Фьодор Достоевски
Престъпление и наказание (27)

I

Утрото след съдбоносното за Пьотр Петрович обяснение с Дунечка и Пулхерия Александровна донесе своето отрезвяващо въздействие и върху него. За най-голямо свое неудоволствие той бе принуден малко по малко да приеме за свършен и непоправим факт онова, което вчера му се струваше още почти фантастично произшествие, макар и станало, но все пак сякаш още невъзможно. Отровната змия на засегнатото самолюбие цяла нощ впиваше зъби в сърцето му. Като стана от леглото, Пьотр Петрович веднага се погледна в огледалото. Той се страхуваше да не би през нощта да му се е спукала жлъчката. Но в това отношение всичко беше благополучно и като погледна своето благородно, бяло и малко затлъстяло напоследък лице, Пьотр Петрович дори се утеши за миг с твърдото намерение да си намери друга годеница, и то може би още по-добра, но веднага се опомни и енергично плю встрани, с което предизвика мълчаливата, но саркастична усмивка на своя млад приятел и съквартирант Андрей Семьонович Лебезятников. Пьотр Петрович забеляза тази усмивка и веднага я сложи в сметката на своя млад приятел. Напоследък той бе успял да запише в сметката му много неща. Злобата му се удвои, когато изведнъж се сети, че не трябваше да разправя на Андрей Семьонович за случилото се вчера. Това беше втората му грешка през вчерашния ден, направена необмислено, от прекалена експанзивност, във възбудено състояние… После през цялата тази сутрин като за проклетия се започнаха неприятност след неприятност. Дори в Сената го очакваше някакъв неуспех във връзка с делото, с което се бе заел. Но особено го ядоса хазаинът на квартирата, която беше наел от него предвид скорошната си женитба и която ремонтираше за своя сметка: този хазаин, някакъв забогатял немец занаятчия, за нищо на света не се съгласяваше да развали току-що подписания договор и настояваше да му се плати пълна неустойка по договора, въпреки че Пьотр Петрович му оставяше квартирата почти напълно ремонтирана. По същия начин и в магазина за мебели за нищо на света не искаха да върнат нито рубла от капарото за купените, но още непренессни в квартирата мебели. „Няма да се оженя заради мебелите я!“ — скърцаше със зъби Пьотр Петрович и в същото време още веднъж го изпълни отчаяна надежда. „Нима наистина всичко това така безвъзвратно рухна и се свърши? Не може ли да опитам още веднъж?“ Мисълта за Дунечка още веднъж сладко присви сърцето му. С мъка изтърпя тази минута и, разбира се, ако беше възможно още сега, само със силата на желанието си, да умъртви Расколников, Пьотр Петрович незабавно би произнесъл това желание.

„Грешка беше и това, че не им давах никакви пари — мислеше той, връщайки се тъжен в стаичката на Лебезятников. — И защо, дявол да го вземе, станах изведнъж такъв скръндза? Нямах дори нищо предвид! Възнамерявах да ги подържа в мизерия и да ги докарам дотам, че да гледат на мене като на провидение, а пък те!… Пфу!… Не, ако им бях дал през всичкото това време например едно хиляда и петстотин за чеиз и подаръци, за разни там кутийки, несесери, медальони, платове и други боклуци от магазина на Кноп и от английския магазин, работата щеше да е по-проста и… по-сигурна! Нямаше толкова лесно да ми откажат сега! Това са такъв тип хора, че непременно биха се сметнали задължени да върнат в случай на отказ и подаръците, и парите; а щеше да им е тежко и жал да ги връщат. Пък и съвестта щеше да ги гризе: как така изведнъж да изгониш човек, който досега е бил толкова щедър и твърде деликатен?… Хм! Сбърках!“ И като скръцна със зъби, Пьотр Петрович веднага се нарече глупак — наум, разбира се.

Стигнал до това заключение, той се прибра вкъщи два пъти по-зъл и ядосан, отколкото беше излязъл. Приготовленията за помена в стаята на Катерина Ивановна привлякоха отчасти любопитството му. Той още вчера бе чул някои неща за този помен; дори се сети, че и него май го бяха поканили, но зает със собствените си грижи, не бе обърнал внимание на нищо. Като побърза да се осведоми от г-жа Липевехзел, която в отсъствието на Катерина Ивановна (отишла на гробищата) слагаше масата, той разбра, че трапезата ще бъде тържествена, че са поканени почти всички квартиранти, че е поканен дори Андрей Семьонович Лебезятников въпреки кавгата му с Катерина Ивановна и най-после — самият той, Пьотр Петрович, не само е поканен, но дори го очакват с голямо нетърпение, защото той е почти най-важният гост измежду всички квартиранти. Самата Амалия Ивановна беше поканена също много почтително въпреки всички минали недоразумения и затова сега домакинстваше и шеташе, което почти й доставяше удоволствие, а освен това тя, макар и в траур цялата беше в ново, в коприна, богато издокарана и се гордееше с това. Всички тези факти и сведения наведоха Пьотр Петрович на една мисъл и той влезе в стаята си, тоест в стаята на Андрей Семьонович Лебезятников, малко замислен. Работата беше там, че той разбра също, че между поканените е и Расколников.

