Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Преступление и наказание, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 222 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2006)
Допълнителна корекция
kipe (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Роман в шест части, в които всяко престъпление е човешко, а наказанието следва невидимите проявления на божествената воля, която спасява човешкото у човека. Всичко ли е позволено на човека, мъртъв ли е неговият вътрешен бог? Отговора на този въпрос ще намерите в един от великите романи на Достоевски — „Престъпление и наказание“.

 

Издание:

Издателство „Захарий Стоянов“, 2005, ISBN 954-739-673-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от kipe и NomaD

Статия

По-долу е показана статията за Престъпление и наказание от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Престъпление и наказание
Преступление и наказание
АвторФьодор Достоевски
Създаване1865 г.
Руска империя
Първо издание1866 г.
Оригинален езикруски
Жанрроман

Издателство в България1889-90 – сп. „Искра“ (Шумен)
1900 – „Труд“ (В.Търново)
ПреводачВасил Юрданов (1889-90)
М.Москов (1900)
ISBNISBN 9799547396738
НачалоВ начале июля, в чрезвычайно жаркое время, под вечер, один молодой человек вышел из своей каморки, которую нанимал от жильцов в С-м переулке, на улицу и медленно, как бы в нерешимости, отправился к К-ну мосту.
КрайЭто могло бы составить тему нового рассказа, — но теперешний рассказ наш окончен.
Престъпление и наказание в Общомедия

„Престъпление и наказание“ (на руски: Преступление и наказание) е философски роман, написан от руския писател Фьодор Михайлович Достоевски в периода 1865-1866 г. и публикуван за пръв път в поредица броеве на списание „Руский вестник“ през 1866 г. Следващата година излиза самостоятелно издание, чиято структура не е много изменена в сравнение с вестникарската версия, освен няколко съкращения и стилистични поправки, направени от автора.

Замисълът за „Престъпление и наказание“ съзрява у Достоевски в течение на много време, но централната тема, свързана с идеята за основния персонаж за „обикновените“ и „необикновените“ хора, започва да се формира едва през 1863 г. в Италия. След като започва да работи върху произведението, авторът съчетава черновата на незавършения роман „Пияници“, в който е очертана сюжетната линия, разказваща за семейство Мармеладови, и записки на роман-изповед, заплануван като откровение на един каторжник. В процеса на работа за основна сюжетна линия се избира престъплението на студента Родион Расколников, който убива стара лихварка, за да я обере, но не взима никакви пари. Криминалната нишка дава на Достоевски повод за размисъл относно социалните обстоятелства, подтикващи човек да извърши престъпление, а също и възможност да покаже какви сложни „химически“ процеси се случват в душите на хората. Действието на романа се развива в Санкт Петербург, което превръща образа на големия град от втората половина на XIX век във важна част от произведението. Творбата също така извежда на преден план някои популярни по това време теми и въпроси, свързани с религията, социалните идеи и хуманизма.

Смята се, че „Престъпление и наказание“ е първият (или „битие“) от цикъла велики романи на Достоевски (означавани като Петокнижие), който завършва с Братя Карамазови (или Второзаконие), написан малко преди смъртта му.

Сюжет

Николай Каразин, Илюстрация към „Престъпление и наказание“, 1893 г.

В романа се разглеждат душевните терзания на Родион Романович Расколников, разорен петербургски студент, който убива предумишлено безскрупулна лихварка за парите ѝ, но не взима нищо за себе си. Нейната по-млада сестра става случаен свидетел на убийството – поради това Родион Романович убива и нея, без да е желал смъртта ѝ по-рано.

Преди написването

Достоевски започва писането на „Престъпление и наказание“ през лятото на 1865. Самият той е в тежко материално положение, дължащо се на страстта му към хазарта, както и на желанието му да помогне на семейството на брат си Михаил, починал през 1864 г. Достоевски е дължал голяма сума пари на различни кредитори. Подписва договор за написване на роман с редактора Катков, в което обяснява идеята си да напише роман за млад мъж, убил хладнокръвно лихвар, и който по-късно се опитва да избяга, оправдавайки постъпката си, но в крайна сметка споделя за престъплението.

Структура

Романът е разделен на шест части, с епилог. В първите три части е представен Расколников – разумен, вярващ в правотата на постъпката си. Части от 4 до 6 представят „нерационалния“ и смирен Расколников. Първоначалните принципи на Расколников постепенно „умират“ в първата част, а във втората се „раждат“ новите. Кулминационната точка е по средата на фабулата.[1]

Значение на имената

Имената на главните герои са често игра на думи. Въпреки смисловата им натовареност, най-често те не са преведени на други езици.

Име (на руски) Съдържа думата Значение на български
Родион Романович Раскольников раскол разкол
Пётр Петрович Лужин лужа локва
Дмитрий Прокофьич Разумихин разумиха многознайко
Александр Григорьевич Заметов заметить забелязвам, осъзнавам
Семён Захарович Мармеладов мармелад мармалад/сладко
Аркадий Иванович Свидригайлов Свидригайло Литовски княз

Основни моменти

Романът описва убийството на алчна стара лихварка и по-младата ѝ сестра от разорен петербургски студент, както и емоционалните и морални последствия за главния герой, Родион Расколников.

Малко след убийството Расколников се разболява и ляга на легло. Обладан е от манията, че всеки го подозира за убийството. За малко не полудява, заради спомена от престъплението. Но среща Софѝя (Соня) Семьоновна Мармеладова, проститутка, дъщеря на Семьон Захарович Мармеладов, която въпреки „занаята“ си, остава дълбоко религиозна. Според някои литературни критици, връзката им е алегория на Божията любов към съгрешилите хора, както и на изкупителната сила на любовта, но тя се проявява само след признанието на Расколников.

Освен съдбата на Расколников, в романа се разглеждат най-разнообразни теми, като благотворителността, семейството, атеизма, алкохолизма, и революционната дейност. Въпреки че Достоевски се отказва от социализма, в романа се критикува установяващият се в руското общество капитализъм.

