Джефри Чосър
Кентърбърийски разкази (13)

Разказът на Лекаря

Тук започва Разказът на Лекаря:

Тит Ливий^[1] пише, че преди години

във Рим живеел рицарят Виргиний,

богат с приятели и със пари,

по-горд, по-славен и от княз дори.

Една-едничка щерка му родила

жена му, ала тя била тъй мила,

че превъзхождала по красота

коя да е девица по света.

Природата с изкуство и старание

изваяла туй царствено създание

тъй, сякаш искала да каже: „Хора,

понеча ли, аз чудеса ще сторя,

ни с дар недостижими, ни с наука.

Пигмалион^[2] ли? Не, дори да чука

и вае цял живот, не ще ме стигне.

Не е успял до мен да се издигне

ни Апелес, ни Зевксис^[3], никой с мен

не би могъл да бъде приравнен.

Защото сам творецът назначи ме

за главна жрица — в неговото име

създавам всичко тук по своя мярка,

по своя воля — властна господарка

на всичко, що се ражда под луната,

за да умре. Не търся аз отплата

за своя труд. Той богу с обречен,

че с него свързва ни съюз всевечен.

И нея, както всичко, що създавам,

на божията слава посвещавам.“

Туй искала природата да каже.

Четиринадесет години даже

е нямала тогава тази фея,

но щедро свойте багри върху нея

великата ваятелка изляла.

Тъй тя създава лилията бяла

и розата червена, тъй сега

създала с обич нейната снага.

А Феб разлял в косите й боите,

които се преливат във лъчите

на слънцето разискрено и златно.

Била красива тя, ала стократно

по-добродетелна и по-достойна,

с душа неопетнена и спокойна,

със непорочен ум и с чисто тяло.

Тъй цветето й девствено цъфтяло

във съзерцание и във смирение,

в умереност, в покой и във търпение.

Не търсила блестящи облекла

и скромна в приказката си била.

Макар да не отстъпвала по ум и

на мъдрата Палада, с гръмки думи

избягвала ума си да показва.

Обичала открито да приказва,

тъй както й приляга — с речи живи,

по богобоязливи и учтиви.

Била свенлива, с предано сърце

и никога със скръстени ръце

не се отпущала за дълго време.

Не смогнал с вино Вакх да я превземе,

не искала да влива масло тя

на блудната Венера във жарта.

От своя тих живот била доволна

и често се преструвала на болна,

за да избегне тържества по-шумни

и веселби разгулни, неразумни.

Защото празненството често прави

нас, възрастните, склонни към забави,

опасни за невръстното дете.

То твърде бързо с тях ще порасте

и твърде рано всичко ще узнае,

а после ще поиска да играе

игрите на узрелите жени.

О дами, вие, що на старини

се грижите за щерки на велможи,

аз вярвам, че не ще ви разтревожи

напомнянето ми. За две неща

избира ви богатият баща —

затуй, че сте опазили честта си

или пък сте грешили в младостта си,

лудешките игри са ви увлекли,

ала сега от тях сте се отрекли

завинаги. Затуй нащрек бъдете,

на добродетел младите учете.

Бракониерът, който се откаже

от своя занаят, по-зорко даже

от всеки друг над дивеча ще бди.

Невръстните пазете от беди,

не влизайте с порока в съзаклятие,

че след предателството ви проклятие

ще падне върху вашата глава.

Добре помнете следните слова:

най-страшна казън нека съкруши

предателя на чистите души.

Бащи и майки, слушайте и вие.

Ако със рожби господ ви сдобие,

под ваш надзор те трябва да живеят,

додето поотраснат и узреят.

За пример им бъдете. Много-много

не ги галете, а ги дръжте строго,

че ако се подхлъзнат, този грях

ще плащате и вий наравно с тях.

Уви, нехайният пастир оставя

с овцете му вълкът да се разправя.

Но проповед аз няма да държа,

а разказа си в миг ще продължа.

Това момиче можело прекрасно

да мине без настойници. По-ясно,

отколкото във книгите дебели

вий бихте в нейния живот прочели

на добродетелта какво отива.

