Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Canterbury Tales, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
stomart (2010)
Корекция
rlv (2011)
Корекция
maskara (2011)

Издание:

Джефри Чосър

Кентърбърийски разкази

 

Редактор: Блага Димитрова

Коректори: Евгения Кръстанова, Петя Калевска

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Иван Кьосев

 

Издателство „Народна култура“, 1980

История

  1. — Добавяне

Разказът на Франклина

Пролог към Разказа на Франклина[1]:

Бретонците отколе са известни

със своите сказания и песни,

изплетени от сладкозвучни рими,

които от безброй лета и зими

те пеели под съпровод на струни.

Запомнил съм една от тези руни[2],

та искам да ви я разкажа тук.

Но тъй като за жалост съм неук,

ще ви помоля още отдалеч

да извините грубата ми реч.

Риториката ми е непозната

и приказката ми е простовата.

Не съм си търсил на Пернас[3] подслон,

не съм изчел Марк Тулий Цитерон[4],

витийските му цветове[5] не зная.

Познавам само цветовете в тая

ливада и ония, със които

се боядисва. Казвам ви открито,

в риториката съм непосветен.

Но щом сте рекли, слушайте и мен.

Тук започва Разказът на Франклина.

В Арморика, сегашния Бретан,

живеел рицар. С храброст в мир и в бран

на свойта дама вярно служил той

и тъй понесъл изпитни безброй,

преди сърцето й да покори.

Тя можела и слънцето дори

да затъмни по род и красота.

И дълго мъките на любовта

да й открие рицарят не смеел.

Но той пред нея тъй благоговеел

и пак за нея изтърпял такива

беди, че — по природа милостива —

благоволила тя, макар след време,

за свой законен мъж да го приеме

и да му предостави пълновластие.

А той, за да живеят в мир и щастие,

й дал самичък честното си слово,

че никога с насилие сурово

не ще й се налага и че няма

да я измъчва с ревност — като дама

ще я почита, както и преди,

ще гледа всякак да й угоди,

но за лице, по обичая стар,

ще се нарича неин господар.

Пред него се склонила тя послушно

и рекла: „Сър, щом тъй великодушно

ми даваш воля в този сладък час,

кълна се в бога, нивга между нас

не ще разпаля спор или кавга.

Най-предана съпруга отсега

до гроба си ще ти остана, мили!“

Такива клетви те си разменили.

Когато двама души се събират,

те трябва да се слушат и разбират,

за да живеят в мир и с благородство.

Любов и дружба не търпят господство.

Щом дойде то, в миг бога хвърковат

на любовта напуща този свят

по-бързо и от дух — върви, стигни го!

Девиците не търсят в брака иго,

а свобода. Но впрочем я кажете,

нима това не дирят и мъжете?

Най-търпеливият във любовта

достига най-завидна висота.

Търпението, тази добродетел,

превзема всичко, бог ми е свидетел,

по-сигурно от силата могъща.

Затуй на всяка реч недей отвръща!

Учи се да търпиш, че то, поглеж,

ще те научат инак, щеше не щеш.

Човек, доде живее, все греши —

на челото това си запиши!

Жлъч, болест, гняв, съзвездия враждебни,

скръб, вино и безброй причини дребни

объркват и речта ни, и делата.

Затуй за всичко не търси отплата!

Човек не е готов за управление,

преди да се научи на търпение.

Така и този рицар най-достоен,

за да живее весел и спокоен,

и обещал търпение. И свела

очи, във вярност тя му се заклела.

Тъй дамата намерила в един-

едничък мъж и роб, и властелин —

роб в чувството и властелин във брака.

Робия, рицарю, и власт те чака.

Робия ли? Не! Власт, каквато има

човек, спечелил дама и любима

за своя спътница и за съпруга.

Честита власт, каквато няма друга!

Така със своята жена блажен —

нима е чудно! — подир някой ден

в дома си край Пенмарк се върнал той

и заживял там в радост и покой.

О, кой ерген би смогнал да опише

блаженството и щастието висше

на женения мъж и на жена му?

Но ето, след една година само

съпругът, този рицар Арвераг

от Каирруд раздиплил своя флаг

и тръгнал, според древните предания,

на път за Англия или Британия

да търси чест и слава на война,

та две години в своята страна

не се завърнал, не прекрачил прага.

Но стига толкова за Арверага.

Да поговорим и за Доригена,

съпругата му вярна и смирена.

