Джефри Чосър
Кентърбърийски разкази (14)

Разказът на Продавача на индулгенции

Следва Прологът на Разказа на Продавача на индулгенции^[1].

Radix malorum est Cupiditas: Ad Thiinotheum, sexto^[2].

И тъй, когато проповядвам в храма,

аз нямам от надути думи срама.

Като камбана свойта реч люлея.

Вдигнете ме от сън — ще я изпея.

Едно си знам, едно си бая аз:

„Radix malorum est Cupiditas.“

Най-първо казвам откъде съм, що съм,

подир измъквам бързо седем-осем

църковни вули с папските клейма,

за да не ме направят на кайма —

да знам, че никой няма да понечи

на святото ми дело да попречи.

А после разни басни им разправям

и нови вули в църквата развявам —

от папи и от кардинали римски.

Издекламирвам нещо на латински,

та свети чувства да събудя в тях,

а пък и да ме гледат с малко страх.

След туй изваждам няколко шишета,

натъпкани с парцали и парчета

от кости — уж от някой си светия.

Отварям им и медната кутия

със плешка от овцата на Христос

и казвам: „Хора, вижте тази кост!

Във кладенеца в село я пуснете,

подир с вода от него намокрете

езиците на кравите, подути

от жилото на пепелянки люти —

и те ще оздравеят. Друго нещо —

между овците шап върлува често.

Да пият от светената вода —

това ще ги избави от беда.

И друго — господарят на овците

веднъж в неделята преди петлите

от кладенеца ако се напие,

без да закуси и да се умие,

добитъкът му ще се наплоди.

Лекува тя и хорските беди.

Ако от ревност някой се побърка,

с водата каша нека си забърка —

и няма никога да подозира

жена си, па макар и да разбира,

че тя се люби с всеки срещнат поп.

Или пък тази ръкавица. Хоп!

Ръката в нея, който си навре,

най-тежък берекет ще събере

от жито, ръж, просо или овес.

Затуй подайте лептата си днес!

И чуйте моето предупреждение.

Ако такова страшно прегрешение

тежи на някого във този храм,

че от причастието го е срам,

или пък булка — стара или млада, —

ако не иска да се изповяда,

затуй, разбира се, че неведнъж

е слагала рога на своя мъж —

не ще приема нито грош от тях.

Но който няма толкоз черен грях,

да пусне нещо, както се полага,

и ще му дам причастие веднага.“

Със тази хитрост малка и невинна

сто марки припечелвам на година.

Заставам като пастор на амвона

и седнат ли миряните в салона,

проповедта си почвам. Тя гъмжи

от всевъзможни басни и лъжи.

Проточвам шията си и глава

размятам, сякаш ще ги изкълва —

тъй правят гълъбите във хамбара.

С ръце, с език работя в надпревара,

приятно ти е да ме гледаш даже.

В проповедта си, може да се каже,

проклинам алчността на поразия.

(Така развързвам не една кесия!)

Една е мойта цел — да съм в печалба,

а не да търся лек за всяка жалба.

Душите им не ме интересуват —

където искат, там да отпътуват.

Кой пастор проповеди не е чел

с такава, пък и с по-порочна цел:

с ласкателство да събере доверие,

та да получи сан чрез лицемерие,

или от суета, или от злоба?

Ако не смея с някоя особа

да вляза в спор, в проповедта тогава

с език го жилвам, както подобава,

и той пред всички е опозорен,

щом се заяжда с братята и с мен.

Без да посочвам за кого говоря,

със разни недомлъвки тъй ще сторя,

че всеки в църквата да го познае.

Затуй врагът ни винаги се кае.

Така под маската на светостта

отровата си пръскам по света.

Накратко, истинската ми подбуда

е всъщност алчността, но за заблуда

едно и също проповядвам аз:

„Radix malorum est Cupiditas.“

Така проклинам същия порок,

от който смуча злато като смок.

Ала макар че съм си грешен сам,

аз карам другите в светия храм

да изоставят алчността, при все че

основната ми цел е по-далече.

Пружината на моите слова

е алчността. Но стига за това.

Подир им давам примери безбройни

от древността — достойни, недостойни, —

че простолюдието ги обича

и дълго време след това ги срича.

Какво? Щом мога с проповеди в храма

да трупам злато и сребро с измама,

нима във бедност да живея пак?

Не, не! Не съм дотолкова глупак!

На мен ми дай да прося и да лапам,

не с работа ръцете си да цапам.

И кошници не искам да плета,

а проповеди в храма да чета —

с апостолите аз не се сравнявам.

От подаяния се запасявам

със злато, вълна, сирене, пшеница.

Ограбвам всяка дрипава вдовица,

макар децата й да мрат от глад.

Една мома ми дай във всеки град

и сока на лозата от плода.

Но да завърша вече, господа.

Вий чакате за разказ търпеливо.

Сега, когато съм си сръбнал пиво,

надявам се, че ще ви се понравя

с това, което смятам да разправя.