Била разумна тя и милостива

и както казах, прелестна наглед,

та славата и се разнесла вред

и всеки хвалил добродетелта й

освен завистниците, то се знае —

тях всяко хорско щастие ги дразни

и радват ги несретите омразни.

(На доктора^[4] е туй определение.)

Със майка си веднъж на поклонение

красавицата тръгнала към храма,

тъй както прави всяка млада дама.

А в този град живеел някой правник —

и съдия, и в окръга управник.

Така се случило, че съдията

я зърнал да минава пред вратата,

със погледа си я измерил само

и трепнало сърцето във гръдта му

тъй бил от красотата й пленен.

„О, тя ще бъде моя някой ден,

каквото и да става“ — той си казал.

Тогава Дяволът в ума му влязъл

и го научил как със хитрина

момичето да вземе за жена.

Защото ни пред злато, ни пред сила

девицата глава не би склонила.

Тя имала приятели могъщи

във всички най-богати римски къщи.

Добре разбирал той — не ще успее

без малко хитрост да я завладее.

Затуй след дълги размисли в съда

изпратил да извикат от града

един пройдоха, господу немил,

историята си му доверил

и го заклел, каквото и да става,

на други хора да не я издава

под страх, че ще остане без глава.

Тъй сключили съюз и след това

от съдията душегубец той

получил скъпи дарове безброй.

Когато се разбрали тези двама

да отвлекат момичето с измама

и план скроили, който подир час

подробно ще изложа тук пред вас,

плебеят Клавдий в къщи се прибрал,

а съдията, който се зовял

дон Апий (случаят, забележете,

направо от историята взет е,

а не от басня), този съдия,

в чиято пазва съскала змия,

поискал делото да ускори.

И седмица не минала дори,

когато станала такваз история.

Седял подлецът в свойта консистория

и чел присъди разни, ала в миг

плебеят в залата се втурнал с вик:

„О господарю, имай състрадание

и обърни на моя иск внимание.

Аз искам от Виргиний, сър, отплата

и ако той си отрече вината,

добри свидетели ще събера,

та в правото си да те уверя.“

А съдията рекъл: „Без да бъде

тук обвиняемият, този съд е

безсилен. Да го призоват. Тогава

ще видим ний коя страна е права.“

Виргиний се явил и съдията

разпоредил да прочетат молбата,

която аз ще ви предам сега:

„Дон Апий, Клавдий — твой смирен слуга —

твърди пред теб, че рицарят Виргиний

без право и закон преди години

една робиня негова отвлече

и своя щерка после я нарече,

за да я задържи във свойта къща

и оттогава той не му я връща.

Ще го докажа. Грижи не бери —

довел съм ти свидетели добри.

Не е тя негово дете. Затуй

бъди добър и думата ми чуй.

Върни робинята ми, ако бива.“

Тъй свършвала молбата му лъжлива.

Виргиний сам не знаел що да стори,

ала преди дори да проговори,

да защити ранената си чест

и за свидетели да прати вест,

та с факти да обори клеветата,

обезумял от похот, съдията

дори да го изслуша не приел

и начаса присъдата прочел:

„Нареждам да се върне на плебея

робинята. Ти нямаш власт над нея.

Иди я доведи в съда веднага,

защото тя на него се полага.“

Тъй рицарят Виргиний бил осъден

от Апий, този съдия разпътен

да му докара щерката си сам,

за да живее с него в грях и срам.

Виргиний влязъл в къщи и завчас

повикал дъщеря си с мрачен глас.

Подир с лице от пепелта по-сиво

се вгледал в нейното лице красиво,

ала в сърцето мъката си скрил,

решението си не изменил.

„О дъще моя — рекъл й, — Виргиния,

два пътя имаш ти от днес. Единия

е смърт, позор е другият. О боже!

С какво заслужи ти на смъртно ложе

под меча ми да легнеш толкоз млада?

О дъще моя! Обич и отрада!

О мое слънце в най-студена зима!

На мислите ми спътница любима!

О чедо мое! Моя скръб последна!

О моя сетна радост ненагледна!

О бисер чист на добродетелта!

Без ропот приеми сега смъртта!