Тя плакала за него дълги дни,

тъй както правят верните жени,

въздишала, скърбила, сълзи ляла

и за мъжа си толкова копняла,

че най-накрай останала без мощ.

Любезните й дружки ден и нощ

се мъчели да я успокоят

и с благи думи да я уверят,

че е безсмислено така да страда.

Каква ли не утеха и отрада

намирали й те, та белким смогнат

в голямата й скръб да й помогнат.

Гравьорът, всеки туй добре го знае,

с упорство дълго камъка дълбае,

преди там нещо да се разчете.

Тъй дълго й говорили и те,

додето утешителните думи

вдълбали в нейното сърце и ум и

тя смогнала накрай да се съвземе.

Защото всяка мъка е до време.

А пък и Арвераг й пратил вест,

че е добре, че се сражава с чест

и скоро ще се върне у дома.

Зарадвали я тези му писма.

Като видели, че скръбта поне

заглъхва, дружките на колене

я молели да поизлезе с тях,

за да се разведри с игри и смях.

И тя се съгласила, що да прави —

за нейното добро е, те са прави.

Досам брега бил замъкът й знатен

и с дружките си всеки ден приятен

тя взела да излиза на разходки

покрай морето. Кораби и лодки

се връщали от пътища далечни,

а нейните терзания сърдечни

нараствали. Тя питала: „Кога,

о боже, с някой кораб на брега

съпругът ми най-сетне ще доплува,

душата ми с любов да излекува?“

А други път пък от откоса с взор

обгръщала широкия простор

и зърнала крайбрежните скали,

така изтръпвала, като че ли

нозете й били се подкосили.

Върху тревата сядала без сили,

поглеждала с въздишка към морето

и казвала с горчива скръб в сърцето:

„Всевечни боже, който в подчинение

държиш света чрез свойто провидение,

напразно нищо ти не сътвори,

но тези мрачни черни канари,

чиято ужасяваща грамада

прилича на творение на ада,

а не на бог, тъй справедлив, как може

да си създал и тях, безгрешни боже,

когато няма ни човек, ни звяр,

ни птица, нито друга жива твар,

които да ги тачат и обичат?

На гробница същинска те приличат.

Стотици хиляди тела човешки

лежат под тях навеки в сън мъртвешки.

Човека те погубват, който ти

създаде сам по своите черти

и с който беше милостив и благ.

Нима човекът вече ти е враг,

та чрез такова пагубно и гневно

оръдие изтребваш всекидневно

чадата му? Знам, пишат, всяко зло

в последна сметка за добро било.

Дано е тъй, но, боже вездесъщи,

владетелю на бурите могъщи,

мъжа ми съхрани — едва тогаз

написаното ще повярвам аз.

А радостта ми ще е най-голяма,

ако ги пратиш в огнената яма.

Сърцето ми разбиха канарите.“

Тъй тя с горчиви сълзи на очите

нареждала. И дружките разбрали —

морето повече ще я нажали,

затуй решили, че е най-добре

да заменят коварното море

с реките и с потоците пенливи,

с игри на шах и табла, с танци живи.

Така веднъж отрано сутринта

в една градина из околността,

в която от преди били събрани

напитки с бъчви и храни с казани,

се стекли те за пир и за игри.

Било на май през шестите зори.

Самият май с безшумни дъждове

изографисал пъстри цветове

във този кът, а майстори умели

безупречен порядък там въвели

и нямало градина като тая

на този свят, ако изключим рая.

Тъй прелестна била тя, с тъй упойно

ухание, че всяко неспокойно

сърце могло зад чудните й двери

отмора и утеха да намери,

ако не му е доскучал живота.

След пладне всички почнали с охота

да пеят и танцуват. Тя обаче

останала да стене и да плаче.

Без мъж любим, сломена от тъга —

до веселби ли й било сега!

И все пак не решила да си тръгва —

стояла горестта си да залъгва.

Току пред Доригена, в танц увлечен,

кръжил оръженосец млад, облечен

в премяна пъстра, весела — комай

като премяната на месец май.

Той пеел и танцувал по-умело

от всеки друг ерген и може смело

да се говори, че по красота

едва ли имал равен по света.

Млад, здрав, заможен, умен и напет,

навсякъде бил тачен и приет.

И да ви кажа всичко наведнъж,

без тя да подозира, този мъж,

наричан дон Аврелий (не от вчера

служител на богинята Венера),

обичал Доригена ето вече

две-три лета, но само отдалече —

дълбоко лютата си болка криел,

епитимията без чаша пиел[6].

