Джефри Чосър
Кентърбърийски разкази (6)

Разказът на Правника^[1]

Думите, с които Ханджията се обърна към дружината:

Ханджията видя: от свойта арка

на слънцето светилницата ярка

изминала бе цяла четвъртина.

Той бе неук и прост като мнозина,

но знаеше, че е април комай

ден осемнайсти и че идва май;

видя, че сянката, която мята

кое да е дърво върху земята,

по дължина е колкото дървото

и тъй по сянката и по стъблото

реши, че Феб в небесните селения

е на четиресет и пет деления

над хоризонта, а през тези дни

за тези географски ширини

туй значи, че часът е десет вече.

Спря коня си и ей така ни рече:

„Предупреждавам цялата дружина —

денят ни намаля със четвъртина,

затуй, за бога, да не губим време,

че ний не можем времето да спреме.

Тече си то край нас, когато спим

или кога сме будни, но не бдим.

Тъй спусне ли се в ниското потока,

не тръгва към обратната посока.

Сенека времето ценял дори

по-много от имот и от пари.

Загубено имане се възвръща —

загубеното време ни обръща

в развалини. То ще се върне чак

кога Малина стане дева пак

след тази нощ на похот и веселие.

Затуй да не оставаме в безделие!

Твой ред е, Правниче. Е хайде, сър,

разказвай ти, бъди така добър.

Ти сам се съгласи без възражения

да съблюдаваш моите решения.

Дълга си изпълни и свойта дума

не хвърляй пред очите ни на друма.“

„Depardieu!^[2] — отвърна той. — Не смятам

от словото си аз да се отмятам.

Защото даденото обещание

е дълг. Ще го изпълня със старание.

Щом си решил закони да създаваш,

ти трябва първи да ги съблюдаваш.

Сега обаче с паметта си скромна

не мога нищо сносно да си спомня.

Но Чосър, който с нас пътува тук,

макар че в римите си е неук,

а и в английския си — старомоден,

не е оставил разказ благороден

на книга да не го е преразказал.

Туй всеки вече го е забелязал.

За влюбени тъй много той е писал,

че и Овидий сигур би се слисал,

макар че е с такава древна слава.

Какво да ви разправям аз тогава?

Възпя той Кейка в ранни младини

и Алциона^[3], гордите жени,

а с тях — и кавалерите им смели.

Легендите на Купидон сме чели

ний всички в обемистата му книга^[4].

Там след неверния Еней се вдига

Дидониният меч и цели в рани,

там Тисба и Лукреция са сбрани.

След тях са и Филида, Демофона,

скръбта на Деянира, Хермиона,

на Хипсипила и на Ариадна,

и морската стихия безпощадна,

погълнала Леандър, хубостта

печална на Елена, участта

на Лаодамия и Бризеида,

и на Медея, дето се реши да

обеси своите чеда без стон

за любовта измамна на Язон.

Възпя той Пенелопа, Хипермнестра

и верността на скромната Алцеста.

Но с право никъде не спомена

за Канацея, грешната жена,

която родния си брат залюби

и тъй сама душата си погуби;

или за Аполон, роден във Тир —

за туй, как Антиох като вампир

отне девствеността на дъщеря му.

Ужасно е да прочетете само

как той я хвърли после на площада.

Не, Чосър има винаги пощада

над нас и всяко гнусно извращение

заобикаля мълком със презрение.

Затуй съм му дълбоко задължен.

Но вие разказ чакате от мен.

Не искам подир музите да тичам,

на Пиеридите да заприличам

(в «Метаморфозите» се казва как)^[5]

и, бога ми, не давам и петак,

че в проза разказа си ще разправя^[6].

Той нека рими сам да му прибавя.“

И заразказва Правника тогаз.

Тук думите му ви предавам аз.

Пролог към Разказа на Правника.

О, бедност, триж проклета, с празна шепа,

измъчена от жажда, студ и глад,

свениш се ти да молиш за подкрепа,

но нуждата сама разголва с яд

ранената ти гръд пред всеки град

и за да можеш да се наядеш,

ако не просиш, трябва да крадеш.

 

Виниш Исуса, че несправедливо

е поделил световните блага:

съседа ти живее тъй щастливо,

той има всичко, ти — една тъга.

И му предричаш: „Ако не сега,

във ада утре ще се мъчи в зной,

щом бедните е отминавал той.“

 

Да, философът ненапразно каза:

„Смъртта е по-добра от бедността.“

Бедняк ли си, навсякъде с омраза

те гледат и забравят почитта.

Но ти помни все пак и мъдростта:

„Във нищетата става зъл човек“.

Затуй срещу злостта бъди нащрек!

 

Ако си беден, мрази те и брат ти,

оставаш без другари, щеш не щеш.

О, вий, търговци мъдри и богати,

вий се издигате над този гмеж

и ако в джоба нямате дюшеш,

на шеш-беши редовно ви върви.

Щастливци! Господ да ви поживи!

 

Вий плавате към нови, неоткрити

и пълни със съкровища страни.

Прославени бащи на новините

за мирни договори, за войни,

ако с един от вас на младини

не бях се запознал, сега не знам

как бих измислил разказа си сам.

Тук започва Разказът на Правника.

От Сирия търговци най-почтени

изпращали навред преди години

подправки, дрехи, роби позлатени,

сатени пъстроцветни и коприни.

Тъй нови стоките били, тъй фини

че всеки искал да търгува с тях

без всякакво съмнение и страх.

 

И тъй, веднъж търговците решили

до Рим да идат, да се поразходят,

а може би били си наумили

там преговори някакви да водят,

но вместо пратеник да изпроводят,

сами отишли и по чин и сан

ги настанили в най-добрия хан.

 

Така живели те известно време,

додето ги достигнала мълвата

похвална за достойнствата големи

на чудната Констанца — дъщерята

на императора. Навред в страната

за нея се говорило тогаз.

Похвалите ще преповторя аз.

 

Все туй се чувало по всички друми:

„Бог да закриля римския владетел!

Не се описва щерката му с думи,

че и по хубост, и по добродетел

блести над всички като бисер светъл.

Със божа помощ нека стане тя

кралица на Европа и света!

 

У нея красота без гордост грее

и младост без незрелостта тръпчива,

в делата й достойнството живее

и скромността капризите убива,

вежливостта във нея плът добива,

сърцето и на светостта е храм,

ръката й — дарител най-голям.“

 

Било туй всичко истина дълбока.

Но да се върнем в своите предели.

Търговците събрали нова стока,

принцесата с очите си видели

и после пак към Сирия поели.

Там продължили своя занаят

напрегнат, но охолен и богат.

 

Към тях питаел чувства най-сърдечни

сирийският султан и с уважение

към пътешествията им далечни

ги канил с интерес, и снизхождение

да му разкажат всяко приключение

и всички многобройни чудеса,

видени под различни небеса.

 

И те му заразказвали тогава

за тази красота, с която грее

Констанца, и за чистата й слава.

Султанът в миг започнал да лелее

в сърцето си любов и взел да крее,

и казал, че ще бъде неин роб,

че ще я люби предано до гроб.

 

В онази книга, дето се нарича

небе, когато се родил султана,

било му писано, че ще обича

и ще загине от любовна рана.

Защото всекиму е начертана

върху прозрачната небесна твърд

съдбата от рождение до смърт.

 

Звездите са предричали отдавна

убийството на Юлий^[7], на героя

Ахил, на Хектор гибелта преславна

и на Помпей, предричали са боя

край Тива. Твоя край, Самсон, и твоя,

Сократ, показвали са ясно те.

Но кой звездите ще ни разчете?

 

Съвета си султана сбрал и ето,

разказал му без много дълги речи

как бил ранен дълбоко във сърцето

и как, ако Констанца не понечи

сама да дойде и да му попречи,

той пътя към смъртта ще избере.

Ако не му помогнат, ще умре.

 

Изказали се разни препоръки,

с плам спорили придворните витии

как да спасят султана си от мъки.

Предлагали внушения, магии

и всякакви подобни чудесии,

но най-накрай решили, че все пак

едничкия възможен цяр е брак.

 

Но тук съзрели пречка най-голяма —

различието и враждата стара

между религията на исляма

и православната Христова вяра.

Нима ще иска щерката на царя

да възприеме древния завет,

написан от пророка Мохамед?

 

Той рекъл: „По-добре да се покръстя,

отколкото без нея да остана.

Констанца повелителка могъща

на моето сърце едничка стана.

Тя, само тя съдбовната ми рана

ще може със любов да изцери.

Без нея мойта свещ ще догори.“

 

Защо тогаз да се протака срока?

С посланици, изпратени във странство,

на папата с намесата висока,

с подкрепата на гордото дворянство

за срам на цялото мохамеданство

и за прослава на кръста Христов

подписали те договора нов:

 

Султанът с дворцовата си прислуга

и със бароните да се покръсти;

Констанца той да вземе за съпруга

ведно със златото на своя тъст и

с ескорт да си я заведе до вкъщи.

Със клетва договорът бил скрепен.

Констанца, бог да бди над твоя плен

 

Сега навярно всеки се надява

да разбере как римският владетел

подготвил с много грижи и гълчава

на дъщеря си този празник светъл.

Но всеки несъмнено би се сетил,

че за такива славни тържества

не се разказва с няколко слова.

 

Епископи и рицари, и дами,

и не един велможа с тежка тога

били изпратени със нея там и

в града, обзет от някаква тревога,

единогласно всеки молил бога

със доброта над сватбата да бди,

да ги закриля в пътя от беди.

 

Дошъл денят на път да се отправят,

денят проклет, печален и съдбовен.

Не можели по-дълго да се бавят —

и да изпълнят своя дълг върховен

поели всички. С дух, от скръб отровен

със тях Констанца тръгнала на юг —

разбрала тя, че няма изход друг.

 

Уви! Нима е чудно, че ридала,

изпратена в земя така далечна

тъй рано, младостта си непознала,

откъсната от дружбата сърдечна,

продадена на чужд в робия вечна.

Аз знам едно — че богу не е драг

помежду непознати никой брак.

 

Тя казала: „Родители любими,

отгледали ме в къщи с обич нежна,

с милувки топли и незабравими,

с грижовност неотстъпна и прилежна,

опора, подир бога най-надеждна,

прощавайте, разделям се от вас

от този ден до сетния си час.

 

Уви! Заменям своята родина

за варварска земя по ваша воля.

Но даже ако трябва да загина,

Спасителю, едно ще те помоля —

дари ми сила в бъдната неволя.

Жените са осъдени на гнет,

за своите съпрузи те са смет.“

 

Дори когато Троя се поддала

на Пир, когато изгоряла Тива,

когато паднал Рим пред Ханибала,

трикрат превзет от ордата му дива,

ридание и скръб така горчива

едва ли са разтърсвали светът.