Самият аз съм същество порочно,

но нравствен разказ ви избрах нарочно —

от тия, що разказвам за парички.

И тъй, започвам. Слушайте ме всички!

Тук започва Разказът на Продавача на индулгенции.

Една дружина млади негодяи,

заети с комарджийство и с гуляи,

във Фландрия живяла преди време.

С китари, с лютни туй безделно племе

и ден, и нощ танцувало, играло

и до насита пиело и яло.

Във кръчмата — на дявола във храма,

те жертви му принасяли без срама

с разкоша на забавите разгулни

и с речите си, толкоз богохулни,

че да изтръпнете пред всяко слово.

Тъй те сквернили тялото Христово

по-страшно от евреите. Със смях

бил съпроводен всеки техен грях.

Пред тях играли кръшни танцувачки.

Развличали ги млади продавачки

на плодове. Певци със арфи, стари

мръсници — все на дявола другари —

раздухвали безумната стихия

на зверска похот и на лакомия.

Написано е в библията свята:

пиянството е майка на разврата.

Ей, Лот в пиянството си затъпя

така, че без да се усети, спа

със родните си щерки — и със двете.

Или да кажем, Ирода вземете.

Без мярка на пира той пи и яде

и още там нареждане издаде:

свети Йоан невинен да умре.

Сенека го е казал най-добре.

Той пише в свойта книга, че със труд

би различил пиян човек от луд.

И ако има разлика, това е,

че лудостта по-дълго време трае

от кратката пиянска халосия.

О дяволска проклета лакомия!

Виновница за нашето падение!

Ти всички ни обрече на мъчение,

додето със невинната си кръв

откупи ни Христос. О да, такъв

бе откупът за този грях. Мърцина

тъй лакомията в прахта ни срина.

Заради този същия порок

подир Адам и Ева господ — бог

навеки райските врати залости.

Додето си живееше във пости,

Адам бе в рая със душа честита,

ала плода запретен щом опита,

той бе прогонен в мъка и печали.

О лакомия, ти не ни пожали!

Да знаеше човек какви недъзи

и страшни болести му носи тази

проклета напаст, този грях най-черен,

на масата той би бил по-умерен.

Стомахът е виновен — никой друг!

На Изток, Запад, Север или Юг

от тежък труд светът не се бои,

за да нахрани и да напои

чревоугодника с душица слаба.

„Хляб за търбуха и търбух за хляба!

Но всичко свършва в прах!“ — такава мисъл

апостол Павел някъде е писал.

О, скверно слово, дело дваж по-скверно —

да се наливаш с бяло и червено,

канал от гърлото си сам да сториш

и за излишъка да го отвориш!

Апостолът през плач е казал: „Има

на този свят не двама и не трима,

клеймосани от страшното проклятие —

душмани на Христовото разпятие.“

За тях смъртта е край, а бог — търбуха.

Търбух! Чувал на хорската разруха,

напълнен с изпражнения смрадливи

и с разни звукове неприветливи!

Със колко труд и злато те поддържат!

За теб готвачи кълцат, месят, стържат

и всяко блюдо майсторски редят,

та похотта ти да задоволят.

От кокалите мозък ще изчукат,

не ще изхвърлят нищо на боклукът,

през гърлото щом може да минава.

От корени, листа, кори тогава

ще сготвят сос лютив, та апетит

да ти отворят пак, ако си сит.

Но който се отдава на наслада,

той вместо в рая ще отиде в ада.

О, виното е дяволска вода!

Пиянството довежда до беда.

Пияницо, лицето ти е криво,

диханието — тежко и горчиво,

носа ти свири с неизменен тон

все същите слова: „Самсон, Самсон…“

Ала Самсон до виното не се

допря. А ти в праха като прасе

се валяш. Безсловесен си комай.

Пиянството е най-позорен край

на разума, ковчег на мисълта.

На виното щом паднеш под властта,

не можеш тайна да опазиш вече.

От бяло и червено стой далече.

Пази се от това лепейско бяло,

на Фиш и Чепе^[3] кръчмите заляло.

Това испанско вино се провря

във всяко друго^[4] и така го сгря,

че три пъти човек да дръпне само,

мъгла се спуща мигом над ума му

и смята, че е в Чепе, във Британия,

а всъщност си е в Лепе, във Испания.

Не е дори в Бордо. И пак със стон

подема своето „Самсон, Самсон…“

Но, господа, най-славните дела,

венчали с лаври царските чела,

започват според Вехтия завет

не на пиянството в часа проклет,

а във молитва, пост и въздържание.

Тъй учи ни свещеното писание.

Атила, пълководецът голям,

умря в съня си, във пиянски срам.

Кръвта му рукна из носа. На вожда

единствено трезвеността подхожда.

Или спомнете си за Лемуил

(за Лемуил, а не за Самуил!).

Във библията се описва ясно,

че е погрешно, вредно и опасно

на съдниците вино да се дава.

Но повече с това не ще ви бавя.

На лакомията разпрах корема

и с комарджийството ще се заема.

