Джефри Чосър
Кентърбърийски разкази (3)

Разказът на Мелничаря

Следват думите, които си размениха Ханджията и Мелничарят^[1]:

Щом Рицарят завърши повестта си,

и стар, и млад го поздрави завчас и

реши, че с благородство тя блести

и не е зле да се запамети.

Доволни бяха знатните най-вече.

Ханджията пък се засмя и рече:

„Потръгна, хей! Развърза се торбата.

Започна дяволски добре играта.

Но нека видим кой ще бъде втори,

кой с Рицаря сега ще се пребори.

Монахът нещо май ще ни разкаже.“

Но Мелничарят — тъй пиян, че даже

върху седлото се крепеше с труд —

запсува в миг, завика като луд,

понечи всички ни да изпревари

и шапка да свали дори не свари,

па взе да се кълне във всичко свято:

„Аз знам една история, която

със рицарската ще дели мегдан.“

Ханджията видя, че е пиян

и каза: „Робин, братко мой, спокойно!

Тук има хора с име по-достойно.

Потрай, додето дойде твоят ред.“

„Не! — викна той. — Да знаеш отнапред —

ако ме прередите, ще си тръгна.“

„Добре, добре! — Ханджията изгъгна. —

Е хайде, карай, дявол да те вземе!“

„Тогаз — той почна — да не губим време.

Но нека най-напред да ви призная,

че съм пиян. По говора си зная.

Та ако кажа нещо по-лютиво,

виновно е Ханджиевото пиво.

Сега ще ви разправя житието

на онзи глупав дърводелец, дето

бил изигран от някакъв школар.“

Тук Стюардът извика с гняв и жар:

„Я остави пиянските брътвежи!

Как смеят, боже, всякакви невежи

ту този мъж, ту онзи да петнят,

па и жените им да позорят!

Не можеш ли за друго да говориш?“

Но как, кажи, с пиян човек да спориш?

Той рече: „Освалд, братко, чуй сега.

Ергените са само без рога.

Но тук аз не намесвам теб, а други.

Защото има и добри съпруги.

Една е лоша, а хиляда — не.

Това ти сам си го разбрал поне.

Защо тогава се гневиш тъй много?

И аз съм женен като теб, ей богу,

но вярвай ми, на никаква цена

не бих се клел, че моята жена

е само моя. Тази знатна дама

познава още не един и двама.

Към бог и към жена си никой жив

не бива да е твърде придирчив.

Получиш ли туй, що ти се полага,

останалата част не те засяга.“

Така се разбърбори Мелничарят,

че не сполучиха да го накарат

да бъде по-вежлив. Какво да сторя,

ще трябва думите му да повторя.

Но моля ви да не решите вие,

че в грубоватата ми реч се крие

зъл умисъл. Аз нямам избор друг,

освен да преповторя всичко тук

или измислици да ви разправям.

Не го четете — аз не настоявам.

Нататък има малки и големи

истории на по-прилични теми;

нравоучителни, духовни, чисти.

Вий просто прехвърлете тези листи.

Не сторите ли туй, не съм виновен,

че Мелничарят беше сквернословен,

а Стюардът и другите край тях

не му отстъпваха във този грях.

Затуй за всичко туй ме извинете

и на шега шегата приемете.

Тук свършва Прологът.

Тук започва Разказът на Мелничаря.

Живял преди година в Оксенфорд

стар дърводелец глупав, ама горд.

Под наем давал стаи тоз простак

и някакво школарче без петак

в една от стаичките му живяло.

То в астрологията задълбало

и можело със сложни изчисления

да прави най-различни заключения:

кога ще има засуха и зной,

кога ще падне дъжд, кога — порой,

а и за всичко друго, за което

народът вдига поглед към небето.

Със него хора знайни и незнайни

споделяли сърдечните си тайни.

Но той като девица бил свенлив,

не бил ни лекомислен, ни бъбрив.

Наричали го Николас и зная,

че сам-самин живеел в свойта стая,

сред сладки билки и цветя затворен.

Самият той бил сладък като корен

на ликориция или дилянка,

а над ергенската му отоманка

полици до потона се редяли.

