Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Преступление и наказание, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 222 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2006)
Допълнителна корекция
kipe (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Роман в шест части, в които всяко престъпление е човешко, а наказанието следва невидимите проявления на божествената воля, която спасява човешкото у човека. Всичко ли е позволено на човека, мъртъв ли е неговият вътрешен бог? Отговора на този въпрос ще намерите в един от великите романи на Достоевски — „Престъпление и наказание“.

 

Издание:

Издателство „Захарий Стоянов“, 2005, ISBN 954-739-673-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от kipe и NomaD

Статия

По-долу е показана статията за Престъпление и наказание от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Престъпление и наказание
Преступление и наказание
АвторФьодор Достоевски
Създаване1865 г.
Руска империя
Първо издание1866 г.
Оригинален езикруски
Жанрроман

Издателство в България1889-90 – сп. „Искра“ (Шумен)
1900 – „Труд“ (В.Търново)
ПреводачВасил Юрданов (1889-90)
М.Москов (1900)
ISBNISBN 9799547396738
НачалоВ начале июля, в чрезвычайно жаркое время, под вечер, один молодой человек вышел из своей каморки, которую нанимал от жильцов в С-м переулке, на улицу и медленно, как бы в нерешимости, отправился к К-ну мосту.
КрайЭто могло бы составить тему нового рассказа, — но теперешний рассказ наш окончен.
Престъпление и наказание в Общомедия

„Престъпление и наказание“ (на руски: Преступление и наказание) е философски роман, написан от руския писател Фьодор Михайлович Достоевски в периода 1865-1866 г. и публикуван за пръв път в поредица броеве на списание „Руский вестник“ през 1866 г. Следващата година излиза самостоятелно издание, чиято структура не е много изменена в сравнение с вестникарската версия, освен няколко съкращения и стилистични поправки, направени от автора.

Замисълът за „Престъпление и наказание“ съзрява у Достоевски в течение на много време, но централната тема, свързана с идеята за основния персонаж за „обикновените“ и „необикновените“ хора, започва да се формира едва през 1863 г. в Италия. След като започва да работи върху произведението, авторът съчетава черновата на незавършения роман „Пияници“, в който е очертана сюжетната линия, разказваща за семейство Мармеладови, и записки на роман-изповед, заплануван като откровение на един каторжник. В процеса на работа за основна сюжетна линия се избира престъплението на студента Родион Расколников, който убива стара лихварка, за да я обере, но не взима никакви пари. Криминалната нишка дава на Достоевски повод за размисъл относно социалните обстоятелства, подтикващи човек да извърши престъпление, а също и възможност да покаже какви сложни „химически“ процеси се случват в душите на хората. Действието на романа се развива в Санкт Петербург, което превръща образа на големия град от втората половина на XIX век във важна част от произведението. Творбата също така извежда на преден план някои популярни по това време теми и въпроси, свързани с религията, социалните идеи и хуманизма.

Смята се, че „Престъпление и наказание“ е първият (или „битие“) от цикъла велики романи на Достоевски (означавани като Петокнижие), който завършва с Братя Карамазови (или Второзаконие), написан малко преди смъртта му.

Сюжет

Николай Каразин, Илюстрация към „Престъпление и наказание“, 1893 г.

В романа се разглеждат душевните терзания на Родион Романович Расколников, разорен петербургски студент, който убива предумишлено безскрупулна лихварка за парите ѝ, но не взима нищо за себе си. Нейната по-млада сестра става случаен свидетел на убийството – поради това Родион Романович убива и нея, без да е желал смъртта ѝ по-рано.

Преди написването

Достоевски започва писането на „Престъпление и наказание“ през лятото на 1865. Самият той е в тежко материално положение, дължащо се на страстта му към хазарта, както и на желанието му да помогне на семейството на брат си Михаил, починал през 1864 г. Достоевски е дължал голяма сума пари на различни кредитори. Подписва договор за написване на роман с редактора Катков, в което обяснява идеята си да напише роман за млад мъж, убил хладнокръвно лихвар, и който по-късно се опитва да избяга, оправдавайки постъпката си, но в крайна сметка споделя за престъплението.

Структура

Романът е разделен на шест части, с епилог. В първите три части е представен Расколников – разумен, вярващ в правотата на постъпката си. Части от 4 до 6 представят „нерационалния“ и смирен Расколников. Първоначалните принципи на Расколников постепенно „умират“ в първата част, а във втората се „раждат“ новите. Кулминационната точка е по средата на фабулата.[1]

Значение на имената

Имената на главните герои са често игра на думи. Въпреки смисловата им натовареност, най-често те не са преведени на други езици.

Име (на руски) Съдържа думата Значение на български
Родион Романович Раскольников раскол разкол
Пётр Петрович Лужин лужа локва
Дмитрий Прокофьич Разумихин разумиха многознайко
Александр Григорьевич Заметов заметить забелязвам, осъзнавам
Семён Захарович Мармеладов мармелад мармалад/сладко
Аркадий Иванович Свидригайлов Свидригайло Литовски княз

Основни моменти

Романът описва убийството на алчна стара лихварка и по-младата ѝ сестра от разорен петербургски студент, както и емоционалните и морални последствия за главния герой, Родион Расколников.

Малко след убийството Расколников се разболява и ляга на легло. Обладан е от манията, че всеки го подозира за убийството. За малко не полудява, заради спомена от престъплението. Но среща Софѝя (Соня) Семьоновна Мармеладова, проститутка, дъщеря на Семьон Захарович Мармеладов, която въпреки „занаята“ си, остава дълбоко религиозна. Според някои литературни критици, връзката им е алегория на Божията любов към съгрешилите хора, както и на изкупителната сила на любовта, но тя се проявява само след признанието на Расколников.

Освен съдбата на Расколников, в романа се разглеждат най-разнообразни теми, като благотворителността, семейството, атеизма, алкохолизма, и революционната дейност. Въпреки че Достоевски се отказва от социализма, в романа се критикува установяващият се в руското общество капитализъм.

