Джефри Чосър
Кентърбърийски разкази (16)

Разказът на Кармелита

Пролог към Разказа на Кармелита:

Монахът, този славен Кармелит,

към Пристава църковен взор сърдит

все хвърляше под вежди отдалече,

но скверно слово все пак не изрече.

Той каза на Невястата сега:

„Мадам, да те обсипе бог с блага!

Ти тук засегна много трудни теми,

върху които школите големи

все още спорят. Всяка твоя дума

бе мъдра. Но, за бога, тук на друма

не му е много място за теории,

а за шеги и весели истории.

Я нека проповедите оставим

на пасторите. Ако го направим,

аз мога да разкажа за един

църковен пристав — важен господин.

Вий знаете сами — такъв едва ли

ще се намери кой да го похвали.

Подуши ли в града грехопадение,

призовка носи там без закъснение.

Затуй яде пердах като катър.“

Ханджията го спря: „Почакай, сър!

Бъди учтив. Приличието спазвай.

Кавги не искам тук. Сега разказвай,

но Пристава на мира остави.“

„Не! — викна Приставът. — Не се гневи.

Да кара тъй. След туй съм аз на ред

и, бога ми, не ще го храня с мед.

Ще се научи моят мил приятел,

че в службата на кармелит — ласкател

облагите не се роят безспир.“

Ханджията го сряза: „Стига! Мир!“

На Кармелита после рече той:

„Разказвай по-нататък, драги мой!“

Тук завършва Прологът на Кармелита.

Тук започва Разказът на Кармелита.

Преди години в моя край живеел

викарий достолепен. Той вилнеел

навред. Раздавал тежки наказания

за всеки грях, за прелюбодеяния,

магьосничество, речи неприлични,

за клевети, измени най-различни,

клетвопрестъпничество, нарушения

на завещания и задължения,

отсъствия от службите църковни

и други престъпления греховни

като лихварство, светотатство. Строго

осъждал всекиго, ала най-много

женкарите от него си изпащали

и тези, що десятъка не плащали.

Във книгата ги вписвал, та след време

епископът със тях да се заеме.

Но и самият той преди това

поправял всички грешни същества.

За тази цел си имал пристав там.

Той бил мошеник и хитрец голям,

от свои верни хора научавал

къде ще падне нещо и отплавал

натам завчас. Доносниците стари

били комай помилвани женкари.

Знам, Приставът от злоба ще се спука,

но аз докрай ще го изложа тука.

Те, приставите, нямат власт над нас и,

за щастие, ний, бедните монаси,

не търсим отпущение от тях.

„Така е — рече Приставът на смях —

и с вас, и със развратните жени.“

Ханджията му викна: „Престани!

Аз казах вече, че не искам свада.

Разправяй, драги! Карай без пощада!

Напук на Пристава. И нямай жал!“

„Та този пристав, този стар нахал —

подхвана Кармелитът, — имал, значи,

един орляк коварни подслушвачи,

да му донасят всяка хорска тайна.

С тях той отдавна влязъл в дружба тайна —

соколите си котка тъй ловецът.

А колко откупи събрал, подлецът,

и на викария дори не казвал.

Призовки много-много не показвал,

заплашвал всекиго със анатема,

та и кесията му, и корема

напълвали догоре по принуда.

А бил разбойник — също като Юда

и като него плячката делял

в кесии малки, та и равен дял

на господаря си не давал даже.

Той бил, със право може да се каже,

крадец, църковен пристав и мръсник.

Без труд развързвал женския език

и кой им е гостувал във леглото,

му казвали момите на ухото.

Тъй те му служели като уловка.

На първо време някаква призовка

уж и за двамата фалшифицирал,

момата пущал, а мъжа обирал

до грош и казвал: «Името на тая

мома аз тук пред теб ще зачертая

от книгата. Ти грижа не бери.

Нали сме с теб приятели добри!»

А за рушвети, реч ако отворя,

ще трябва две години да говоря.

