Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Преступление и наказание, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 222 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2006)
Допълнителна корекция
kipe (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Роман в шест части, в които всяко престъпление е човешко, а наказанието следва невидимите проявления на божествената воля, която спасява човешкото у човека. Всичко ли е позволено на човека, мъртъв ли е неговият вътрешен бог? Отговора на този въпрос ще намерите в един от великите романи на Достоевски — „Престъпление и наказание“.

 

Издание:

Издателство „Захарий Стоянов“, 2005, ISBN 954-739-673-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от kipe и NomaD

Статия

По-долу е показана статията за Престъпление и наказание от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Престъпление и наказание
Преступление и наказание
АвторФьодор Достоевски
Създаване1865 г.
Руска империя
Първо издание1866 г.
Оригинален езикруски
Жанрроман

Издателство в България1889-90 – сп. „Искра“ (Шумен)
1900 – „Труд“ (В.Търново)
ПреводачВасил Юрданов (1889-90)
М.Москов (1900)
ISBNISBN 9799547396738
НачалоВ начале июля, в чрезвычайно жаркое время, под вечер, один молодой человек вышел из своей каморки, которую нанимал от жильцов в С-м переулке, на улицу и медленно, как бы в нерешимости, отправился к К-ну мосту.
КрайЭто могло бы составить тему нового рассказа, — но теперешний рассказ наш окончен.
Престъпление и наказание в Общомедия

„Престъпление и наказание“ (на руски: Преступление и наказание) е философски роман, написан от руския писател Фьодор Михайлович Достоевски в периода 1865-1866 г. и публикуван за пръв път в поредица броеве на списание „Руский вестник“ през 1866 г. Следващата година излиза самостоятелно издание, чиято структура не е много изменена в сравнение с вестникарската версия, освен няколко съкращения и стилистични поправки, направени от автора.

Замисълът за „Престъпление и наказание“ съзрява у Достоевски в течение на много време, но централната тема, свързана с идеята за основния персонаж за „обикновените“ и „необикновените“ хора, започва да се формира едва през 1863 г. в Италия. След като започва да работи върху произведението, авторът съчетава черновата на незавършения роман „Пияници“, в който е очертана сюжетната линия, разказваща за семейство Мармеладови, и записки на роман-изповед, заплануван като откровение на един каторжник. В процеса на работа за основна сюжетна линия се избира престъплението на студента Родион Расколников, който убива стара лихварка, за да я обере, но не взима никакви пари. Криминалната нишка дава на Достоевски повод за размисъл относно социалните обстоятелства, подтикващи човек да извърши престъпление, а също и възможност да покаже какви сложни „химически“ процеси се случват в душите на хората. Действието на романа се развива в Санкт Петербург, което превръща образа на големия град от втората половина на XIX век във важна част от произведението. Творбата също така извежда на преден план някои популярни по това време теми и въпроси, свързани с религията, социалните идеи и хуманизма.

Смята се, че „Престъпление и наказание“ е първият (или „битие“) от цикъла велики романи на Достоевски (означавани като Петокнижие), който завършва с Братя Карамазови (или Второзаконие), написан малко преди смъртта му.

Сюжет

Николай Каразин, Илюстрация към „Престъпление и наказание“, 1893 г.

В романа се разглеждат душевните терзания на Родион Романович Расколников, разорен петербургски студент, който убива предумишлено безскрупулна лихварка за парите ѝ, но не взима нищо за себе си. Нейната по-млада сестра става случаен свидетел на убийството – поради това Родион Романович убива и нея, без да е желал смъртта ѝ по-рано.

Преди написването

Достоевски започва писането на „Престъпление и наказание“ през лятото на 1865. Самият той е в тежко материално положение, дължащо се на страстта му към хазарта, както и на желанието му да помогне на семейството на брат си Михаил, починал през 1864 г. Достоевски е дължал голяма сума пари на различни кредитори. Подписва договор за написване на роман с редактора Катков, в което обяснява идеята си да напише роман за млад мъж, убил хладнокръвно лихвар, и който по-късно се опитва да избяга, оправдавайки постъпката си, но в крайна сметка споделя за престъплението.

Структура

Романът е разделен на шест части, с епилог. В първите три части е представен Расколников – разумен, вярващ в правотата на постъпката си. Части от 4 до 6 представят „нерационалния“ и смирен Расколников. Първоначалните принципи на Расколников постепенно „умират“ в първата част, а във втората се „раждат“ новите. Кулминационната точка е по средата на фабулата.[1]

Значение на имената

Имената на главните герои са често игра на думи. Въпреки смисловата им натовареност, най-често те не са преведени на други езици.