Така той чезнел в мъка мълчалива

и само в песни дръзвал да излива

скръбта на жребия непоносим —

да си любящ и да не си любим.

По този повод съчинявал той

балади разни и ронда безброй —

как нямал смелост да се изповяда

и как се мъчил като грешник в ада,

как щял да свърши като Ехо, дето

умряла мълком с Нарциса в сърцето.

И тъй, Аврелий само в песен жална

разкривал своята душа страдална.

Понякога на шумни забавления

със танци, приказки и угощения

към Доригена вдигал той очи

с молба, но продължавал да мълчи

и тя за тайната му не узнала.

Но ето че преди да свърши бала

с Аврелия като с добър съсед,

когото тачат и почитат вред,

повела разговор и той, човека,

(нима е чудно!) взел полека-лека

към свойто да клони, додето с плам

накрая рекъл ей така: „Мадам,

през онзи ден, когато Арвераг

напусна с кораб родния ни бряг,

самият аз, нещастният Аврелий,

би трябвало към чуждите предели

навеки да отплавам с него. Зная,

напразно тук за тебе се терзая.

До смърт сърцето вече ме боли.

Мадам, повярвай ми и се смили.

Спаси ме със една-едничка реч

или срази ме с нея като с меч.

В нозете ти погребан нека бъда.

Смирено чакам твоята присъда.“

В лицето му с почуда тя се взряла:

„О, небеса! До днес не съм разбрала

за твойто чувство, да си кажа честно.

Но днес, когато то ми е известно,

кълна се аз в душата си и в бога,

че нито с дело, нито с реч не мога

да изменя на своя мил съпруг

ни с теб самия, нито с някой друг.

Това е моята последна дума.“

Но после го обърнала на глума:

„Все пак, Аврелий, бог ми е свидетел,

че ще пожертвам свойта добродетел

за теб и ще забравя чест и свян,

но първо бреговете на Бретан

освободи от канарите страшни —

на мореходците врази всегдашни.

И тъй, когато сетната скала

отместиш от брега, при мен ела

и мигом ще получиш любовта ми.

Кълна ти се в честта на всички дами.“

„Друг начин няма ли?“ — попитал той.

„Не! — срязала го тя. — О, боже мой,

това е невъзможно. Остави

фантазиите и го забрави.

И що за сладост е да любиш чужда

жена, която с нужда и без нужда

мъжът й може винаги да има!“

В душата на Аврелий люта зима

повяла сякаш и със лик посърнал,

с въздишка тежка той така отвърнал

„Ти искаш невъзможното, мадам.

Затуй аз в гроба си ще вляза сам.“

И си отишъл. Дружките й мили

дошли след малко и я обкръжили,

повели я по тихата алея,

но не узнали нищичко от нея

и пак се впуснали в игри, додето

помръкнало на слънцето лицето

и хоризонтът му отнел мощта —

додето, сиреч паднала нощта.

Подир по домовете си поели

с доволство. Само клетият Аврелий

бил мрачен и унил — разбрал добре,

че е обречен скоро да умре.

В гърдите си той сетил смъртен мраз.

На колене се строполил тогаз,

прострял към свода трепетни ръце

с обезумяло от печал сърце

и без да знае сам какво изпитва,

излял скръбта си в пламенна молитва

към всички богове, но най-напред

към Слънцето, тъй както му е ред:

„О, Аполоне, гордо божество

на всяко цвете, билка и дърво,

ти, който според свойта деклинация,

според небесната си дислокация

им даваш време и сезон, о, Феб,

едничката надежда ми е в теб!

От моята беда по-страшна няма —

невинен от жестоката си дама

на гибел съм осъден и те моля

да се смилиш над моята неволя.

Че подир нея само ти си властен

да ми помогнеш в този час нещастен.

И тъй, ако си благосклонен, чуй

как точно би могло да стане туй.

Сестрицата ти, светлата Луцина,

която е царица и богиня

на морските простори и която

държи дори Нептун в покорство свято,

ала заема твоята жарава

и само тъй самата засиява,

та затова те следва по петите,

на свой ред и морето, и реките

си управлява, както пожелае,

и те я следват вярно, то се знае.

Затуй те моля, боже Феб, стори

вълшебство или с гръм ме удари —

при следващото противостояние

в Лъва използвай своето влияние

и я придумай някак да изпрати

към тази рат от канари зъбати

такъв потоп, че да ги надвиши

и две години да не се сниши.