Цялата тази сутрин Андрей Семьонович, кой знае защо, си седя вкъщи. Между този господин и Пьотр Петрович се бяха установили някакви странни, впрочем донякъде и естествени отношения: Пьотр Петрович го презираше и ненавиждаше дори безгранично почти от деня, в който заживя при него, но същевременно сякаш малко се страхуваше от него. Той дойде да живее тук след пристигането си в Петербург не само защото беше скъперник и искаше да направи икономия, макар това и да беше почти главната причина, но и по друга причина. Още в провинцията беше слушал за Андрей Семьонович, своя бивш храненик, като за един от най-напредничавите млади прогресисти и дори като за човек със значителна роля в някои интересни и прословути кръгове. Това бе поразило Пьотр Петрович. Тези именно могъщи, всезнаещи, презиращи всички и разобличаващи всичко кръгове отдавна вече вдъхваха на Пьотр Петрович някакъв особен страх, впрочем съвсем неопределен. Разбира се, той самият, и то в провинцията, не можеше да си даде дори приблизително точна представа за тези неща. Беше чувал както всички, че съществуват особено в Петербург някакви прогресисти, нихилисти, разобличители и пр., и пр., но като мнозина преувеличаваше и изопачаваше смисъла и значението на тези имена до нелепост. Най-много от всичко се боеше, от няколко години вече, от разобличаване и това беше най-главната причина за непрекъснатото му, прекалено безпокойство особено когато мечтаеше да се премести на работа в Петербург. В това отношение той беше, както се казва, наплашен, както биват наплашени понякога малките деца. Преди няколко години в провинцията, когато едва започваше своята кариера, се бе натъкнал на два случая, при които безпощадно бяха разобличени двама доста важни губернски чиновници, на които той дотогава се беше облягал и които го покровителстваха. Единият случай завърши някак особено скандално за разобличеното лице, а другият едва не свърши доста плачевно. Ето защо Пьотр Петрович бе решил след пристигането си в Петербург незабавно да разучи каква е работата и ако трябва за всеки случай, предварително да спечели благоволението на „нашето младо поколение“. В това отношение той се надяваше на Андрей Семьонович и при посещението например у Расколников вече беше се научил горе-долу да повтаря някои и други чужди мисли.

Разбира се, той скоро успя да види, че Андрей Семьонович е крайно пошло и простовато човече. Но това ни най-малко не разколеба и не окуражи Пьотр Петрович. Дори да се беше уверил, че всички прогресисти са същите такива глупчовци, и тогава безпокойството му не би изчезнало. Всъщност всички тези учения, мисли, системи (с които Андрей Семьонович просто се нахвърли върху него) никак не го интересуваха. Той си имаше своя собствена цел. Необходимо му беше само час по-скоро и незабавно да разбере: какво и как е станало тук? Имат ли сила тези хора или не? Има ли от какво да се страхува лично той или не? Ще го изобличат ли, ако предприеме еди-какво си или няма да го разобличат? А ако го изобличат, за какво именно и за какво всъщност изобличават сега? Нещо повече: не може ли човек някак си да се сближи с тях и да ги позалъже, ако те наистина са силни? Необходимо ли е това или не? Не може ли например с нещо да си помогне в кариерата именно пак с тяхна помощ? С една дума пред него стояха стотици въпроси.

Този Андрей Семьонович беше изпит и жълтеникав човек, нисък, чиновник някъде, много светлорус, с бакенбарди като кюфтета, с които той много се гордееше. Освен това почти винаги го боляха очите. Имаше доста меко сърце, но говореше твърде самоуверено, а понякога дори прекалено оперено — което при фигурата му беше почти винаги смешно. Той беше впрочем един от квартирантите, които Амалия Ивановна уважаваше — тоест не пиянстваше и редовно си плащаше наема. Въпреки всички тези достойнства Андрей Семьонович наистина беше глуповат. А към прогреса и към „нашето младо поколение“ се бе присламчил от амбиция. Беше един от безчисления и разнолик легион пошли хора, жалки недоносчета и ненаучили нищо до края чудаци, които веднага се присъединяват непременно към най-модната разпространена идея, за да я омърсят веднага, за да окарикатурят в миг всичко, на което самите те понякога искрено служат.

Впрочем Лебезятников, дори независимо от това, че беше много добричък, също започна отчасти да не понася своя съквартирант и бивш опекун Пьотр Петрович. Това стана и от двете страни някак неусетно и взаимно. Колкото и простоват да беше Андрей Семьонович, той все пак започна постепенно да разбира, че Пьотр Петрович го мами и тайно го презира и че „той не е точно такъв човек“. Беше се опитвал да му изложи системата на Фурие и теорията на Дарвин, но Пьотр Петрович особено напоследък започна да слуша някак прекалено саркастично, а в последно време — дори да ругае. Работата беше там, че той по инстинкт взе да разбира, че Лебезятников не само е пошличко и глуповато човече, но може би и лъжец и че няма никакви по-значителни връзки дори в своя кръг, а само е дочул това-онова преразказано от трето лице; нещо повече: че той може би не познава добре и своята пропагандна работа, защото прекалено се обърква и че е немислимо да е изобличител! Ще отбележим мимоходом, че Пьотр Петрович през тези десетина дни охотно приемаше (особено в началото) от Андрей Семьонович дори твърде странни похвали, тоест не възразяваше например и си мълчеше, когато Андрей Семьонович му приписваше готовността да съдейства за предстоящото бързо организиране на новата „комуна“ някъде на улица Мешчанская; или например да не пречи на Дунечка, ако й хрумне още през първия месец на брака им да си намери любовник; или да не кръщава бъдещите си деца и пр., и пр. — все в този дух. Пьотр Петрович по навик не възразяваше, когато му се приписваха такива качества, и приемаше да го хвалят дори по този начин — толкова приятна му беше всяка похвала.

Пьотр Петрович, който тази сутрин беше обменил по някакви причини няколко петпроцентови облигации, седеше до масата и броеше пачките банкноти. Андрей Семьонович, който почти никога нямаше пари, се разхождаше из стаята и се правеше, че гледа на всички тези пачки равнодушно и дори с пренебрежение. Пьотр Петрович за нищо на света не би повярвал например, че Андрей Семьонович наистина може да гледа равнодушно толкова пари; а Андрей Семьонович на свой ред с горчивина си мислеше, че Пьотр Петрович може би наистина е способен така да мисли за него и дори навярно се радва, че има случай да подразни и ядоса своя млад приятел с наредените пачки банкноти, напомняйки му неговото нищожество и цялата разлика, която уж съществуваше между тях. Той го намираше този път необичайно нервен и невнимателен, въпреки че Андрей Семьонович беше готов да развие пред него любимата си тема за създаването на нова, особена „комуна“. Кратките възражения и забележки, които Пьотр Петрович цедеше в промеждутъците между тракането на топчетата на сметалото, бяха пропити със съвсем явна и преднамерена неучтива насмешка. Но „хуманният“ Андрей Семьонович приписваше настроението на Пьотр Петрович на въздействието на вчерашното скъсване с Дунечка и гореше от желание по-скоро да заговори на тази тема: той имаше какво прогресивно и пропагандно да каже по този повод, което би могло да утеши почтения му приятел и „несъмнено“ да бъде от полза за по-нататъшното му развитие.

— Какъв помен урежда тази… вдовицата де? — попита изведнъж Пьотр Петрович, прекъсвайки Андрей Семьонович на най-интересното място.

— Да не би да не знаете; нали говорих вчера с вас на същата тема и изложих възгледите си за всички тези обреди… Та тя нали и вас покани, аз чух. Вие самият говорихте с нея вчера…

— Никак не съм очаквал, че тази глупава голтачка ще пръсне за ядене всички пари, които получи от онзи, другия глупак… Расколников. Дори се учудих сега, като минавах, такива приготовления, вина!… Повикали са няколко келнери, това е чиста глупост! — продължаваше Пьотр Петрович, като разпитваше и насочваше така разговора сякаш с някаква цел. — Какво? Вие казвате, че и мене са канили? — изведнъж добави той, вдигайки глава. — Кога? Не помня. Впрочем аз няма да отида. Какво ще правя там? Вчера говорих с нея, мимоходом, за възможността да получи като мизерстваща вдовица на чиновник едногодишна заплата във вид на еднократна помощ. Та да не би затова да ме кани? Хе-хе!

— Аз също нямам намерение да ходя — каза Лебезятников.

— А, само това оставаше! Със собствените си ръце сте я пребили. Разбира се, ще ви е срам, хе-хе-хе!

— Кого съм пребил! Кого? — сепна се изведнъж и чак се изчерви Лебезятников.

— Ами че Катерина Ивановна, преди около месец, ако не се лъжа!… Чух това, вчера… Та ето ги убежденията, значи!… И женският въпрос е отишъл по дяволите. Хе-хе-хе!

И Пьотр Петрович, сякаш удовлетворен, се зае пак да трака на сметалото.

— Всичко това са празни приказки и клевета! — избухна Лебезятников, който винаги се страхуваше от напомнянето на тази история. — Изобщо не беше така! Беше съвсем друго… Невярно са ви предали; клюка! Аз тогава просто се защитавах. Тя първа се нахвърли да ме дере! Целия ми бакенбард изскуба… На всеки човек е позволено, надявам се, да защитава личността си. При това аз никому няма да позволя да упражни над мене насилие… По принцип. Защото това е почти деспотизъм. Какво можех да направя: да продължавам да стоя пред нея? Аз само я отблъснах.

— Хе-хе-хе! — продължаваше злобно да се подсмива Лужин.

— Вие се заяждате, защото самият сте разсърден и ядосан… А това са глупости и нямат нищо общо с женския въпрос! Вие погрешно го схващате; аз дори смятам, че щом жената е равна на мъжа във всичко, дори в силата (което вече се твърди), значи и в този случай трябва да има равенство. Разбира се, аз после размислих, че такъв въпрос всъщност не бива да съществува, защото сбивания не трябва да има и защото случаи на сбивания в бъдещото общество са немислими… и защото е странно, разбира се, да доказвам равенството си с бой. Не съм толкова глупав… макар че сбивания впрочем стават… тоест в бъдеще няма да стават, а сега ето на, още стават… пфу! По дяволите! С вас човек се обърква! Аз няма да отида на почерпката не защото се случи тази неприятност. Аз просто по принцип няма да отида, за да не участвам в този гнусен предразсъдък, ето защо! Впрочем можеше и да се отиде, само така, за да се посмее човек… Но жалко, че няма да има попове. Тогава непременно бих отишъл.

— Тоест щяхте да седнете на чужда трапеза и веднага да плюете на нея, както на тези, които са ви поканили. Така ли?

— Съвсем не да плюя, а да протестирам. С полезна цел. Аз мога косвено да допринеса за развитието и за пропагандата. Всеки човек е длъжен да възпитава и да пропагандира и може би колкото по-рязко, толкова по-добре. Аз мога да хвърля идея, зърно… От това зърно ще израсне факт. С какво ги обиждам? Отначало ще се обидят, а после ще видят, че съм им принесъл полза. Ето у нас обвиняваха преди Теребиева (същата, която сега е в комуната), че когато напуснала семейството и… се отдала, писала на майка си и баща си, че не иска да живее сред предразсъдъци и встъпва в граждански брак, че уж това било прекалено грубо спрямо бащите, че можело да бъдат пощадени, да се напише по-меко. Според мене това са глупости и съвсем не е необходимо по-меко отношение, напротив, напротив, именно тук трябва да се протестира. Ето Варенц седем години живяла с мъжа си, две деца изоставила, направо заявила на мъжа си в писмото: „Разбрах, че с вас не мога да бъда щастлива. Никога няма да ви простя, че сте ме лъгали, крили сте от мене, че съществува друго обществено устройство, комуните. Неотдавна научих всичко това от един великодушен човек, на когото се и отдадох и с когото образувам комуна. Казвам го направо, защото смятам за безчестно да ви лъжа. Правете, каквото искате. Не се надявайте, че ще можете да ме върнете, много сте закъснели. Желая ви щастие.“ Ето как се пишат писма от този род!

— А тази Теребиева не е ли същата, за която тогава казвахте, че сключва вече трети граждански брак?

— Само втори, ако трябва да сме справедливи! Но и четвърти да беше, и петнадесети, всичко това е глупост! И ако някога съм съжалявал, че майка ми и баща ми са умрели, то е именно сега, разбира се. Няколко пъти даже съм си мечтал какъв протест бих им тръснал, ако бяха още живи! Нарочно щях да наглася всичко… Какво ще ми говорят за самостоятелност, пфу! Щях да им дам да разберат! Щях да ги смая! Наистина жалко, че нямам никого!

— За да го смаете! Хе-хе! Е, това нека бъде, както вие искате — прекъсна го Пьотр Петрович, — но ми кажете следното: нали познавате тази, дъщерята на покойника, слабичката. Чиста истина е това, което приказват за нея, нали?

— Че какво от това? Според мене, тоест според моето лично убеждение, това именно е най-нормалното състояние на жената. Защо не? Тоест distinguons^[1].

В съвременното общество то, разбира се, не е съвсем нормално, защото е насилствено, а в бъдещото е съвсем нормално, защото е свободно. Пък и сега тя е имала право: страдала е, а това е бил нейният фонд, така да се каже, капитал, с който е имала пълно право да се разпорежда. Разбира се, в бъдещото общество от фондове няма да има нужда; на нейната роля ще има друго значение, ще бъде строго и рационално обоснована. А що се отнася лично до София Семьоновна, то понастоящем аз гледам на постъпките и като на енергичен и олицетворен протест срещу устройството на обществото и дълбоко я уважавам за това; дори се радвам, като я гледам!

— А на мене ми разправяха, че именно вие сте я изгонили оттук, от квартирата!

Лебезятников просто побесня.

— Още една клевета! — закрещя той. — Съвсем, съвсем друга беше работата! Това вече абсолютно не е така! Всичко това Катерина Ивановна го измисли тогава, защото нищо не разбра! И изобщо не съм се присламчвал към София Семьоновна! Аз просто я възпитавах, най-безкористно, стараех се да събудя в нея протест… На мене само протестът ми беше нужен, пък и София Семьоновна самата не можеше повече да остане тук, в квартирата!