Едуард Арнолд в ролята на пристава Порфирий Петрович и Питър Лори в ролята на Расколников във филмовата адаптация на „Престъпление и наказание“, режисирана от Йозеф фон Щернберг, 1935 г.

Расолников се самоосъзнава като „свръхчовек“, който може да въздава справедливост по начин, който обществото възприема като неприемлив – убиването на лихварката, с което той смята, че е извършил повече добро, отколкото зло. Преди убийството героят дели хората на въшки и богове, и смята, че на втория тип всичко е позволено в името на някоя велика идея и че ако е от втория тип хора, би могъл да убие и да остане неразкрит и ненаказан, защото бабичката е нищожество. Например, Расколников споменава често Наполеон, който, въпреки пролятата кръв, не е морално виновен, понеже е „над“ обществените норми. Така и той смята, че може да премине тази обществена норма, убивайки лихварката, и използвайки парите ѝ за добро. За него, ако е трябвало Исак Нютон и Йохан Кеплер да убиват, дори и стотици хора, в името на просвещението, то тази жертва си е заслужавала.

След убийството Расколников скрива парите на лихварката под един камък и не ги търси повече. За убийството признава най-напред на Соня Мармеладова, изразявайки разрушаването на вътрешната си цялост със следните думи: „Нима аз старицата убих? Себе си убих, а не старицата! Ей така на, отведнъж си сложих край, завинаги!… А тази старица дяволът я уби, не аз…“ (Престъпление и наказание. София, 1974. Изд. НК, стр. 437.)

Истинското наказание за Расколников не е трудовият лагер, а душевните терзания. Това се проявява в постепенното осъзнаване, че нищо не оправдава постъпките му. В крайна сметка, вътрешната борба между нехуманната му философия и определено хуманната му личност позволява изкуплението на вината му.

Вярата в престъплението и наказанието

Първоначалната цел на Достоевски е да обори най-дълбоките аргументи срещу християнската вяра, в частност като се противопостави на модерния по онова време в Европа „рационален егоизъм“[2]. Олицетворение на тази философия е образът на Пьотр Петрович Лужин, който иска да се ожени за сестрата на Расколников, с цел тя да му стане прислужница.

Образът на Соня има забележително сходство с този на блудницата от Евангелието на Йоан, гл. 8 [3]. Чрез Соня е представена идеята за саможертвата: героинята жертва всичко, включително и собствената си добродетел, за да спаси семейството си от глад. Образът на Соня не се вписва във философията на рационалния егоизъм на Лужин. Изглежда авторът е използвал образа на Лужин като въплъщение на тази философия, образа на Соня – на нейната противоположност, и образа на Расколников, който е разделен между двете. Чрез страданието на Расколников, който при убийството на лихварката се води от рационалния егоизъм, но с изкупителната сила на страданието, чрез Христовата вяра, постига истинска духовна свобода[2].

Литература

Източници

  1. „On the Structure of Crime and Punishment“, in: PMLA, March 1959, vol. LXXIV, No. 1, p. 132-133.
  2. а б The Religion in Crime&Punishment, архив на оригинала от 23 януари 2005, https://web.archive.org/web/20050123023600/http://jollyroger.com/zz/yfired/Dostoevskyhall/cas/2.html, посетен на 21 септември 2007 
  3. Евангелие от Йоан.
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Crime and Punishment в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Външни препратки

Част втора

I

Така лежа много дълго. От време на време сякаш се събуждаше и тогава забелязваше, че отдавна вече е нощ, но и през ум не му минаваше да стане. Най-после забеляза, че вече е светло като денем. Лежеше по гръб на кушетката, още вцепенен от унеса. От улицата долитаха до него страшни отчаяни вопли, които впрочем чуваше всяка нощ след два часа под прозореца си. Те именно го събудиха и сега. „А, ето и пияните излизат вече от кръчмите! — помисли си той. — Минава два. — И изведнъж скочи, сякаш някой го дръпна от кушетката. — Как! Минава два!“ Седна на кушетката — и изведнъж си спомни всичко! Внезапно, в един миг всичко си спомни!

В първия момент помисли, че ще полудее. Стана му страшно студено, но трепереше и от треската, която беше започнала отдавна, докато спеше. Обаче сега изведнъж така го втресе, че едва не му изскочиха зъбите и цялото му тяло затрепери. Отвори вратата и се заослушва: всичко спеше в къщата. С почуда оглеждаше себе си и всичко наоколо в стаята и не разбираше; как е могъл вчера, когато влезе, да не сложи куката на вратата и да се хвърли върху кушетката не само без да се съблече, но дори и с шапката: тя се беше търколила и лежеше на пода до него, откъм възглавницата. „Ако беше влязъл някой, какво щеше да си помисли? Че съм пиян, но…“ Спусна се към прозореца. Беше достатъчно светло и той бързо се заоглежда целия, от главата до петите, всяка дреха поотделно: няма ли следи? Но не, така не можеше: разтреперан от треската, той започна да сваля всичко от себе си и пак да го оглежда най-подробно. Преобърна всичко до последното конче и парцалче, но не си доверяваше и повтори огледа още три пъти. Но нямаше май нищо, никакви следи; само на панталона долу, където беше оръфан, на това оръфаното имаше следи от засъхнала кръв. Той сграбчи голямото джобно ножче и изряза оръфаното. Повече като че ли нямаше. Изведнъж си спомни, че кесийката и нещата, които бе измъкнал от сандъка на старата, всичките са още по джобовете му! Не беше и помислил досега да ги извади и скрие! Не се сети за тях дори сега, когато оглеждаше дрехите! Как може! Моментално взе да ги вади и да ги хвърля на масата. След като измъкна всичко и дори си преобърна джобовете, за да се увери, че нищо не е останало, той пренесе цялата тази купчина в ъгъла. Там, точно в ъгъла, долу, на едно място отлепените тапети бяха скъсани: той започна веднага да пъха всичко в дупката под хартията. „Събраха се! Да ми се маха всичко от очите, и кесийката също!“ — радостно си мислеше той, изправяйки се и тъпо гледайки към ъгъла, към дупката, която беше станала още по-голяма. Изведнъж цял изтръпна от ужас. „Боже мой — шепнеше той в отчаяние, — какво ми става? Та това скрито ли е, така ли се крие!“

Расколников всъщност никак не беше помислил за вещи, предполагаше, че ще има само пари и затова не беше приготвил предварително място. „Но сега на какво се радвам, на какво? — мислеше си той. — Нима така се крие? Наистина разумът ме напуска!“ Седна изнемощял на кушетката и веднага отново го затресе непоносимо. Машинално дръпна от стола до себе си някогашното си студентско зимно палто, дебело, но вече много дрипаво, зави се с него и изведнъж пак потъна в сън и бълнуване. Унесе се.

След не повече от пет минути отново скочи и веднага в изстъпление пак се спусна към дрехите си. „Как можах да заспя, когато още нищо не съм направил! Ами, разбира се, разбира се: гайката под мишницата още не съм махнал! Забравил съм, такова нещо съм забравил! Такава улика!“ Дръпна гайката и бързо взе да я къса на парченца, които напъха между бельото под възглавницата. „Парчетата накъсан плат в никакъв случай няма да събудят подозрение; да, да, сигурно!“ — повтаряше той, застанал насред стаята, и с напрегнато до болка внимание започна пак да се взира наоколо, по пода, навсякъде, да не би да е забравил още нещо. Увереността, че всичко, дори паметта, дори способността да съобрази най-простото нещо го напускат, започна нетърпимо да го мъчи. „Какво, нима вече започва, нима започва вече възмездието? Да, да, знаех си!“ И наистина обрезките от панталона бяха пръснати по пода насред стаята така, че още първият влязъл да ги види) „Но какво става с мене!“ — извика той пак объркан.

Тогава му мина през ума странна мисъл: че може би дрехите му са целите в кръв, че може би по тях има много петна, само че той не ги вижда, не ги забелязва, защото способността му да мисли е отслабнала, разкъсана… умът му е помрачен… Изведнъж си спомни, че и по кесийката имаше кръв. „А! Значи, и в джоба трябва да има кръв, защото аз тогава пъхнах кесийката още мокра!“ Веднага обърна джоба и наистина — на хастара имаше следи, петна! „Значи, разумът още не ме е напуснал изцяло, значи, мога да съобразявам и да помня, щом сам си спомних и се сетих! — помисли си, тържествувайки, и свободно и щастливо си пое дълбоко дъх. — Просто слабосилие от треската, минутно бълнуване.“ И той, отпра целия хастар на левия джоб на панталона. В тази минута слънчев лъч освети лявата му обувка: на чорапа, който се подаваше от обувката, сякаш личаха следи. Той събу обувката: „Наистина следи. Целият чорап отпред в кръв.“ Сигурно е стъпил тогава по невнимание в онази локва… „Но какво да правя сега с това? Къде да дяна този чорап, обрезките, джоба?“ Събра всичко в ръка и застана насред стаята. „В печката? Но те най-напред в печката ще започнат да ровят. Да ги изгоря? Но с какво? Кибрит дори нямам. Не, по-добре да отида някъде и да изхвърля всичко. Да, по-добре да ги изхвърля! — повтаряше той, сядайки пак на кушетката. — И то още сега, веднага, незабавно…“ Но вместо това главата му пак се отпусна върху възглавницата; отново го вледениха непоносими тръпки; и той отново придърпа отгоре си шинела. И дълго, няколко часа, в съзнанието му все още проблясваше от време на време, че „би трябвало още сега, на минутата, да отида някъде и да изхвърля всичко, да ми се махне от очите, по-скоро, по-скоро!“ На няколко пъти понечи да стане от кушетката, но вече не беше в състояние. Окончателно го събуди силно чукане по вратата.

— Отвори де, жив ли си или не? Все спи! — викаше Настася и тропаше с юмрук по вратата. — По цял ден спи като псе! Па псе си е! Я отваряй. Десет минава.

— Може пък да го няма! — чу се мъжки глас. „А, това е гласът на портиера!… Какво иска?“ Той скочи и седна на кушетката. Сърцето му биеше така, че чак го заболя.

— А кой ще сложи куката? — възрази Настася. — Я го виж ти, взел да се заключва! Тебе ли ще те откраднат? Я отваряй, главо, събуди се!

„Какво искат? Защо е дошъл портиерът? Всичко са научили. Да се съпротивлявам или да отворя? Да става, каквото ще!…“

Той се надигна, протегна се и махна куката.

Стаята му имаше такива размери, че можеше да свали куката и без да става от леглото.

Точно така: портиерът и Настася.

Настася го огледа някак особено. Той погледна предизвикателно и отчаяно към портиера. Онзи мълчаливо му подаде сиво, сгънато на две листче, запечатано с червен восък.

— Призовка от участъка — каза, като му даваше листчето.

— От какъв участък?…

— В полицията, значи, те викат, в участъка. Какъв друг участък…

— В полицията!… Защо?…

— Че аз отде да знам. Викат те — ще идеш. — Той го погледна внимателно, поогледа се наоколо и се обърна да си върви.

— Ти май съвсем се разболя? — обади се Настася, без да сваля очи от него. И портиерът обърна за миг глава. — От вчера го тресе — добави тя.

Той не отговори и държеше листчето в ръце, без да го разпечатва.

— Недей става тогава — продължаваше Настася поомекнала, виждайки, че спуска крака от кушетката. — Като си болен, не ходи: няма да умрат без тебе. Какво е това в ръцете ти?

