Джефри Чосър
Кентърбърийски разкази (8)

Разказът на Игуменката

Вижте веселите думи, с които Ханджията се обърна към Моряка и към почтената Игуменка:

„Добре го каза, дявол да те вземе! —

Ханджията му рече. — Дълго време

да плаваш със попътни ветрове!

Дано от зло да се не отърве

монахът! От такива се пазете,

приятели, и хубаво помнете

как ловко той и двамата измами.

Затуй не пущайте при своите дами

монаси. Но сега да видим кой

ще бъде следващият ни герой.“

Тогава той Игуменката зърна

и тъй с поклон към нея се обърна:

„Почтена майко, ще си разреша

спокойствието ти да наруша.

Надявам се, че няма да се бавиш

и нещо хубаво ще ни разправиш.

Ще бъдеш ли така добра към нас?“

„Със радост!“ И започна тя завчас.

Прологът към разказа на Игуменката:

Domine, Dominus noster^[1]

 

О, боже, тебе в химни вдъхновени

прославят всички хора по света.

Мъже достойни, мъдри и почтени

възпяват чудната ти доброта,

а с тях ведно и детските уста,

защото в пеленачето дори

понякога любов към теб гори.

 

Затуй за твоя слава, за възхвала

на Девата, която те роди

и като лилия остана бяла,

словата в моя разказ нареди,

макар че той не ще й приплоди

честта — самата тя е жива чест

и за душите наши благовест.

 

О, непорочна Дева, майко свята,

дръвче, което пред Мойсей пламти,

ти, що привлече чак от небесата

във скромния си дом духа свети,

та той в сърцето ти да въплъти

божествената мъдрост, мощ ми дай

да си разкажа разказа докрай!

 

О, майко, твоето достойнство висше

и твойта скромност, доброта и чар

не може никой с думи да опише.

Без да те молим, ти на млад и стар

изпращаш от божествената жар

и пътя ни огряваш да вървим

към царството на твоя син любим

 

Царице наша, аз не зная даже

как твойта благодат да назова.

Страхувам се, че може да ме смаже

величието ти и затова

с невнятни и объркани слова

като детенце моля те през плач —

на песента ми ти бъди водач.

Тук започва Разказът на Игуменката.

Във Азия, в голям и шумен град,

евреи, в свое гето отделени,

подкрепяни от властника злорад,

живеели, в лихварство потопени,

омразни на Христа, но обкръжени

от християни. В техния квартал

свободно всеки яздел и вървял.

 

Училището в този край било

и в него се събирали мнозина

деца от християнско потекло,

да учат от година на година

науките на своята родина,

да пеят песни, книжки да четат,

та умни и добри да порастат.

 

Сред тях се учил и вдовишки син,

едва на седем зими. Край амвона

по празниците пеел той в един

църковен хор, а зърнел ли икона

със образа на святата Мадона,

на колене пред нейния олтар

„Ave Maria“^[2] сричал с много жар.

 

Вдовицата тъй своето дете

научила — да слави и почита

добрата Богородица, а те,

децата, имат памет знаменита.

Така с душа, за господа открита,

свети Никола в детските си дни

пред божи син със почит се сколни.

 

Веднъж момченцето с буквар в ръце

седяло на чина си. Зад стената

„О, Alma redemptoris“^[3] от сърце

в задружен хор подхванали децата.

То слушало внимателно словата

и тъй, без чужд урок или съвет

наизустило първия куплет.

 

Не знаело латинския език

на тази възраст бедното сираче,

затуй помолило друг ученик

да преведе молитвата така, че

да разбере, макар и първолаче,

и му се молило на колене

с две думи да я обясни поне.

 

А този ученик бил по-голям

и му отвърнал както подобава:

„това е химн и в него, както знам,

небесната царица се прославя

с молба от грехове да ни избавя.

Не помня друго. Аз съм божи раб,

но по граматика съм малко слаб.“

 

Момчето рекло: „Значи, в песента

за Девата, за правата ни вяра

се пее. Аз ще я наизустя

до Рождество, макар да ми се кара

учителят, че съм назад с буквара,

и да ме бие три пъти на ден,

аз ще науча този химн свещен.“

 

И от училището до дома

повтаряли те често свойта песен,

додето тя след някой ден сама

се запечатала в ума му пресен

и тъй по пътя припева чудесен

момченцето си пеело на глас

и Девата прославяло в захлас.

 

Така през своя християнски град,

а и през цялото еврейско гето

и до училището, и назад

все този химн си пеело детето.

С такава сладост му обзел сърцето

на Богородица светият лик,

че то не можело да спре за миг.

 

Но Сатаната, черния злодей,

що за осите си гнездо направи

в еврейското сърце, извикал: „Хей!