— Да не би да сте я викали в комуната?

— Вие все се надсмивате и, позволете да ви кажа, много неуместно. Вие нищо не разбирате. В комуната такива роли няма. Комуната затова именно се урежда, за да няма такива роли. В комуната тази роля ще измени цялата си сегашна същност и което тук е глупаво, там ще стане умно, което тук, при сегашните обстоятелства, е неестествено, там ще стане съвсем естествено. Всичко зависи от това в каква обстановка и в каква среда е човек. Средата е всичко, а самият човек е нищо. А със София Семьоновна аз съм в добри отношения и сега, което може да ви послужи за доказателство, че тя никога не ме е смятала за свой враг и човек, който я е обидил. Да! Аз искам да я привлека сега в комуната, но само че със съвсем, съвсем други намерения. Защо се смеете? Ние искаме да основем наша комуна, отделна, само че на по-широки основи, отколкото досега. Ние сме отишли по-напред в убежденията си. Ние повече отричаме! Да беше станал Добролюбов от гроба си, аз бих поспорил с него. А Белински съвсем бих унищожил! Но засега продължавам да възпитавам София Семьоновна. Тя е прекрасна, прекрасна натура!

— И вие използвате тази прекрасна натура, а? Хе-хе!

— Не, не! О, не! Напротив!

— Е, чак пък напротив? Хе-хе-хе! Ама че го казахте!

— Но повярвайте ми! И поради какви причини бих крил от вас, кажете, моля ви се! Напротив, това дори на мене самия ми е странно: с мене тя е някак подчертано, някак плахо целомъдрена и свенлива!

— И вие, разбира се, я възпитавате… хе-хе! Доказвате й, че цялата тази свенливост е измислица?…

— Съвсем не! Съвсем не! О, колко грубо колко глупаво даже — простете ми — разбирате вие думата „възпитание“! Н-ни-що не разбирате! О, Боже, колко сте още… неподготвен! Ние се стремим да освободим жената, а вие все за едно си мислите… Оставяйки настрана въпроса за целомъдрието и женската свенливост, като неща сами по себе си безполезни и дори предразсъдъчни, аз напълно, напълно, приемам нейната целомъдреност спрямо мен, защото в това отношение тя е съвсем свободна, това е нейно право. Разбира се, ако тя самата ми кажеше: „Искам да те имам“, аз бих се смятал много щастлив, защото девойката ми харесва много, но сега, сега поне, разбира се, никой и никога не се е отнасял с нея по-вежливо и учтиво от мене, с по-голямо уважение към нейното достойнство… аз чакам и се надявам — нищо повече!

— По-добре й подарете нещо. Хващам се на бас, че за това не сте и помислили.

— Вие н-нищо не разбирате, казах ви! Разбира се, положението й е такова, но тук въпросът е друг! Съвсем друг! Вие просто я презирате. Виждайки факт, който погрешно смятате достоен за презиране, вие вече отказвате на едно човешко същество хуманно отношение. Вие още не знаете каква натура е тя! Ядосвам се само, че някак съвсем престана да чете и вече не взема от мене книги. А преди вземаше. Жалко е също, че въпреки цялата си енергия и решимост да протестира — което тя вече доказа веднъж — все още й липсва сякаш самостоятелност, така да се каже, независимост, липсва й отрицание, за да се отърси окончателно от известни предразсъдъци и… глупости. Въпреки това тя отлично разбира някои въпроси. Тя например великолепно разбра въпроса за целуването на ръка, тоест, че мъжът оскърбява жената, като й целува ръка, защото с това й подчертава нейното неравенство. Ние бяхме разисквали този въпрос и аз веднага й разказах. За работническите съюзи във Франция тя също слуша внимателно. Сега й разяснявам въпроса за свободното влизане в стаите в бъдещото общество.

— Това пък какво е?

— Напоследък беше разискван въпросът има ли право член на комуната да влиза в стаята на друг член, мъж или жена, по всяко време… и беше решено, че има.

— Ами ако в това време този или тази задоволяват насъщните си нужди, хе-хе!

Андрей Семьонович чак се разсърди:

— Вие пък все за това, за тези проклети „нужди“! — извика той с ненавист. — Уф, колко ме е яд и колко ми е досадно, че излагайки системата, ви споменах тогава преждевременно за тези проклети нужди! Дявол да го вземе! Това е спънката за всички като вас и най-лошото е, че веднага започват да спекулират с него още преди да са разбрали каква е работата! И се държат, като че ли са прави! Като че ли се гордеят с нещо! Пфу! Аз няколко пъти съм подчертавал, че целият този въпрос може да се излага пред новаци едва накрая, когато са вече убедени в системата, когато са вече възпитани и ориентирани хора. Пък и какво, кажете, моля ви се, какво толкова срамно и презряно намирате например в помийните ями! Пръв аз, аз съм готов да изчистя каквито щете помийни ями. Тук даже няма никакво самопожертване! Това е просто работа, благородна, полезна за обществото дейност като всяка друга и във всеки случай тя стои много по-високо например от дейността на някой Рафаело или Пушкин, защото е полезна!