Име (на руски) Съдържа думата Значение на български
Родион Романович Раскольников раскол разкол
Пётр Петрович Лужин лужа локва
Дмитрий Прокофьич Разумихин разумиха многознайко
Александр Григорьевич Заметов заметить забелязвам, осъзнавам
Семён Захарович Мармеладов мармелад мармалад/сладко
Аркадий Иванович Свидригайлов Свидригайло Литовски княз

Основни моменти

Романът описва убийството на алчна стара лихварка и по-младата ѝ сестра от разорен петербургски студент, както и емоционалните и морални последствия за главния герой, Родион Расколников.

Малко след убийството Расколников се разболява и ляга на легло. Обладан е от манията, че всеки го подозира за убийството. За малко не полудява, заради спомена от престъплението. Но среща Софѝя (Соня) Семьоновна Мармеладова, проститутка, дъщеря на Семьон Захарович Мармеладов, която въпреки „занаята“ си, остава дълбоко религиозна. Според някои литературни критици, връзката им е алегория на Божията любов към съгрешилите хора, както и на изкупителната сила на любовта, но тя се проявява само след признанието на Расколников.

Освен съдбата на Расколников, в романа се разглеждат най-разнообразни теми, като благотворителността, семейството, атеизма, алкохолизма, и революционната дейност. Въпреки че Достоевски се отказва от социализма, в романа се критикува установяващият се в руското общество капитализъм.

Едуард Арнолд в ролята на пристава Порфирий Петрович и Питър Лори в ролята на Расколников във филмовата адаптация на „Престъпление и наказание“, режисирана от Йозеф фон Щернберг, 1935 г.

Расолников се самоосъзнава като „свръхчовек“, който може да въздава справедливост по начин, който обществото възприема като неприемлив – убиването на лихварката, с което той смята, че е извършил повече добро, отколкото зло. Преди убийството героят дели хората на въшки и богове, и смята, че на втория тип всичко е позволено в името на някоя велика идея и че ако е от втория тип хора, би могъл да убие и да остане неразкрит и ненаказан, защото бабичката е нищожество. Например, Расколников споменава често Наполеон, който, въпреки пролятата кръв, не е морално виновен, понеже е „над“ обществените норми. Така и той смята, че може да премине тази обществена норма, убивайки лихварката, и използвайки парите ѝ за добро. За него, ако е трябвало Исак Нютон и Йохан Кеплер да убиват, дори и стотици хора, в името на просвещението, то тази жертва си е заслужавала.

След убийството Расколников скрива парите на лихварката под един камък и не ги търси повече. За убийството признава най-напред на Соня Мармеладова, изразявайки разрушаването на вътрешната си цялост със следните думи: „Нима аз старицата убих? Себе си убих, а не старицата! Ей така на, отведнъж си сложих край, завинаги!… А тази старица дяволът я уби, не аз…“ (Престъпление и наказание. София, 1974. Изд. НК, стр. 437.)

Истинското наказание за Расколников не е трудовият лагер, а душевните терзания. Това се проявява в постепенното осъзнаване, че нищо не оправдава постъпките му. В крайна сметка, вътрешната борба между нехуманната му философия и определено хуманната му личност позволява изкуплението на вината му.

Вярата в престъплението и наказанието

Първоначалната цел на Достоевски е да обори най-дълбоките аргументи срещу християнската вяра, в частност като се противопостави на модерния по онова време в Европа „рационален егоизъм“[2]. Олицетворение на тази философия е образът на Пьотр Петрович Лужин, който иска да се ожени за сестрата на Расколников, с цел тя да му стане прислужница.

Образът на Соня има забележително сходство с този на блудницата от Евангелието на Йоан, гл. 8 [3]. Чрез Соня е представена идеята за саможертвата: героинята жертва всичко, включително и собствената си добродетел, за да спаси семейството си от глад. Образът на Соня не се вписва във философията на рационалния егоизъм на Лужин. Изглежда авторът е използвал образа на Лужин като въплъщение на тази философия, образа на Соня – на нейната противоположност, и образа на Расколников, който е разделен между двете. Чрез страданието на Расколников, който при убийството на лихварката се води от рационалния егоизъм, но с изкупителната сила на страданието, чрез Христовата вяра, постига истинска духовна свобода[2].