Той погледна: в дясната си ръка държеше обрезките, чорапа и парчетата от откъснатия джоб. Така беше спал с тях. Едва по-късно, размишлявайки за това, си спомни, че полубуден, в треската много здраво стискаше всичко това в ръка и така заспиваше отново.

— Я го виж какви парцали е насъбрал и спи с тях, като че са някакво съкровище… — И Настася се разсмя със своя болезненонервен смях. Той веднага пъхна всичко под шинела и впи втренчен поглед в нея. Макар че в тази минута почти не беше в състояние трезво да разсъждава, чувстваше, че няма да се държат така с човек, ако дойдат да го арестуват. „Но… полицията?“

— Да беше пийнал чай? Искаш ли, а? Ще ти донеса; има още…

— Не… аз ще отида, сега ще отида — ломотеше той, като са изправяше на крака.

— Абе ти май и по стълбите не можеш слезе.

— Ще отида…

— Както щеш…

Тя излезе след портиера. Той веднага се втурна към светлината да огледа чорапа и обрезките: „Петна има, но не се забелязват твърде; всичко се е изцапало, размазало и вече е избеляло. Ако не знае човек, няма да забележи. Значи, Настася, слава Богу, отдалече не е могла нищо да забележи!“ Тогава с трепет разпечата призовката и я зачете; чете дълго и най-после разбра. Беше обикновена призовка от кварталния участък да се яви днес в девет и половина в канцеларията на кварталния.

„И това не беше ставало! Поначало нямам никаква работа с полицията! И защо тъкмо днес? — мислеше той в мъчително недоумение. — Господи, само по-скоро да се свърши!“ Понечи да коленичи за молитва, но дори сам се разсмя — не на молитвата, а на себе си. Бързо започна да се облича. „Все ми е едно, каквото ще да става! Да обуя чорапа! — дойде му наум изведнъж. — Ще се напраши още повече и следите ще изчезнат.“ Но щом го обу, веднага го смъкна с погнуса и ужас. Смъкна го, но като се сети, че няма друг, взе го и пак го обу — и пак се разсмя. „Всичко това е условно, всичко е относително, всичко е само форма — мярна се, пробягна за миг през мисълта му, докато цял трепереше, — ето на, че го обух! В края на краищата пак го обух!“ Впрочем смехът веднага се смени с отчаяние. „Не — каза си, — не съм в състояние…“ Краката му трепереха. „От страх“ — промърмори си той. От температурата му се виеше свят и го болеше главата. „Това е хитрост! Искат да ме примамят с хитрост и изведнъж да ме оплетат — продължаваше да си мисли, излизайки на стълбището. — Лошото е, че почти бълнувам… може да изтърва някоя глупост…“

По стълбите си спомни, че оставя всички вещи така в дупката на тапета, „а те могат нарочно в мое отсъствие да направят обиск“ — спомни си и се спря. Но такова отчаяние и такъв, ако може да се каже, цинизъм пред гибелта го овладяха изведнъж, че махна с ръка и продължи.

„Само по-скоро!…“

Вън пак беше непоносима горещина; нито капка дъжд през всичките тези дни. Пак прах, тухли и вар, пак смрад от дюкянчетата и кръчмите, пак пияни на всяка крачка, чухонци-разносвачи и полузаспали файтонджии. От яркия слънчев блясък го заболяха очите и още повече му се зави свят — обичайното усещане на болен от треска, излязъл изведнъж навън в ярък слънчев ден.

Като стигна на ъгъла на вчерашната улица, той с мъчителна тревога погледна към онази къща… и веднага отвърна очи.

„Ако ме питат, може и да кажа“ — помисли си, приближавайки към участъка.

Участъкът беше на около четвърт километър. Той току-що се беше пренесъл на ново място, в нова сграда, на четвъртия етаж. На предишното му място беше се отбивал веднъж, но много отдавна. Като влезе във входа, видя вдясно стълби, по които слизаше някакъв с тефтер в ръката. „Портиерът, значи; значи тук е участъкът“ — и той наслуки се заизкачва нагоре. Не искаше никого за нищо да пита.

„Ще вляза, ще коленича и всичко ще разкажа…“ — помисли си, като стигна до четвъртия етаж.

Стълбището беше съвсем тясно, стръмно и цялото в помия. Вратите на кухните на всички квартири и на четирите етажа излизаха към това стълбище и стояха отворени почти през целия ден. Затова беше толкова задушно. Нагоре и надолу се качваха и слизаха портиери с тефтери под мишница; куриери и различен народ от двата пола — посетители. Вратата на самия участък беше също отворена. Той влезе и спря в чакалнята. Някакви селяни стояха и чакаха. И тук беше задушно, а освен това човек можеше да повърне от миризмата на прясната, още незасъхнала по стените боя, разтворена с вмирисан безир. Като почака малко, реши да влезе в следващата стая. Стаите бяха все малки и ниски. Страшно нетърпение го влечеше все по-нататък и по-нататък. Никой не го забелязваше. Във втората стая седяха и пишеха някакви писари, облечени може би само малко по-добре от него, все някакви странни на вид хора. Той се обърна към един от тях.

— Какво искаш?

Той показа призовката от участъка.

— Студент ли сте? — запита го онзи, като погледна призовката.

— Да, бивш студент.

Писарят го огледа — впрочем без никакво любопитство. Това беше някакъв особено рошав човек, с лишен от мисъл поглед.

„От този нищо няма да науча, защото всичко му е безразлично“ — помисли си Расколников.

— Вървете оттатък, при деловодителя — каза писарят и посочи с пръст последната стая.

Той влезе в тази стая (четвъртата поред), тясна и претъпкана с хора — малко по-чисто облечени, отколкото в другите стаи. Между посетителите имаше две дами. Едната — в траур, бедно облечена, седеше пред писалището на деловодителя и пишеше нещо, което той й диктуваше. Другата дама, много пълна и моравочервена, цялата на петна, снажна жена и някак прекалено пищно облечена, с брошка на гърдите колкото чинийка, стоеше по-настрани и чакаше нещо. Расколников пъхна на деловодителя призовката си. Онзи я погледна, каза: „Почакайте“ и продължи да се занимава с дамата в траур.