Скалите ще изчезнат под прибоя

и, значи, дамата ще бъде моя.

Туй чудо направи за мене, Фебе,

и на Луцина нареди пред тебе

да не избързва в звездните пъртини,

преди да свършат тези две години.

Тогава няма тя да отънее

и моят прилив няма да отлее.

Ако не иска пък, я помоли

да запокити всичките скали

в дън царството подземно, дето в мрака

Плутон вседневно мъртъвците чака.

Откаже ли ти и тогава тя,

със своя блян навек ще се простя.

Чуй, Фебе, моята молитва, виж

ми сълзите и ако се смилиш,

ще дойда бос в Делфийския ти храм.“

След тази реч в несвяст той паднал там

и щял навярно да лежи весден,

но брат му, в мъката му посветен,

дошъл и го отнесъл у дома.

Така, ранен в сърцето и в ума,

в леглото го оставям — да избира

да оживява или да умира.

Цветът на рицарството Арвераг

се върнал и на родния си бряг

бил срещнат с царски почести. Блажена

бъди сега, о, скръбна Доригена!

Мъжът ти жив и здрав се е завърнал

при теб с победа и те е прегърнал!

Той теб обича, само теб, не пита

дали, додето беше без защита,

когато той воюваше далеч,

не те подмами друг с любовна реч.

Това съвсем не го интересува.

Шегува се той, смее се, танцува

и за минута не подвива крак.

Но да се върнем при Аврелий пак.

Отпаднал, болен, клетият Аврелий

лежал в дома си две години цели —

не можел на нозете си да стъпи.

В безлюдие понасял свойта скръб и

освен с по-стария си брат — школаря,

не искал с никого да разговаря

за мъките си. Тайна като тази

е най-добре грижливо да се пази.

И той в гръдта си Доригена крил,

тъй както Галатея крил Памфил[7]

отвън гръдта му здрава уж била,

а вътре, във сърцето му — стрела.

От медицината ни е известно,

че раната не се лекува лесно,

доде не е извадена стрелата.

Потайно плакал и въздишал брата,

но му дошло наум, че в Орлеан

във своя университетски хан

на младини обичал да се рови

в различни книги — вехти или нови

и както правят младите школари,

все търсел по-особени буквари.

Така си спомнил, че веднъж прочел

за бялата магия том дебел,

върху писалището му оставен

от някакъв другар — човек забавен,

по право бакалавър, но зает

със друг, по-увлекателен предмет.

Та за луната пишело във тома,

за двадесет и осемте й дома[8]

и всякакви подобни деветини.

Такава книга днес и грош не чини —

светата църква ден и нощ се труди

душите ни да брани от заблуди.

За този том си спомнил той и ето,

от радост му затупкало сърцето.

„Сега — си рекъл — моя брат болнав

ще бъде много скоро здрав и прав.

Защото аз съм сигурен, че има

наука точна и неоспорима

за всякакви вълшебни превращения.

Веднъж ли на големи угощения

различни чудотворци чрез магия

докарвали са в залата гемия

със мачти и гребци или пък лъв

свиреп и жаден за човешка кръв,

цветя са карали да разцъфтяват

в двореца, а лозите — плод да дават,

и замъци са вдигали от камък,

а след минутка — ни цветя, ни замък.

И всички са оставали в захлас.

Затуй отивам в Орлеан завчас.

Ще изнамеря някой школски брат,

със хода на луната запознат

и с разните магии — черни, бели.

Чрез него ще помогна на Аврелий.

Че той със заклинания прилежни

ще стори тези канари крайбрежни

за ден, за два незрими за очите,

а също и безвредни за гребците,

които ще пристигнат на брега.

Тъй брат си ще избавя от тъга

и ако Доригена свойта дума

престъпи, той ще я накаже с глума.“

Какво да ви разправям по-надлъж?

До братовото ложе този мъж

се приближил, а като му открил

плана си, онзи в миг се съживил

и двамата отишли в Орлеан,

за да изпълнят неговия план.

Когато тези пътници почти

пристигнали пред градските врати,

един школар ги срещнал там, вежливо

ги поздравил и на латински живо

след туй им заговорил: „Зная вече

защо дойдохте толкова далече.“

И замисъла им подир описал

с подробностите, та съвсем ги слисал.

Бретонецът си спомнил разни стари

познайници от Орлеан — школари,

разпитал го за тях и щом разбрал,

че са умрели, горестно ридал.