Дори и кучето не различава

в леса ранената сърна от здрава

тъй, както този мръсен призовкар

откривал кой е коцкар, кой — женкар.

Той вършел туй с усърдие, с отрада.

Нима е чудно — плячка като пада!

Та ето този пристав бил поел

в града при някаква вдовица, с цел

да поуплаши вещицата стара

с призовка тъй, че подкуп да прибара.

Но в миг видял, че край леса зелен

пред него язди йомен пременен

със весел, също тъй зелен кафтан,

в ръката с лък, на пояса с колчан,

напълнен с остри лъскави стрели,

но с капа с черни като нощ поли.

«Добра ти стига, сър!» — извикал той.

«Дал бог добро! Къде така по зной? —

отвърнал онзи. — Надалеч комай?»

«Не — рекъл приставът. — Из този край.

Ще сбирам данък от една жена.

Стопанинът ме прати в ранина

да свърша тази работа.» — «Я виж!

Тогава ти си бирник?» — «Не грешиш —

му отговорил приставът. — Така е.»

Засрамил се дори да си признае.

«Depardieux! — извикал онзи. — Братко!

И аз съм бирник, казано накратко,

но тук съм още нов, затуй те моля —

приятел ми стани по своя воля

или дори побратим, а когато

пристигнеш в моя край, сребро и злато

ще имаш, колкото си щеш, понеже

ще ти отключа цялото ковчеже.»

«Сполай ти! — приставът отвърнал. — Бива.»

И стиснал му ръката костелива,

а после дружно двамата поели

и дълго се шегували и смели.

Но този пристав като лешояд,

щом някъде подушел леш и смрад,

завирал там носа си — човка съща.

«Побратиме, къде е твойта къща? —

попитал. — Ако дойда, да я знам.»

А йоменът му отговорил: «Там,

на север, надалеч ми е домът^[1],

но вярвам, че ще дойдеш някой път.

Сега потрай. Преди да се простим,

ще ти разкажа всичко до сантим.»

Но приставът не можел да мълчи:

«Побратиме, вземи ме научи

като другар и като старши брат

на тънкостите в своя занаят.

Къде най-лесно плячка се намира?

И нека съвестта не те възпира —

без срам разказвай всичко ред по ред.»

«Добре — отвърнал онзи. — Най-напред

със надницата си, да ти призная,

не бих могъл да свържа двата края.

Стопанинът ми е суров човек, а

и службата ми, знаеш, не е лека,

та трябва да крада, за да живея.

И дават ли ми, братко мой, не смея

да кажа „не“. Печеля ту с измама,

ту със заплаха. Туй е, друго няма.

В речта си бях до крайност откровен.»

«Така е — рекъл приставът — и с мен.

Кълна ти се, аз взимам всяко нещо,

освен ако е тежко и горещо.

Уреждам сделките си насаме,

така че съвестта ми да не ме

човърка. Впрочем, на какво прилича

туй нещо, дето съвест се нарича?

И изповедникът едва ли знае

като какво например съвестта е.

Ех, братко, ние с теб ще се сдружиме.

Но чакай, аз не зная твойто име.

Кажи ми, моля ти се, как те викат.»

Тогава йоменът отвърнал с кикот:

«Като препираш толкова, тогава

чуй — аз съм дявол и дойдох тъдява

от пъклото — за да се поразходя,

пък и да купя нещо от народа.

Аз тъй си вадя хляба — с търговия.

Поел съм като тебе да открия

печалбата из близките места.

Отишъл бих дори на край света,

когато е за плячка, драги мой.»

«Постой! Какво говориш! — викнал той. —

Аз мислех, че наистина си йомен.

На вид си като мен — човек най-скромен.

Но в ада вие сигурно сте с други

снаги — по сан, по чин и по заслуги.»

«Не — рекъл онзи. — Там сме без снага,

ала поискам ли, като сега

аз мога да приемам всеки път

човешка или пък маймунска плът —

и даже ангелска. Нима е чудно?