Той си пое дъх по-свободно. „Сигурно не е за това!“ Малко по малко започна да се успокоява, той с всички сили си налагаше да се успокои, да се овладее.

„Някоя глупост, някоя най-дребна непредпазливост — и мога да се издам! Хм… Жалко, че тук не достига въздух — добави той, — задушно… Още повече ми се вие свят… И мислите ми се оплитат…“

Той чувстваше в себе си страшен безпорядък. Страхуваше се, че няма да се овладее. Мъчеше се да се занимае с нещо, да мисли за нещо съвсем странично, но това никак не му се удаваше. Деловодителят впрочем много го интересуваше; все гледаше да разбере, да отгатне нещо по лицето му. Това беше много млад човек, около двадесет и две годишен, с мургаво и подвижно лице, което изглеждаше по-състарено, облечен по модата и контешки, със сресана на път, прилизана и напомадена коса, с много пръстени и халки на белите, чистени с четка пръсти и със златен ланец на жилетката. Той дори размени две-три думи на френски с някакъв чужденец, който също беше там, и то твърде прилично.

— Луиза Ивановна, защо не седнете — каза той мимоходом на натруфената моравочервена дама, която продължаваше да стои, сякаш не смееше сама да седне, макар че до нея имаше стол.

— Ich danke[1] — каза тя и бавно, с копринено шумолене се отпусна на стола. Светлосинята й рокля с бяла дантела се наду като балон около стола и зае почти половината стая.

Замириса на парфюм. Но дамата явно се смущаваше от това, че заема половината стая и че така силно лъха на парфюм, макар че се усмихваше страхливо и същевременно нахално, но явно неспокойно.

Дамата в траур най-сетне свърши и се приготви да става. Изведнъж доста шумно и много наперено, като въртеше някак особено рамене на всяка крачка, влезе някакъв офицер, хвърли фуражката с кокарда на писалището и седна на креслото. Пищната дама просто скочи от мястото си, като го видя, и с особен възторг му направи реверанс; но офицерът не й обърна никакво внимание, а в негово присъствие тя вече не посмя да седне. Това беше поручикът, помощник на кварталния полицейски, с щръкнали хоризонтално червеникави мустаци и с извънредно дребни черти на лицето, които впрочем не говореха за нищо особено освен за известно нахалство.

Той косо и някак възмутено погледна Расколников: наистина дрехите му бяха прекалено дрипав, но въпреки цялата му изпадналост все пак осанката му не съответстваше на облеклото; Расколников от непредпазливост го изгледа дръзко и прекалено дълго, така че онзи чак се обиди.

— Ти какво искаш? — кресна той, навярно учуден, че такъв дрипльо хич и не мисли да се смрази от неговия мълниеносен поглед.

— Викали сте ме… ето призовката… — успя да отговори някак Расколников.

— Това е по онзи иск за парите, от студента — засуети се деловодителят, като вдигна глава от документите. — Ето. — И той подаде на Расколников тефтера, като му посочи мястото.

— Прочетете!

„Пари? Какви пари! — мислеше Расколников. — Но… значи, сигурно не е за онова!“ И той потрепери от радост. Стана му изведнъж ужасно, неизразимо леко. Камък се стовари от плещите му.

— А в колко часа пише да се явите, уважаеми господине? — кресна поручикът, обиден кой знае защо, все повече и повече.

— Писано ви е в девет, а сега вече минава единадесет…

— Донесоха ми я едва преди четвърт час — високо и през рамо отвърна Расколников, който изведнъж и неочаквано за самия себе си също се разсърди, изпитвайки дори известно удоволствие, и не стига, че съм дошъл болен, в треска.

— Моля, не крещете!

— Аз не крещя, а говоря съвсем спокойно, вие ми крещите; а аз съм студент и няма да позволя да ми се крещи.

Помощникът така кипна, че в първата минута дори не можа да каже нищо и само пръски хвърчаха от устата му. Той скочи от мястото си.

— Благоволете да млъкнете! Намирате се в учреждение. Не си позволявайте гр-р-рубости, господине!

— И вие се намирате в учреждение — извика Расколников, — и освен дето крещите, пушите и цигара, тоест проявявате неуважение към всички тук. — След като изговори това, Расколников почувства неизразима наслада.

Деловодителят ги гледаше усмихнат. Темпераментният поручик явно беше озадачен.

— Това не е ваша работа! — изкрещя той най-после някак неестествено високо. — Я благоволете да дадете обяснението, което ви се изисква. Покажете му, Александър Григориевич. Оплакване има срещу вас! Не си плащате! Пък я го виж какво се перчи храбрецът!

Но Расколников вече не слушаше, а жадно сграбчи листа, за да намери час по-скоро разгадката. Прочете веднъж, втори път, но не разбра.

— Какво значи това? — попита той деловодителя.

— Дължите пари срещу полица; иск е заведен. Трябва или да ги платите с всички разноски, такси и прочие, или да дадете писмен отговор кога ще можете да платите и същевременно да се задължите да не напускате столицата до плащането и да не продавате и укривате имуществото си. А заемодавецът има право да продаде имуществото ви, а с вас да постъпи според закона.

— Но аз… не дължа никому!

— Това вече не е наша работа. При нас е постъпила за изпълнение просрочена и законно протестирана полица за сто и петнадесет рубли, която сте подписали на вдовицата на колежки асесор Зарницина преди девет месеца и която тя е прехвърлила срещу свой дълг на придворния съветник Чебаров, въз основа на това ви викаме да дадете отговор.

— Но тя ми е хазайка!

— Какво като ви е хазайка?