Едуард Арнолд в ролята на пристава Порфирий Петрович и Питър Лори в ролята на Расколников във филмовата адаптация на „Престъпление и наказание“, режисирана от Йозеф фон Щернберг, 1935 г.

Расолников се самоосъзнава като „свръхчовек“, който може да въздава справедливост по начин, който обществото възприема като неприемлив – убиването на лихварката, с което той смята, че е извършил повече добро, отколкото зло. Преди убийството героят дели хората на въшки и богове, и смята, че на втория тип всичко е позволено в името на някоя велика идея и че ако е от втория тип хора, би могъл да убие и да остане неразкрит и ненаказан, защото бабичката е нищожество. Например, Расколников споменава често Наполеон, който, въпреки пролятата кръв, не е морално виновен, понеже е „над“ обществените норми. Така и той смята, че може да премине тази обществена норма, убивайки лихварката, и използвайки парите ѝ за добро. За него, ако е трябвало Исак Нютон и Йохан Кеплер да убиват, дори и стотици хора, в името на просвещението, то тази жертва си е заслужавала.

След убийството Расколников скрива парите на лихварката под един камък и не ги търси повече. За убийството признава най-напред на Соня Мармеладова, изразявайки разрушаването на вътрешната си цялост със следните думи: „Нима аз старицата убих? Себе си убих, а не старицата! Ей така на, отведнъж си сложих край, завинаги!… А тази старица дяволът я уби, не аз…“ (Престъпление и наказание. София, 1974. Изд. НК, стр. 437.)

Истинското наказание за Расколников не е трудовият лагер, а душевните терзания. Това се проявява в постепенното осъзнаване, че нищо не оправдава постъпките му. В крайна сметка, вътрешната борба между нехуманната му философия и определено хуманната му личност позволява изкуплението на вината му.

Вярата в престъплението и наказанието

Първоначалната цел на Достоевски е да обори най-дълбоките аргументи срещу християнската вяра, в частност като се противопостави на модерния по онова време в Европа „рационален егоизъм“[2]. Олицетворение на тази философия е образът на Пьотр Петрович Лужин, който иска да се ожени за сестрата на Расколников, с цел тя да му стане прислужница.

Образът на Соня има забележително сходство с този на блудницата от Евангелието на Йоан, гл. 8 [3]. Чрез Соня е представена идеята за саможертвата: героинята жертва всичко, включително и собствената си добродетел, за да спаси семейството си от глад. Образът на Соня не се вписва във философията на рационалния егоизъм на Лужин. Изглежда авторът е използвал образа на Лужин като въплъщение на тази философия, образа на Соня – на нейната противоположност, и образа на Расколников, който е разделен между двете. Чрез страданието на Расколников, който при убийството на лихварката се води от рационалния егоизъм, но с изкупителната сила на страданието, чрез Христовата вяра, постига истинска духовна свобода[2].

Литература

Източници

  1. „On the Structure of Crime and Punishment“, in: PMLA, March 1959, vol. LXXIV, No. 1, p. 132-133.
  2. а б The Religion in Crime&Punishment, архив на оригинала от 23 януари 2005, https://web.archive.org/web/20050123023600/http://jollyroger.com/zz/yfired/Dostoevskyhall/cas/2.html, посетен на 21 септември 2007 
  3. Евангелие от Йоан.
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Crime and Punishment в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Външни препратки

II

Расколников не беше свикнал на многолюдие и, както казахме вече, избягваше всякакво общуване, особено напоследък. Но сега нещо изведнъж го потегли към хората. Сякаш нещо ново ставаше в него и същевременно той изпитваше някаква жажда да е с хора. Беше така изморен от целия месец углъбено страдание и мрачна възбуда, че му се искаше поне за миг да си поеме дъх в друг свят, какъвто ще да е, и въпреки цялата мръсотия на обстановката той сега с удоволствие продължаваше да стои в кръчмата.

Стопанинът на заведението беше в другото помещение, но често влизаше в главното — слизаше в него по някакви стъпала, като най-напред се появяваха контешките му лъснати ботуши с големи червени маншети. Той беше по рубашка и със страшно омазнена черна сатенена жилетка, без вратовръзка, а цялото му лице беше все едно смазано с масло като железен катинар. Зад тезгяха стоеше към четиринадесетгодишно момче и имаше друго едно, по-малко, което разнасяше поръчките. Имаше нарязани краставици, сухари от черен хляб и риба, нарязана на филийки; всичко това ужасно вонеше. Беше толкова задушно, че едва се издържаше, и всичко беше така просмукано от винена миризма, че само от нея май можеше за пет минути да се напие човек.

Има някои срещи дори със съвсем непознати за нас хора, които ни заинтригуват от пръв поглед, някак изведнъж, внезапно, преди да сме отворили уста. Точно такова впечатление направи на Расколников посетителят, седнал настрана от другите, дето приличаше на бивш чиновник. Младият човек после на няколко пъти си спомни това първо впечатление и дори го отдаде на някакво предчувствие. Той непрекъснато поглеждаше към чиновника — разбира се, защото и онзи също упорито го гледаше и личеше, че много му се ще да го заговори. Към останалите хора в кръчмата, включително и стопанина, чиновникът гледаше някак привично и дори със скука, но същевременно и с оттенък на малко високомерно пренебрежение, като на хора с по-долно положение и развитие, с които няма общи приказки. Това беше човек, вече преминал петдесетте, среден на ръст, набит, с прошарена коса и доста оплешивял, с подпухнало от непрекъснато пиянство жълто, дори зеленикаво лице и с отекли клепачи, през които лъщяха мънички като цепчици, но одушевени кървясали оченца. Но нещо много страшно имаше в него, в погледа му светеше някаква възторженост — всъщност личеше и мисъл, и ум — но в същото време проблясваше някакво безумие. Беше облечен със стар, съвсем окъсан черен фрак с изпопадали копчета. Само едно още се крепеше криво-ляво и точно него беше закопчал — явно от желание да не изглежда неприлично. Изпод грубата памучна жилетка стърчеше нагръдникът — изпомачкан, мръсен лекясал. Лицето му беше бръснато като на чиновник, но явно доста отдавна, и му беше набола гъста сива четина. А и в държането му имаше нещо солидно чиновническо. Но той беше неспокоен, току прекарваше пръсти през косата си и от време на време, обзет от мъка, подпираше глава на двете си ръце, сложил оръфани лакти на мократа и лепкава маса. Най-накрая открито погледна Расколников и високо и твърдо изговори:

— Мога ли да се осмеля, любезни ми господине, да се обърна към вас с приличен разговор? Защото, макар и да не сте в значителен вид, но моята опитност съзира у вас човека образован и несвикнал да пие. Аз самият винаги съм уважавал образованието, съчетано със сърдечната чувствителност, и освен това съм титулярен съветник. Мармеладов, това е името ми; титулярен съветник. Осмелявам се да запитам, на служба ли сте някъде?

— Не, уча… — отвърна младият човек, малко учуден и от особения усукан тон на думите, и от това, че го бяха заговорили така непосредствено и направо. Въпреки неотдавнашното си моментно желание за общуване с хора той още от първата наистина отправена към него дума изведнъж изпита обичайното си неприятно и ядно чувство на отврата спрямо всяко чуждо лице, което се докосваше или само се опитваше да се докосне до неговата личност.

— Студент, значи, или бивш студент! — възкликна чиновникът. — Така си и мислех! Опитът, уважаеми господине, дългият опит! — И в потвърждение на думите си докосна с пръст челото си. — Били сте студент или сте се занимавали с научни знания! Но позволете… — Той се надигна, олюля се, взе си шишето, чашката и се премести при младия човек, малко встрани от него. Беше пиян, но говореше красноречиво и енергично, като само от време на време се пооплиташе малко и се позабавяше. Той се нахвърли на Расколников дори някак жадно, сякаш също цял месец с никого не беше говорил.

— Любезни господине — започна почти тържествено, — бедността не е порок, това е истина. Зная, че и пиянството не е добродетел, и това е тем паче. Но нищетата, любезни господине, нищетата е порок. В бедността може да се запази все пак вроденото благородство, но в нищетата — никога и никой. За нищетата дори не ви пъдят със сопа, а с метла ви помитат от човешката компания за още по-оскърбително; и това е справедливо, защото, изпаднал в нищета, аз пръв съм готов сам себе си да оскърбявам. Оттук и проливането! Любезни господине преди един месец господин Лебезятников преби моята съпруга, а тя не е това, което съм аз! Разбирате ли? Позволете да ви запитам още, така, да речем, само от обикновено любопитство: благоволявали ли сте да нощувате на Нева, в някоя от лодките, с които се прекарва сено?

— Не, не ми се е случвало — отвърна Расколников. — Какво искате да кажете?

— Е, аз пък оттам идвам, и то вече пета нощ…

Той си напълни чашката, изпи я и се замисли. Наистина по дрехите му и дори в косата се виждаха тук-там полепнали сламки. Много възможно беше от пет дни да не се беше събличал и мил. Особено ръцете му бяха мръсни — мазни, червени, с черни нокти.

Думите му, изглежда, събудиха всеобщ, макар и ленив интерес. Момченцата зад тезгяха започнаха да се хилят. Стопанинът май специално слезе от горната стая, за да послуша „смешника“, и седна малко по-встрани с ленива, но важна прозявка. Очевидно Мармеладов беше отдавна познат тук. А склонността си да говори усукано беше придобил вероятно от навика да се впуска често в пиянски разговори с разни непознати. Този навик се превръща у някои пияници в потребност, и то предимно у онези, към които вкъщи се отнасят строго и ги правят на нищо. Затова именно в пиянска компания те винаги се стремят сякаш да се оправдаят, а ако е възможно, дори да спечелят уважение.

— Смешник! — високо каза стопанинът. — А що не работиш де, що не сте на служба, като сте чиновник?

— Защо не съм на служба, уважаеми господине — подхвана Мармеладов, обръщайки се изключително към Расколников, сякаш той му беше задал въпроса, — защо не съм на служба? А мене не ме ли боли сърцето, че така всуе влача дните си? Когато господин Лебезятников отпреди един месец собственоръчно преби моята съпруга, а аз лежах пиян, нима не страдах? Извинете, млади човече, случвало ли ви се е… хм… например даже да молите пари назаем безнадеждно?

— Случвало ми се е… тоест как безнадеждно?

— Тоест напълно безнадеждно, защото отнапред знаете, че нищо няма да стане. Ето вие знаете например предварително със сигурност, че този човек, този най-благонамерен и най-полезен гражданин за нищо на света няма да ви даде назаем, и на какво отгоре, питам аз, да дава? Той много добре знае, че няма да му ги върна. От състрадание? Но господин Лебезятников, който е в течение на новите идеи, обясняваше наскоро, че в наше време състраданието дори е забранено от науката и че това вече е възприето в Англия, където е политическата икономия. Защо тогава, питам аз, да дава? И ето, знаете предварително, че няма да ви даде, но все пак поемате пътя и…

— Но тогава защо да ходите? — прекъсна го Расколников.

— Ами ако няма при кого, ако изобщо няма къде другаде да отидеш! Нали трябва някак всеки човек да може поне някъде да отиде. Защото има такива моменти, когато непременно трябва поне някъде да отидеш. Когато моята единствена дъщеря за пръв път тръгна с жълтия билет, тогава и аз тръгнах… (защото моята дъщеря е с жълт билет…) — добави той в скоби, като гледаше младия човек с известно безпокойство. — Нищо, любезни господине, нищо — побърза той веднага да добави спокойно, когато двете момчета зад тезгяха прихнаха и самият стопанин се усмихна. — Нищо! Това поклащане на главите не ме смущава, защото всички всичко знаят и всичко тайно става явно; и не с презрение, а със смирение се отнасям към това. Нека! Нека! „Ето човека!“ Ако обичате, млади човече: можете ли вие… Но не, то ще се изрази по-силно и по-образно: не можете ли вие, а бихте ли се осмелили вие, като ме съзерцавате в този момент, да потвърдите, че не съм свиня?

Младият човек не отвърна нито дума.

— Е — продължи ораторът солидно и дори с още по-подчертано достойнство този път, като изчака да спре последвалото отново кискане. — Добре де, нека аз съм свиня, но тя е дама! Аз имам облика на звяр, а Катерина Ивановна, моята съпруга, е личност образована и е по рождение дъщеря на щабен офицер. Нека, нека аз съм подлец, но тя и възвишена душа има, и е преизпълнена с облагородени от възпитанието чувства. А от друга страна… о, ако тя би ме съжалила! Любезни господине, любезни господине, нали трябва всеки човек да има поне едно такова място, където да го съжаляват и него. А Катерина Ивановна, макар и великодушна дама, но е несправедлива… И макар аз самият да разбирам, че дори когато ми скубе косата, скубе ме само от жално сърце (защото, повтарям без смущение, тя ми скубе косата, млади човече — повтори той с подчертано достойнство, чул отново хиленето), но, Боже, ако можеше тя поне веднъж… Но не! Не! Всичко това е всуе и няма смисъл да го говоря, няма смисъл да го говоря!… Защото вече неведнъж е бивало желаното, и вече неведнъж са ме съжалявали, но… такава ми е природата, аз съм си роден скот!

— И още как — отбеляза с прозявка собственикът.

Мармеладов решително удари с юмрук по масата.

— Такава си ми е природата! Знаете ли, знаете ли вие, господине, че аз дори чорапите й пропих? Не обувките, защото това поне донякъде щеше да е приличният ред на нещата, а чорапите, чорапите и пропих! Шалчето й от козя вълна също пропих, подарък и беше, от по-преди, нейно собствено, не мое; а живеем в едно студено ъгълче и тя тази зима се простуди и взе да кашля, вече кръв храчи. А пък имаме три малки деца и Катерина Ивановна не подвива крак от сутрин до вечер, чисти, мие и децата къпе, защото от малка е свикнала на чистота, а има слаби гърди, предразположена е към охтика и аз го разбирам, да не би да не го разбирам! И колкото повече пия, толкова повече го разбирам. И затова пия, защото в това пиене диря състрадание и разбиране… Пия, защото желая изцяло да страдам! — И той сякаш в отчаяние отпусна глава на масата.