Там редом със сметалото личали

старинен Алмагест^[2] и Астролабия,

и други мъдри книги от Арабия.

Над тях висяла лютня тънкострунна

и всяка нощ под светлината лунна

той Angelus ad virginem^[3] запявал

и с лютнята си химна придружавал.

Подир подемал друга, светска песен.

Гласът му бил благословен, чудесен.

С другарска помощ и със малка рента

безгрижно той живеел хента-пента.

Стопанинът пък, старият козел,

наскоро пак се влюбил, та си взел

невяста осемнадесетгодишна —

игрива, млада, сочна като вишна,

и като в клетка я държал сега

от страх да не осъмне със рога.

Нали бил прост, не бил прочел селяка

Катоновата мисъл, че във брака

сберат ли се стар мъж и булка млада,

брашно не мелят и живеят в свада.

Но щом в капана сам се е наврял,

да изтърпи горчивия си дял!

А пък женицата била красива

и като катеричка тънка, жива.

На сърмено коланче се държала

престилката й, като мляко бяла,

надиплена над хълбоците стройни.

И блузка със шевици многобройни

тя носела. Якичките й малки

и на бонето дългите вързалки

били от черна лъскава коприна.

Тя цялата била като картина:

със панделки, в косите й завити,

с очички весели и дяволити

и с коси вежди, тънко очертани

и от крило на врана дваж по-врани.

Била прекрасна младата стопанка —

по-гъвкава от крушева фиданка,

по-пухкава, по-мека и от вълна.

На поясчето й висяла пълна

кесия злато, украсена с ред

от перли и висулчици от мед.

Женичка като нея (боже прави!)

човек не може и да си представи.

Като жълтица от метал най-чист

ликът й греел — светъл и златист.

А пеела тъй сладко, че със нея

не би се мерил даже чичопея.

Обичала като юница млада

да тича по зелената ливада.

Дъхът й свеж ухаел на градина,

на ябълки, сено и медовина.

Като кобилка палава и здрава

и като корабните мачти права,

на пазвата си носела пришит

медальон с размер на боен щит.

Сандалите си връзвала високо

на глезена. Сладурче чернооко,

ти би могла да легне с всеки лорд,

да вземе всеки йомен в Оксенфорд.

Сега тъй, утре тъй — не щеш ли, ей,

стопанинът заминал в Осеней

и Николас поискал, то се знае,

с невястата му да си поиграе.

Изкусен като всеки учен мъж,

за прелестите женски отведнъж

я пипнал той и казал: „Ох!“ и „Ах!

По теб, душицо моя, изгорях!“

След туй я сграбчил здраво за бедрата

и викнал: „Мила, да вървим в кревата,

защото инак, вярвай, смърт ме чака!“

Тя скочила като жребица яка,

главицата си настрани извила

и рекла: „Не целувам аз насила.

Пусни ме, Николас, пусни ме скоро,

защото иначе ще викам. Хора!

Махни ръцете си оттам. Разбра ли!“

Тогава той за милост заридал и

бил тъй любезен, сладкодумен, мил,

че най-накрая все пак я склонил.

Заклела му се тя в свети Томаса,

че щом съпругът й се изфиряса,

ще го направи тутакси щастлив.

„Но моят мъж е толкова ревнив —

добавила, — че ако разбере,

един от двамата ни ще умре.

Пази във тайна всичко между нас.“

„Бъди спокойна! — казал Николас. —

Какъв школар съм аз, ако не зная

как дърводелец прост да изиграя.“

Така че (ще повторя тук отново)

да чакат сгода те си дали слово.

Развеселил се нашият герой,

потупал я по кълчиците той,

целунал я, а после се прибрал,

подхванал лютнята си и запял.

Тъй минала неделя, сетне — друга.

По празниците вярната съпруга

отивала на черкова сама.

Лицето й, умито у дома,

сияело по-светло и от ден.

Във черквата за писар назначен

бил Абсолон — любимец на жените.

Златистите му къдри по плещите

били като ветрило подредени,

на две посоки с прав път разделени,

лицето — румено, очите — сиви,

обущата му — с нарези красиви,

чорапите — червени с тъмен бант.