Деловодителят гледаше към него със снизходителна усмивка на съжаление, а същевременно и с някакво тържество, като към новак, който едва започва да свиква с куршумите, един вид: „Е, как се чувстваш сега?“ Но какво, какво го засягаше сега полицата, искът! Струваше ли си да се тревожи сега и за това, заслужаваше ли дори да му обръща внимание! Той стоеше, четеше, слушаше, отговаряше, дори сам питаше, но все машинално. Тържествуващият инстинкт за самосъхранение, спасението от надвисналата опасност — ето какво изпълваше в тази минута цялото му същество, без предвиждания, без анализ, без гадаене за бъдещето и разгадаване, без съмнения и без въпроси. Това беше минута на пълно, непосредствено, чисто животинско щастие. Но в същия този миг в участъка удари нещо като гръм и мълния. Поручикът, все още дълбоко потресен от неуважението, целият пламнал и явно от желание да си възвърне накърнения авторитет, блъвна огън и жупел върху нещастната „пищна дама“, която го гледаше още от влизането му с най-глупава усмивка.

— Ами ти, никаквице такава — изкрещя изведнъж с цяло гърло (траурната дама вече си беше отишла), — какво пак е ставало при тебе миналата нощ, а? Пак позор, пак скандал до Бога. Пак побоища и пиянство. За поправителния дом плачеш! Нали ти казвах, нали десет пъти те предупреждавах, че на единадесетия няма да ти простя… А ти пак, никаквице недна!

Расколников чак изтърва документа и гледаше изумен пищната дама, на която така безцеремонно се караха; но бързо проумя каква е работата и веднага цялата тази история започна дори много да му харесва. Той слушаше с удоволствие, и то с такова, че му се щеше да се смее, да се смее, да се смее с цяло гърло… Нервите му просто подскачаха.

— Иля Петрович! — започна внимателно деловодителят, но се спря да изчака, защото кипналият поручик не можеше да бъде удържан другояче освен ако го хванеш за ръцете, което той знаеше от собствен опит.

Що се отнася до пищната дама, тя отначало просто се разтрепери от гърма и мълниите; но чудно нещо: колкото по-многобройни и по-гръмки ставаха ругатните, толкова видът й ставаше по-любезен, толкова по-очарователна ставаше усмивката й, отправена към страшния поручик. Тя ситнеше на едно място и непрекъснато правеше реверанси в нетърпеливо очакване да й се даде най-после и на нея възможност да каже нещо и дочака.

— Никакъв шум и сбиване у мен не имал, господин капитен — забърбори тя изведнъж, сякаш грах се посипа, със силен немски акцент, но много живо на руски, — и никакъв никакъв шкандал, а той дошел пиян, и аз това всичко ще разкажи, господин капитен, а аз не виновна… у мене благороден дом, господин капитен, и благородни обноски, господин капитен, и аз сама винаги, винаги не искал никакъв шкандал. А той съвсем пиян дошел и после пак три бутилки поръчвал, а после дигнал един крак и почвал с крак свири пиано, и това много лошо в благороден дом, и той ганц[2] пиано счупил и съвсем, съвсем тука няма никаква манир, и аз казал. А той взел бутилка и започнал всички отзад да блъска с бутилка. И тогава аз започнал веднага да вика портиер, и Карл дошел, и той Карл ударил в око, и на Хенриет също ударил в око, а на мене пет пъти ударил по буза.

И това толкоз неделикатно в благороден дом, господин капитен, и аз викал. А той отворил прозорец към канал и започнал през прозорец като малък свиня да квичи; и това срамота. И как възможно през прозорец на улица като малък свиня да квичи! Пфу! И Карл отзад дръпнал него за фрак от прозорец и тогава, това истина, господин капитен, скъсал му зайн рок[3]. И тогава той викал ман мус[4] плаща него петнайсет рубли. И аз лично, господин капитен, платил него пет рубли за негов зайн рок. И това неблагодарен гост, господин капитен, и много шкандал правил! Аз, казвал, за вас голям сатира гедрюкт[5], защото аз във всички вестници мога за вас всичко писал.

— От писачите е, значи?

— Да, господин капитен, и какъв неблагодарен гост той, господин капитен, щом в благороден дом…

— Хайде, хайде, стига! Аз нали ти казвах, казвах ти, нали ти казвах…

— Иля Петрович! — пак многозначително произнесе деловодителят. Поручикът бързо го погледна; деловодителят леко кимна с глава.

— … Та ето, значи, многоуважаема Лавиза Ивановна, последната ми дума, това е вече за последен път — продължаваше поручикът. — Ако само още един път в твоя благороден дом пак стане скандал, тебе самата ще привлека към ответственост, както се казва на висок стил. Чу ли? Та литераторът, съчинителят, значи, получил пет рубли в „благородния дом“ за скъсания си фрак? Това са те, съчинителите! — И той хвърли презрителен поглед към Расколников. — Онзи ден в една кръчма пак стана история: наобядвал се, а не ще да плаща. „Аз — казва, — за това в сатира ще ви опиша.“ Друг един, на парахода миналата седмица нарече почтеното семейство на един статски съветник — жена му и дъщеря му — с най-долни думи. Наскоро един го изритаха от кафенето. Това са те, съчинителите, литераторите, студентите, проповедниците… Тю! А ти се пръждосвай! Че ще дойда лично да видя какво става у вас… Мисли му! Чу ли?

Луиза Ивановна още по-любезно се закланя на всички страни и с реверанси заднишком стигна до вратата; но при вратата се блъсна със задните си части в снажен офицер с открито свежо лице и чудесни гъсти, руси бакенбарди. Това беше самият Никодим Фомич, кварталният полицейски. Луиза Ивановна побърза да направи реверанс едва ли не до пода и със ситни, бързи крачки и подскоци изхвърча от участъка.