Аврелий скочил начаса от коня

и се запътил с брата си след оня

магьосник. Той в дома му бил приет

с разкошни гозби, с лакомства безчет

и със удобства, за които даже

е невъзможно тук да се разкаже.

Стопанинът направил в миг пред госта

да зашумят гори вековни с доста

елени с клонести рога, каквито

човек не ще намери на открито.

Там той видял стотици устрелени

и хиляди — от псета повалени.

А после сред крайречните тополи

съгледал как ловджийските соколи

връхлитат чапла край прозрачен вир.

Попаднал и на рицарски турнир.

И най-накрая се видял самия

в танц с дамата си. С тази си магия

стопанинът решил да го зарадва.

След туй, наместо с реч да заповядва,

той плеснал само със ръце — и край! —

в миг яко дим изчезнал този рай.

И братята разбрали, че не са

излизали, а всички чудеса

са зърнали тук в стаицата скришна,

приседнали под лавицата книжна.

Но ето че стопанинът извикал

оръженосеца си и попитал:

„Приготви ли вечерята за нас?

Поръчах ти я още преди час,

когато с гостите си се качих

при книгите си в този ъгъл тих.“

„Сир — казал онзи, — всичко е готово.

Сега очаквам само твойто слово.“

„Да тръгваме — им рекъл той с усмивка.

И в любовта не може без почивка.“

Подир вечеря почнал пазарлъка —

какво ще му платят за майсторлъка,

ако от Сена до Жиронда чак

разчисти черните скали до крак.

Той взел да се опъва. Като рекъл

хиляда фунта, рекъл и отсекъл —

и повече не искал да говори.

Разбрал, че е излишно да се спори,

Аврелий викнал: „Нека са хиляда!

Аз бих ти дал със радост за награда

света, па бил той плосък или кръгъл.

До днеска ни веднъж не съм излъгал

и вярвай, ще изпълня в срок облога.

Но запомни добре и ти, че мога

не повече от два дни тук да чакам.“

Школарят казал: „Няма да протакам.“

А гостът легнал и заспал веднага.

Умората ли или тази блага

надежда му донесла сън, не знам,

но той за пръв път вкусил отдих там

А щом изгряло утрото, Аврелий

и онзи чудотворец вещ поели

направо към скалистия Бретан,

за да изпълнят своя таен план.

Съгласно летописите, тогаз

било декември и върлувал мраз.

Ликът на Феб с цвета на стара мед

не леел щедро, както отнапред,

горещи ручеи от златен зной —

бил слязъл в Козирога вече той

и разпилял младежките си сили.

Студените лапавици покрили

тревицата в градините и — вижте! —

във къта до бумтящото огнище

се гуши Янус с двойната брада[9],

пред него, както си му е реда —

рог с вино и препечено прасе.

А от „Ноел“[10] земята се тресе.

Аврелий у дома си угощавал

школаря и току го увещавал

скръбта му да прогони надалеч

или да прободе гръдта му с меч.

И гостът му така го съжалил,

че денонощно смятал и кроил

кога ще бъде най-доброто време

със фокусите си да се заеме

(простете моята терминология —

не съм специалист по астрология),

та всеки да помисли, че скалите

са тръгнали нанякъде с вълните

или са рухнали чак в дън земи.

И както се досещате сами,

часът на агарянското му дело

пресметнат бил усърдно и умело

по таблици толедски[11] — проверени,

попълнени докрай и пригодени

и за верижни, и за единични

години — с всички корени първични,

дъги, централни ъгли, отклонения,

пропорции и сложни уравнения.

По тях школарят сметнал на тефтера

в кой дял на осмата небесна сфера

ще се намира тези дни Алната[12]

и колко ще е близо до главата

на вечно неподвижния Овен,

в девета сфера здраво закрепен.

Понеже знаел първия й дом,

по уравненията в своя том

определил той на луната хода

и срещите с планетите по свода,

и другите й домове, и всички

по-важни нейни нрави и привички,

които можели да имат връзки

със фокусите на онези дръзки

езичници от стари времена.

А после сторил тъй, че за една-

две седмици крайбрежните скали

изчезнали съвсем, като че ли

не са били. Аврелий нямал вяра

на тъмното изкуство на школаря

и чакал с трепет чудната магия.

Затуй, като се уверил самия,

че няма канари по бреговете,

се хвърлил на вълшебника в нозете

и рекъл: „Повелителю, хвала ти!

