Фьодор Достоевски
Престъпление и наказание (11)

IV

Зосимов беше висок и тлъст човек с подпухнало и безцветно бледо, гладко избръснато лице, със сламеноруси прави коси, с очила и голям златен пръстен на подпухналия от тлъстини пръст. Беше към двадесет и седем годишен. Носеше широко модерно леко пардесю, светъл летен панталон и изобщо всичко на него беше широко, елегантно и безукорно; бельото му беше безупречно, верижката на часовника — масивна. Движенията му бяха бавни, сякаш уморени и в същото време подчертано свободни; предвзетостта му, впрочем усърдно скривана, проличаваше непрекъснато. Всички, които го познаваха, смятаха, че е мъчен човек, но казваха, че си разбира от работата.

— Аз, брат, два пъти се отбивах у вас… Виждаш ли — свести се! — извика Разумихин.

— Виждам, виждам; е, как сме сега, а? — обърна се Зосимов към Расколников, гледайки го втренчено. Седна на дивана в краката му и веднага се излегна, доколкото беше възможно.

— Ами все в мрачно настроение — продължаваше Разумихин, — бельото му сменихме преди малко — едва не заплака.

— Ясно, то е естествено; бельото можеше и после, щом не е искал… Пулсът е чудесен. Главата още наболява малко, а?

— Аз съм здрав, съвсем здрав! — настойчиво и раздразнено каза Расколников, като се надигна изведнъж на дивана, и очите му заискриха. Но веднага пак се повали върху възглавницата и се обърна към стената. Зосимов внимателно го наблюдаваше.

— Много добре… Всичко е наред — бавно произнесе той. — Ял ли е нещо?

Разказаха му и попитаха какво могат да му дават.

— Всичко можете да му давате… Супа, чай… Гъби и краставици, разбира се, не; е, и говеждо също не бива, и… впрочем, няма какво да говорим повече!… — Те се спогледаха с Разумихин. — Лекарството махнете, всичко махнете; а утре ще видя… То и днес можеше, но впрочем…

— Утре вечер аз ще го водя на разходка! — реши Разумихин. — В Юсуповата градина, после ще се отбием в „Пале дьо Кристал“.

— Утре аз не бих го мръднал или впрочем… малко… но ще видим.

— Ех, че ме е яд, днес тъкмо празнувам преместването си, на две крачки е оттук; да можеше и той да дойде. Поне да полежи малко на дивана при нас! Ти нали ще дойдеш? — обърна се изведнъж Разумихин към Зосимов. — Гледай да не забравиш, обещал си.

— Може, само че по-късничко. Какво си приготвил?

— Нищо особено. Чай, водка, сельодка. Сладкиш ще има; ще се съберем все свои хора.

— Кои именно?

— Ами все тукашни и повечето все нови познати наистина — освен стария ми чичо, но и той даже е нов: от вчера е в Петербург по някаква работа; на пет години веднъж се виждаме.

— Какво представлява?

— Ами вегетирал цял живот като началник на околийска поща… пенсийка получава, шейсет и пет годишен, не заслужава изобщо да се говори… Впрочем аз го обичам. Порфирий Петрович ще дойде, тукашният пристав по следствените дела… правист. А, ти го знаеш…

— И той ли ти е някакъв роднина?

— Някакъв далечен; но защо се мръщиш? За туй, че сте се скарали някога си, ще вземеш да не дойдеш?

— Много ме интересува той…

— А останалите са студенти, учители, един чиновник, един музикант, офицер, Заметов…

— Кажи ми, моля ти се, какво общо може да има между теб или между него — Зосимов кимна към Расколников и някой си Заметов?

— Ох, аман от вашата гнусливост! Принципи!… Целият си върху принципи като на пружини; да се обърнеш по своя воля не смееш; а според мене — човекът да е свестен, това е принципът и нищо друго не ме интересува. Заметов е чудесен човек.

— И подкупи взема.

