що е бил там и е успял да се скрие някъде, да се промъкне покрай тях, да избяга; ще се сетят сигурно също, че е бил в празната квартира, докато те са се качили нагоре. И в същото време в никакъв случай не се решаваше да ускори много крачката си, макар че до първия ъгъл оставаха стотина крачки. „Дали пък да не се вмъкна в някой вход и да изчакам на някое чуждо стълбище? Не, ужасно! А дали да не захвърля някъде брадвата? Дали да не взема файтон? Ужас! Ужас!“

Най-после ето и пресечката; той сви в нея полумъртъв; тук беше вече наполовина спасен и го разбираше: по-малка възможност за подозрения, при това тук сновяха много хора и той се губеше сред тях като песъчинка. Но всички тези мъчения така го изтощиха, че едва се движеше. Обливаше го пот; вратът му беше целият мокър. „Добре се е нарязал!“ — извика някой след него, когато излезе на канала.

Сега едва съзнаваше какво прави; ставаше му все по-лошо. Помнеше все пак как изведнъж, след като излезе на канала се изплаши, че има малко хора и тук по-лесно ще го забележат, и понечи дори да се върне в пресечката. Макар че едва се държеше на краката си, заобиколи и се върна вкъщи от съвсем друга страна. Почти в безсъзнание мина и през вратата на къщата, в която живееше; във всеки случай чак на стълбите се сети за брадвата. А му предстоеше много важна задача: да я върне на мястото, и то колкото може по-незабелязано. Разбира се, вече не беше в състояние да проумее, че може би много по-добре би било изобщо да не връща брадвата, а да я хвърли, макар и по-късно, в някой чужд двор.

Но всичко мина благополучно. Вратата на портиерната беше притворена, но не беше заключена с катинара, значи най-вероятно беше портиерът да си е вкъщи. Но той вече дотам беше загубил способността да съобразява каквото и да било, че тръгна направо към портиерната и я отвори. Ако портиерът го беше запитал: „Какво искате?“, той може би направо би му подал брадвата. Но портиерът пак го нямаше и той успя да прибере брадвата на предишното й място под пейката, дори я покри, както преди, с цепеницата. Никого, жива душа не срещна след това, чак до стаята си; вратата на хазайката беше затворена. Като влезе в стаичката, се хвърли на кушетката, както си беше. Не заспа, но беше като в някакъв унес. Ако тогава някой беше влязъл в стаята му, щеше веднага да скочи и да закрещи. Откъслеци, частици от някакви мисли гъмжаха в главата му; но той не можеше да улови ни една, нито на една не можеше да се спре въпреки усилията си…