Хвала и на Венера, че те прати

да ми помогнеш в мъката голяма!“

Със тези думи той поел към храма —

разбрал, че Доригена ще е там.

А като я намерил в този храм,

до нея с плахи стъпки приближил

и със смирена реч я поздравил:

„О, най-прекрасна между всички дами,

владетелка си ти на обичта ми.

За тебе аз на всичко съм готов

и съм така измъчен от любов,

че бих приел смъртта с душа честита.

За преживяното недей ме пита,

но знай, че ако с мен не си добра,

макар да съм невинен, ще умра.

Затуй смили се ти. Ако ли не,

на честното си слово дръж поне.

Преди да си погубила докрай

живота ми, пред бога се покай.

Спомни си даденото обещание.

Ти знаеш, че не искам подаяние,

а само благосклонността, с която

през онова не тъй далечно лято

ми се закле да ме удостоиш —

със своята любов да ме дариш,

макар да съм безкрайно недостоен

за жребий тъй жадуван и упоен.

Мадам, единствено за твойта чест

се грижа аз. Затуй ти нося вест,

че сторих всичко, що ми нареди.

Ако не вярваш, на брега иди

и виж сама. И клетвата спомни си,

защото, вярвай ми, от теб зависи

дали да бъда още жив, или…

Но знай, там няма никакви скали!“

Така се и сбогувал. Пребледняла,

замаяна, тя дълго тъй стояла

и със сърце смутено и тревожно

си казвала: „Не, туй не е възможно!

Нима съм мислила! О, небеса!

Какви невероятни чудеса,

противни на природното движение!“

А после се завърнала в смятение

до замъка и от зори до здрач

там дни наред прекарала във плач,

ала причината за свойта скръб

спотайвала в душевната си глъб

и оранила ревниво и от враг,

и от другар. Самият Арвераг

бил някъде на път и тя, горката,

роптаела с горчивина в душата:

„Фортуно! Ти ме окова с окови,

така нечакани, така сурови,

че само с гибел или с чер позор

аз мога да изляза на простор.

Два пътя имам — кой да избера?

Стократно предпочитам да умра,

преди да дръзна някого да мамя

или с безчестие да се посрамя.

Смъртта ще ме направи пак свободна

Една ли само дама благородна

е тръгвала към гибелта без страх,

за да избави свойта плът от грях!

Такива аз познавам легион.

Тридесетте убийци на Фидон

от Атина поискали в зори

осиротелите му дъщери

на пиршеството голи да отидат,

за да се гаврят с тях и да ги видят,

като танцуват в топлата му кръв.

Да ги накаже бог за тази стръв!

И ето, клетите моми, решени

да срещнат своя край неопетнени,

задружно скочили в един дълбок

и хладен кладенец. О, смел урок!

Или месенците вземете — те

насила искали с петдесетте

спартански деви да се забавляват,

а девите, за да не се оставят

да ги опозоряват, се убили,

но на тираните не позволили

да им мърсят невинните души.

Та мене ли смъртта ще устраши!

Добре си спомням и Аристоклида,

възпламнал в луда страст по Стимфалида.

Баща й бил убит и тя, горкана,

се втурнала към храма на Диана —

пречистия й образ да прегърне,

та нивга вече да не се отвърне.

И вкопчена в богинята честита,

пред жертвеника тя била убита.

Щом девите тъй доблестно се борят,

щом тъй ненавистен им е позорът,

невястата ще може най-добре

за своето достойнство да умре.

Ей на, съпругата на Хаздрубал,

като видяла с горест и печал,

че римляните влизат в Картаген,

решила твърдо да не падне в плен

и с рожбите си в огъня сама

се хвърлила — избягнала срама.

Ами Лукреция? Тя с гибелта си

спасила от Тарквиния честта си,

защото знаела — непоносим е

животът, ако нямаш честно име.

И седемте девици от Милет

не преживели онзи час проклет,

когато галите дошли в града.

О, боже, бих могла да приведа

хиляда примера по тази тема.

На Абрадат жената нека взема.

Когато го убили, тя поляла

с кръвта си раните му и умряла

с такива горди думи: «Мойта плът

не ще успеят да опозорят.»

Но стига примери. Тъй много смели

невести и моми са предпочели

смъртта пред изнурителния срам,

че в заключение аз вече знам

какво да сторя. Ще остана вярна

на Арверага и със благодарна

душа ще срещна страшната проверка

като Демотионовата щерка,

която се погуби в труден час.