Но, ще не ще, поела тя на път.

 

Двигател изначален^[8], твърд жестока,

ти, дето тикаш всички други сфери

не в тяхната естествена посока,

а все на запад — както ти намери

за по-добре, сега над тях разпери

небето тъй, че Марс да се яви

и сватбата им да окървави.

 

О линия зловеща и могъща,

която Марса изведнъж повлече

към Скорпионовата^[9] мрачна къща!

На Атизар^[10] кой може да попречи?

Луна, и ти от пътя си понечи

да кривнеш, ала в новите черти

ще срещнеш вред залостени врати.

 

Обезумя ли, римлянино знатен?

И нямаше ли философ в града ти

да избере час по-благоприятен

за пътешествие? Защо не прати

да го извикат в твоите палати,

за да узнаеш кобния и друм?

Защо понякога ни липсва ум?

 

На кораба невястата качили

тържествено — тъй, както се полага.

Тя казала: „Бог да ви пази, мили!“

Отвърнали: „Констанца, сбогом, драга!

И тръгнала — с усмивката си блага

и със сърце, препълнено с тъга.

Но нека я оставя засега.

 

Чудовищната майка на султана,

като разбрала, че синът й смята

да замени за вяра чуждестранна

религията им добра и свята,

извикала съвета си в палата.

Посрещнали я всички на крака.

Тя седнала и почнала така:

 

На всеки е известно, без съмнение,

че моят син се готви да остави

на Алкорана мъдрото учение,

на Мохамед завета да забрави.

Но аз ти се заклевам, боже прави,

за теб дори живота си ще дам,

но славата ти ще спася от срам.

 

Защото новата ни вяра тайно

телата ни ще окове без жал и

във ада ще се мъчим ний безкрайно,

задето Мохамеда сме продали.

Кажете, бихте ли се закълнали,

че ще ме следвате докрай? Тогаз

отечеството ще избавя аз.“

 

И се заклели всичките велможи

да й помагат предано и смело

и всеки, колкото другари може,

да привлече в едно позорно дело,

замътено зад ниското и чело,

което ще опиша по-подир.

Старицата говорила безспир:

 

„Ще се покръстим първо за заблуда —

не ни е страх от хладната водица, —

но сетне аз така ще се потрудя

да вдигна пир за новата царица,

че даже да е бяла гълъбица,

ще й потрябва купел ей такъв,

за да измие толкоз грешна кръв.“

 

О вещица, о извор на злините,

о втора яростна Семирамида,

змия, приела на жена чертите,

изчадие на ада, долна гнида,

кое проклятие, коя обида

срещу невинността и доблестта

гнездо не са ти свили във гръдта!

 

О сатана, ти, който злоба сбираш,

откакто те прогониха от рая,

ти първом към жените път намираш!

Чрез Ева нявга ни подготви края,

сега разбиваш сватбата чрез тая

проклета вещица. Все чрез жени

плетеш коварните си хитрини!

 

Жестоката султанка най-накрая

във тъмна нощ разпуснала съвета.

Ала защо по-дълго да се мая?

На сутринта от своя син приета,

отрекла тя на Мохамед завета,

поискала Христовия закон

да възприеме със смирен поклон.

 

И молила за тази чест висока —

на пир да свика всички християни,

да отпразнуват края на порока.

Султанът й отвърнал: „Тъй да стане!“

На колене побързал да застане.

Целунала го тя и сам-сама

се върнала честита у дома.

 

 

Когато корабите — кръстоносци

достигнали сирийските предели,

султанът пратил бързи вестоносци

при старата султанка. Те поели

да съобщят, че вече са видели

невястата, че е добре сега

и тя да я посрещне на брега.

 

В тълпата многолюдна, пъстра, шумна

сирийци, римляни ведно се сбрали.

С усмивка майката благоразумна

прегърнала царкинята. Едва ли

тъй нежно майка щерката си гали.

И всички бавно, като на парад,

се върнали в пристанищния град.

 

Дори на Юлий походът победен,

макар тъй щедро от Лукан похвален^[11],

не е бил по-красив, по-ненагледен

от този марш спокойно триумфален.

Но като скорпион, вампир безжален

жестоката султанка в свойта гръд

подготвяла за всички страшна смърт.

 

Султанът сам се появил, облечен

в премяна царска — скъпа и прекрасна.

Той бил с Констанца нежен и сърдечен

и я приветствал със усмивка ясна.

Но идвала развръзката ужасна.

Летяло времето и посред нощ

към къщата си тръгнал всеки гост.

 

Дошъл денят, от старата султанка

за пиршеството отреден отдавна.

И всеки християнин, християнка

се готвили за тази вечер славна.

Тя нямала по блясъка си равна,

но онзи, който там се веселил,

преди да тръгне, скъпо си платил.

 

О скръбен дял, наследник неизменен

на всяко щастие, на всяка сладост,

о плод горчив на устрема ни земен!

Завършва с мъка всяка наша радост.

Затуй помни от първата си младост,

че даже в най-честития ти ден

печал те дебне като враг стаен.

 

Защото — с две-три думи — и султанът,

и гостите на злобната старица

били съсечени, преди да станат,

освен Констанца — клетата царица.

Султанката досущ като вълчица

скроила този кървав произвол,

за да заграби царския престол.

 

Не се избавил ни един покръстен

поддръжник на султанското венчило,

бил той старик или хлапак невръстен.

Констанца не повлекли на бесило,

а към една гемия без кормило

и казали й: „Ще те пощадим,

ако от Сирия се върнеш в Рим.“

 

Храна й дали, топли дрехи — също,

а и съкровището скъпо, дето

си носела от бащината къща.

И тръгнала Констанца през морето.

О благородство тъй добро, тъй клето,

израсло в императорски чертог!

Кормило нека да ти бъде бог!

 

Прекръстила се тя и дала воля

на свойта скръбна, но могъща вяра:

„Разпятие, пред тебе аз се моля.

Кръвта, с която ти обля Олтара,

изми земята от враждата стара.

Когато дъното ме приюти,

от нечестивия ме защити!

 

Свето дърво, на вярата опора,

от онзи цар небесен осветено,

що върху теб умря за всички хора,

от агнето, със копие сразено,

от онзи, който гони вдъхновено

нечистия от нашите души,

сърцето ми спаси и утеши.“

 

Така по гръцкото море дълбоко

години бродило това създание

и влязло в проливите на Мароко.

Храната свършвала и тя в страдание

очаквала смъртта си без стенание,

доде вълните в буйния си бяг

я приближили към незнаен бряг.

 

Ще ме попита някой в сеч такава

чия ръка й съхрани главата.

Но нека ми отвърне той тогава:

кой Данаил избави в пещерата,

когато всички други от тълпата

лъвът разкъса в мрака страховит?

Бог, само господ — бог, в гръдта му скрит!

 

Бог чудо в онзи ден решил да стори,

за да проникнем всички във мощта му.

Той вред бедата може да пребори,

но как — туй учените знаят само,

защо — неведома е нам целта му.

Безсилен е човешкият ни ум

да обясни божествения друм.

 

Но щом не я съсякоха край трона,

тогава кой я брани от вълните?

Кой в китовата паст избави Йона и

после го изнесе до земите

на гордата Ниневия? Водите

кой дръпна пред еврейския народ

и го преведе сух като през брод?

 

Кой яростните хали, дето хапят

морето и земята, спря и рече:

„Хей, стига, север, изток, юг и запад!

Вода и суша не дразнете вече!“

От бурите бог властно я извлече,

над нея бдя наяве и насън

и я изнесе най-подир навън.

 

Кой в тези дълги, трудни три години

с храна и със вода я е спасявал?

Христос — той, който в голите пустини

Мария Египтянката дарявал

с насъщния, той, който е гощавал

пет хиляди с две риби и със пет

погачи. Бог й дал блага безчет.

 

Във океана влязла тя най-сетне,

а нашето море със гневен плясък

решило ладията й да метне

в Нортъмбърландския крайбрежен пясък^[12]

и приливът с могъщия си тласък

оттам да я отмести не можал.

Исус на този бряг я задържал.

 

Наблизо замък имало. Пазача

се спуснал, корабчето да огледа,

видял Констанца и среброто в здрача

и тя на свой език, сломена, бледа,

разплакана го молила в безреда

от тежкия живот да я лиши

и тъй навеки да я утеши.

 

Латинския по римски неизбежно

тя чупела, ала се обяснила.

Той кораба претърсил най-прилежно

и на брега взел девата унила,

а тя на колене благодарила,

ала каква е, кой й е баща,

не казвала за нищо на света.

 

Повтаряла, че морската стихия

й е отнела паметта в разлъка.

Пазачът тъй я съжалил, горкия,

че със жена си заридал от мъка.

Констанца всяка негова заръка

усърдно изпълнявала. С любов

да я прегърне всеки бил готов.

 

Те с Херменгилда, неговата дама,

били езичници — по обичая,

но обичта им чиста и голяма

спечелила Констанца. В свойта стая

тя все се молила, доде накрая

Исус над Херменгилда се смилил

и с правата си вяра я дарил.

 

Оттук отколе всички християни

били избягали. От враговете

езичници със сила завладяни,

посърнали на север бреговете

и верни на Христовите завети,

британците за своя древен трон

чак във Уелс намерили подслон.

 

Но не успял до крак да ги прогони

тиранинът. В душите си мнозина

почитали Христовите закони.

Край замъка живеела дружина

от трима души. Бил слепец едина,

но във ума си имал той гледци,

каквито имат бедните слепци.

 

Бил топъл, слънчев летен ден и ето,

Констанца със пазача и жена му

се спуснали надолу към морето,

от замъка на хвърлей място само,

да се разходят малко по брега му,

и там видели клетия слепец

да скита сам и тих като светец.

 

Той викнал: „Херменгилда, чух гласа ти.

Върни ми взора, за Христа, спаси ме!“

Тя трепнала от ужас, че мъжът й,

чул нейното и божието име,

ще разбере, че нейният любим е

Исус и страшно ще се разгневи.

Ала Констанца казала: „Върви!“

 

Пазачът бил потресен и веднага

възкликнал: „Що е туй? Какво говори?“

Констанца казала: „Христос помага

на всеки с дяволите да се бори.“

Тъй двамата повели дълъг спор и

преди да се е спуснала нощта,

пазачът сам повярвал във Христа.

 

Разбира се, не той бил господарят

на онзи бряг, Констанца дето спряла,

а там на пост го бил оставил царят —

Нортъмбърландският владетел Ала,

чиято мощ и мъдрост в страх държала

шотландските му врагове тогаз.

Но на предмета да се върна аз.

 

Врагът на всички люде, Сатаната,

завидил на добрата хубавица

и за успеха й скроил отплата —

разпалил похот в някакъв си рицар

и тъй го влюбил в бедната девица,

че той и със смъртта си бил готов

да заплати за мъничко любов.

 

Преследвал я, но не постигнал нищо

грехът не може светостта да срине —

и пламнал във желание нечисто

да я накара срамно да загине.

Изчакал той пазачът да замине

и през нощта като насъскан хрът

впълзял във Херменгилдиния кът.

 

Там двете след молитвата в наслада

сънят унасял. Той на пръсти влязъл

при тях тъй, както го научил ада,

до Херменгилда тихичко пролазил

и гърлото й със замах прерязал,

оставил до Констанца своя нож

и се измъкнал в дяволската нощ.

 

След малко и пазачът се завърнал

ведно със властелина Ала. В къщи

обляна цяла в кръв жена си зърнал

и заридал, и взел да кърши пръсти,

а скоро до Констанца в този същи

креват намерил острия кинжал.

Тя просто онемяла от печал.

 

Тогава казали на Ала всичко —

как край брега им се е появило

това момиче в лодката самичко.

А царското сърце се натъжило

от ориста на същество тъй мило,

с тъй благороден лик, с тъй светъл взор,

осъдено на тъй голям позор.

 

И както агнето на заколение —

така стояла тя пред господаря,

а онзи подъл рицар в изстъпление

взел пак да се кълне и да повтаря,

че тя извършила греха, но вяра

не хващал никой. Всеки във града

оплаквал с горест нейната беда.

 

Че на високата й добродетел,

на нейната любов и уважение

към Херменгилда всеки бил свидетел

(освен убиецът й, без съмнение).

У царя се родило подозрение

към него и намерил за добре

самата истина да разбере.

 

Уви, Констанца, ти не си могъща,

а и закрила нямаш във бедата!

Но този, що за нас умря на кръста

и окова навеки Сатаната,

сега над тебе бди от небесата.

Ако със чудо той не те спаси,

смъртта невинна ще те покоси.

 

Тя коленичила с молба гореща:

„Безсмъртни боже, защитил Сузана

от клеветата, ти, добра и веща

пресвята Дево, дъщеря на Ана,

родила син, достоен за осанна,

ако съм обвинена без вина,

спасете ме от страшната злина!“

 

Не сте ли виждали в тълпа голяма

лика на мъж, на вярна смърт поведен,

разбрал, че никаква надежда няма

да го помилват, тъй мъртвешки бледен,

че сред безбройни ликове съгледан,

се запечатва в паметта ни в миг?

Тъй бледен бил Констанциният лик.

 

Царици и княгини, аз ви моля,

живейте във разкош и мир, обаче

смилете се над черната неволя,

над мъката на бедното сираче.

То няма на кого да я изплаче.

О, царска кръв! Във час така свиреп

приятелите са далеч от теб.

 

Но царят Ала имал във гърдите

сърце, за състрадание готово,

и викнал тъй със сълзи на очите:

„Над книгата със божието слово

свидетелят да потвърди отново,

че тази е убийцата. Тогаз

съда ще свикам незабавно аз.“

 

Британският Еклезиаст веднага

донесли и над него в този замък

заклел се той тъй, както се полага,

ала една десница с гръм и пламък

го поразила в миг и като камък

се строполил. От грешната глава

очите излетели при това.

 

И всички чули нечий глас отгоре:

„Ти щерката на църквата свещена

поиска да очерниш и го стори.

Сега обаче тя е отмъстена.“

Тълпата занемяла удивена.

Освен Констанца всички други в страх

очаквали да падне гръм връз тях.

 

И се покаяли онези, дето

поглеждали Констанца с подозрение.

След чудото, що сторило небето,

разбрали, че грешат и в заключение

със нейна помощ, с почит и смирение

след царя Ала рицари безчет

приели християнския завет.

 

Клеветникът за злата си измама

осъден бил на гибел незабавна.

Туй хвърлило Констанца в скръб голяма,

ала Христос й пратил милост славна,

защото Ала с нея като с равна

пред всички сключил брачен свят съюз.

Тъй с царски трон я наградил Исус.

 

Но Донегилда, майката на царя,

не пожелала с тях да се зарадва.

Сърцето на владетелката стара

било разсечено като със брадва.

Не одобрявала тя тази сватба

и смятала, че Ала е сгрешил,

че чужденка в двореца приютил.

 

Защо да тъпча разказа си с плява

и да пилея в сламата зърната?

Защо да ви разправям аз тогава

за ритуала и за ястията,

за роговете и за тържествата?

За нас е важен в разказа плодът.

И тъй, ял, пил, играл и пял градът.

 

Дошъл часът за брачното им ложе.

Ний знаем, свято нещо са жените,

но в нощна доба (без това не може)

те трябва често да търпят игрите

на тези, дето дават им халките,

и светостта да сложат настрани

за час — за два. Затуй са си жени!

 

В онази нощ Констанца мъжко чедо

заченала. Ала не щеш ли, Ала

заминал за Шотландия, където

войната с враговете го зовяла,

и на пазача, и на кардинала

царицата оставил. С дух смирен

тя срещала с молитви всеки ден.

 

Но ето че момчето се родило,

във църквата го кръстили Мавриций

и вестоносец — птиче лекокрило,

при царя и при храбрите войници

пазачът пратил — със торба жълтици

и със писмо, в което имал чест

да му доложи радостната вест.

 

Но конникът поспрял, преди да тръгне,

при майката на царя, да опита

подарък и от нея да изтръгне,

и казал: „Госпожа, бъди честита,

прославяй бога, смей се до насита.

Царицата ни се сдоби със син

за радост на народа ни. Амин!

 

На, виж писмата с царските печати,

които трябва с бързина голяма

да занеса на Ала, на сина ти,

защото аз ви служа без измама.

Ти сигур ще му пратиш нещо?“ — „Няма! —

тя рекла. — Но прекарай тук нощта.

Ще си помисля пак до сутринта.“

 

И след като си сръбнал вино, пиво,

полегнал пратеникът на леглото.

Тогава от ковчежето грижливо

старицата измъкнала писмото

и тъй умело го сменила, щото

да се полъже всеки познавач,

че го е писал царският пазач.

 

Там пишело: „Царицата сдоби те

с изчадие на ада, тъй ужасно,

че в замъка дори и у слугите

то всява отвращение всечасно.

Изглежда, че от потекло неясно

е майката, от самодивски сой,

та тъй намрази я народа твой.“

 

Скръбта изпълнила душата блага

на царя като дяволска отрова.

Но отговор написал той веднага:

„Прекланям се пред волята Христова

Така ме учи вярата ми нова.

Всевишни боже, моето сърце

ще бъде вечно в твоите ръце!

 

Детето ми и моята съпруга,

доде се върна, запазете вие.

Когато пожелае, с рожба друга,

по-хубава, Христос ще ме сдобие.“

Той сълзите си не могъл да скрие,

когато с лик мъртвешки, пребледнял

на пратеника свитъка предал.

 

О, вестоносецо, душа издайна,

в пиянството затънал с двата крака,

ти бързаш да изплещиш всяка тайна

ти нямаш ум, ти бъбриш като сврака,

лицето ти е черно като мрака.

Там, де пиянство и разврат царят,

там тайните над пътя се тръбят.

 

О, Донегилда, аз не ще се справя,

коварството ти да опиша с речи!

Затуй на дявола ще те оставя —

да го опише той, ако понечи.

Престъпна дъщеря на зли предтечи!

О, адска сянка! Дето да си ти,

духа ти скита в адските черти.

 

Отново пратеникът първо свърнал

в палатите на майката на царя

и с нея не един стакан обърнал —

била доволна вещицата стара,

гостила го добре. След туй на нара

той легнал и потънал в сладък сън,

доде изгряло слънцето навън.

 

Сменили му и този път писмото

и то, подправено, сега гласило:

„Аз заповядвам на пазача, щото,

под страх да не увисне на бесило,

да не търпи във царството ми мило

Констанца. И след три дни само той,

на прилива след първия прибой,

 

ведно с отрочето да я отпрати

с гемията, в която я намери,

в морето, вън от царските палати,

прокудена навек от мойте двери.“

О, как ли твоя дух в съня трепери,

Констанца, мила, как ли се бои,

додето гибелта ти тя крои!

 

Когато вестоносецът се вдигнал

на сутринта и в замъка се върнал,

с писмото право при пазача стигнал,

а той изохкал още щом го зърнал,

и се завайкал жално с лик посърнал:

„О, господи, светът ни се руши.

Грехът е влязъл в толкова души.

 

Но ако туй е твоето желание,

защо ти, боже прави, позволяваш

невинни да загиват във страдание,

защо на злите власт и сила даваш?

Констанца, скъпа, как ме изтезаваш!

Ако не те погубя, трябва сам

да срещна своя край в позор и срам.“

 

Разчула се навред вестта ужасна

и цялата страна от скръб ридала.

Дошъл денят — и бледа, и безгласна

Констанца пред гемията си спряла.

Но срещу бога тя не възроптала,

а коленичила и рекла: „Страж

бъди ми във морето, отче наш!

 

Тоз, който ме спаси от клеветата

на вашата земя така корава,

закрилник ще ми бъде във бедата,

ще ме избави, както и тогава.

Всесилна е десницата му права.

Христос и Богородица ведно

са моето кормило и платно.“

 

В ръцете й заплакало детето

и сведена над него пред вълните,

тя рекла: „Успокой се, чедо. Ето,

аз бдя над теб.“ Свалила от косите

забрадката си и върху очите

на своя син я сложила. Подир

го залюляла да заспи във мир.

 

И казала: „О, божа майко, тежки

са греховете женски, за които

осъден е на смърт рода човешки.

За тях детето твое бе убито

в мъчение, пред взора ти открито.

И няма скръб във земните ни дни,

която с твоята да се сравни.

 

Пред тебе твоят син умря на кръста,

но живичко е мойто чедо малко.

Сърцето ми към тебе се обръща,

пречиста Дево и пресвята майко,

звезда и пристан наша, припознай го

и го закриляй с обич, както вред

закриляш с обич всеки клетник блед!

 

О, рожбо скъпа, грях нима извърши,

нима от тебе има по-невинни?

Защо баща ти иска да прекърши

живота ти? Пазачо, пожали ни,

вземи детенцето, баща бъди ни.

Ако ли не, вместо баща му ти

му целуни челцето и прости.“

 

Погледнала към сушата и рекла:

„Прости навеки, мъжо безпощаден!“

И към гемията си се завтекла,

сподирена от вопъл безотраден,

люлеела в ръце сина си страден,

прекръстила се, вдигнала глава

и кротко влязла в нея след това.