За кой да е мошеник не е трудно

да те остави, братко, с пръст в устата,

а аз съм по-изкусен в занаята.»

«Добре, но ми кажи, защо държите

тъй често да си сменяте снагите?»

«Плътта ни трябва да е подходяща,

та плячката по-лесно да се хваща.»

«Но за какво е този труд, кажи ми.»

«О, за различни работи, любими —

отвърнал дяволът. — Но ти потрай,

защото пладне превали комай,

а аз не съм плячкосал нищо още.

Ако не е печалбата, защо ще

излизам тук — езика си да чеша?

Ти, все едно, не ще ме разбереш, а

доде погледнеш, времето лети.

Но за какво се трудим, питаш ти.

Понякога слуги сме ний на бога —

оръдия на волята му строга.

Чрез нашето изкуство и старания

изпитва господ своите създания.

Ала когато се възпротиви,

ний трябва да се подчиним, уви.

Най-често той ни дава разрешение

телата да подложим на мъчение,

ала душите — не. Тъй беше с Йов.

Понякога творецът е готов

да ни даде накуп душа и тяло.

Затуй пък друг път трябва, опустяло,

духа да мъчим само, не плътта ви.

Туй все за вашето добро се прави.

Защото, който не попадне в плен

на изкушението, е спасен,

макар че ние с истинска наслада

веднага бихме го отнесли в ада.

Понякога пък служим на човеци.

Архиепископ Дънстън бе светец и

владетел наш, апостолите — също.

За тях сме ний оръжие могъщо.»

«Но от какво си правите плътта?

От елементите?» — «Не, често тя

е някаква измама за очите

или я взимаме от мъртъвците

и караме трупа да проговори,

тъй както Самуил — пророка стори

пред Фитониса^[2]. Ако нямаш вяра,

не вярвай. Никой няма да те кара.

Но ние с тебе губим ценно време.

Ти сам ще видиш цялото ни племе,

когато дойдеш там, та затова

да не хабим на вятъра слова.

От собствен опит после, ако щеш,

и лекции за ада ще четеш

по-хубаво от Данте и Вергилий.

Та да оставим приказките, мили.

Не му мисли. Каквото ще да става,

на пътя няма да те изоставя.»

«И аз — отвърнал приставът тогаз. —

Защото йомен доблестен съм аз

и ненапразно клетва съм ти давал.

Ти може да си сатана и дявол,

но ние с тебе сме побратимени

със клетвени слова и сме решени

да сме си в помощ като брат на брат,

додето вършим своя занаят.

От хората ти взимай своя пай

и аз ще взимам своя, то се знай.

Но който пипне плячка по-голяма,

ще я дели със брат си без измама.»

«Съгласен — казал дяволът. — Без глума.»

И те поели заедно по друма.

Но пред вратите на града, където

отивал приставът, накрай полето

видели двамата една кола

с товар сено, чиито колела

били затънали в калта дълбоко.

Коларят шибал крантите жестоко

и викал: «Хайде, Брук, Скот! Мръсно племе!

Дий! Напънете, дявол да ви вземе!

Отпуснали сте се като пихтия!

Фу, проклетия! Дявол взел ги тия

коне с каруцата и със сеното!»

Тогава този пристав до ухото

на спътника си устни прилепил

и рекъл: «Слушай, слушай, братко мил!

За теб са клетвите на каруцаря.

Нима го чакаш да те уговаря?

Конете си ти дава този мъж

с колата и сеното наведнъж.»

«Не — рекъл дяволът. — Той не желае

това да стане. Вярвай ми, така е.

Иди и го попитай, ако щеш,

или почакай — и ще разбереш.»

Коларят шибал и ругал безспир,

доде каруцата му най-подир

потеглила и той извикал: «Ди-и!

Ха тъй де! Нека бог ви награди!

Да ви благослови Христос! Е, браво,

юначета! Потрудихте се здраво!

Ох, слава богу, от калта излязох!»