— Пак грохот, гръм и мълнии, смерч, ураган! — любезно и приятелски се обърна Никодим Фомич към Иля Петрович. — Пак са разтревожили сърцето ти, пак си кипнал! От стълбите още чух. — Няма как! — проговори с благородна небрежност Иля Петрович (и дори не каза „как“, ами някак си: „Ня-а-ма ка-ак!“) и мина с някакви книжа към другото писалище, помръдвайки театрално рамене: на всяка крачка, накъдето стъпи, натам и рамото. — Ето, вижте, моля ви се, господинът е съчинител, тоест студент бивш, тоест не си плаща, полици подписвал, квартирата не освобождава, непрекъснато постъпват оплаквания срещу него, а благоволява да предявява претенции, задето съм запалил цигара пред него! Самият той какви ли не п-п-подлости върши и я го вижте моля ви се: ето го сега в най-привлекателния му вид!

— Бедността не е порок, приятелю, нали така! Ясно — барутния си, не си могъл да понесеш обидата. Вие навярно сте му се обидили за нещо и също не сте се сдържали — продължи Никодим Фомич, обръщайки се любезно към Расколников, — но напразно: той е изклю-чи-тел-но бла-го-ро-ден човек, ви казвам, но барут, барут! Пламне, избухне, изгори — и толкоз! Всичко му е минало! И остава само златното му сърце! И в полка така го наричаха — „поручик барут“…

— И то какъв п-п-полк беше! — възкликна Иля Петрович твърде доволен, че така приятно го поласкаха, но все още намусен.

На Расколников изведнъж му се дощя да каже на всички нещо изключително приятно.

— Но, моля ви, капитане — започна той твърде свободно, обръщайки се изведнъж към Никодим Фомич, — вникнете и в моето положение… Аз съм готов дори да му поискам извинение, ако съм се провинил нещо. Аз съм беден и болен студент, смазан (той точно така каза: „смазан“) от бедност. Аз съм бивш студент, защото сега не мога да се издържам, но ще получа пари… Имам майка и сестра в С-ка губерния… Те ще ми пратят и аз… ще си платя. Хазайката ми е добра жена, но толкова се е озлобила, задето загубих уроците и вече четвърти месец не й плащам, че дори обяд не ми дава… А просто не разбирам каква е тази полица… Тя сега иска да й изплатя тази полица, обаче как, помислете сами!…

— Но това не е наша работа… — отбеляза пак деловодителят.

— Моля, моля, аз съм напълно съгласен с вас, но позволете и аз да обясня — подхвана пак Расколников, обръщайки се не към деловодителя, а все към Никодим Фомич, но стараейки се с всички сили да се обръща и към Иля Петрович, макар той упорито да си даваше вид, че се рови в книжата и му подчертава презрението си, — но позволете и аз от своя страна да обясня, че живея при нея вече близо три години, още откакто дойдох от провинцията и преди… преди… впрочем защо да не си призная на свой ред, още преди самото начало обещах да се оженя за дъщеря й, устно обещание, съвсем необвързващо… Тази девойка… впрочем тя дори ми харесваше, макар и да не бях влюбен, с една дума, младост, тоест искам да кажа, че тогава хазайката много ме кредитираше и аз водех отчасти такъв живот… бях много лекомислен…

— Никой не иска от вас да разправяте такива интимни неща, уважаеми господине, пък и време нямаме — грубо и тържествуващо понечи да го прекъсне Иля Петрович, но Расколников разпалено го спря, макар че изведнъж му стана извънредно трудно да говори.

— Но позволете, позволете ми отчасти всичко да разкажа… кое как беше и… на свой ред… макар че няма нужда, съгласен съм с вас… да ви разказвам — но преди година тази девойка умря от тиф, аз си останах квартирант, както преди, и хазайката, когато се премести в сегашната квартира, ми каза… и то приятелски ми каза… че напълно ми вярва и прочие… но да съм й подпишел все пак тази разписка за сто и петнадесет рубли, колкото тя смяташе, че й дължа. Позволете: тя каза именно, че веднага щом й дам този документ, пак ще ме кредитира, колкото поискам, и че тя от своя страна никога, никога — това бяха нейните собствени думи — няма да се възползва от този документ, докато сам не си платя… И ето сега, когато нямам уроци и нямам какво да ям, тя си ги иска… Какво да кажа сега?

— Всички тези трогателни подробности, уважаеми господине, не ни интересуват! — нагло го отряза Иля Петрович, — вие сте длъжен да дадете отговор и обещание, а че сте били влюбен и всички тези трагически моменти ни най-малко не ни влизат в работа.

— Ама ти… много жестоко… — проговори Никодим Фомич, като седна на писалището и също се зае да подписва. Стана му някак срамно.

— Хайде, пишете — каза деловодителят на Расколников.

— Какво да пиша? — запита той някак особено грубо.

— Ще ви диктувам.

На Расколников му се стори, че сега, след изповедта му, деловодителят се държи по-небрежно и по-презрително — но, чудно нещо — на него самия изведнъж му стана абсолютно безразлично мнението на когото и да било и тази промяна се извърши някак си в един миг, в една минута. Ако беше се опитал да размисли малко, той, разбира се, би се учудил на това как е могъл да разговаря така с тях само преди минута и дори да им натрапва чувствата си! И откъде се бяха взели тези чувства? Сега напротив, дори ако изведнъж стаята се изпълнеше не с полицаи, а с най-добри негови приятели, и тогава навярно не би намерил за тях нито една човешка дума, до такава степен опустя изведнъж сърцето му. Мрачно чувство на мъчителна, безкрайна самотност и отчуждение изведнъж се породи съвсем ясно в душата му. Не низостта на сърдечните му излияния пред Иля Петровия, не низостта и на тържеството на поручика над него му обърнаха изведнъж така сърцето. О, какво го засягаха сега собствената му подлост, всички тези амбиции, поручици, немкини, искове, участъци и пр., и пр.! Ако го бяха осъдили дори на изгаряне в тази минута, той пак не би се помръднал и дори надали би изслушал внимателно присъдата. В него ставаше нещо, което му беше съвсем непознато, ново, внезапно, небивало. Той не толкова разбираше, колкото ясно чувстваше, с цялата сила на чувството си, че не само с трогателни излияния, както одеве, но с каквото и да било друго не бива повече да се обръща към тези хора в кварталния участък и че дори ако това бяха все негови кръвни братя и сестри, а не полицейски поручици — то и тогава нямаше защо да се обръща към тях, каквото и да му се случи; до тази минута той никога още не бе изпитвал подобно странно и ужасно чувство. И най-мъчителното — това беше повече чувство, отколкото съзнание, отколкото ясна мисъл; непосредствено чувство, най-мъчително от всички чувства, които бе изпитвал досега през живота си.

Деловодителят започна да му диктува формата на обичайния в такива случаи отговор, тоест не мога да платя, обещавам еди-кога си, града няма да напусна, имуществото си нито ще продавам, нито ще подарявам и пр.

— Та вие едва пишете, писалката пада от ръката ви — забеляза деловодителят, като се вглеждаше с любопитство в Расколников. — Болен ли сте?

— Да… вие ми се свят… казвайте по-нататък!

— Това е; подпишете.

Деловодителят прибра документа и се зае с други посетители.

Расколников му върна писалката, но вместо да стане и да си отиде, сложи лакти на писалището и стисна главата си с ръце. Някой сякаш забиваше гвоздей в темето му. Изведнъж му мина през ума странна мисъл: да стане сега, да се приближи към Никодим Фомич и да му разкаже всичко за вчера, всичко до последната подробност, после да отиде заедно с него в квартирата си и да му покаже нещата в ъгъла, в дупката. Желанието му беше толкова силно, че той дори стана, за да го изпълни. „Не трябва ли да го обмисля поне една минута? — мина му през ума. — Не, по-добре, без да мисля, и край на всичко!“ Но изведнъж спря като вцепенен: Никодим Фомич говореше разпалено на Иля Петрович и до него достигнаха думите:

— Не може да бъде, и двамата ще ги пуснат. Първо, всичко противоречи; помислете: защо ще викат портиера, ако те са го извършили? За да се издадат сами ли? Или от хитрост? Не, би било прекалено хитро! И освен всичко и двамата портиери и една жена са видели студента Пестряков точно в минутата, когато е влизал: вървял с трима приятели и се разделил с тях точно пред вратата и разпитвал портиерите за квартирата още пред приятелите си. Как ще разпитва за квартирата, ако е тръгнал с такова намерение? А Кох, той, преди да се отбие при старата, е останал долу при златаря половин час и точно в осем без четвърт си тръгнал, за да се качи горе при нея. Помислете сега…

— Но, моля ви се, как се е получило между тях такова противоречие: твърдят, че са чукали и че вратата е била затворена, а след три минути, когато дошли с портиера, излязло, че вратата била отворена?

— Там е работата: убиецът сигурно е бил вътре и е сложил резето; и непременно са щели да го хванат там, ако Кох така глупаво не беше тръгнал и той за портиера. А онзи именно в този промеждутък е успял да слезе по стълбите и да се измъкне някак. Кох с две ръце се кръсти: „Ако аз — казва, — бях останал там, той щеше да се хвърли и да ме убие с брадвата.“ В черква молебен иска да отслужи, хе-хе!…

— А убиеца никой ли не го е видял?

— Къде ще го видят! Къщата е цял Ноев ковчег — отбеляза деловодителят, който даваше ухо от мястото си.

— Работата е ясна, работата е ясна! — повтори разпалено Никодим Фомич.

— Не, работата е много неясна — завърши Иля Петровия. Расколников си взе шапката и тръгна към вратата, но не стигна до нея…

Когато дойде на себе си, видя, че седи на стол, че отдясно го крепи някакъв човек, че отляво стои друг с жълта чаша, пълна с жълта вода, и че Никодим Фомич стои пред него и втренчено го гледа; той стана от стола.

— Какво ви е, болен ли сте? — доста рязко го запита Никодим Фомич.

— Той и като подписваше, едва държеше писалката — вмъкна деловодителят, като седна на мястото си и се залови пак с книжата.

— А отдавна ли сте болен? — извика Иля Петровия от мястото си, като също преглеждаше някакви книжа. Той, разбира се, също бе разглеждал болния, докато беше в безсъзнание, но се бе отстранил веднага щом се свести.

— От вчера… — промърмори Расколников в отговор.

— А вчера излизахте ли някъде?

— Излизах.

— Болен?

— Болен.

— В колко часа?

— Към осем вечерта.

— А къде ходихте, позволете да запитам?

— По улицата.

— Кратко и ясно.

Расколников отговаряше рязко, отсечено, бледен като платно и без да свежда черните си възпалени очи пред погледа на Иля Петрович.

— Той едва се държи на краката, а ти… — обади се Никодим Фомич.

— Ни-що! — каза някак особено Иля Петрович. Никодим Фомич понечи да добави още нещо, но като погледна деловодителя, който втренчено го гледаше, млъкна. Изведнъж всички млъкнаха. Беше странно.

— Е, добре — заключи Иля Петрович, — ние не ви задържахме.

Расколников излезе. Той можа да чуе и това, че след излизането му започна изведнъж оживен разговор, в който най-ясно се отделяше въпросителният глас на Никодим Фомич… На улицата съвсем се опомни.

„Обиск, обиск, сега ще ми направят обиск! — си повтаряше той, бързайки да се прибере. — Разбойници! Подозират ме!“ Предишният страх пак го обзе целия, от главата до петите.

Бележки

[1] Благодаря (нем.)

[2] Цял (нем.)

[3] Неговия фрак (нем.)

[4] Трябва (нем.)

[5] Напечатан, публикуван (нем.)