Литература

Източници

  1. „On the Structure of Crime and Punishment“, in: PMLA, March 1959, vol. LXXIV, No. 1, p. 132-133.
  2. а б The Religion in Crime&Punishment, архив на оригинала от 23 януари 2005, https://web.archive.org/web/20050123023600/http://jollyroger.com/zz/yfired/Dostoevskyhall/cas/2.html, посетен на 21 септември 2007 
  3. Евангелие от Йоан.
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Crime and Punishment в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Външни препратки

III

Той се събуди късно на другата сутрин, след неспокоен сън, но сънят не беше го отморил. Събуди се жлъчен, раздразнителен, зъл и с омраза огледа стаичката си. Това беше съвсем малка килийка, дълга около шест крачки, която с жълтите си, прашни и навсякъде отлепени от стените тапети имаше съвсем жалък вид и беше толкова ниска, че малко по-висок се чувстваше неприятно там и непрекъснато му се струваше, че всеки момент ще се чукне в тавана. Мебелите съответстваха на помещението: три вехти стола, не съвсем изправни, в ъгъла боядисана маса с няколко тетрадки и книги отгоре; само по това колко прашни бяха, личеше, че отдавна не ги е докосвала ничия ръка, и най-сетне голяма груба кушетка, заела почти цялата стена и половината от ширината на стаята; някога тапицирана с басма, но сега съвсем дрипава, тя служеше на Расколников за легло. Той често спеше на нея, както си беше, без да се съблича, без чаршаф, завит със старото си износено студентско палто и с малка възглавничка за главата, под която пъхаше всичкото си бельо — и чисто, и мръсно, за да му бъде по-високо. Пред кушетката имаше масичка.

Надали човек можеше да се отпусне и занемари повече, но на Расколников това му беше дори приятно при сегашното му душевно състояние. Той напълно се бе отдръпнал, отделил от всички, като костенурка в черупката си, и дори лицето на слугинята, която трябваше да му прислужва и надничаше понякога в стаята му, го дразнеше и го караше да потръпва. Тези неща се случват с някои мономани, прекалено съсредоточени в нещо. Хазайката от две седмици беше престанала вече да му дава ядене, а той още не беше помислил да отиде и да й иска обяснение, макар и да оставаше без обяд. Настася, готвачката и единствената слугиня на хазайката, донякъде остана доволна от това настроение на наемателя и съвсем престана да разтребва и мете стаята му, най-много веднъж седмично случайно да вземе метлата. Тя именно го събуди сега.

— Ставай, що спиш! — развика се тя над главата му. — Девет минава. Чай съм ти донеса; искаш ли чаец? Какъв си измършавял!

Квартирантът отвори очи, трепна и позна Настася.

— Чаят от хазайката ли е? — попита той, като бавно и мъчително се приповдигна на кушетката.

— Ами, от хазайката!

Тя постави пред него собствения си очукан чайник с изварен вече чай и му сложи две жълти бучки захар.

— На, Настася, ето, моля ти се — каза той, като порови в джоба си (беше спал с дрехите) и извади шепа дребни монети, — иди ми купи питка. Или вземи от колбасарницата малко салам, по-евтин.

— Питка ей сегичка ще ти донеса, а вместо салам не искаш ли борш? Хубав борш, от вчера. Още вчера ти го бях оставила, ама ти късно се прибра. Хубав борш.

Когато боршът беше донесен и той започна да яде, Настася седна до него на кушетката и забъбри. Тя беше селска жена и много бъбрива.

— Пък Прасковя Павловна е намислила в полицията да се оплаче от тебе — каза тя.

Той се намръщи.

— В полицията ли? Какво иска?

— Пари не даваш, квартирата не опразваш. Ясно какво иска.

— Е, дявол да го вземе, само това ми липсваше — измърмори той, скърцайки със зъби, — не… точно сега не бива… Много е загубена — добави той високо. — Днес ще отида при нея да се разберем.

— Тя, че е загубена, загубена е, както съм и аз, ами ти, умнико, що си се проснал като парцал и за нищо не те бива. Преди, казваш, си ходил да учиш децата, ами сега що нищо не вършиш?

— Върша… — неохотно и мрачно каза Расколников.

— Какво вършиш?

— Работа…

— К’ва работа?

— Мисля — сериозно отговори той, след като помълча малко.

Настася се запрелива от смях. Тя беше веселячка и когато я разсмееха, смееше се беззвучно, като се олюляваше и се тресеше с цялото си тяло, докато чак не й прималееше.

— Ами много ли пари наизмисли? — успя да изрече най-после.

— Без обувки не мога да уча децата. Пък и плюл съм на това.

— В кладенеца не плюй.

— За уроците плащат копейки. Какво мога да направя с тези копейки? — продължи той неохотно, като че отговаряше на собствените си мисли.

— А ти искаш наведнъж целия капитал? Той я погледна странно.

— Да, целия капитал — твърдо отговори, след като помълча.

— Брей, я по-полека, да не ме изплашиш. Много си страшен. За питка да ходя ли или не?

— Както искаш.

— А, забравих! Вчера, докато те нямаше, дойде писмо за тебе.

— Писмо! За мене! От кого?

— От кого, не знам. Три копейки мои дадох на раздавача. Ще ми ги върнеш ли, а?