— Да, и подкупи взема, а пък аз плюя на това! Че какво като взема? — викна изведнъж Разумихин, някак неестествено раздразнен. — Аз да не съм хвалил пред тебе това, че взема подкупи? Казвах, че той само в известно отношение е добър! Че то ако вземеш да гледаш във всяко отношение, много ли добри хора ще останат? Аз съм сигурен, че тогава за мене с всичките ми карантии да дадат най-много една печена глава лук, и то само с тебе като добавка!…

— Малко е; за теб аз две ще дам…

— Аз пък за тебе само една! Стига остроумия! Заметов е още момченце, аз мога и ушите да му издърпам, защото трябва да го привличаме, а не да го отблъскваме. Ако отблъснеш човека, няма да го поправиш, особено пък такова момче. С хлапаците трябва да си два пъти по-внимателен. Ех, вие, напредничави тъпаци, нищо не разбирате! Не уважавате човека, а с това и себе си обеднявате… А пък, ако искаш да знаеш, имаме и обща работа.

— Може ли да знам каква?

— Ами пак по делото на бояджията… Непременно ще го отървем! Впрочем сега вече няма никаква опасност. Делото сега е съвсем, съвсем ясно! Ние само ще понатиснем.

— Какъв бояджия?

— Как, не съм ли ти разказвал? Не съм? Да, вярно, само началото ти разказах… за убийството на старицата, лихварката чиновнишката вдовица… та там се замеси сега и бояджията…

— За това убийство бях чул и преди да ми кажеш и дори се интересувам от това дело… отчасти… по известни причини… и във вестниците четох… Та…

— И Лизавета са убили! — изтърси изведнъж Настася, обръщайки се към Расколников. Тя през цялото време беше в стаята и слушаше, свита до вратата.

— Лизавета? — измърмори Расколников едва чуто.

— Лизавета, търговката, не я ли знаеш? Тя е идвала долу. И ризата ти беше кърпила.

Расколников се обърна към стената и там, върху мръсните жълти тапети на бели цветчета, си избра едно грозно бяло цветче с някакви кафяви чертички и започна да го разглежда: колко листенца има, какви извивки по листенцата и колко чертички. Почувства, че ръцете и краката му изтръпнаха като парализирани, но не се и опита да шавне и упорито гледаше в цветчето. Та какво е станало с бояджията? — с някакво особено неудоволствие прекъсна Зосимов бърборенето на Настася. Тя въздъхна и млъкна.

— Ами изкарали го убиец! — продължаваше разпалено Разумихин.

— Улики някакви ли има?

— Какви ти улики! Впрочем именно улики, но тази улика не е никаква улика и тъкмо това трябва да се докаже! Получило се е, както в самото начало, когато бяха арестували и заподозрели онези, как се казваха… Кох и Пестряков. Пфу! Колко глупаво вършат всичко това, просто ужасно отвратително ми става! Пестряков може би ще намине днес вкъщи… Да, Родя, ти това вече го знаеш още преди да се разболееш, случи се точно в навечерието на твоя припадък в участъка, когато разказвали там за това…

Зосимов с любопитство погледна Расколников; той не се помръдваше.

— Знаеш ли какво, Разумихин, много тичаш ти по чуждите работи — отбеляза Зосимов.

— Нищо, и все пак ще го отървем! — извика Разумихин, като удари с юмрук по масата. — Кое в случая е най-възмутителното? Не това, че лъжат; лъжата винаги можеш да простиш; лъжата е хубаво нещо, защото води към истината. Не, досадното е, че хем лъжат, хем благоговеят пред собствените си лъжи. Порфирий аз го уважавам, но… Ето например, кое най-напред го е объркало? Вратата била затворена, а като отишли с портиера — отворена: е, значи, Кох и Пестряков са ги убили! Това им е логиката.

— Недей се горещи; тях просто са ги задържали; няма как… Впрочем аз този Кох го познавам; той, значи, купувал от старата просрочените вещи, а?