— Млади човече — продължи той, като вдигна пак глава, — на лицето ви чета сякаш някаква скръб. Още щом влязохте, прочетох тази скръб и затова веднага се обърнах към вас. Защото като ви съобщавам историята на живота си, не искам да се излагам на присмеха на тези безделници, които и без това всичко знаят, а диря чувствителния и образован човек. Трябва да знаете, че моята съпруга е възпитана в благороден губернаторски дворянски пансион и на бала по случай завършването е танцувала с шал на раменете пред губернатора и пред другите високопоставени лица, поради което е получила златен медал и похвална грамота. Медала… е, медала го продадохме… отдавна… хм… похвалната грамота и досега й е в сандъка, наскоро я показваше на хазайката. И макар че има с хазайката най-нескончаеми раздори, все пак дощя й се да се похвали пред някого и да съобщи за щастливите си минали дни. И аз не я осъждам, не я осъждам, защото това й е последното и е останало като спомен, а всичко останало отиде по дяволите! Да, да, пламенна, горда и непреклонна дама е тя. Собственоръчно мие пода, черен хляб яде, но неуважение спрямо себе си не допуска. Затова не пожела да преглътне грубостите на господин Лебезятников и когато той я преби за това, не толкова от побоя, колкото от обидата се поболя. Вдовица я взех, с три деца, кое от кое по-малки. За първия си съпруг, пехотен офицер, се омъжила по любов и избягала с него от дома на родителите си. Мъжа си обичала прекомерно, но той започнал да играе карти, дали го под съд и така умрял. Накрая започнал да я бие; а тя, макар и да не му оставала длъжна, нещо, което зная със сигурност и по документи, но и сега със сълзи си спомня за него и ми натяква, а аз се радвам, радвам се, че поне във въображението си се вижда някога щастлива… И остана след смъртта му с три невръстни деца в един край отдалечен и зверски, където бях тогава и аз, и остана в такава безизходна нищета, че аз, макар да съм прекарал най-различни чудесии, не съм в състояние дори да го опиша. А роднините й всичките се бяха отказали от нея. Пък и горда беше, прекалено горда… И тогава, любезни господине, тогава аз, също вдовец и с четиринадесетгодишна дъщеря от първата си жена, й предложих ръката си, защото не можех да гледам това страдание. Можете да съдите докъде бяха стигнали нейните бедствия по това, че тя, образована и възпитана, и от знатен род, да се съгласи да се омъжи за мене. Но се съгласи! Плака, рида, кърши ръце, но се съгласи! Защото нямаше друг изход. Разбирате ли, разбирате ли вие, любезни господине, какво значи да нямаш повече никакъв изход? Не! Още не го разбирате това… И цяла година аз изпълнявах задълженията си благочестиво и свято и не близвах това (той посочи с пръст шишето), защото не съм безчувствен. Но и с това не можех да й угодя; а после останах и без служба и пак не по моя вина, а поради промени в щата, и тогава започнах!… Вече година и половина, откак се озовахме най-после, след странствувания и многобройни бедствия, в тази тъй великолепна и украсена с многобройни паметници столица. И тук намерих работа… Намерих и пак я изпуснах. Разбирате ли? Този път вече по собствена вина я изпуснах, защото природата ми си показа рогата… Живеем сега в една дупка, хазайката ни е Амалия Фьодоровна Липевехзел, а от какво живеем и с какво плащаме и аз не знам. А там живеят и много други освен нас… Содом най-отвратителен… хм… да… А междувременно порасна и моята дъщеря от първия брак, и какво само изтърпя тя, дъщеря ми, от мащехата си, докато порасне, това премълчавам. Защото Катерина Ивановна, макар и да е преизпълнена с великодушни чувства, но е дама пламенна и раздразнителна и като избухне… Да! Но всъщност няма защо да си го спомням! Образование, както можете да предположите, Соня не получи. Опитвах се преди около четири години да й предавам география и обща история, но тъй като и аз самият не бях много силен, а и подходящи учебници нямах — защото, колкото книжки имаше… хм!… е, няма ги вече тези книжки, с това и свърши цялото обучение. До Кир Персийски стигнахме. По-късно, когато навлезе в зрялата възраст, прочете няколко книги с романтично съдържание, а наскоро благодарение на господин Лебезятников една книжка — „Физиология“ от Луис, знаете ли я? — с голям интерес я прочете и дори на нас ни чете откъси на глас; ето това й е цялото просвещение. А сега, уважаеми господине, ще се обърна към вас от свое собствено име с един частен въпрос: може ли според вас бедна, но честна девойка от честен труд да живее?… Петнайсет копейки на ден, господине, не може да спечели, ако е честна и няма някакви особени дарби, и то без дъх да си поеме! А пък държавният съветник Клопщок, Иван Иванович — чували ли сте го? — не само че и досега не й е платил за ушиването на половин дузина холандски ризи, но дори я изгонил с обидни думи, тропал с крак и я наричал с неприлични думи, защото уж яките на ризите не били ушити по мярка и стояли накриво. А пък дечицата гладни… А пък Катерина Ивановна ходи из стаята и кърши ръце и по бузите й избиват червени петна, което винаги става при нейната болест: „Живееш, значи ти, готованке, у нас, ядеш, пиеш, на топличко“, а то какво ядене и пиене, когато и децата по три дни залче хлебец не виждат! Лежах тогава… абе, какво да крия: лежах пиян и чувам, че моята Соня казва (а пък тя е такава тиха и гласецът й кротък такъв… светличка, личицето й винаги бледичко, слабичко): „Ама как, Катерина Ивановна, трябва ли да се съглася на това?“ А пък Даря Францевна, злонамерена жена, която често си има работа с полицията, вече на три пъти беше идвала да подпитва чрез хазайката. „Че какво — отговаря Катерина Ивановна с насмешка, — какво толкова пазиш? Голямото съкровище!“ Но не я съдете, не я съдете, уважаеми господине, не я съдете! Не със спокоен разум бе казано последното, а при възбудени чувства, болна, децата плачат от глад, пък и казано беше повече като оскърбление, а не в истинския смисъл… Защото такъв си й е характерът на Катерина Ивановна, и децата, като се разплачат, макар и от глад, веднага започва да ги бие. И гледам аз, някъде към шест часа Сонечка стана, върза си кърпата, наметна си пелеринката и излезе от къщи, а към девет се прибра вкъщи. Прибра се и право при Катерина Ивановна, и мълчаливо сложи на масата пред нея тридесет рубли. Нито думичка не промълви, не я погледна дори, а само взе нашия голям сукнен зелен шал (ние имаме един общ шал от сукно), зави се с него презглава и легна на леглото с лице към стената, само раменната и тялото й все потреперват… А аз, пак така, лежах в същото състояние… И видях тогава, млади повече, видях как после Катерина Ивановна, също без думичка да каже, се приближи до леглото на Сонечка и цялата вечер прекара на колене в краката й, целуваше й краката, не искаше да стане, а после двете така и заспаха заедно, прегърнати… двете… двете… да, а аз… лежах пияничък.

Мармеладов млъкна, сякаш гласът му пресекна. После изведнъж бързо си наля, пи и примлясна.

— Оттогава, уважаеми господине — продължи той след известно мълчание, — оттогава, след един неблагоприятен случай и по донос на злонамерени лица, за което особено допринесе Даря Францевна, задето не сме й били оказали нужното уважение, оттогава моята дъщеря, София Семьоновна, беше принудена да носи жълт билет и поради това положение вече не можеше да остане с нас. Защото и хазайката, Амалия Фьодоровна, не искаше да допусне това (а преди тя самата помагаше на Даря Францевна), пък и господин Лебезятников… хм… Та заради Соня беше и скандалът им с Катерина Ивановна. Той преди все се увърташе около Сонечка, а сега изведнъж се амбицира: „Как — казва, — аз, такъв просветен човек, мога да живея в една квартира с такава?“ А Катерина Ивановна не му мълча, застъпи се… и стана… И сега Сонечка наминава у дома най-често по тъмно и помага на Катерина Ивановна, дава й колкото може… А живее на квартира у шивача Капернаумов, у тях е наела квартира, а Капернаумов е куц и фъфли, и цялото му многобройно семейство също фъфли. И жена му също фъфли… Живеят в една стая, а Соня си има отделна, преградена… Хм, да… Много бедни хора и фъфлят… да… щом станах аз тогава на другата сутрин, веднага си облякох дрипите, издигнах ръце към небето и отидох при негово превъзходителство Иван Афанасиевич. Познавате ли негово превъзходителство Иван Афанасиевич?… Не? Е, значи, един свят човек не познавате! Той е восък… восък пред лицето Господне; яко восък се топи!… Просълзи се дори, след като благоволи да изслуша всичко. „Е — казва, — Мармеладов, ти вече веднъж не оправда моите очаквания… Ще те взема още веднъж на моя лична отговорност — точно така ми каза, — запомни — казва, — хайде върви си!“ Целунах мислено праха под нозете му, защото наистина да го сторя не би ми позволил, тъй като е сановник и човек с напредничави държавнически и образовани възгледи; върнах се вкъщи и като казах, че пак съм на служба и ще получавам заплата, Господи, какво чудо стана!…

Мармеладов пак млъкна, силно развълнуван. В това време от улицата нахълта цяла компания пияници, и без туй вече пияни, и от входа се разнесоха звуците на наета от тях латерна и пресипналото гласче на седемгодишно дете, което пееше „Хуторок“. Стана шумно. Стопанинът и слугите се заеха с новодошлите. Мармеладов, без да обръща внимание на новодошлите, продължи разказа си. Той май беше вече много зле, но колкото повече го хващаше, толкова по-словоохотлив ставаше. Спомените за този скорошен успех в службата сякаш го оживиха и дори някакво сияние озари лицето му. Расколников слушаше внимателно.