— И по-благородна, по-благородна — хе-хе-хе!

— Какво значи по-благородна? Аз не разбирам такива изрази в смисъл на определяне на човешка дейност. „По-благородно“, „по-великодушно“ — всичко това са безсмислици, нелепости, стари предразсъдъчни думи, които аз отричам! Всичко, което е полезно за човечеството, е и благородно! Аз разбирам само една дума: полезно! Хилете се, колкото си щете, но това е така!

Пьотр Петрович високо се смееше. Той беше вече спрял да брои и прибра парите. Впрочем част от тях, кой знае защо, останаха на масата. Този „въпрос за помийните ями“ беше ставал вече няколко пъти, въпреки цялата си пошлост, повод за раздори и разногласия между Пьотр Петрович и неговия млад приятел. Цялата глупост беше там, че Андрей Семьонович наистина се ядосваше. Лужин си правеше смях с това, а сега особено му се искаше да подразни Лебезятников.

— Вие заради вчерашната си несполука сте толкова злобен и се заяждате — не издържа най-накрая Лебезятников, който, общо взето, въпреки цялата си „независимост“ и всичките си „протести“ някак не смееше да противоречи на Пьотър Петрович и изобщо все още проявяваше към него по навик някаква останала от миналите години почтителност.

— По-добре ми кажете следното — високомерно и с отегчение го прекъсна Пьотр Петрович. — Можете ли… или по-точно наистина ли сте толкова близък с гореспоменатата млада особа, че да я поканите още сега за минутка тук, в тази стая? Струва ми се, ония там се върнаха вече от гробищата… Чувам, че има раздвижване… Аз трябва да я видя, тази особа.

— За какво ви е? — с учудване запита Лебезятников.

— Ей така, трябва ми. Аз днес-утре ще се преместя оттук и затова бих искал да й съобщя… Впрочем я останете тук през време на разговора. Така ще бъде даже по-добре. Иначе може кой знае какво да си помислите.

— Абсолютно нищо няма да помисля… Аз само попитах и ако тя ви трябва, няма нищо по-лесно от това да я извикам. Сега ще отида. И бъдете уверен, че няма да ви преча.

Наистина след около пет минути Лебезятников се върна със Сонечка. Тя влезе крайно учудена и както винаги плахо. Винаги се смущаваше в подобни случаи и много се страхуваше от нови лица и нови познанства, страхуваше се и преди, още като дете, а сега още повече… Пьотр Петрович я посрещна „ласкаво и вежливо“, впрочем с известен оттенък на някаква весела фамилиарност, подходяща впрочем за такъв почтен и солиден човек като него по отношение на такова младо и в известен смисъл интересно същество. Той побърза да я „окуражи“ и я сложи да седне до масата срещу себе си. Соня седна, огледа Лебезятников, парите на масата и после изведнъж пак погледна Пьотр Петрович и вече не свали очи от него като прикована. Лебезятников тръгна към вратата. Пьотр Петрович стана, направи на Соня знак да седне и спря Лебезятников до вратата.

— Този Расколников там ли е? Дошъл ли е? — попита го той шепнешком.

— Расколников? Там е. Защо? Да, там е… Току-що влезе, видях го… Защо?

— В такъв случай особено много бих ви молил да останете тук с нас и да не ме оставяте насаме с тази… девица. Работата е съвсем незначителна, а ще измислят кой знае какво. Не искам Расколников да разправя там… Разбирате ли за какво говоря?

— А, разбирам, разбирам! — сети се изведнъж Лебезятников. — Да, имате право… Разбира се, според личното ми убеждение вие отивате твърде далеч в опасенията си, но… все пак имате право. Добре, оставам. Ще застана тук, до прозореца, и няма да ви преча… Според мене вие имате право…

Пьотр Петрович се върна при канапето, седна срещу Соня, погледна я внимателно и изведнъж си придаде извънредно важен, дори донякъде строг вид. „Един вид, да не вземеш да си въобразиш нещо, уважаема.“ Соня съвсем се смути.

— Първо ви моля да ме извините, София Семьоновна, пред многоуважаемата ви майка… Така беше, струва ми се? Катерина Ивановна ви е като майка, нали? — започна Пьотр Петрович твърде важно, но впрочем доста мило. Личеше, че има най-приятелски намерения.

— Точно така, точно така; като майка — бързо и уплашено отговори Соня.

— Та, значи, извинете ме пред нея, че поради независещи от мене обстоятелства съм принуден да отсъствам и няма да дойда у вас на блини… тоест на помен, въпреки милата покана на вашата майка.