— Да, мошеник някакъв! И полици купува. Предприемчив. Да върви по дяволите! Мене кое ме ядосва, разбираш ли? Тая тяхна овехтяла, пошла, закостеняла рутина ме ядосва… А само това дело стига, за да се открие нов път. С психологически данни само може да се покаже как трябва да се открива истинската следа. „Ние — казват, — разполагаме с факти!“ Но фактите не са всичко, най-малко половината работа зависи от това как умееш да боравиш с фактите!

— А ти умееш ли да боравиш с фактите?

— Но нали не бива да мълчиш, когато чувстваш, инстинктивно чувстваш, че ето на, би могъл да помогнеш в това дело, ако… Ех!… Ти познаваш ли подробно делото?

— Чакам да ми кажеш за бояджията.

— Да бе, слушай историята: точно на третия ден след убийството, сутринта, докато те там още се разправяли с Кох и Пестряков, въпреки че онези доказали къде са се намирали всяка една минута — очевидността е просто крещяща! — става известен най-неочакван факт. Някой си селянин Душкин, съдържател на кръчма срещу същата онази къща, се явява в участъка и донася бижутерска кутийка със златни обици вътре, като разказва цяла повест: „Дотича — казва, — при мене оня ден надвечер, след осем — точно деня и часа, представяш ли си? — един работник, бояджия, той и преди, през деня, се отбива, Миколай, донесе ми тая кутия със златни обички и с камъчета и моли да ги заложи за две рубли, а като го запитах отде ги има, рече, че на улицата ги намерил. Повече не го разпитвах — разправя Душкин, — ами му дадох една книжна рубла, значи, защото си рекох — ако не при мен, при друг ще ги заложи и, така или иначе, ще ги пропие, та нека по-добре нещата да са у мене: каквото скриеш надалеко — намираш го по-леко, а пък, ако вземат да ги търсят или слух се пусне някакъв — ще ги предам в полицията.“ Разбира се, бабини деветини разправя, лъже като дърти циганин; аз тоя Душкин го зная, и той е лихвар, и крадено укрива, и това нещо, което струва тридесет рубли, не го е дигнал от Миколай, за да го „предава“. Просто се е изплашил. Както и да е, слушай; та Душкин продължава: „Аз тоз селянин, Миколай Дементиев, от тоничък го зная, от нашата губерния и околия е, от Зарайската, защото и аз съм рязанчанин. А пък Миколай, ако и да не е пияница, но си попийва, и ние, значи, знаехме, че той в таз същата къща работи, боядисва, с Митрей заедно, а те с Митрей са земляци. Та като взе рублата, веднага я развали, изпи тутакси две чашки, зе си рестото и си отиде. Митрей тогаз не го видях с него. А на другия ден чухме, че Альона Ивановна и сестричката й Лизавета Ивановна ги убили с брадва, а пък ние ги познавахме и тогаз се усъмнихме за обиците, защото знаехме, че покойната дава пари срещу заложени вещи. Отидох аз в къщата и зех да подпитвам предпазливо, издалеко и най-напред запитах: Миколай тука ли е? И Митрей ми рече, че Миколай се е запил, дошел си у дома на разсъмване пиян, постоял десетина минути и пак излязъл и Митрей повече не го е виждал и сам довършва работата. А работата им е в същия вход с убитите, на втория етаж. Като чухме туй нещо, ние никому думица не обелихме — разправя Душкин, — а за убийството всичко, що можахме, разучихме и си се прибрахме дома все със същото наше съмнение. А днес заранта в осем часа — на третия ден тоест, разбираш ли? — виждам, влиза Миколай, нетрезвен, ама не много пиян и може да се говори с него. Седна на пейката, мълчи. А освен него в кръчмата по туй време имаше само един чужд човек, а пък на пейката спеше друг, познат, и от нашите момчета две имаше. «Виждал ли си — питам — Митрей?» «Не — казва, — не съм.» «Не си ли се прибирал?» «От оня ден — вика, — не съм.» «Ами нощес де си спал?» «Ами в Пески — казва, — при коломенците.» «Ами къде — казвам, — си намерил тогаз обиците?» «Че на тротоара.» И го казва някак, като да не е истина, и не ме поглежда. «А ти чу ли — казвам, — че еди-какво си и еди-що си е станало същата оная вечер и в същия час на онова стълбище?» «Не — казва, — не съм чул», а пък ме слуша с ококорени очи и побеля изведнъж като тебешир. Аз, значи, му разправям, а пък той, гледам, зе си шапката и се занадига. И тогаз рекох да го задържа. «Чакай — казвам, — Миколай, няма ли да пийнеш?» Па смигнах на момчето да заварди вратата, да излизам иззад тезгяха: а той, като се шмугна покрай мен, че на улицата и беж в пресечката — да го няма. И аз тогава вече спрях да се съмнявам, разбрах, че е негов тоя грях…“