Обличал се като същински франт —

с небесносин подрасник, цял обшит

със някакъв широк и скъп ширит,

и със стихар, по-бял от вишнев цвят.

За веселба дошъл на този свят,

ни горести, ни грижи нямал нивга.

Умеел кръв да пуска, да подстригва,

прошения да пише, да чертае

и двайсет вида танци да играе

по Оксенфордската прочута школа —

размятал ходилата си на воля.

А със пискливия си тънък глас

различни песни пеел във захлас

и свирел на цигулка и китара.

Във всяка кръчма — нова или стара

(стопанката й само да е млада!),

отбивал се със истинска наслада,

но гледал да избягва препирните

и се гнусял, горкият, от пръдните.

И тъй, в неделя Абсолон минавал

с кадилница в ръка и окадявал

жените, сбрани в тамошния храм,

а погледът му хвърлял жар и плам,

но все се стрелкал като невестулка

към гиздавата дърводелска булка.

Такава чиста, сладка и шавлива,

да би се преродила в мишка сива,

като котак би скочил върху нея.

На Абсолон в сърцето тази фея

запалила тъй пламенно желание,

че не обръщал никакво внимание

дори на най-красивата жена.

Веднъж, когато пълната луна

огряла вечерния небосклон,

китарата си грабнал Абсолон

и стигнал, воден от любовна жар,

дома на онзи дърводелец стар,

когато първите петли пропели.

Над ниското прозорче се навел и

със тъничкия си писклив гласец

запял във мрака този хубавец:

„О ангел мой, на колене те моля,

смили се ти над моята неволя!“

И си пригласял със китарен звън.

Но дърводелецът го чул през сън,

размърдал се и рекъл: „Алисон,

не чуваш ли как мечи Абсолон?

Това е май до нашата ограда.“

А тя му отговорила с досада:

„О, чувам, Джон. И още откога!“

Разминало се всичко без кавга,

но Абсолон започнал оттогава

през ден, през два да се върти тъдява.

Отслабнал, вече сън не го ловил,

все къдрите си решил и редил.

Чрез пратеници не веднъж и дваж

предлагал да й стане верен паж.

Пропял дори от славей по-звънливо.

Изпращал и най-хубавото пиво

и скъпо вино с не една подправка,

и медени сладкиши за гощавка.

Решил със всички средства да опита —

с богатство, с нежност и с любов открита.

И майсторството си, за да покаже,

насред града играел Ирод даже^[4].

Така се мъчел бедният, но всуе!

Любимата не щяла да го чуе,

опротивял й неговият глас.

(Добре я бил замаял Николас!)

Тя всичко взимала на смях и шут

направила от писаря прочут.

Със право казват: „Близкият хитрец

измества липсващия хубавец

без много мъка — стига да понечи.“

Не можел Абсолон да им попречи —

далече бил от младата стопанка,

потулен в Николасовата сянка.

Е, Николас, стори каквото можеш.

Внимавай само да не се изложиш.

И ето, дърводелецът — глупак

се стягал в Осеней да ходи пак.

Тогава Алисон и Николас

разбрали, че очаквания час

е близко и ще трябва да решат

как шапка на старика да скроят.

Успеят ли със своите съзаклятия,

тя в неговите влюбени обятия

ще може да лежи до сутринта.

И в двамата възпламнала страстта,

а Николас, без много да се мае,

скрил в стаята си — тайно, то се знае —

храна и питие за ден — за два.

Невястата научил след това,

попита ли за него Джон, да каже,

че нищичко не знае и че даже

цял ден не го е чула, ни видяла

(навярно болест го е връхлетяла!),

слугинята уж тропала в зори,

но не получила ответ дори.

Така изминал съботния ден

и Николас, в леглото си стаен,

там ял, там спал, до заник слънце там

се излежавал нелюдим и сам.

А дърводелецът — глупец последен,

се разтревожил за болника беден

и казвал: „Николас не е добре.

Боя се да не вземе да умре.

Тъй крехък и болнав е този век!

Днес носеха към църквата ковчег,

а даже и една неделя няма,

откак с мъртвеца работихме двама.“

И на чирака викал бързешката:

„Върви потропай с камък на вратата.