«Видя ли, братко мой? Какво ти казах! —

извикал дяволът. — Селякът често

така нахалост ни говори нещо,

а мисли друго. Хайде да вървим,

че инак с плячката ще се простим.»

Едва излезли от града на друма,

и приставът подхванал свойта дума.

«Една дъртачка — рекъл — знам тъдява,

която грош на никого не дава,

па ако щеш й разпори корема.

Но аз дванайсет пенса ще й взема,

че инак ще я карам във съда.

Тя няма грях, но туй не е беда.

От мене взимай пример, драги мой,

и за печалбата си се не бой.»

И приставът затропал по вратата,

и викнал: «Хайде, вещице гърбата!

Май някой поп в леглото си си скрила!»

Вдовицата излязла: «Майко мила!

Кой чука тъй? Какво обичаш, сър?»

«Призовка — рекъл той. — И без хър-мър

под страх от анатема утре рано

пред трона на викария коляно

ще дойдеш да подгънеш със отчет

за греховете си без брой и чет.»

«Не мога, господарю, вярвай бога —

жената рекла. — Болна съм. Не мога.

Във кръста ме пробожда, хем така, че

умирам и от мъка ми се плаче.

Не можеш ли писмо да пратиш ти

на правника ми — да ме защити,

ако потрябва, както се полага.»

Той казал: «Виж какво, плати веднага

дванайсет пенса и ще сложим кръст

на тая работа. Аз нямам пръст

в това. Парата е за господаря.

Ама не ме бави, че как ще сваря

да се завърна у дома, не знам.»

«Дванайсет пенса! О, ти нямаш срам! —

извикала вдовицата. — За мен са

богатство твоите дванайсет пенса.

Старица бедна аз съм, разбери.

Отде да взема толкова пари?

Смили се, сър, над моята несрета.»

«Не — викнал онзи, — вещице проклета!

Ако отстъпя, дявол да ме вземе!»

«Но аз не съм грешила дълго време.»

«Чуй, бабо! Не платиш ли свойта дан,

ще ти отнема новия тиган

за стария ти дълг — нали веднъж

бе сложила рога на своя мъж

и аз платих за твойто отпущение.»

«Лъжа! Кълна се в своето спасение —

отвърнала вдовицата. — Съдът

не ме е призовавал никой път

и тялото ми чисто си остана.

Но на, граби! Харизвам и тигана,

и теб на дяволите черни. На!»

Жената паднала на колена

и клетвата повторила след туй,

а дяволът й казал: «Майко, чуй,

такова ли е твоето желание?»

Тя рекла: «Да. И само с разкаяние

той може да изкупи своя грях.»

«Не, стара кранто, аз не съм от тях —

отвърнал приставът. — Аз бих обрал

от тебе и последния парцал,

преди да се разкая и преди…»

«Е — казал дяволът, — не се сърди,

но ти си, братко, моята награда

ведно с тигана и ще дойдеш в ада.

Там тайни ще научиш — вехти, нови,

та ще захлупиш всички богослови.»

И с тези две-три думи супостата

отнесъл и плътта му, и душата

там, дето им е мястото. О, нека

творецът, който е създал човека,

не ни оставя никога сами

и този пристав тук да вразуми!

Ех, господа, то времето изтече,

аз инак бих поучил туй човече

със притчи от Христос, Йоан и Павел,

а и със свои думи бих разправил

за мъките на ада, тъй ужасни,

че правят сладкодумците безгласни

и карат грешните души да трепнат,

когато в час на размисъл ги сепнат.

Затуй навреме вий се опомнете.

Спасителя за милост помолете

от Изкусителя да ви избави.

И запомнете тези думи прави:

ламята във бърлогата лежи

и чака жертвата да приближи.

Та затова гответе си сърцата

за битка и отпор на сатаната.

Да ви закриля нашият Спасител

от злия и коварен Изкусител,

а приставите да се вразумят,

преди във ада да се озоват.“

Тук завършва Разказът на Кармелита.