— Точно така!… — каза Зосимов.

— Чакай! Края слушай! Втурнали се, разбира се, с всички сили да търсят Миколай, Душкин арестували и му направили обиск, Митрей — също; поразмърдали и коломенците — и изведнъж онзи ден водят и самия Миколай: задържали го близо до град N в един хан. Дошъл той там, свалил от шията си сребърен кръст и поискал за него водка. Дали му. След няколко минути отива една жена в обора и вижда през пролуката, че той в съседния навес вързал пояса си за една греда, направил примка, застанал на един пън и иска да си надене примката на шията; жената писнала, колкото й глас държи, дотичали хора: „Я го виж ти какъв бил!“ „Водете ме — казва, — в еди-кой си участък, всичко ще си призная.“ И довели го със съответните почести в еди-кой си участък, тук тоест. Започнали, както му е редът — това, онова, кой си, какъв си, на колко си години. „На двадесет и две“ — и прочие, и прочие. Въпрос: „Като работехте с Митрей, не видяхте ли някого по стълбите в еди-колко си часа?“ Отговор: „Ами сигурно са минавали разни хора, ама на нас не ни влиза в работата.“ „Ами не сте ли чули нещо, шум някакъв и прочие?“ „Нищо такова особено не сме чули.“ „Ами известно ли ти беше на тебе, Миколай, същия този ден, че еди-коя си вдовица и сестра й в еди-кой си ден и час са били убити и ограбени?“ „Нищо, нищичко не знаех. За първи път от Афанасий Павлович на третия ден чух, в кръчмата.“

— „Ами обиците откъде ги взе?“ „На улицата ги намерих.“ „А защо не отиде на другия ден с Митрей на работа?“ „Ами щото се запих.“ „Къде пиеше?“ „Ами еди-къде си.“ „А защо избяга от Душкин?“ „Защото, значи, много се изплашихме тогаз.“ „От какво се изплаши?“ „Ами че ще ме осъдят.“ „Че как си могъл да се плашиш от това, ако се чувстваш съвсем невинен?…“ Ако щеш вярвай, Зосимов, ако щеш, недей, но такъв въпрос му е бил зададен и точно с този израз, зная със сигурност, предадоха ми го най-точно! Как ти се струва, а? Как ти се струва?

— Чакай, чакай, нали все пак има улики.

— Не ти говоря сега за уликите, а за въпроса, за това, как те разбират същността на работата си! Но както и да е!… Така го сукали, така го въртели, че той признал: „Не на улицата — казва, — ги намерих, а в квартирата, дето мазахме с Митрей.“ „Как по-точно?“ „Ами така на: мазахме с Митрей целия ден, до осем, и вече си тръгвахме, а Митрей взе четката и ме мацна с боя по муцуната, мацна ме по муцуната и избяга, а аз подире му. Тичам, значи, подире му и викам, колкото ми глас държи, и като да мина през портата, блъснах се с все сили о портиера и някакви господа, а колко бяха господата, не мога да си спомня, а портиерът ме изруга, и другият портиер и той ме изруга, и на портиера жена му излезе и също ни изруга, и един господин влизаше с дама и също ни изруга, задето с Митка сме легнали насред пътя: аз хванах Митка за косите, съборих го и зех да го налагам и Митка, също, под мене, ме хвана за косите и да ме налага, но всичко това го правехме не от злоба, ами тъй, с обич, на шега. А после Митка се освободи, побягна право по улицата, аз подире му, но не го стигнах и се върнах в квартирата сам, щото трябваше да си приберем нещата. Почнах аз да събирам и чакам Митрей дано дойде. И тогаз до вратата за коридора, зад стената, в ъгъла, настъпих кутийката. Гледам — кутийка, увита в артия. Махнах артията, гледам — кукички такива едни мънички, кукичките, значи, ги откачих — гледам — в кутийката обици…“