— Донеси го, за Бога, донеси го! — извика развълнуван Расколников. — Господи!

След минута писмото се появи. Точно така: от майка му, от Р-а губерния. Той чак пребледня, когато го вземаше. Отдавна вече не беше получавал писма, но сега и нещо друго изведнъж му стегна сърцето.

— Настася, върви си, за Бога; ето ти трите копейки, само, за Бога, по-скоро си върви!

Писмото трепереше в ръцете му; той не искаше да го отвори пред нея; искаше да остане насаме с това писмо. Когато Настася излезе, бързо го доближи до устните си и го целуна; после още дълго се взира в почерка на адреса, в познатия му и мил дребен и наклонен почерк на майка му, която някога го беше учила на четмо и писмо. Той се бавеше; дори сякаш се боеше от нещо. Най-после го отвори: писмото беше голямо, дебело, близо два листа; два големи пощенски листа бяха изписани ситно-ситно.

„Мили ми Родя — пишеше майка му, — ето повече от два месеца, откак не съм беседвала с тебе писмено, от което и аз самата страдах и даже няколко нощи не спах от мисли. Но ти навярно няма да ме упрекнеш за това мое неволно мълчание. Ти знаеш колко те обичам; ти си ни едничък — на мене и на Дуня, ти си всичко за нас, цялата ни надежда и упование. Да знаеш само какво ми беше, когато научих, че вече от няколко месеца си напуснал университета поради липса на средства, и че си изгубил уроците и всичките си други доходи! Как можех да ти помогна аз с моите сто и двадесет рубли годишна пенсия? Петнадесетте рубли, които ти изпратих преди четири месеца, бях взела назаем, както сам знаеш, срещу същата тази пенсия от тукашния търговец Афанасий Иванович Вахрушин. Той е добър човек, пък и беше приятел на баща ти. Но тъй като му дадох правото да получава пенсията вместо мене, трябваше да чакам, докато се изплати дългът, а това стана едва сега, така че през всичкото това време не можех нищо да ти изпратя. Но сега, слава Богу, мисля, че мога да ти изпратя още, и изобщо ние можем сега да ти се похвалим, че щастието ни се усмихна, за което бързам да ти съобщя. Но преди всичко досещаш ли се, мили Родя, че сестра ти вече от месец и половина живее при мене и ние занапред повече няма да се разделяме. Слава тебе, Господи, свършиха се изтезанията й, но ще ти разкажа всичко поред, за да знаеш как стана всичко, дето сме го крили от тебе досега. Когато ти ми писа, преди два месеца, че си чул от някого колко много е теглила Дуня от грубостите в дома на Свидригайлови, и ми искаше точни обяснения — какво можех да ти отговоря тогава? Ако ти бях писала цялата истина, сигурно щеше да зарежеш всичко и дори пеша да дойдеш при нас, защото аз познавам характера и чувствата ти и ти не би позволил да обиждат сестра ти. Аз самата бях в отчаяние, но какво можех да сторя? Пък и не знаех тогава цялата истина. А най-голямото затруднение беше, че Дунечка, като постъпи миналата година в дома им като гувернантка, взе предварително цели сто рубли с условието да й удържат всеки месец от заплатата, и, значи, дори не можеше да напусне, преди да си е изплатила дълга. Тази сума (сега мога всичко да ти обясня, безценни ми Родя) тя взе най-вече, за да ти изпрати онези шестдесет рубли, които така ти трябваха и които получи от нас миналата година. Ние тогава те излъгахме, че са от спестени пари на Дунечка, но не беше така и сега ти откривам цялата истина, защото сега по волята Божия всичко се промени и тръгна на по-хубаво и за да знаеш колко те обича Дуня и какво безценно сърце има. Наистина господин Свидригайлов отначало се е държал с нея много грубо и на масата проявявал неучтивост и й се присмивал… Но не искам да се впускам във всички тези мъчителни подробности, за да не те тревожа напразно, след като вече всичко е минало. Накратко казано, въпреки доброто и благородно отношение на Марфа Петровна, съпругата на господин Свидригайлов, и на всички домашни, на Дунечка й било много тежко — особено когато г-н Свидригайлов се е намирал, по стар навик от полка, под влиянието на Бакхус. Но какво се оказа впоследствие? Представи си, този щур човек отдавна вече изпитвал страст към Дуня, но криел това зад привидната си грубост и презрение към нея. И сам той може би се е срамувал и е изпадал в ужас, като е виждал, че е вече на възраст и баща на семейство, а храни такива лекомислени надежди, и затова, без да ще, го е било яд на Дуня. А може би той с грубото си държание и с насмешките си е искал просто да скрие от другите цялата истина. Но най-накрая не издържал и се осмелил да направи на Дуня явно и гнусно предложение, като й обещавал разни подаръци и дори да зареже всичко и да замине с нея в някое друго имение или дори в чужбина. Можеш да си представиш всичките й страдания! Да напусне веднага мястото не могла не само защото им е дължала пари, но и защото е щадяла Марфа Петровна, която би могла изведнъж да заподозре нещо и следователно да се внесе в семейството раздор. Пък и за самата Дунечка щеше да стане голям скандал; нямаше да й се размине току-тъй. И още много други причини имаше, така че Дуня не можеше да се надява да се измъкне от този ужасен дом, преди да са минали шест седмици. Ти, разбира се, познаваш Дуня, знаеш колко е умна и какъв твърд характер има. Дунечка може да понесе много неща и даже в най-тежките случаи да намери у себе си достатъчно великодушие, че да не загуби своята твърдост. Тя даже на мене не ми беше писала всичко, за да не ме разтревожи, а ние често си пращахме по някоя