— Това се случи, господине, преди пет седмици. Да… Веднага щом и двете научиха, Катерина Ивановна и Сонечка, Господи, сякаш в царството Божие се преселих. Преди често — лежиш като скот и само ругатни! А сега: на пръсти стъпват, децата умиряват-. „Семьон Захарич е изморен от работа, почива си, шт!“ Преди да отида на работа, ми правят кафе, топлят ми сметана! Истинска сметана започнаха да купуват, чувате ли! И откъде събраха пари да ми ушият приличен мундир, единадесет рубли и петдесет копейки, не знам! Обувки, хасени нагръдници най-великолепни, вицмундир — всичко това за единадесет рубли и петдесет копейки ми стъкмиха в най-превъзходен вид. Върнах се на първия ден преди обяд от работа, гледам: Катерина Ивановна две ястия сготвила — супа и сланина с хрян, нещо невиждано дотогава у нас. Дрехи тя няма никакви… тоест съвсем никакви, а сега сякаш на гости ще върви, стегнала се, и то не как да е, ами от нищо нещо знае да направи: сресала се, чиста якичка някаква, маншети, съвсем друг човек станала, и се подмладила, и се разхубавила. Сонечка, гълъбицата ми, само ни дава пари, но иначе, казва, сега е неприлично да идвам често у вас на първо време освен по здрач, никой да не ме види. Чувате ли, чувате ли? Дойдох си аз след обяд да полегна и какво мислите, не изтраяла Катерина Ивановна: само преди седмица по най-долен начин се бяха скарали с хазайката, с Амалия Фьодоровна, а сега я поканила на кафе. Два часа седяха и все си шепнеха: че, значи, „сега Семьон Захарич е на служба и получава заплата и лично е бил при негово превъзходителство, и негово превъзходителство лично излязъл, на всички казал да чакат, а Семьон Захарич хванал за ръка и пред всички го въвел в кабинета си“. Чувате ли, чувате ли? „Аз — казал, — Семьон Захарич, разбира се, като помня вашите заслуги и макар вие да имахте тази лекомислена слабост, но щом сега обещавате и понеже на всичко отгоре без вас тук не върви (чувате ли, чувате ли), то разчитам — казва, — сега на вашата благородна дума“, тоест всичко това, да ви кажа, го беше измислила, и то не от лекомислие, колкото само да се похвали! Не, на всичко си вярва и със собствените си измислици се утешава, ей Богу! И аз не я осъждам; не, това не го осъждам!… А когато преди шест дена и донесох цялата си първа заплата, двадесет и три рубли и четиридесет копейки, фарфалаче ме нарече: „фарфалаче такова“ — казва. И то насаме, разбирате ли? Хем не съм, да речеш, красавец, нито кой знае какъв съпруг. Но не, по бузата ме щипна: „фарфалаче такова“ — казва.

Мармеладов млъкна, понечи да се усмихне, но брадичката му изведнъж затрепери. Той впрочем се сдържа. Тази кръчма, отвратителният вид на този човек, петте нощи, прекарани в лодките със сено, шишето пред него, а същевременно тази болезнена любов към жена и семейство съвсем объркаха неговия слушател. Расколников слушаше напрегнато, но с болезнено чувство. Беше го яд, че е дошъл тук.

— Уважаеми господине, уважаеми господине! — възкликна Мармеладов, като се овладя. — О, господине, на вас може би всичко това ви изглежда смешно, както и на останалите, и аз само ви досаждам с безсмислието на всички тези мизерни подробности от моя семеен живот, но на мене не ми е до смях! Защото аз съм способен да чувствам всичко това… И целия онзи райски ден от моя живот, и цялата онази вечер аз самият прекарах в крилати мечти: как всичко ще наредя, и децата ще облека, и на нея спокойствие ще създам, и едничката си дъщеря от безчестието ще върна в лоното на семейството… И още, още… Случва се така, господине. Е, драги господине (Мармеладов изведнъж като че трепна, вдигна глава и погледна слушателя си право в очите), е, а още на другия ден, след всички тези блянове (тоест точно преди пет дни), привечер аз с хитра измама, като среднощен разбойник, откраднах от Катерина Ивановна ключа от сандъка и, взех, каквото беше останало от заплатата, колко точно, вече не помня, и ето, погледнете ме, това е! Пети ден, откак не съм се прибирал, и те ме търсят, и на службата край, и вицмундирът остана в кръчмата при Египетския мост, в замяна на което получих тези одеяния… и край на всичко!

Мармеладов се удари с юмрук по челото, стисна зъби, затвори очи и здраво се опря с лакът на масата. Но след миг лицето му изведнъж се промени и той погледна Расколников с някакво престорено лукавство и привидно нахалство, засмя се и каза:

— А днес бях при Соня, исках й пари да си оправя махмурлука! Хе-хе-хе!

— И тя ти даде? — викна отстрани някой от новодошлите, викна и се разсмя с цяло гърло.