— Зад вратата? Зад вратата ли е била? Зад вратата? — изкрещя изведнъж Расколников, гледайки Разумихин с мътен, изплашен поглед, и бавно се надигна, опирайки се с ръка на дивана.

— Да… защо? Какво ти стана? Какво ти има? — Разумихин също се вдигна от мястото си.

— Нищо!… — едва чуто проговори Расколников, отпусна се пак върху възглавницата и пак се обърна към стената. Всички помълчаха малко.

— Сигурно е бил задрямал и се е стреснал — каза най-после Разумихин, поглеждайки въпросително Зосимов; онзи направи леко отрицателно движение с глава.

— Хайде, продължавай — каза Зосимов, — и после?

— Ами какво после! Като видял обиците, веднага забравил и за квартирата, и за Митка, грабнал си шапката, изтичал при Душкин и, както вече знаеш, получил от него една рубла и го излъгал, че ги е намерил на улицата и веднага се запил. А за убийството повтаря все същото: „Нищо, нищичко не зная, едва на третия ден чух.“ „А защо не си ходил на работа?“ „От страх.“ „Ами защо си искал да се обесиш?“ „От мисли.“ „Какви мисли?“ „Ами че ще ме осъдят.“ Това е цялата история. А сега как мислиш, какво са извлекли от нея?

— Какво ще мисля, улики има, каквито и да са, но има. Факт. Да не искаш да го освободят твоя бояджия?

— Но те направо за убиец го смятат сега! Те вече изобщо не се съмняват…

— Преувеличаваш; горещиш се. Ами обиците? Съгласи се, щом в същия този ден и час на Николай му попадат в ръцете обици от сандъка на старата, съгласи се, че те все някак е трябвало да попаднат. А това не е малко нещо при такова следствие.

— Как са попаднали? Как са попаднали? — извика Разумихин. — И нима ти, лекарят, ти, който си длъжен преди всичко човека да изучаваш и имаш възможност повече от всеки друг да изучиш човешката природа — нима не виждаш по всички тези данни що за натура е този Николай? Нима не виждаш още от пръв поглед, че всичко, което е казал на разпита, е свята истина? Точно тъй са му попаднали в ръцете, както е признал. Настъпил кутията и я вдигнал.

— Най-свята истина! Но сам си е признал, че първия път е излъгал.

— Чуй ме. Слушай внимателно: и портиерът, и Кох, и Пестряков, и другият портиер, и жената на другия портиер, и занаятчийката, която била по това време при нея в портиерната, и придворният съветник Крюков, който в същата тази минута бил слязъл от файтона и влизал във входа под ръка с дама — всички, тоест осем или десет свидетели, единодушно свидетелстват, че Николай е бил свалил Дмитрий на земята, лежал отгоре му и го налагал, а оня го бил хванал за косите и също го налагал. Лежат те насред пътя и препречват входа; от всички страни ги ругаят, а те „като малки деца“ (буквалният израз на свидетелите) се проснали един връз друг, квичат, бият се и се смеят, и двамата се смеят до пръсване с най-комични муцуни. А после като деца изтичали на улицата да се гонят. Чу ли? Сега забележи добре: телата горе са още топли; чуваш ли, топли, така са ги намерили! Ако са ги убили те или само Николай, и при това са ограбили сандъците чрез взлом или ако само са участвали някак в грабежа, то позволи ми да ти задам един-единствен въпрос: съответства ли подобно душевно настроение, тоест крясъци, смях, детински бой във входа — на брадви, кръв, злодейска хитрост, предпазливост, грабеж? Току-що са убили, преди някакви си пет или десет минути — защото така излиза, телата са още топли, и изведнъж зарязали телата и разтворената квартира, знаейки, че сега там отиват хора, и плячката зарязали, и като малки деца се въргалят на пътя, смеят се, привличат върху себе си вниманието на всички и за това има десет единодушни свидетели!