Еврейско племе, ти съвсем забрави

за свойта чест. Едно дете остави

със песента си да те укори

и вярата ти да опозори.“

 

И да погубят бедното момче,

евреите тогава се заклели.

Един убиец в своето градче

за подлия си замисъл наели.

Той го причакал в техните предели

и в гърлото му ножа си забил,

а после в трап дълбок трупа му скрил.

 

Потънало детето в този трап,

догоре пълен с гнусни изпражнения.

Чада на Ирод, страшния сатрап,

защо са всички ваши престъпления,

убийства и жестоки отмъщения?

Безсмъртна е на жертвите кръвта.

За наказание вопие тя.

 

„О, мъченик на девствения цвят,

пей химна — рекла Девата пречиста. —

След агнето небесно, символ свят,

описан от Йоан Евангелиста,

вървят в премяна, ангелски лъчиста,

и пеят тези, дето никой път

не са познали що е женска плът.“

 

Вдовицата сина си цяла нощ

очаквала, но той не се завърнал.

Затуй в зори, събрала сетна мощ,

тя тръгнала да пита с лик посърнал

при всеки, който скоро го е зърнал.

Последният от тях го бил видял

да влиза във еврейския квартал.

 

В сърцето си стаила страх и скръб,

женицата като обезумяла

вред търсила в града сина си скъп.

Надеждата все още я крепяла,

тя божията майка все зовяла

на помощ и така накрай дошла

в проклетата еврейска махала.

 

Със сълзи на очите не един

евреин тя разпитвала тъдява

не е ли минал малкият й син

и всеки казвал: „Не!“, ала тогава

Исус повел с десницата си права

вдовицата натам, където те

погубили доброто й дете.

 

Велики боже, вред невинността

възпява твоя подвиг ненадминат!

Ей бисерът на непорочността,

на мъченическия кръст рубинът,

с гръклян прерязан, в мръсотата сринат,

подхванал „Alma redemptoris“ пак

тъй гръмко, че градът изтръпнал чак.

 

И християните се стекли там

да видят чудо, дето няма равно.

Изпратили за пристава. Той сам

на мястото пристигнал незабавно,

почел Исусовото име славно,

на Богородица оказал чест

и взел евреите под строг арест.

 

Извадили сирака и подир

той с вопли и молитви бил отнесен

в един не тъй далечен манастир,

ала не млъквал — пеел свойта песен

и майката ридала с дух потресен,

додето бледият й лик добил

страдалческия израз на Рахил.

 

На мъченическа, позорна смърт

тогава приставът в града изпратил

убийците евреи. Той бил твърд

към всеки главорез или предател.

Тъй, който зло извършил, зло изпатил.

Жребец ги влачил в острата трева

и ги обесили подир това.

 

На ложето си пред олтара свят

лежала жертвата благословена.

Монасите и старият абат

изнесли ложето, с вода светена

напръскали плътта обезкървена.

Ала дори и в този сетен час

момчето пяло химна с ясен глас.

 

Абатът бил набожен, прав човек,

каквито трябва да са всички братя,

и се обърнал към детето с мек

и топъл глас: „О, чудо сред децата,

във името на Троицата свята

кажи ми как смъртта не те смути,

та и с гръклян прерязан пееш ти.“

 

„Пронизан е самият ми живец“ —

то рекло. — „За природата сурова

отдавна трябваше да съм мъртвец,

но аз съм жив по волята Христова,

за да му нося чест и слава нова

и да въздам на майка му хвала

със песента за нейните дела.“

 

Тъй милосърдна, чиста и добра

към нас е тя, че аз благоговея.

Когато бях обречен да умра,

яви ми се и каза да запея

отново химна, съчинен за нея.

А на езика ми, кога запях,

тя сложи зрънце, малко като грах.

 

И затова, додето то е в мен,

аз в чест на Девата ще пея вече

все този химн, от нея вдъхновен.

Яви се тя тогава и ми рече:

„Аз, чедо, ще те отведа далече,

когато зрънцето ти вземат. Знай,

че с мен ще бъдеш ти честит безкрай.“

 

Абатът зрънцето му взел подир

и от измъченото детско тяло

отплавала душата чиста в мир.

Лицето на монаха, щом видяло

туй чудо, в светли сълзи се обляло.

И ничком върху голата земя

той паднал като покосен с кама.

 

А братята се проснали и те

с молитвите, с плача си неотменен.

След туй понесли святото дете

и в гробница от мрамор драгоценен

положили накрай трупа му бренен.

Но нека бог и нас да приюти

там, дето детската душа лети.

 

О, малък Хю^[4], ти, който бе убит

недавна от евреите проклети

в град Линколн в миг суров и страховит,

моли се често господ да се сети

с добро за нас, за грешниците клети,

и да ни осени с благословия

във името на майка си Мария.

Амин!

Тук завършва Разказът на Игуменката.