— Ето това шише е купено с нейни пари — произнесе Мармеладов, обръщайки се само към Расколников. — Тридесет копейки ми даде, със собствените си ръце, последните, само те й бяха, аз видях… Нищо не каза, само мълчаливо ме погледна. Не на земята, а там… така скърбят, плачат за хората, не укоряват, не укоряват! А това повече боли, повече боли, когато не те укоряват!… Тридесет копейки, да. А сигурно и на нея й трябват, а? Как мислите, скъпи господине! Нали сега трябва да спазва чистота. А тя пари струва, тази чистота, тя е по-особена, разбирате ли? Помада трябва да купува, няма как; колосани фусти, някои обувчици по-завързани, че да може да си покаже крачето, когато потрябва да прескочи някоя локва. Разбирате ли, разбирате ли, господине, какво значи тази чистота? Да, а пък аз, собственият й баща, просто й ги откраднах тези тридесет копейки за пиене. И — пия! И вече ги пропих!… Че кой ще съжали такъв като мене, а? Жал ли ви е за мене сега, господине, или не? Кажете, господине, жал ли ви е или не? Хе-хе-хе-хе!

Той понечи да си налее, но вече нищо не беше останало. Шишето беше празно.

— На кого ще му е жал за тебе? — викна стопанинът, който пак се намери до тях.

Разнесе се смях и дори псувни. Смееха се и псуваха и чулите, и нечулите — така, само като гледаха фигурата на бившия чиновник.

— Ще му е жал! Защо ще му е жал! — изведнъж изкрещя Мармеладов, ставайки с протегната напред ръка, в явно вдъхновение, сякаш само тези думи беше чакал. — Защо ще му е жал, казваш ти? Да, няма защо да му е жал за мене! Мене трябва да ме разпънат, на кръст да ме разпънат, а не да ме съжаляват! Но разпни го, съднико, разпни го и като го разпиеш, съжали го! И тогава аз сам ще дойда при тебе за разпятие, защото не веселие жадувам, а скръб и сълзи!… Мислиш ли ти, кръчмарю, че твоята бутилка ми се услади? Скръб, скръб търсех в нея, скръб и сълзи, и вкусих от тях, и ги намерих; а ще ни съжали онзи, който всички нас е съжалил и всекиго, и всичко е разбрал, той единствен, и той ще е съдникът. Ще дойде в уречения час и ще попита: „А где е дъщерята, която за мащехата си зла и охтичава, за децата чужди и невръстни пожертва себе си? Где е дъщерята, дето земния свой баща, долния пияница, съжали, без да се ужаси от скотството му?“ И ще каже: „Дойди! Аз вече ти простих веднъж… Простих ти веднъж… Прощават ти се и сега многото грехове, защото много си обикнала…“ И ще прости на моята Соня ще й прости, аз зная, че ще й прости… Почувствах това в сърцето си одеве, когато бях при нея!… И всички ни ще отсъди, и всички ни ще прости, и добрите, и злите, и премъдрите, и смирените… И когато вече свърши с всички, ще рече и нам: „Излезте — ще каже, — и вие! Излезте, пиянички, излезте, слабички, излезте срамотници!“ И ще излезем всички, без притеснение, и ще застанем пред него. И ще каже: „Свине сте! Със скотски образ и подобие; но приидите и вие!“ И ще рекат премъдрите, ще рекат разумните: „Господи, поради що сих приемлеши?“ И ще каже: „Затова ги приемам, премъдри, затова ги приемам, разумни, защото нито един от тях не се е смятал достоен за това…“ И ще простре към нас ръцете си, и ние ще паднем ничком… и ще заплачем… и всичко ще разберем! Тогава всичко ще разберем!… И всички ще разберат… и Катерина Ивановна… и тя ще разбере… Господи, да приидет царствие твое!

И той се свлече на пейката, изтощен и обезсилен, без да поглежда никого, сякаш забравил всичко наоколо и дълбоко замислен. Думите му направиха известно впечатление; за миг настъпи мълчание, но скоро избухна предишният смях и псувни:

— Браво!

— Дърдорко!

— Чиновник! И т.н., и т.н.

— Да си вървим, господине — каза изведнъж Мармеладов, като вдигна глава и се обърна към Расколников, — придружете ме… дом Козел, в двора. Време е… при Катерина Ивановна.

Расколников отдавна вече искаше да си върви; а и без това смяташе да му помогне. Мармеладов се оказа много по-слаб в краката, отколкото в приказките и здраво се опря на младия човек. Пътят беше двеста-триста крачки. Колкото повече се приближаваха към дома му, толкова повече растяха страхът и смущението на пияния.

— Не от Катерина Ивановна се страхувам сега — мърмореше той развълнувано, — и не, че ще ми скубе косите. Какво са косите!… Косите са нищо! Истина ви казвам! Дори по-добре, ако започне да ме скубе, но не се страхувам от това… от очите й се страхувам… да… от очите… И от червените петна по бузите и също се страхувам… и още — от дишането й се страхувам… Виждал ли си как дишат болните от тази болест… когато са развълнувани? И от плача на децата също се страхувам… Защото, ако Соня не ги е нахранила — то… и аз не знам какво!… Не знам! А от бой не се страхувам… да знаещ, господине, че мене от този бой не само че не ме боли, но дори ми е наслада… Защото просто сам не мога без него. Така ми е по-добре. Нека ме набие, да й олекне на душата… така е по-добре… А ето я и къщата. Къщата на Козел. Железаря, немеца, богатия… води ме!

Влязоха през двора и се заизкачваха към четвъртия етаж. С всеки етаж стълбището ставаше все по-тъмно. Беше близо единадесет часа и макар че по това време на годината в Петербург няма истинска нощ, горе стълбището беше много тъмно.

Малката потъмняла врата в края на стълбището, най-горе, беше отворена. Догаряща свещ осветяваше крайно бедната стая, десетина крачки дълга; от коридора тя се виждаше цялата. Всичко беше разхвърляно и в безпорядък, особено разни детски дрипи. Задният ъгъл беше преграден с окъсан чаршаф. Зад него сигурно беше леглото. В стаята имаше само два стола и много окъсана мушамена кушетка, пред която беше сложена стара чамова кухненска маса, небоядисана и без покривка. В единия й край в железен свещник догаряше лоена свещ. Разбира се, че Мармеладов живее в цяла стая, не част от стая, но тя беше междинна. Вратата към следващите помещения или килийки, от които се състоеше квартирата на Амалия Липевехзел, беше открехната. Оттатък беше шумно и се чуваха викове, висок смях, Изглежда се играеха карти или се пиеше чай. От време на време долитаха съвсем безцеремонни приказки.