— Разбира се, странно е! Разбира се, невъзможно, но…

— Не, брат, без но, а ако обиците, оказали се същия ден и час в ръцете на Николай, наистина представляват важна фактическа контра срещу него — обаче лесно обяснима с неговите показания, следователно още спорна контра, то трябва да се вземат предвид и оправдаващите факти, още повече че това са факти необорими. А ти как мислиш, като се има предвид духът на нашата юриспруденция, ще приемат ли или способни ли са да приемат такъв факт — основан изключително на психологическата невъзможност, само на душевното настроение — за факт необорим и разрушаващ всички обвинителни и веществени факти, каквито и да са те? Не, няма да го приемат, за нищо на света няма да го приемат, защото ето на, намерили са кутията и човекът искал да се обеси, нещо, което било невъзможно, ако не се е чувствал виновен. Ето основния въпрос, ето за какво се горещя! Разбери!

— Да, виждам, че се горещиш. Чакай, забравих да те питам: как е доказано, че кутията с обиците наистина е взета от сандъка на старата?

— Това е доказано — отговори Разумихин мрачно и някак неохотно. — Кох я познал, посочил и човека, който я е заложил, а той доказал със сигурност, че вещта наистина е негова.

— Лошо. Още нещо! Никой ли не е видял Николай през времето, когато Кох и Пестряков са се качили горе, и не може ли това някак да се докаже?

— Там е работата я, че никой не го е виждал — отвърна Разумихин ядосан, — това е лошото; даже Кох и Пестряков не са ги забелязали, когато са се качвали горе, макар че тяхното свидетелстване сега навярно няма да има голяма стойност. „Видяхме — казват, — че квартирата е отворена, че там навярно се работи, но като минахме, не обърнахме внимание и не помним добре имаше ли там по това време работници или не.“

— Хм. Значи, само това остава като оправдание, че са се налагали един друг и са се смели. Да речем, това е силно доказателство, но… Позволи сега да те запитам: ти самият как си обясняваш този факт? Как си обясняваш намирането на обиците, ако наистина ги е намерил така, както е дал показания?

— Как си го обяснявам? Че какво има за обясняване: работата е ясна! Поне пътят, по който трябва да се води делото, е ясен и доказан, и именно кутийката го доказва. Истинският убиец е изтървал тези обици. Убиецът е бил горе, когато Кох и Пестряков са чукали, и е бил сложил резето. Кох е направил глупост, че е слязъл долу; тогава убиецът е изскочил и също е побягнал надолу, защото не е имал никакъв друг изход. На стълбището се е скрил от Кох, Пестряков и портиера в празната квартира точно в минутата, когато Дмитрий и Николай са изтичали навън, постоял е зад вратата, докато портиерът и ония са се качвали нагоре, изчакал е, докато утихнат стъпките, и си е слязъл преспокойно долу точно в минутата, когато Дмитрий и Николай са изтичали на улицата и всички те са се били разотишли и във входа не е имало никой. Може и да са го видели, но не са обърнали внимание, малко ли хора минават. А кутията е изтървал от джоба си, когато е стоял зад вратата, и не е забелязал, че я е изпуснал, защото не му е било до това. А кутията ясно доказва, че той именно там е стоял. Ето цялата работа!

— Заплетена работа! Не, брат, заплетено е. Тъкмо това е най-заплетеното!

— Но защо, защо?

— Ами защото всичко това прекалено сполучливо е съвпаднало… и се е преплело… също като в театър.

— Е-ех! — извика Разумихин, но в тази минута вратата се отвори и влезе едно ново лице, непознато на никого от присъстващите.