Със горест и печал четем, Седас,

за гибелта на твоите добри,

неопетнени с нищо дъщери.

Подобна участ, а и по-горчива

постигна и девиците от Тива —

едната се уби за Никанора,

а другата — сломена от позора,

що македонецът й завеща,

когато й отне девствеността.

Ами съпругата на Никерата —

нима смъртта й бе по-малко свята?

Или Алкивиадовата мила

да вземем. Тя се е самоубила,

трупа му незарит, за да не гледа.

Ами Алцеста? — тя мълвила бледа. —

За Пенелопа, вярната жена,

от Омир цяла Гърция узна.

А и за Лаодамия съм чела,

че със готовност гибелта приела,

когато бил убит Протесилай.

А Порция? Какъв по-славен край

от нейния? Дори с една минута

не искала да надживее Брута.

С честта си Артемизия се слави

почти във всички варварски държави

Царице Тейта, твойто целомъдрие

достоен пример за жените мъдри е.

О, Родогуна, Билия, Валерия,

и вий сте в тази бляскава галерия!“

Така за храбра смърт един-два дена

се готвила добрата Доригена.

На третия обаче Арвераг

се върнал пак на своя роден бряг

и я попитал за какво ридае,

а тя е горчиви сълзи, то се знае,

изхлипала: „О, сторих страшен грях!

Така му рекох, тъй му обещах…“

И му признала всичко ред по ред,

тъй както ви разказах по-напред.

Но той не се навъсил, не посърнал,

а с дружелюбен поглед й отвърнал:

„А друго нещо няма ли, съпруго?“

„Не — рекла, — слава богу, няма друго,

но и това ми стига. Боже мой!“

„Сега не се вълнувай — казал той. —

И злото често, казват, на добро е.

Но знай, от обещанието свое

не ще отстъпиш. Бог ми е свидетел,

че честността е висша добродетел.

И аз охотно ще умра на друма,

преди да дръзна да погазя дума,

която нявга някому съм дал.“

Тогава Арвераг се разридал

и продължил: „Но докато си жива,

под страх от смъртна казън ти не бива

на никого да казваш за това.

Аз нито с поглед, нито със слова

страданието си не ще издам,

за да не гледаш хората със срам.“

След туй довел при своята съпруга

двамина от домашната прислуга

и заповядал да я придружат.

Потеглили веднага те на път,

но закъде и по каква причина —

не знаели. Разбира се, мнозина

от вас не са съгласни с Арверага,

че на опасности така излага

жена си. Ала нека да потраят

и да не съдят, докато не знаят

какво е станало след туй, защото,

повтарям, често за добро е злото.

Насред града тя срещнала случайно

Аврелий, който в мислите си тайно

предвкусвал въжделената наслада.

Да, срещнала го точно на площада

по пътя към градината, в която

му дала нявга словото си свято.

А той я чакал там, защото вече

отдавна наблюдавал издалече

дома й, та я зърнал да излиза.

Така, поне отчасти по каприза

на случая, я срещнал. С реч учтива

подир запитал накъде отива.

„В градината — му рекла тя с горяща

в очите лудост. — Моят мъж ме праща

там да изпълня свойто задължение.“

Аврелий я погледнал с удивление

и сетил във гръдта си състрадание

към бедното, измъчено създание

и към добрия рицар Арвераг,

предал жена си сам на своя враг,

за да не скърши даденото слово.

И обладан от туй си чувство ново,

разбрал с пробудена най-сетне свяст,

че трябва да сподави свойта страст

и да не оскверни с негодно дело

такова доблестно и чисто чело,

така й заговорил той тогаз:

„Мадам, кажи на Арвераг, че аз

разбирам искреното му участие

към тебе, а и твоето нещастие.

Той сам е предпочел да го посрамиш,

но с нищо другиго да не измамиш.

Кажи му, че на всичко съм готов,

за да запазя вашата любов.

И още днес на всякакви поети

от тебе договори и обети

аз слагам кръст, мадам. От този ден

ти нямаш вече дългове към мен.

За нищичко не ще те укорявам.

Сега прости. Кълна се, не познавам

от теб по-вярна и добра съпруга.

Но няма да е лошо всяка друга

жена, преди да се обвързва с клетва,

със Доригена да се посъветва.

И знай, оръженосецът е годен

за жертвата на рицар благороден.“

Благодарила тя нееднократно,

а после бързо тръгнала обратно,

та на мъжа си всичко да разкаже.

Какво изпитал той, е трудно даже

да се опише с думи. Затова

да не пилеем повече слова.

Добрият Арвераг и Доригена

живели в сговор и любов блажена,

без гняв и свада, в истински покой.

Като царица я почитал той,

а тя била най-преданата дама.

Но стига толкова за тези двама.

Аврелий, бедният, със лик унил

проклел деня, във който се родил.

„О, боже! — казвал. — Как ли ме омая

школарят хитър да му обещая

хиляда фунта? Де да ги намеря?

Погубен съм. От ужас цял треперя.

Наследството си трябва да продам

и като просяк да се скитам сам —

поне рода си да не позоря,

ако школаря някак не смиря.

Ще го помоля да му плащам всяка

година, ако може да ме чака,

и тъй на части да се издължа.

На думата си аз ще удържа.“

Все пак събрал петстотин фунта злато

от своето ковчеже и когато

отишъл при школаря, му ги дал,

като помолил следващия дял

да изплати в по-дълъг срок на слога.

И рекъл: „Господарю, вярвай бога,

не ще престъпя дадената дума —

ще ти предам уречената сума

дори ако потрябва след това

сред просяците да се озова.

Година или две ми дай поне

и аз ще съм доволен. Ако не,

ще се наложи цялото наследство

да си продавам — няма друго средство.“

Школарят го изслушал и така му

продумал: „Ти едно кажи ми само:

погазих ли аз своя свят обет?“

„Не, ни на йота!“ — рекъл той в ответ.

„А ти до днес не си ли я прегърнал?“

„Не съм“ — с въздишка тежка му отвърнал.

„Но по каква причина, сър?“ И ето,

Аврелий му разказал туй, което

аз вече ред по ред съм ви описал.

Сега да го повтарям няма смисъл.

Накрая казал: „Този рицар смел,

мъжът й, гибелта си би приел

по-скоро, вместо да й разреши

словата клетвени да наруши.

За да му бъде вярна, тя с охота

лишила би се също от живота.

А клела се, защото не били й

известни тези дяволски магии.

Смилих се аз над нейните несгоди

и както той при мен я изпроводи,

така му я и върнах. Друго няма.

Разказал съм ти всичко без измама.“

И рекъл философът: „Братко мой,

оръженосецо, и ти, и той

постъпихте отлично, благородно.

Но знай, когато богу е угодно,

и ний, школарите, ще кажа смело,

сме също годни за похвално дело.

Хилядата ти фунта тук завчас

ти опрощавам — сякаш между нас

е нямало ни договор, ни дявол.

С това, с което си ме угощавал,

усилията ми са заплатени.

Не ще приема повече ни пени.

И тъй, прощавай, братко.“ А подир

въседнал коня и си тръгнал в мир.

Любезни господа, сега кажете

кого от тримата ще наречете

най-благороден. Повече не зная

от този разказ и това е края.

Тук свършва Разказът на Франклина.

Бележки

[1] В този разказ има някои съвпадения с „Декамерон“, X, 5 и с поемата на Бокачо „Филоколо“. — Б.пр.

[2] Руни — древни народни песни. — Б.пр.

[3] Пернас — неграмотно произношение на Парнас. — Б.пр.

[4] Цитерон — грешно произношение на името Цицерон. — Б.пр.

[5] „Витийските му цветове“ — цветовете на риториката са прийомите на ораторското изкуство. — Б.пр.

[6] „Епитимията без чаша пиел“ — пословична фраза, означаваща, че е пиел мъката направо от бъчвата, а не малко по малко. — Б.пр.

[7] „Тъй както Галатея крил Памфил“ — намек за някаква дълга поема, написана на латински от някой си Памфил и посветена на любовта му към Галатея. Бялата магия — магия, която, за разлика от черната, се извършва с помощта на божествени сили, а не на дявола и затова не е свързана с жертване на душата на магьосника. — Б.пр.

[8] Домовете на луната и на планетите според астрологията са техните позиции в зодиака. — Б.пр.

[9] Янус с двойната брада — бог с две глави, обърнати в противоположни посоки, бог на времето и на всяко начало и край, в това число на края на старата и началото на новата година. — Б.пр.

[10] Ноел — коледен химн. — Б.пр.

[11] „Таблици толедски“ — астрономически таблици, съставени в средата на XIII в. и пригодени за географските координати на гр. Толедо. — Б.пр.

[12] Алиат — звезда, която според астролозите се намира в рогата на съзвездието Овен. — Б.пр.