вест. Развръзката настъпи неочаквано. Марфа Петровна случайно подслушала как мъжът й увещавал Дунечка в градината, разбрала всичко превратно и нея самата обвинила, като мислела, че тя е причината за всичко. И още веднага в градината станала страшна сцена: Марфа Петровна даже ударила Дуня, нищо не искала да чуе, цял час крещяла и най-накрая заповядала веднага да върнат Дуня при мене в града с проста селска каруца, в която нахвърляли вещите й, бельото, дрехите, кое както им паднало, без даже да ги подредят. А в това време завалял проливен дъжд и Дуня, оскърбена и опозорена, е трябвало да пропътува с някакъв селянин цели седемнадесет версти в открита каруца. Помисли сега какво можех да ти пиша в отговор на твоето писмо, което получих преди два месеца, и за кое да ти пиша? Аз самата бях в отчаяние; да ти пиша истината не смеех, защото ти щеше да бъдеш нещастен, огорчен и възмутен, пък и какво би могъл да направиш? Може би щеше и себе си да погубиш, пък и Дунечка ми забрани; а да запълвам писмото си с глупости и с какво да е, когато в душата ми имаше такава скръб, не можех. Тук цял месец из града се разправяха клюки около тази история и дотам се стигна, че ние с Дуня даже и на черква не можехме да идем от презрителни погледи и шушукания, дори на висок глас се говореше пред нас. Всички познати взеха да странят от нас, всички престанаха даже да ни поздравяват и научих, че търговски служещи и някои чиновници искали да ни нанесат долно оскърбление, като намажат вратата ни с катран, заради което хазаите започнаха да настояват да напуснем квартирата. Причина за всичко това беше Марфа Петровна, която успя да изложи и окаля Дуня във всички семейства. Тя познава тук всички и през този месец непрекъснато идваше в града и понеже е малко бъбрива и обича да разправя за семейните си работи и особено да се оплаква от мъжа си на всеки срещнат, което е много лошо, успя за късо време да разнесе цялата история не само из града, но и в околията. Аз се поболях, но Дунечка беше по-твърда от мене; да можеше само да видиш как понасяше всичко и дори ме утешаваше и ободряваше! Тя е ангел! Но с Божията милост нашите мъки се свършиха: господин Свидригайлов се опомнил и се разкаял и навярно от съжаление към Дуня дал на Марфа Петровна пълни и очевидни доказателства за Дунечкината невинност, а именно писмото, което Дуня, още преди Марфа Петровна да ги завари в градината, е била принудена да напише и му предаде, за да избегне личните обяснения и тайните срещи, за които той настоявал, и което след заминаването на Дунечка останало у господин Свидригайлов. В това писмо тя най-горещо и с голямо негодувание го укорявала именно за неблагородното му поведение относно Марфа Петровна, изтъквала, че той е баща, глава на семейство и че най-после е гнусно от негова страна да измъчва и прави нещастна една и без това нещастна и беззащитна девойка. С една дума, мили Родя, писмото е така благородно и трогателно написано, че аз плаках, когато го четох, а и досега не мога да го чета без сълзи. Освен това в защита на Дуня били и показанията на слугите, които били видели и знаели много повече, отколкото предполагал самият господин Свидригайлов, както винаги става. Марфа Петровна била съвсем потресена и «наново убита», както тя самата ни призна, но затова пък напълно се убедила в невинността на Дунечка и още на другия ден, в неделя, отишла направо в черквата и на колене, със сълзи на очи молила Богородица да й даде сили да понесе това ново изпитание и да изпълни своя дълг. После, направо от черквата, без да ходи никъде другаде, дойде у нас, разказа ни всичко, горчиво плака и в пълно разкаяние прегръщаше Дуня и я молеше да й прости. Още същата сутрин, без да губи време право от нас обиколи всички семейства в града и навсякъде с най-ласкави думи за Дуня, със сълзи на очи, възстанови нейната невинност и благородството на нейните чувства и поведение. Нещо повече, на всички показвала и чела на глас собственоръчното Дунечкино писмо до господин Свидригайлов и даже давала да го преписват (нещо, което вече ми се струва дори прекалено). Така че наложи й се няколко дни наред да обикаля всички в града, защото някои взеха да се обиждат, че е предпочела да отиде при други, и започнаха да си пазят ред, и във всяка къща вече предварително се знаеше, че на този и този ден Марфа Петровна ще ходи еди-къде си да чете писмото, и при всяко четене се събираха даже и онези, които вече няколко пъти бяха чули писмото и у дома си, и у други познати. Моето мнение е, че в случая много, много неща бяха излишни, но такъв и е характерът на Марфа Петровна. Поне напълно възстанови честта на Дунечка и цялата тази гнусна история легна като неизличим позор върху мъжа й като главен виновник и мене чак ми с жал за него; прекалено строго постъпи с този щур човек. Веднага някои семейства започнаха да канят Дуня да преподава уроци, но тя отказа. Изобщо изведнъж всички започнаха да се отнасят с нея с особено уважение. Това именно помогна най-вече и за този неочакван случай, благодарение на който сега се изменя, може да се каже, цялата ни съдба. Знай, мили Родя, че поискаха ръката на Дуня и че тя вече даде съгласието си, за което бързам да те уведомя. И макар че това стана, без да се посъветвам с тебе, но ти навярно няма да се сърдиш нито на мене, нито на сестра си, защото сам ще разбереш, че ни беше невъзможно да чакаме и да отлагаме, докато получим отговора ти.

Пък и ти не би могъл отдалече да прецениш добре всичко. А стана така. Той е вече придворен съветник — Пьотр Петрович Лужин, и е далечен роднина на Марфа Петровна, която до голяма степен подпомогна тази работа. Той започна оттам, че изяви чрез нея желание да се запознае с нас; приехме го, както подобава, пи кафе, а още на другия ден изпрати писмо, в което много любезно правеше предложение и молеше за бърз и определен отговор. Той е делови човек и зает и сега бърза да замине за Петербург, така че всяка минута е скъпа. Разбира се, ние отначало бяхме много слисани, защото всичко стана твърде бързо и неочаквано. Целия този ден заедно обмисляхме и преценявахме. Той е човек сериозен, материално осигурен, работи на две места и вече има капитал. Наистина е вече четиридесет и пет годишен, но с доста приятна външност и още може да се харесва на жените, и изобщо е съвсем солиден и приличен човек, само малко мрачен и някак високомерен. Но може само да изглежда така на пръв поглед. Та предупреждавам те, мили Родя, когато се срещнеш с него в Петербург, което ще стане съвсем скоро, не съди прибързано и разпалено, което ти е присъщо, ако от пръв поглед нещо у него не ти хареса. Казвам ти го за всеки случай, макар да съм сигурна, че ще ти направи приятно впечатление. И освен това, за да опознаеш който и да било човек, трябва да се отнасяш към него с търпение и внимателно, за да не изпаднеш в грешка и предубеждение, които после много трудно се поправят и заглаждат. А Пьотр Петрович, поне по много признаци, е твърде почтен човек. Още при първото си посещение той ни заяви, че е човек положителен, но по много въпроси споделя, както се изрази, «убежденията на нашето най-младо поколение» и е враг на всички предразсъдъци. И много неща още говори, защото е май малко суетен и много обича да го слушат, но това почти не е порок. Вярно, че аз много неща не разбрах, но Дуня ми обясни, че той, макар и да не е с голямо образование, е умен и, изглежда, добър. Ти познаваш характера на сестра си, Родя. Тя е твърда, благоразумна девойка, търпелива и великодушна, макар и с пламенно сърце — нещо, което аз много добре зная. Разбира се, нито от нейна, нито от негова страна няма някаква особена любов, но Дуня, освен че е умно момиче, е и същество благородно като ангел и за нея е въпрос на дълг да направи щастлив мъжа си, който на свой ред ще се грижи за нейното щастие, а в последното, засега поне, нямаме сериозни причини да се съмняваме, макар че да си призная, всичко стана много набързо. При това е много пресметлив и, разбира се, сам ще види, че собственото му съпружеско щастие ще е толкова сигурно, колкото по-щастлива е с него Дунечка. А че ще има там някакви несъответствия в характера, някакви стари навици и дори някои различия в схващанията (без което не може и в най-добрите семейства), в това отношение Дунечка самата си каза, че разчита на себе си, че няма защо да се безпокоим и че тя може много неща да понесе при условие, че по-нататъшните им отношения са честни и справедливи. Той например отначало и на мене ми се видя някак рязък; но то може да се дължи именно на това, че е откровен човек, и положително е така. При второто си посещение например, вече получил съгласието ни, се изрази в разговора, че още преди да познава Дуня, имал намерението да вземе честна девойка, но без зестра и непременно такава, която вече е изпитала какво значи бедствено положение; защото, както обясни, мъжът не трябва с нищо да е задължен на жена си, а е много по-добре жената да смята мъжа си за свой благодетел. Ще добавя, че той се изрази по-меко и по-ласкаво, отколкото ти го пиша, защото забравих как точно се изрази, а помня само мисълта му, и освен това не го каза някак преднамерено, а явно се изпусна в разговора и даже се помъчи после да се поправи и да го посмекчи; но на мен все пак ми се стори доста рязко и го казах после на Дуня. Но Дуня ми отговори дори малко ядосана, че «думите още не са дела», и това, разбира се, с вярно. Преди да реши, Дуня не спа цялата нощ, и мислейки, че аз вече съм заспала, стана от леглото и цяла нощ ходи напред-назад из стаята; най-накрая коленичи и дълго и горещо се моли пред иконата, а на сутринта ми съобщи, че е съгласна.

Вече споменах, че Пьотр Петрович заминава за Петербург. Има там важна работа и иска да открие адвокатска кантора. Отдавна вече се занимавал с разни искове и тъжби и само преди няколко дни спечели голямо дело. А в Петербург трябвало да отиде също, защото имал важно дело пред върховния съд. Така че, мили Родя, той и на тебе може да ти бъде твърде полезен, във всяко отношение дори, и ние с Дуня вече смятаме, че ти отсега още би могъл определено да започнеш бъдещата си кариера и да смяташ съдбата си за съвсем определена. О, да можеше това да се осъществи! Това би било такава сполука, че трябва да виждаме в нея проява на Божието милосърдие към нас. Дуня непрекъснато мечтае за това. Ние вече се осмелихме да загатнем нещо на Пьотр Петрович. Той отговори сдържано и каза, че, разбира се, тъй като няма да може без секретар, естествено най-добре да не плаща на чужд, а на роднина, стига той да се окаже способен да върши тази работа (може ли ти да не си способен!), но веднага изрази съмнение, че твоите университетски знания няма да ти позволят да работиш в неговата кантора. С това се свърши, но Дуня сега за нищо друго не мисли. От няколко дни е като в треска и вече състави цял проект как ти впоследствие ще можеш да станеш помощник и дори съдружник във воденето на делата, още повече че ти самият си в юридическия факултет. Аз, Родя, съм напълно съгласна с нея и споделям всичките й планове и надежди, виждам ги напълно осъществими; и въпреки сегашната, съвсем обяснима, уклончивост на Пьотр Петрович (защото още не те познава) Дуня е твърдо убедена, че с доброто си влияние върху своя бъдещ мъж всичко ще постигне, сигурна е в това. Ние, разбира се, се въздържаме да споменем пред Пьотр Петрович каквото и да било за тези наши по-нататъшни мечти и особено, че ще станеш негов съдружник. Той е положителен човек и навярно би приел такова нещо много сдържано, защото би му се видяло само мечта. Нито аз, нито Дуня сме му загатнали още и с половин дума за нашата голяма надежда да ни помогне да те издържаме, докато завършиш университета; не сме му казвали, защото, първо, това впоследствие ще се нареди от само себе си и той сигурно без много приказки сам ще предложи (може ли да откаже такова нещо на Дунечка!), още повече че и ти самият можеш да му станеш дясна ръка в кантората и да получаваш тази помощ не като благодеяние, а като заслужена заплата. Така иска да нареди работите Дунечка и аз съм напълно съгласна с нея. А, второ, не му казваме, защото много ми се иска да те поставя при предстоящата ни среща на равна нога с него. Когато Дуня му разказваше с възторг за тебе, той отговори, че всеки човек най-напред трябвало да го опознаеш, и то по-отблизо, за да го прецениш, и че си запазва правото, като се запознае с тебе, сам да си състави мнение. Знаеш ли какво, безценни Родя, струва ми се, поради някои неща (впрочем без никаква връзка с Пьотр Петрович, а просто така, поради някои мои собствени, лични, може би даже бабешки, женски капризи) ми се струва, че може би ще направя по-добре, ако след брака им си живея отделно, както и сега, а не заедно с тях. Аз съм напълно уверена, че той ще бъде така благороден и деликатен да ме покани и ще ми предложи да не се разделям вече с дъщеря си, и ако досега още не го е казал, явно защото от само себе си се разбира; но аз ще откажа. В живота неведнъж съм забелязвала, че мъжете не обичат твърде много тъщите си, а аз не само че не искам ни най-малко да бъда в тежест на когото и да било, но искам и аз самата да съм напълно свободна, докато имам свой залък хляб и такива деца като тебе и Дунечка. Ако е възможно, ще живея някъде близо до вас двамата, защото, Родя, най-приятното оставих за края на писмото: знай, мили ми синко, че може би много скоро ние пак ще бъдем заедно и ще се прегърнем тримата след близо тригодишна раздяла. Вече със сигурност е решено, че аз и Дуня ще