— Да, ще й кажа, веднага. — И Сонечка бързо скочи от стола.

— Това още не е всичко — спря я Пьотр Петрович, като се усмихна на нейната простоватост и непознаване правилата на приличието, — и вие зле ме познавате, любезна София Семьоновна, ако сте помислили, че заради тази маловажна и засягаща само мене причина бих ви безпокоил лично и бих извикал при себе си особа като вас. Целта ми е друга.

Соня бързо седна. Сивите и пъстри банкноти, неприбрани от масата, пак заиграха пред очите й, но тя бързо отмести поглед от тях и го насочи към Пьотр Петрович: изведнъж й се видя ужасно неприлично, особено за нея, да гледа чуждите пари. Тя спря поглед отначало върху златния лорнет на Пьотр Петрович, който той държеше в лявата си ръка, а заедно с това и върху големия, масивен, извънредно красив пръстен с жълт камък на средния пръст на тази ръка — но изведнъж го отмести от него и като не знаеше вече къде да се дене, най-после погледна отново право в очите на Пьотр Петрович. След като помълча още по-важно отпреди, той продължи:

— Случи ми се вчера, мимоходом, да разменя две думи с нещастната Катерина Ивановна. Две думи бяха достатъчни, за да науча, че тя се намира в противоестествено състояние, ако мога така да се изразя…

— Да… в противоестествено — съгласи се бързо Соня.

— Или по-просто и ясно казано — тя е болна.

— Да, по-просто и яс… да, болна е.

— Така, та ето, от хуманно чувство и-и-и, така да се каже от състрадание, бих желал да бъда от своя страна полезен с нещо, защото предвиждам неизбежно нещастната й участ. Струва ми се, че цялото това изключително бедно семейство разчита само на вас.

— Позволете да запитам — изведнъж стана Соня, — вие какво сте й говорили вчера за възможността да получи пенсия? Защото тя още вчера ми каза, че сте се наели да й издействате пенсия. Вярно ли е това?

— Съвсем не и дори в известен смисъл е нелепост. Аз само намекнах за временна помощ, която може да се даде на вдовицата на умрял на служба чиновник, ако се намери кой да ходатайства, но, струва ми се, вашият покоен баща не само няма необходимата служба, но даже изобщо не е работил напоследък. С една дума, въпреки че има надежда, тя е съвсем призрачна, защото всъщност в дадения случай никакво право на помощ не е налице, а дори, напротив… А тя вече и за пенсия мисли, хе-хе-хе! Смела дама!

— Да, за пенсия… Защото е лековерна и добра и от доброта на всичко вярва и-и-и… и такъв й е умът… Да… извинете — каза Соня и пак стана.

— Позволете, вие не ме изслушахте докрай.

— Да, не ви изслушах — измърмори Соня.

— Тогава седнете.

Соня се сконфузи ужасно и седна пак, за трети път.

— Като я гледам в такова положение, с нещастните невръстни деца, бих желал — както вече казах — да й бъда полезен с нещо според силите си, тоест именно според силите си, не повече. Може например да се направи подписка в нейна полза или, така да се каже, лотария… или нещо от този род, както винаги се урежда в подобни случаи от близките или дори от чужди хора, но изобщо от хора, желаещи да помогнат. Ето това именно имах намерение да ви кажа. То би могло да стане.

— Да, добре… Бог за това ще ви… — сричаше Соня, като гледаше Пьотр Петрович.

— Може, но… това ние после… тоест може да се започне и днес. Довечера ще видим, ще се уговорим и ще сложим, така да се каже, началото. Отбийте се при мене, да речем, към седем часа. Андрей Семьонович, надявам се, също ще участва с нас… Но… тук има едно обстоятелство, което трябва предварително и изрично да се спомене. Затова ви обезпокоих, София Семьоновна, като ви извиках тук. А именно — моето мнение е, че парите не бива и е дори опасно да се дадат на самата Катерина Ивановна; доказателство за това е тази днешна трапеза. Без да има, така да се каже, коричка хляб за утрешния ден и… да речем, обувки и прочие, днес купува ямайски ром и дори, струва ми се, мадейра и… и… и кафе. Видях, като минавах. А утре всичко пак върху вас ще се стовари, до последното залче хляб; това вече е безразсъдно. А затова и подписката, по мое лично мнение, трябва да стане така, че нещастната вдовица, тъй да се каже, дори да не знае за парите, а да знаете например вие, само вие. Имам ли право?

— Не зная. Тя само днес така… това е един път в живота… Много й се искаше да го помене, да почете паметта му… А тя е много умна. Впрочем, както обичате, и аз ще бъда много, много… те всички ще ви бъдат… и Господ ще ви… и сирачетата…

Соня не довърши и заплака.