Не от омраза вдигам меч суров

над твоята глава, а от любов.

О триж проклет да бъде този миг,

когато Апий зърна твоя лик!“

И той й казал всичко ред по ред,

тъй както вие чухте по-напред.

„Смили се, татко!“ — дъщерята рекла,

към него с бързи стъпки се завтекла,

обгърнала врата му с две ръце

с измокрено от сълзите лице

и викнала: „Нима ще ме убиеш?

Спасение нима не ще откриеш?“

„Друг изход, дъще, няма“ — казал той.

„Тогава дай ми време, татко мой,

да мога да оплача участта си.

Дори Йефтай остави дъщеря си,

преди да я убие, да поплаче.

Тя в нищо не сгреши, освен в това, че

най-първа пред баща си се яви

с победата му да го поздрави.“

С такива думи бедното създание

се свлякло на земята в безсъзнание.

Когато се съвзела подир време,

тя рекла: „Господ иска да ме вземе

мома, да ме избави от тревога

и срам. Убий ме, татко мой, за бога!“

Замолила го тя да не отлага,

главата й да отсече веднага,

а после пак в несвяст се строполила.

Баща й, луд от скръб, с последна сила

главицата отсякъл, за косата

я вдигнал и завчас при съдията

във консисторията се явил.

Тогава Апий с ярост наредил

да го завържат здраво със въже.

Ала внезапно хиляди мъже

нахълтали в съда да го спасят —

научил за неправдата градът,

защото всеки слушал с подозрение

на Клавдий пъкленото обвинение,

разбрал, че Апий в него има пръст.

Народът искал най-сурова мъст

за блудния злодей и шарлатан.

Затворили го в градския зандан

и той си сложил на живота край.

А Клавдий, дрипавият негодяй,

тогава на бесило бил осъден.

Ала Виргиний, рицар милосърден,

помолил да помилват този слаб,

от господаря си подведен раб.

Той бил заточен. Всеки друг, замесен

във престъплението, бил обесен.

Така завършва пътят нечестив.

Не е предвидил още никой жив

кога и как бог с гръм ще го накаже.

В душите най-закоравели даже

впълзява червеят на съвестта

и всеки грях излиза пред света.

Ни простите, ни учените хора

не знаят как ще ги срази позора.

Разумните оставят своя грях,

преди греха да изостави тях.

Тук завършва Разказът на Лекаря.

Думите, с които Ханджията се обърна към Лекаря и Продавача на индулгенции:

Ханджията взе да кълне със стръв:

„Кълна се в благата Христова кръв!

За подли твари ни разказа ти.

Позорна смърт дано да сполети

наред и съдници, и адвокати!

Уви! Момиченцето си изпати!

За хубостта си скъпа дан плати то.

Тъй става с всички дарове, които

Фортуна и природата ни дават.

Те често гибелта ни причиняват.

О хубост, ти за всичко си причина!

Заради тебе туй дете загина!

От даровете земни, господа,

наместо полза имаме вреда.

Но с всички тези скърби и печали

ти, докторе, сърцата ни нажали.

Ех, нейсе, да не мислим за беди!

Над здравето ти господ, сър, да бди,

над твоите пикалници, гърнета,

Галени, Хипократи във шишета,

над твоите кутии със таблетки,

над твоите разтвори в епруветки,

над твоя най-достоен занаят!

За бога, ти приличаш на прелат!

Не са ли верни думите ми прости?

Заклевам ти се в божиите кости,

ти с разказа сърцето ми разхлопа.

Затуй сега, за да не хвърля топа,

ми трябва хапче или глътка пиво,

или пък някой друг да почне живо

по-лек и весел разказ, без сентенции.

Хей ти, Търговецо на индулгенции,

развесели ни с нещо, bel ami^[5]!“

Той рече, без да се подвоуми:

„Съгласен, братко! Но преди да зяпна,

ей в онзи хан ще сръбна и ще хапна.“

Тук викна в хор дружината достойна:

„Не искаме от тебе непристойна

история, а разказ по-дълбок —

със някаква поука, със урок.“

„Добре — той рече. — В хана несъмнено

ще ви измисля нещо по-почтено.“