заминем за Петербург. Кога точно, не знам, но във всеки случай — много, много скоро, даже може би и след седмица. Всичко ще зависи от разпорежданията на Пьотр Петрович, който ще ни съобщи веднага щом се оправи в Петербург. Той иска, по някакви свои причини, да побързаме колкото се може с брачната церемония и дори ако е възможно, да отпразнуваме сватбата сега на Богородични заговезни, а ако не успеем, защото времето е малко — веднага след Голяма Богородица. О, с какво щастие ще те притисна до сърцето си! Дуня е така развълнувана от радост, че ще те види — веднъж каза на шега, че само за това даже би се омъжила за Пьотр Петрович. Ангел е тя! Тя сега нищо не ти пише, а само ми поръча да ти напиша, че има толкова много неща да ти казва, толкова много неща, че сега просто не й се хваща писалката, защото в няколко реда нищо не може да ти каже, а само ще се разстрои; поръча ми да те прегърна силно и да ти изпратя безброй целувки. Но въпреки че може би много скоро ще се видим лично, все пак тези дни ще ти изпратя пари — колкото мога повече. Сега, когато всички научиха, че Дунечка се омъжва за Пьотр Петрович, и моят кредит изведнъж се увеличи и със сигурност знам, че Афанасий Иванович може да ми даде сега срещу пенсията даже до седемдесет и пет рубли, така че ще ти пратя може би двадесет и пет, дори тридесет рубли. Бих ти пратила и повече, но ме е страх за пътните ни разноски; и макар че Пьотр Петрович беше така добър да поеме част от парите около заминаването ни в столицата, а именно — сам предложи за своя сметка да ни откара багажа и големия сандък (някак щял да го направи чрез познати), но все пак трябва да ни останат и за пристигането в Петербург, където не можем да дойдем без нито един грош поне на първо време. Впрочем ние с Дуня вече пресметнахме всичко точно и излезе, че пътят няма да ни струва много. От нас до гарата са само деветдесет версти и ние за всеки случай вече се спазарихме с един познат селянин каруцар; а оттам с Дунечка чудесно ще продължим в трета класа. Така че може би ще ми се удаде да ти изпратя не двадесет и пет, а сигурно тридесет рубли. Но стига; изписах пълни два листа и място вече не остана; цялата ни история; пък и колко събития се бяха насъбрали! А сега, безценни ми Родя, те прегръщам до скорошната ни среща и те благославям с майчината си благословия. Обичай Дуня, сестра си; обичай я колкото тя те обича и да знаеш, че тя безпределно, повече от себе си те обича. Тя е ангел, а ти, Родя, ти си всичко за нас — цялата ни надежда и упование. Само ти да си щастлив и ние ще сме щастливи. Все така ли се молиш Богу, Родя, и вярваш ли в благостта на нашия създател и спасител? Страхувам се в сърцето си дали не е заразило и тебе новото модерно безверие? Ако е така, аз ще се моля за тебе. Спомни си, мили, как още като малък, когато беше жив баща ти, ти шепнеше молитвите си в скута ми и колко щастливи бяхме всички тогава! Сбогом или по-добре довиждане! Прегръщам те много-много и те целувам безброй пъти.

Твоя до гроб

Пулхерия Расколникова“

Почти през цялото време, докато четеше, още от самото начало на писмото, лицето на Расколников беше мокро от сълзи, но когато свърши, то беше бледо, разкривено от спазъм и тежка, жлъчна, зла усмивка пълзеше по устните му. Той отпусна глава на своята сплъстена и захабена възглавница и мисли, дълго мисли. Силно биеше сърцето му и силно се вълнуваха мислите му. Най-накрая му стана задушно и тясно в тази жълта стаичка, подобна на гардероб или на сандък. Очите и мисълта му копнееха за простор. Той си грабна шапката и излезе, този път без опасението, че ще срещне някого на стълбите; забравил беше за това. Запъти се към Василевския остров, през В-ия булевард, сякаш забързан натам по работа, но по навик вървеше, без да забелязва пътя, шепнеше си и дори си говореше високо, с което много учудваше минувачите. Мнозина го вземаха за пиян.