Какво е, що е, виж и ми речи.“

А той, едва успял да се качи,

заблъскал по вратата, закрещял

така, че чак таванът затрещял.

„Хей, мистър Николас, умря ли, сър?

Отговори, бъди така добър.“

Когато му омръзнало да чука,

над прага долу в миг видял пролука,

оставена за котката. Де гиди!

Надзърнал вътре и — какво да види!

Седи си на кревата Николас

и без да мърда, гледа във захлас

към месеца, изплувал на небето.

Тогава хукнало назад момчето

да каже всичко туй на господаря.

Той почнал да се кръсти, да повтаря:

„Закриляйте ни, ангели свети!

Беда навярно ще ни сполети.

Със свойта астроломия^[5], поглеж,

побъркал се нещастният младеж.

Бе аз си знаех, че така ще стане,

когато някой смъртен се захване

със нещо, дето е от бога скрито.

Блажени са неуките, които

не питат, ами вярват. Друг един

подобен нему важен господин

излязъл тъй звездите да позяпа

и ги видял, но не видял пък трапа

и бухнал вътре. Николас, и той

ще свърши зле, изглежда. Боже мой!

Дано Исус не го накаже строго,

задето се е учил толкоз много.

Сега ми донеси една тояга,

която да напъхаме под прага,

та тъй вратата му да откачим.

Дано успеем пак да го свестим.“

Напънало се якото чираче

и вдигнало вратицата така, че

на пода тя се проснала завчас.

Но и сега не трепнал Николас.

Луната гледал той като замаян.

Стопанинът решил, че е отчаян,

за раменете го раздрусал здраво

и във ухото му извикал право:

„Хей, Николас, свести се, погледни ме!

Заклевам те в Исусовото име!“

Не мръднал пак. Прекръстил го подир и

за да прогони всичките вампири,

прочел и в стаята му, и отвън

молитвата за лек и сладък сън:

„Исусе Христе, Бенедикте мили!

Гонете вие всички тъмни сили

от този дом до светлата зора!

Закриляй ни, о Петрова сестра!“

И ето че накрая с глас покрусен

така застенал този мъж изкусен:

„Нима света тъй скоро ще загине?“

„Какво? Какво говориш, господине?

Старикът викнал — Някаква беда?“

А Николас подел: „Вода! Вода!

Водица ти ми донеси да пия

и нещо важно аз ще ти открия,

което никой друг не ще узнае.“

Стопанинът, без много да се мае,

донесъл от мазето кана пиво

и те я пресушили мълчаливо.

След туй залостил Николас вратата

и седнал до старика на кревата.

„Джон — казал той, — другарю мил и скъп

със теб споделям черната си скръб,

но закълни се, че в секрет най-строг

ще я запазиш. Тъй желае бог.

И нарушиш ли своето мълчание,

ще те последва страшно наказание —

ще полудееш още начаса.“

„Не! — врекнал Джон и трепнал му гласа. —

Заклевам се в Исус, ще бъда ням

и тайната ти няма да издам.

Повярвай ми, най-свято ще я пазя.

Бъбривците от дън душа аз мразя.“

„Тогава слушай — рекъл Николас. —

Като видях луната преди час,

открих, че страшно бедствие ни чака.

Във понеделник, щом се спусне мрака,

ще се изсипе над света порой,

какъвто не е виждал даже Ной.

Послушай ме. Доде нощта измине,

земята ни в потопа ще загине

ведно със всички люде, бедни Джон!“

„Ами жена ми? Мойта Алисон?

Пороят мигар ще ми я открадне?“

От скръб той щял за малко да припадне

и викнал: „Боже, няма ли спасение?“

„Спасение ли? Има без съмнение —

отвърнал Николас, — но за това,

човече, трябва учена глава.

Сам Соломон е казал, ето виж:

«Съветвай се — и няма да сгрешиш.»

Приемеш ли съвета ми, тогава

и двама ви ще гледам да избавя

без мачти и платна — му рекъл той. —

Ти знаеш как се е избавил Ной,

когато бог му казал, че водата

се готви да опропасти земята.“

„Знам — скокнал дърводелецът. — Отдавна.“

„Навярно помниш тази достославна

история — със колко страх и мъка

натикал той жена си във сандъка.

(Залагам си главата, че без жал

овците си на ада той би дал,

за да я настани в отделна лодка,

та, ще не ще, веднъж да бъде кротка!)

Послушай ме сега какво ще правиш

и знай, че няма време да се бавиш.

Най-първо тук ще донесеш завчас

едно каче за всякого от нас

или едно корито по-добре.

С тях после по безбрежното море

ще плаваме. За ден храна сложи.

За по-нататък ти не се грижи,

защото още рано преди пладне

водата ще се оттече, ще спадне.

Но на чирака Робин и на Джил

ни дума да не си им промълвил.

Защо и как, не питай. Аз не мога

да ти издавам тайните на бога.

На теб ти стига и това, че той

те е избрал да станеш втори Ной.

Жена ти ще спася. Сега върви

и, както знаеш, всичко приготви.

Като намериш трите корита,

ще ги домъкнеш и до вечерта

ще ги провесиш на тавана тук,

но тайно — никой да не чуе звук.

Във всяко, както те научих вече,

сложи по мъничко храна, човече,

и по секира — като дойде време,

въжетата със тях ще пресечеме.

И пак със тях (ела да ти пошушна)

ще проломим над твоята конюшня

потона, да изплаваме оттам,

когато стихне този дъжд голям.

Тогава ти след булката си сладка

ще плаваш леко като бяла патка

и аз ще ви извикам: «Здрасти, Джон!

Потопът свърши. Здрасти, Алисон!»

А ти ще кажеш: «Николас! Здравей!

Сполай ти! Гледай, утрото светлей.»

И ний ще сме световни властелини,

тъй както Ной е бил преди години.

Но запомни добре — това е нужно! —

през тази кобна нощ, когато дружно

на своите гемии се качим,

ний трябва като риби да мълчим

и да се молим тихичко, наум —

че бог не иска да се вдига шум.

Ти трябва да провесиш твойта люлка

по-надалеч от младата си булка,

за да не те въвлича в грях насила.

Сега върви и бог да те закриля!

А утре, още като се здрачи,

тук всеки начаса ще се качи

и във коритото си сам ще седне.

Върви, че времето ще си напредне.

От малко, казват, мъдрият разбира,

а в тебе, драги, мъдростта извира

и щом е тъй, ти всичко си разбрал.“

Глупакът тутакси се разтърчал,

завайкал се, завикал: „Боже мили!“,

с невястата си всичко споделил и

макар че тя от него по-добре

успяла чудото да разбере,

за да му хвърли във очите прах,

се правела, че ще умре от страх.

„По-скоро! — викала през плач. — Спаси

Заклевам те във божието име!

Побързай, сър, съпругата си вярна

да отървеш от участта коварна.“

Ще знаете, велико, славно нещо

е любовта. Човек умира често

ей тъй на, от едно въображение.

Старикът се разтресъл от вълнение

и му се сторило дори, че вижда

потопът безпощаден как приижда

да глътне неговата Алисон.

Въздишки тежки, жалби, плач и стон

разкъсвали сърцето му присвито.

Намерил той отнякъде корито,

каче и бъчва. С мъка ги изнесъл

догоре, на гредите ги провесил

и всичко вършил в пълна тайна, сам.

Подир сковал три дълги стълби там,

та тримата, удари ли часът,

в гемиите по тях да се качат.

Храна за всички подредил грижливо —

хляб, сирене, по кана скъпо пиво —

за обед и вечеря пребогати.

Но най-напред побързал да изпрати

слугинчето и младия чирак

по срочна работа до Лондон чак.

А в понеделник, щом се свечерило,

без да запали свещ или кандило,

залостил сам прозорците, вратите

и тримата поели в мрачините

към своето убежище завчас.

„Молете се!“ — прошепнал Николас.

„Шшт!“ — казала тогава Алисон.

А глупавия дърводелец Джон

молитвата си тихичко прошушвал

и за дъжда страхливо се ослушвал.

Но тъй отпаднал, бедничкият, бил,

че начаса клепачите склопил

след манастирския вечерен звън.

Заохкал и запъшкал той насън

и в миг захъркал с клюмнала глава.

А Николас и Алисон това

и чакали. Щом времето дошло,

те слезли и в широкото легло

на стария сами се настанили.

Там дълго двамата се веселили,

и трудили се с истинска наслада,

дорде зад манастирската ограда

камбаните отново зазвънели

и утринна монасите подели.

Но да си спомним писаря църковен

измъчен от копнежа си любовен!

Той в понеделник бил към Осеней

с приятели — да пийне, да попей,

та питал някакъв монах потайно

не знае ли къде е Джон случайно.

Калугерът го дръпнал настрани

и му прошепнал: „Тези два-три дни

не се е мяркал. Може би абата

го е изпратил за греди в селата.

Той често тъй отива за греди

и щом отиде, два-три дни седи.

Ако ли не, дома си е тогаз.

Не мога точно да ти кажа аз.“

И Абсолон цял светнал от надежда.

„Ще се будува тази нощ, изглежда —

си рекъл той, — че днеска ни веднъж

комай не съм се срещал с този мъж.

Щом първите петли пропеят в село,

към къщата му ще поема смело,

ще тропна на прозорчето отзад,

на Алисон любовната си жад

ще изповядам и на колене

ще моля за целувчица поне.

О, зная, че ще бъда награден.

Устата вече ме сърби цял ден —

това е верен знак, че ще целувам,

а снощи пък сънувах, че пирувам.

Затуй ще дремна тук надве-натри

и после ще лудувам до зори.“

Пропели първите петли и ето,

че Абсолон със тази жар в сърцето

се вдигнал, пременил се най-грижливо,

канела дъвкал дълго, търпеливо,

та със дъха си да опиянява,

къдриците си наредил тогава

и със любовно листче^[6] под езика

поел към жилището на старика.

Прозорчето било тъй ниско там,

че рамото му стигало едвам.

Полека се изкашлял Абсолон

и казал: „Сладка моя Алисон,

гугутке моя, отвори очи

и ми отговори, не ме мъчи.

Нехаеш ти за болката лютива,

която челото ми с пот облива,

а аз по тебе се терзая скрито

като теле, от вимето отбито,

и като безутешен гълъб в здрача

за тебе, обич моя, тихо плача.

По-малко от девица ям комай.“

Тогава Алисон му рекла: „Знай,

че както да въртиш и да ги сучиш,

от мен целувка няма да получиш.

Глупако, друг обичам аз напук

на теб. Сега пръждосвай се оттук,

че с камъни ще ти строша главата.“

„О — казал Абсолон, — каква отплата

за туй, че те обичам тъй горещо!

За бога, щом не даваш друго нещо,

целувчица поне ми се полага!“

„Добре, но ще си тръгнеш ли веднага?“

„Веднага, скъпа!“ — викнал Абсолон.

„Тогава идвам“ — рекла Алисон

и тихо казала на Николас;

„Сега се смей, но само не на глас.“

Отвън любовникът на колене

застанал и наум си думал: „Не,

от мене няма по-честит. С целувки

започват всички ласки и милувки.“

Тя бутнала прозорчето докрай

и рекла: „Хайде, много се не май,

че някой ще ни види. Почвай бърже.“

Преди той устните си да избърше,

невястата, без много да протака,

навън подала дупцето си в мрака.

Не виждал нищо Абсолон — къде ти!

Не сварил той дори да се усети,

и в задника й устни жадно впил.

Но в миг се дръпнал — май че бил сгрешил.

Целувал нещо рунтаво, космато.

„Нима е женско туй лице брадато! —

извикал. — Фу, какво направих аз!“

Тя хлопнала прозореца тогаз

и се изкискала: „Не е беда!“

„Брада! — се смеел Николас. — Брада!

Добре го нареди, глупака неден!“

Чул всичко, Абсолон сломен и бледен

прехапал гневно тънката си бърна

и се заканил: „Аз ще ти го върна!“

След туй със слама, пясък, пръст и плат

муцуната си трил поне стократ

и все повтарял: „Ох, какво направих!

Душата си на дявола оставих.

Измами ме, опозори ме тя,

но аз жестоко ще й отмъстя.

О, любовта ме беше заслепила!“

Горещата му страст се охладила —

след първата целувка тази нощ

за любовта не давал пукнат грош,

а изцерен от болестта си тежка,

проклинал своята съдбовна грешка

и често го избивало на плач.

Тъй стигнал той до стария ковач

Жервез. Ковачът ден и нощ не спал,

все палешници и рала ковал.

Сега той пак бил с работа зает,

но Абсолон се втурнал вътре блед.

„Спри, майсторе!“ — извикал той със стон.

„Ха! Кой си ти, човече!“ — „Абсолон.“

„За бога, Абсолон, къде тъй рано

си тръгнал и защо така припряно?

Какво ти е? Кълна се, мили мой, че

си хукнал подир някое девойче.

Така ли е, кажи! Познах ли аз?“

На Абсолон не му било тогаз

до глупави шеги. (Къде-къде

по-лоша грижа него го яде!)

И рекъл: „Друже, ще ли ми дадеш

за кратко време онзи там лемеж,

където се подава от пещта?

Ще ти го върна още през нощта.“

Жервез започнал: „Ако беше злато,

пари или съкровище богато,

не ми се свиди, щях да ти го дам,

но за какво ти е лемеж, не знам.“

„Сега ти остави това на мен.

Потрай. Ще ти разкажа някой ден.“

Лемежа от ръцете му изтръгнал,

излязъл и със бързи стъпки тръгнал

назад, замислил безпощадна мъст.

Почукал на прозорчето със пръст,

изкашлял се и взел да чака слука.

Обадила се Алисон: „Кой чука?

Страхувам се, че е дошъл крадец.“

„О не! — отвърнал той със тих гласец.

Това съм аз, любима — Абсолон,

и златен пръстен нося ти с поклон.

От майка ми е той подарък скъп —

с резба богата и със тънък ръб.

Целунеш ли ме, твой ще е. Това е!“

А Николас бил станал да пикае

и сметнал, че добре е тоз досадник

сега да близне неговия задник.

Прозореца отворил и проврял

навън през него задника си цял

от пояса до бутовете чак.

Тогава Абсолон продумал пак:

„Къде си, птичко? Обади се, мила!“

И пръднал Николас с такава сила,

че сякаш паднал гръм от небосклона.

Пръднята ослепила Абсолона,

но той желязото нагорещено

натикал в задника му мигновено.

На цяла педя кожата тогава

се смъкнала от страшната жарава

и полудял от болка, Николас

завикал, заревал със пълен глас:

„Вода! За бога, помощ! Ох! Измяна!“

Старикът се събудил на тавана,

чул този вик „Вода!“ и този ропот

и казал си: „Уви! Дойде потопът!“

Надигнал се в коритото, не чакал,

въжето със секирата пресякъл

и с пивото и с хляба литнал право

към пода, дето се халосал здраво

и начаса се проснал във несвяст, а

школарят и невярната невяста

завикали отново: „Помощ! Хора!“

Съседите прескочили стобора

и обкръжили стареца отвред.

Той още бил без дъх, вдървен и блед,

с ръка строшена, ала всички там

решили, че си е виновен сам,

защото тези двама гръмогласно

разказвали наляво и надясно

как разума си бил загубил той,

как все бълнувал за потоп, за Ной,

та за да се спасява от водата,

отнякъде бил купил коритата

и на тавана сам ги окачил,

как уж с молби и клетви ги склонил

да дойдат с него за дружинка само.

И ето, смаяни от лудостта му,

съседите, измамени от тях,

обърнали бедата му на смях.

Старикът викал, обяснявал — всуе! —

не искал вече никой да го чуе.

Проклели в хор душевния му смут

и обявили клетника за луд.

Говорили си учените даже:

„Побъркал се е, може да се каже.“

Тъй паднал дърводелецът в капана

и тъй била жена му оседлана,

макар че той я пазил и ревнувал,

тъй дупето й Абсолон целувал,

тъй пламнал задникът на Николас.

Това е всичко. Бог да бди над нас.

Тук завършва Разказът на Мелничаря.