Джефри Чосър
Кентърбърийски разкази (25)

Разказът на Свещеника

Следва Прологът към Разказа на Свещеника.

И тъй, додето Икономът млъкна,

по небосвода слънцето се смъкна

от южната черта, по мое мнение,

до двайсет и деветото деление

и четири часа май наближи,

щом сянката ми тъй се удължи,

че ако аз съм дълъг, да речем,

шест фута, па макар и не съвсем,

тя беше към единадесетте.

Везните — лунният престол — и те

започнаха да извисяват чело.

Тогава стигнахме до малко село.

Ханджията със властния си глас

по навик пак обърна се към нас

и каза: „Господа, сега остава

един-единствен разказ и тогава

ще се изпълнят мойте указания.

Ний чухме вече, мисля, всички звания

и тъй почти се сбъдна мойта воля.

Сега за милост господу се моля

и този разказвач да е добър.

Хей, отче, ти викарий ли си, сър,

или си пастор? Бе какъвто щеш

бъди — играта само да не спреш.

Единствен ти не си разказвал още.

Я развържи торбичката. С какво ще

ни удивиш сега? Да съм проклет,

ако не скърпиш някой висш предмет!

Е, хайде, твойта вяра! Почвай вече.“

Свещеникът веднага тъй му рече:

„От мене басни, синко мой, недей

да чакаш. Павел смъмри Тимотей,

задето той правдивостта не спазва

и всякакви измислици разказва.

Защо да пръскам плява, като мога

да сея жито, без да сърдя бога?

Ако не сте противници заклети

на всички поучителни предмети,

изслушайте и мене с доброта.

С благоволението на Христа

ще се помъча да ви усладя.

Но нека първо ви предупредя.

Южняк съм аз и никак не умея

да сричам рум-рам-руф^[1], а не владея

и римите, та затова без поза

един благ разказ ще разправя в проза,

за да завърша цялата игра.

Дано ми прати господ мощ добра,

за да ви поведа с възвишен ум

по славния на праведните друм

къмто небесния Йерусалим.

Ако сте склонни дружно да вървим

нататък, тъй кажете и тогаз

към разказа си ще пристъпя аз.

Навярно в мойте размисли ще има

и не една неточност непростима.

Поправяйте ме, щом сгреша. Словата

не помня аз, но помня същината

и смисъла на святата си тема.

Затуй поправки с радост ще приема.“

Тогава всички ний се съгласихме

със тези думи и като решихме,

че няма да е зле за край достоен

да чуем разказ по-благопристоен,

възложихме на нашия Ханджия

завчас да му даде благословия.

И той от наше име го помоли:

„Сър, господ да те пази от неволи!

Каквото искаш, разкажи, човече.

С охота ще те чуем. — После рече: —

Но бързай, отче. Слънцето захожда.

С мълчание недей го изпровожда,

а с разказ кратък, смислен и сърцат.

И нека бог ти прати благодат!“

Тук започва Разказът на Свещеника, който представлява доста обширна религиозна проповед в проза, основана на трактатите на монаси-доминиканци от XIII и XIV век.

Основната тема на проповедта е природата на седемте смъртни гряха и пътищата, по които те могат да се избягнат или изкупят.

Първият грях, гордостта, се явява под различни форми: надменност, наглост, хвалбарство, лицемерие, злорадство и др. Лекът на гордостта е смирението или истинското себепознание.

Завистта е най-лошият грях, защото се опълчва срещу всички добродетели и срещу самата божия доброта.

Лекът й е любов към бога, съседа и неприятеля.

Гневът е злата воля да мъстиш. Той е дяволската пещ, в която се раждат човекоубийството, предателството, лъжата, ласкателството, презрението, раздорът, заплахите и проклятията. Негов лек е търпението.

Леността върши всичко с неохота. Добрите дела са бреме за нея. Крайната й степен е отчаянието, а лекът — силата на духа.

Алчността е похотливото желание за земни блага, един вид идолопоклонство. Тя довежда до ограбване на закрепостените селяни, до измами, комарджийство, кражби, лъжесвидетелство, светотатство. Лекът на алчността е милосърдието.

Лакомията се изразява в необикновена охота към яденето и пиенето, а известно е, че пиянството е гробница на човешкия разум. Лековете тук са въздържание, умереност и трезвеност.

Развратът е близък сродник на лакомията. Той погубва и тялото, у душата. Неговият лек е целомъдрието.

Изкуплението се състои от милостинята, покаянието, постите и телесните наказания. Плодът на изкуплението е всевечното небесно блаженство.

В настоящото издание Разказът на Свещеника не е включен.

След Разказа на Свещеника следва кратко сбогуване на автора с читателите, в което Чосър се отрича от всички свои по-значителни съчинения, „изпълнени с греховност и земна суета“, включително и от „Кентърбърийските разкази“. Последните редове на това съчинение гласят: