Джефри Чосър
Кентърбърийски разкази (9)

Сър Топаз

Вижте веселите думи, с които Ханджията се обърна към Чосър:

След този разказ всеки между нас

се умълча, главата си обвеси,

доде Ханджията със весел глас

отново в тишината се намеси

и ме попита: „Кой си, откъде си,

човече божи? Зайци ли ловиш,

че все надолу гледаш и мълчиш?

 

Ела насам и се развесели.

Ей, господа, я място му сторете.

Той с тънък кръст е като мен, нали —

за танци и прегръдки! Погледнете —

лицето му е като росно цвете,

но има малко дяволски очи

и неслучайно винаги мълчи.

 

Я ти сега хорото поведи

и някой весел разказ разкажи ми.“

„Ханджийо — казах аз, — не се сърди,

но знам един-единствен разказ — в рими.

Научил съм го преди много зими.“

Той рече: „Разгеле! Започвай, сър.

Аз знам, че твоят разказ е добър.“

Тук започва Чосъровият разказ за Топаз^[1].

Една история забавна,

но поучителна и славна

ще ви разкажа аз —

за рицар смел, прочут отдавна

със сила, дето няма равна,

на име сър Топаз.

 

Той бил роден отвъд морето —

в градчето Попринг, под небето

на Фландрия, а там

лорд бил баща му и момчето

живяло с него във градчето —

тъй бог поискал сам.

 

Добро и смело то растяло,

с лице като погача бяло

и с глас като на кос,

цвета на розите събрало

във устните си, с тънко тяло

и със изящен нос.

 

Достигнала му чак до кръста

брадата огнена и гъста

и с брич, кафяв на цвят,

с обуща от кордовска къща

обул се, взел да се загръща

във плащ от скъп брокат.

 

Ловял елени из горите

и често бродил край реките

в ръката със сокол.

Бил най-добър между стрелците

и вред спечелвал във борбите

я тлъст овен, я вол.

 

Моми с коси като коприна

за него креели мърцина

във мисли, в ядове.

Но той живял с душа невинна,

по-чист от някоя малина

със сладки плодове.

 

Един ден рано след зората

излязъл сър Топаз в гората

със своя сив жребец.

Изправен върху стремената,

той носил копие в ръката,

на пояса си — меч.

 

Тъй влязъл в храстите бодливи,

де бродят зверове плашливи —

елени и сърни, —

и свърнал по пътеки криви

на духове и самодиви —

иди, че го върни.

 

Насред зелената полянка

видял лакрица и дилянка

и карамфилов стрък,

които не една стопанка

затваря в дървена гаванка

или пък в стар сандък.

 

Там чул той горски песнопойки —

скорци, червеношийки, сойки,

събрани в звучен хор.

И дроздът с трелите си бойки,

и гургулиците на двойки

там пели на простор.

 

Той слушал дрозда, а в гръдта му

за обич пламнало голямо

желание. Със стръв

пришпорил коня си и само

след миг в пот плувал цял гърба му,

а хълбоците — в кръв.

 

Така отпаднал бил юнака

след този бяг през гъсталака,

че спрял и след това

в цветята легнал, без да чака,

а конят тръгнал в храсталака

да попасе трева.

 

„О дево — рекъл този рицар, —

проникна болката-кръвница

в самото ми сърце!

Сънувах днес, че не девица,

а самодивската царица

спи в моите ръце.

 

Тя, тя ще бъде мойта дама,

защото на земята няма

жена като за мен

красива.

Ще яздя аз и нощ, и ден,

додето стигна в час блажен

при свойта самодива!“

 

И на седлото скочил пак,

и през треви и камънак

препускал по земята

и в дневен зной, и в нощен мрак,

доде преди зората чак

на феите страната

открил

в лес, де не стъпвал людски крак.

Там никой нашия юнак

не спрял, не поздравил.

 

Най-сетне срещнал великан.

Наричали го Олифан,

бил по-жесток от сприя.

„Свидетел ми е Термаган^[2] —

му рекъл, — тук си гост незван.

Затуй ще те убия

със боздугана.

Тук не е стъпвал никой рицар.

На самодивската царица

във този лес е стана.“

И му отвърнал сър Топаз:

„Тук утре ще се върна аз

с оръжие и с броня.

Кълна се в правата си вяра,

туй копие ще те накара

да потърчиш пред коня.

И в твоя тлъст търбух

върхът му ще попадне.

Преди да стане пладне,

ще пратиш богу дух.“

 

Препуснал рицаря тогава,

а великанът с прашка здрава

замерял го отзад.

Но читав сър Топаз избягал,

защото господ му помагал,

а пък и той бил млад.

 

Сега, доколкото умея,

аз разказа си ще изпея

нататък, господа.

След срещата си със злодея

Топаз по градската алея

се върнал във града.

 

Там свикал свойто опълчение

на веселба и угощение

и казал: „С великан

триглав ще вляза във сражение,

за да измоля снизхождение

от моя светъл блян.

 

Елате, песнопойци шумни

и разказвачи сладкодумни,

елате с разказ нов,

с романси за крале разумни,

за кардинали остроумни,

за ласки и любов.“

 

Тогава му донесли вино

и бъклица със медовина,

достойна и за цар —

с дъх на канела, на дафина,

на кимион и на къпина,

по-сладка от нектар.

 

Облекли стройното му тяло

с бельо копринено и бяло

и с брич — какъв, не знам, —

с фланела и със покривало,

с нагръдник здрав — сърцето щяло

да бъде скрито там.

 

Във ризницата, що изплели

от мед евреи най-умели,

накрая влязъл той

и с бронята от плочи цели

с цвета на лилиите бели

се пременил за бой.

 

Щитът му бил от тежко злато,

с глава глиганска, над която

голям гранат блестял.

Заклел се той във всичко свято

чудовището непознато

да порази без жал.

 

Бил с наколенници най-скъпи,

със ножница от слонски зъб и

със шлем от светла мед.

Седлото тежко и юздата

като звездите и луната

сияели навред.

 

Трептяло копието звънко,

създадено за битки, тънко,

с отточен, остър край.

Жребецът сив, познал ездача,

взел да пръхти и да подскача

като ветрец през май

тогаз.

 

Но песен втора почвам тука.

Ако не ви навявам скука,

ще я изпея аз.

Песен втора

За бога, рицари, мълчете!

И вие, дами, позволете

завчас да продължа.

За битка храбра и голяма,

за пламенна любовна драма

аз разказ ви дължа.

 

Сър Гай романсите възпяват,

за Хорн и Бевис не забравят.

На всички е познат

Либьо. И Плендамур е славен.^[3]

Но сър Топаз — той няма равен

във рицарския свят.

 

Възседнал коня си и — вижте! —

като искрица из огнище

лети през дол и слог.

На шлема му сребристобяла

голяма лилия цъфтяла.

Да го закриля бог!

 

И като рицар най-достоен,

наместо в някой хан спокоен

под небесата спял

на плаща. Шлема под главата

си слагал. Коня до зората

наоколо пасял.

 

От всеки извор бистроструен

отпивал — като онзи буен

и храбър Персивел^[4],

доде веднъж…

Тук Ханджията прекрати Разказа на Чосър за сър Топаз.