 

Пазачът бил й натоварил трюма

с достатъчно храна за дълго време.

Успяла тя, преди да тръгне, сума

неща необходими да си вземе.

Оттука нека господ я поеме,

та читава да стигне у дома.

В морето тя отплавала сама.

 

 

Когато Ала победил врага си,

във замъка се върнал край морето

и питал за жена си, за сина си.

Студ срязал на пазача му сърцето,

но той му казал всичко туй, което

вий чухте вече, а след туй му дал

писмото му с печата още цял.

 

И рекъл: „Както ти ми заповяда,

царю, тъй сторих.“ Конникът неверен

подложен бил на мъките на ада,

доде накрай признал греха си черен

и им открил приюта си вечерен.

Така разбрали откъде дошло

това непоправимо, страшно зло.

 

Отровната ръка, що с мисъл вража

писмото писала, била открита.

Как точно — туй не мога да ви кажа,

ала старицата била убита

за своята измяна страховита

към царя и към неговия двор.

Тъй Донегилда свършила в позор.

 

Останал без жена и син, в тревога

живеел Ала със душа кахърна.

Скръбта му да опиша аз не мога.

Но нека при Констанца да се върна.

Откак морето нявга я обгърна,

дъждът се сменял пет пъти със сняг,

но най-накрая тя видяла бряг.

 

Под замък на езичници, чието

название не казва ръкописът,

най-сетне ги изхвърлило морето.

Спасителю, от тебе те зависят.

Закриляй ги, когато ги орисат

безверните на мъки и тъга,

тъй както ще узнаете сега.

 

От замъка в миг множество голямо

дошло да види тези непознати,

но стюардът — разбойник влязъл само

в гемията. Бог чума да му прати!

Потънал в грях, Христовите догмати

презрял, поискал този еретик

да стане на Констанца годеник.

 

Горчиви сълзи клетницата мила

проляла и детенцето ридало,

но Богородица я подкрепила —

разбойникът се хлъзнал, полетяло

във бездната порочното му тяло

и там потънало. Творецът сам

спасил Констанца от ужасен срам.

 

Тъй свършва всяка похот нечестива.

Ума тя първо бърза да отнеме,

а след това и тялото убива.

Безока се излюпва, а след време

в печал загива грешното й семе.

Един безплоден помисъл дори

е годен грешника да изгори.

 

Отде се взе в една женица скромна

такава мощ — злодея да надвие?

А Голиат с осанка тъй огромна

как на Давид се даде да го бие

със проста прашка, обяснете вие,

и как не сепна дръзкия му взор?

Това е божа милост, няма спор!

 

Кой даде на Юдита мощ да сложи

край на тиранина, на Олоферна,

за да спаси сама народа божи

от робството, от тази напаст черна?

Тъй както господ сила неизмерна

изпращал е на не един герой,

тъй на Констанца сила пратил той.

 

И тя потеглила отново бледа,

през Джубалтар и Септа^[13] се провряла,

на запад, север, изток, юг в безреда

стихията с години я люляла,

доде светата майка пожелала

с благословената си доброта

да я избави вече от скръбта.

 

Но да оставим бедното създание.

Накрая императорът получил

по таен път от Сирия послание.

За християнския погром научил,

разбрал, че страшен жребий се е случил

на щерка му, че на пира със стръв

султанката проляла толкоз кръв.

 

Тогава този славен император

изпратил там най-храбрите си войни,

предвождани от първия сенатор,

да отмъстят на тези недостойни

сирийци, да им върнат всичко с двойни

палежи и убийства, с кръв и дим,

а после да потеглят пак за Рим.

 

Сенаторът с победа се завърнал

и докато се носил по морето,

внезапно вехтата гемия зърнал

със скръбната Констанца и детето.

Коя е тя, каква беда небето

й е изпратило, каква печал —

той нищо от Констанца не разбрал.

 

Завел я в Рим, където на жена си

я поверил, и в неговата къща

Констанца заживяла със сина си.

Тъй Богородица с ръка могъща

скръбта във радост може да превръща.

С богоугодни мисли и дела там гостенка тя дълги дни била.

 

Сенаторската дама нейна леля

била, ала и тя не я познала

и като другоземка я приела.

Но нека да се върнем пак при Ала,

когото мъката без жал терзала.

Констанца да оставим най-подир

в сенаторския дом в покой и мир.

 

Цар Ала, който майка си тогава

уби, сега усетил разкаяние,

но повече не искам да ви бавя —

той тръгнал да потърси наказание

от папата във Рим и с туй признание

смирено да помоли господ — бог

да му прости и да не бъде строг.

 

Вестители донесли в Рим мълвата,

че Ала е поел на поклонение

и според обичая на страната,

за да събудят в госта уважение

и да го срещнат в царско обкръжение,

сенаторът със своите чеда

на коня си излязъл край града.

 

Големи почести си разменили

стопанинът и гостът му прославен

и тъй се случило, че се сдружили.

След ден ли, два ли Ала като равен

приел сенатора на пир забавен

и той завел при този властелин

със себе си Констанциния син.

 

Говорят, че Констанца пожелала

сенаторът детето там да вземе.

Сам аз не зная истината цяла,

но майката помолила по време

на обеда синът й да заеме

креслото срещу Ала. Той го взел

и от лицето му очи не снел.

 

Учуден, царят взел да се оглежда

и тъй попитал госта си през рамо:

„Кое ще е това дете насреща?“

Той казал: „Майка му познавам само,

но нищичко не зная за баща му.

Свидетел ми е бог!“ Но след това

разказал всичко с повече слова.

 

„Повярвай — рекъл — думата ми права —

едва ли като нея има друга

тъй целомъдрена, с тъй чиста слава

жена или мома, или съпруга,

тъй петимна за помощ, за услуга.

Кинжал в гръдта би срещнала без страх,

ако опитат да я вкарат в грях.“

 

А царят във чертите на детето

Констанцините смогнал да узнае,

защото той лика й във сърцето

си носил, и започнал да гадае:

„Нима на туй детенце майка тя е,

която беше ми жена?“ Унил

от пиршеството се отдалечил.

 

„О, призрак е това, измама явна —

си рекъл той. — Аз знам, че сред вълните

смъртта си тя е срещнала отдавна.“

Но после си помислил: „От водите

бог нявга я доведе до земите

на мойто царство. И до този бряг

той може да е бдял над нея пак.“

 

Следобед Ала искал да отиде

в дома на стария севастократор,

та чудото с очите си да види.

Там бил посрещнат като император

и за Констанца славния сенатор

изпратил още начаса, а тя

изтръпнала, смутена от вестта.

 

Разплакан, царят Ала се обърнал

към своята жена с усмивка блага,

защото в пруста още щом я зърнал,

невястата си той познал веднага,

а в нейните очи избила влага,

но спряла тя, по-няма от стена,

при спомена за старата злина.

 

Два пъти падала в несвят, горката,

а той ридал над нея и повтарял:

„Свидетел ми е бог от небесата,

че не аз тази скръб съм ти докарал,

духа си с грях такъв не съм изгарял

и в думите ми истина блести,

тъй както в моя син сияеш ти.“

 

Горчиви сълзи двамата пролели

и раснела със сълзите скръбта им,

преди утехата да се засели

дълбоко и за дълго във гръдта им.

Но мъката добре ний всички знаем,

затуй ми разрешете отсега

да не разказвам вече за тъга.

 

Когато истината, че мъжът й

не е виновен, блеснала накрая,

целунали се те стотици пъти

с любов и радост. Радост като тая

едва ли има нейде вън от рая.

Додето свят светува, миг такъв

не ще изпита друг от плът и кръв.

 

Тогава тя поискала от царя

да се смили над лютите й рани

и със молба вежлива да накара

баща й някой ден да го покани

на обед със патриции отбрани,

но ни със жест, ни с поглед или звук

да не издава, че и тя е тук.

 

Говори се, че Ала сам не ходил

при императора, а че Мавриций,

сина си, той при него изпроводил,

но аз не вярвам при такъв патриций

водач на християни и войници,

дете да е изпратил. Царят сам

навярно му се е представил там.

 

И височайшето благоволение

владетелят на Рим му дал веднага.

В детето той се взирал със вълнение

и спомнил си за свойта щерка драга.

А царят Ала, както се полага,

в покоите си скоро се прибрал

и за пира одежди си избрал.

 

На сутринта с невястата си млада

при императора отишъл Ала.

Те яздели щастливи през площада,

когато тя баща си в миг видяла,

в нозете му смирено се простряла

и рекла: „Татко, твойта дъщеря

забравена отново се прибра.

 

Това съм аз, Констанца, тази, дето

ти някога във Сирия изпрати,

по-сетне сам-самичка във морето

изхвърлена от царските палати.

На колене те моли дъщеря ти —

не ме изпращай в ничии земи

и моя повелител приеми.“

 

Не ще описвам радостната среща,

защото времето напредна, зная.

Отива си денят и ме подсеща,

че трябва вече да разказвам края.

Затуй ще ги оставя на гуляя.

Блаженството на тези тържества

не се предава с никакви слова.

 

Подир години папата направил

Мавриций император. Той царувал

по християнски, църквата прославил

и тачен бил, доколкото съм чувал.

Но който се е заинтересувал

от житието на това дете,

аналите на Рим да прочете.

 

И тъй, когато му изтекъл срока,

цар Ала със съпругата си мила

отплавал пак в обратната посока —

към Англия. В двореца настанил я,

но радостта им малко продължила.

Блаженството на земните ни дни

подобно приливите се мени.

 

Та кой е имал щастие и сладост

един-единствен ден — без угризение,

без страх, обида, завист или ярост,

без страст, надменна гордост, изкушение?

Печално правило без изключение!

Не издържала дълго на света

на Ала и Констанца радостта.

 

Смъртта, що своя данък със коварство

събира вред, подир година време

прибрала Ала в мрачното си царство.

Констанца пак понесла тежко бреме.

Но нека бог душата му приеме!

Останала без своя мъж любим,

царицата се върнала във Рим.

 

Там богобоязливото създание

намерило пак всички у дома си.

Така това последно изпитание

завършило. Тогава пред баща си

Констанца коленичила завчас и

със сълзи върху бледото лице

благодарила богу от сърце.

 

Тъй, праведни, без завист и без злоба,

в двореца заживели те тогава

и неразделни там били до гроба.

Към края разказът ми приближава.

Исус Христос, що всички ни дарява

с блаженство след скръбта, да бди над на

от този миг до сетния ни час!

Амин!

Тук завършва Разказът на Правника.

Следва Прологът на Моряка.