Расколников веднага позна Катерина Ивановна. Това беше ужасно отслабнала жена, тънка, доста висока и стройна, с все още прекрасни тъмноруси коси и наистина с пламнали на петна бузи. Тя крачеше напред-назад из малката стая, стиснала ръце на гърдите си, с напукани устни и дишаше неравномерно, пресекливо. Очите й блестяха като трескави, но погледът й беше рязък и неподвижен и това развълнувано лице на туберкулозна при гаснещата светлина на догарящата свещ, която трепкаше по лицето й, създаваше болезнено впечатление. На Расколников тя се стори към тридесетгодишна и наистина не беше за Мармеладов… Тя не чу и не забеляза влезлите; тя сякаш беше в някакъв унес, не чуваше и не виждаше. В стаята беше задушно, но тя не бе отворила прозореца; от стълбището влизаше смрад, но вратата към него не беше затворена; от вътрешните стаи през открехнатата врата нахлуваха вълни тютюнев дим, тя кашляше, но не затваряше вратата. Най-малкото момиченце, към шестгодишно, спеше на пода, седнало, свито и опряло глава в кушетката. В ъгъла момченцето, една година по-голямо, цялото трепереше и плачеше. Навярно току-що беше набито. Голямото момиченце, около деветгодишно, високо и слабо като клечка, само по стара и съдрана ризка и с наметната върху голите рамена стара сукнена пелеринка, шита сигурно преди две години, защото сега едва му стигаше до коленете, стоеше в ъгъла до братчето си, обхванало шията му с дългата си, изсъхнала като кибритена клечка ръка. То навярно го утешаваше, шепнеше му нещо, мъчеше се да го успокои, за да не заплаче отново, и в същото време със страх поглеждаше към майка си с огромните си тъмни очи, които изглеждаха още по-големи на изпитото му и изплашено личице. Мармеладов, без да влиза в стаята, коленичи пред вратата и бутна Расколников да влезе. Като видя непознатия, жената разсеяно се спря пред него и се опомни за миг, сякаш за да помисли: защо ли е влязъл? Но навярно веднага реши, че отива в някоя друга стая, защото тяхната беше междинна. Като помисли така, без да му обръща повече внимание, тръгна към вътрешната врата, за да я затвори, и изведнъж изкрещя, виждайки на прага мъжа си на колене:

— А — развика се тя като луда, — върна ли се! Каторжник! Изверг!… А парите къде са? Какво имаш в джоба, покажи! И дрехите други! Къде са твоите дрехи? Къде са парите? Казвай… И тя се спусна да го претърси. Мармеладов веднага послушно и покорно разпери ръце встрани, за да улесни обиска на джобовете. Нямаше нито копейка.

— Къде са парите? — крещеше тя. — О, Господи, нима всичко е пропил! Цели двадесет рубли имаше в сандъка!… — И изведнъж, побесняла, тя го хвана за косите и го повлече в стаята. Мармеладов облекчаваше усилията й, като смирено пълзеше на колене след нея.

— И това за мене е наслада! И това не ми причинява болка, а на-сла-да, у-ва-жа-е-ми гос-по-ди-не! — викаше той, разтърсван за косите, а веднъж дори главата му се блъсна в пода. Спящото на пода дете се събуди и заплака. Момченцето в ъгъла не издържа, разтрепера се, закрещя и се хвърли към сестра си в страшна уплаха, почти в припадък. По-голямото момиченце, полусънено, трепереше като лист.

— Пропил! Всичко, всичко пропил! — викаше в отчаяние нещастната жена. — И дрехите други! Гладни са, гладни! (И, кършейки ръце, тя сочеше децата.) О, триж проклет живот! А вие, вие не се ли срамувате — изведнъж се нахвърли тя на Расколников, — от кръчмата да идвате! Ти пи ли с него? Ти също си пил с него! Вън!

Младият мъж побърза да си отиде, без да каже нито дума. На всичкото отгоре вътрешната врата се отвори широко и се подадоха неколцина любопитни. Надничаха нагли, ухилени лица с цигари и лули, с домашни шапчици. Мяркаха се някакви по халати и съвсем разгърдени, с неприлично летни дрехи, някои с карти в ръце. Особено весело се смяха те, когато Мармеладов, влачен за косите, викаше, че това му доставя наслада. Взеха дори да влизат в стаята; най-накрая се чу зловещ писък: лично Амалия Липевехзел си отваряше път, за да внесе ред, както тя си знаеше, и за стотен път да заплаши нещастната жена с грубото нареждане още утре да опразни квартирата. На излизане Расколников успя да си бръкне в джоба, да извади няколко медни монети, които му бяха върнали в кръчмата от едната рубла, и незабелязано да ги остави на прозореца. После, вече на стълбите, съжали и понечи да се върне.

„Що за глупост само направих — помисли си той, — те си имат Соня, а аз самият се нуждая.“ Но като разсъди, че вече е невъзможно да си ги вземе, махна с ръка и си тръгна към квартирата. „Нали пък на Соня й трябва помада — продължи той, крачейки по улицата, и язвително се усмихна, — пари струва тази чистота… Хм! Че Сонечка може самата тя днес да банкрутира, защото това е риск, лов на ценен дивеч… златотърсачество… и тогава без моите пари, значи, утре щяха да стоят гладни… Гледай ти, Соня! Какъв кладенец са успели да си изкопаят! И го използват! Да, използват го! И са свикнали. Поплакали са — и са свикнали. На всичко свиква подлецът човек.“ Той се замисли.

— Ами ако греша — изведнъж възкликна неволно, — ако наистина не е подлец човекът изобщо целият, тоест целият род човешки, тогава, значи, всичко друго са предразсъдъци, само празен страх и няма никакви прегради, а точно така трябва да бъде!…