— Така. Та имайте го предвид; а сега бъдете добра да приемете като помощ за вашата роднина на първо време една сума лично от мене, според възможностите ми. Много, много бих желал името ми да не се споменава. Ето… тъй като самият аз имам, тъй да се каже, грижи, не съм в състояние да дам повече…

И Пьотр Петрович подаде на Соня банкнота от десет рубли, след като грижливо я разгъна. Соня я взе, пламна, скочи, измърмори нещо и побърза да се сбогува. Пьотр Петрович тържествено я изпрати до вратата. Тя изскочи най-сетне от стаята, развълнувана и измъчена, и се върна при Катерина Ивановна извънредно смутена.

През цялото време, докато траеше тази сцена, Андрей Семьонович ту стоеше до прозореца, ту ходеше из стаята, като не искаше да прекъсва разговора; но когато Соня си отиде, той изведнъж се приближи до Пьотр Петрович и тържествено му протегна ръка.

— Всичко чух и всичко видях — каза той, като особено натърти последната дума. — Това е благородно, тоест, исках да кажа, хуманно! Вие искахте да избегнете благодарностите, аз видях! И макар, признавам, да не съм привърженик по принцип на частната благотворителност, защото тя не само че не изкоренява радикално злото, но дори още повече го подхранва, все пак не мога да не призная, че наблюдавах вашата постъпка с удоволствие — да, да, на мене това ми харесва.

— Е, това са глупости! — мърмореше Пьотр Петровия малко развълнуван и някак вглеждайки се в Лебезятников.

— Не, не са глупости! Човек, оскърбен и ядосан като вас от вчерашния случай и в същото време способен да мисли за нещастието на другите — такъв човек… макар и да извършва с постъпките си социална грешка… все пак… е достоен за уважение! Дори не съм го очаквал от вас, Пьотр Петрович, още повече че според вашите разбирания, о, колко ви пречат все още вашите разбирания! Колко ви вълнува например този вчерашен неуспех — възклицаваше добричкият Андрей Семьонович, почувствал онова особено разположение към Пьотр Петрович, — и защо, защо непременно ви е нужен този брак, този законен брак, благородни, любезни Пьотр Петрович? Защо ви е непременно тази законност в брака? Е, бийте ме, ако щете, но аз се радвам, радвам се, че той не се осъществи, че вие сте свободен, че вие не сте още съвсем изгубен за човечеството, радвам се… Ето, изказах се!

— Затова, защото не искам да нося рога във вашия граждански брак и да отглеждам чуждите деца, ето защо ми е нужен законен брак — каза Лужин, колкото да отговори нещо. Той беше особено погълнат от нещо и замислен.

— Деца? Вие споменахте за деца? — трепна Андрей Семьонович като боен кон, дочул военна тръба. — Децата са въпрос социален и от първостепенно значение, съгласен съм; но въпросът за децата ще бъде разрешен иначе. Някои дори напълно отричат децата, както и всичко, което напомня за семейството. За децата ще поговорим после, а сега да се заемем с рогата! Ще ви призная, че това е слабото ми място. Този отвратителен, хусарски, пушкински израз е просто немислим в речника на бъдещето. Пък и какво значи рога? О, какво заблуждение! Какви рога! Защо рога? Каква безсмислица! Напротив, именно при гражданския брак няма да ги има! Рогата — това е само естествена последица от всеки законен брак, негова корекция, така да се каже, протест, тъй че в този смисъл те даже съвсем не са унизителни… И ако аз някога — да допуснем тази нелепост! — встъпя в законен брак, дори ще се радвам на тия триж проклети ваши рога; тогава ще кажа на жена си: „Мила моя, досега аз само те обичах, а сега те уважавам, защото ти съумя да протестираш!“ Вие се смеете? То е, защото нямате сили да се отърсите от предразсъдъците! Дявол да го вземе, та аз разбирам кое именно е неприятното, когато ви измамят в законния брак; но това е само подла последица от подлия факт, при който са унизени и двамата. А когато рогата се слагат открито, както при гражданския брак, тогава те престават да съществуват, те са немислими и дори губят името рога. Напротив, жена ви само ще ви докаже колко ви уважава, като ви смята неспособен да се противопоставяте на щастието й и достатъчно напредничав, за да не й отмъщавате за новия мъж. Дявол да го вземе, аз понякога си мечтая, че ако ме омъжат — пфу! — ако се оженя (с граждански или със законен брак — все едно), струва ми се, лично бих довел на жена си любовник, ако тя дълго време не си намери. „Мила моя — бих й казал, — аз те обичам, но освен това желая ти да ме уважаваш — да!“ Прав ли съм, прав ли съм?…

Пьотр Петрович го слушаше и се подсмихваше, но без особен интерес. Дори не го слушаше внимателно. Той наистина обмисляше нещо друго и дори Лебезятников най-накрая го забеляза. Пьотр Петрович беше чак развълнуван, потриваше ръце, замисляше се. За всичко това Андрей Семьонович се сети и си даде сметка по-късно…