Комарът е бащата на лъжите,

на богохулството, на клеветите

и на убийствата. Той вред кръстосва,

имот и време, и живот прахосва.

Разчуе ли се, че си комарджия,

за тебе няма вече прокопсия.

И колкото си по-висок по сан

и ранг, ще бъдеш толкоз по-презрян.

Когато някой принц или пък цар

пилее свойто време във комар,

народът му изгубва уважение

към неговата власт и управление.

Стилбон, спартанският посланик знатен,

заради мъдростта си бе изпратен

в Коринт, споразумение да сключи,

но щом пристигна там, така се случи,

че свари големците на страната

да хвърлят зарове насред палата

и възмутен гърба си им обърна,

във Спарта още начаса се върна

и каза: „Аз не искам да петня

ни себе си, ни своята страна,

като я свързвам с комарджии. Друг

в Коринт пратете. Аз оставам тук.

Защото предпочитам да умра,

отколкото рода си да сбера

с такива люде за позор и глума.

Не искам аз ни с дело, нито с дума

града си да предам като подлец.“

Така им рече древният мъдрец.

Или Деметрий си спомнете. Царя

на Партия два тежки златни зара

му прати и го подигра чрез тях

за неговия комарджийски грях,

чиято лоша слава затъмни

зарята на победните му дни.

Игри по-благородни, по-достойни

подхождат на прославените войни.

Друг страшен грях, за който с думи гневни

се отзовават всички книги древни,

са клетвите небогобоязливи,

ала най-паче клетвите лъжливи

и бог ги забранява. Тъй е писал

Матей, а Йеремия тази мисъл

по-нашироко е развил дори:

„Кълнеш ли се, лъжи не говори,

а казвай само правдата света.“

Без нужда да кълнеш е грехота.

Сред божиите заповеди тоже

с очите си да види всеки може

това, което тук от мен ще чуе:

„Не споменавай името ми всуе!“

Забележете, господ запретява

най-първо клетвите и чак тогава —

убийствата и другите проклети

злодейства. Сред Христовите завети

на второ място този е записан

и който го престъпва, е орисан

сурово. Божи гняв ще сполети

тогова, дето клетви не пести.

„Кълна се в разпнатия ни Спасител,

в кръвта му, скрита в Хейлската обител^[5],

ти имаш пет и три, аз имам седем^[6].

По дяволите, няма да те гледам!

Измамиш ли ме пак — кинжал в търбуха.“

Плодът на заровете е разруха,

измамни клетви, гняв, убийства даже.

За бога, нека всеки се откаже

от клетвите — и малки, и големи.

Но стига толкова по тези теми!

Ония трима млади шарлатани,

преди да звъннат първите камбани,

на чашка в кръчмата седели вече,

когато в миг дочули отдалече

по-друг — прощален, погребален — звън.

Единият от тях изпратил вън

слугата си: „Върви и разбери

кого погребват. Хем си отвори

ушите. Името му точно чуй.“

„Сър — казало момчето, — всичко туй

аз вече разузнах по навик стар.

Мъртвецът беше твой добър другар.

Убит бил, казват, тази нощ. Препил

и на скамейката се повалил.

Един убиец скришом тук дошъл.

Наричали го Смърт. Бил много зъл.

Със ножа си гърдите му разрязал

и без да каже дума, си излязъл.

Той хиляди избивал в дни на чума.

Преди да те пресрещне сам на друма,

ако живота ти е мил и драг,

помни добре за този страшен враг,

бъди готов за срещата неравна.

Тъй майка ми ме учеше отдавна.“

Кръчмарят рекъл: „Бога ми, момчето

говори истина. Отвъд полето

в едно голямо село таз година

убиецът погуби неколцина —

жена и мъж, дете, слуга, ратай.

Той сигурно живее в този край,

та трябва да сме винаги нащрек.“

„Ха! — казал храбро нашият човек.

Аз нямам страх от неговата мощ и,

заклевам ви се в божиите мощи,

ще тръгна да го търся где се крие.

Приятели, като едно сме ние.

Затуй завчас ръцете си да хванем,

за братя отсега натъй да станем

и да заколим този стар подлец.

Кълна ви се в Христовия венец —

убиецът ще бъде днес убит.“

Тогава всеки с горд и важен вид

се закълнал, додето пукне, всъде

на другите двамина брат да бъде.

И тъй, пияните поели смело

направо към онуй проклето село,

което бил им споменал кръчмарят,

и с клетвите си взели да разпарят

плътта Христова тримата юнака:

„Смърт, само да те пипнем, смърт те чака!“

Но миля не изминали, когато

по пътя им край някакво си блато

ги срещнал старец дрипав и унил

и кротко ей така ги поздравил:

„Добра ви среща, господа дворяни!“

Най-дръзкият от тримата пияни

извикал: „Ама че магаре с чул!

Я как си се навлякъл и обул!

Отдавна вече гробът май те вика.“

Загледал се в лицето му старика

и рекъл тъй: „До Инд съм ходил чак,

но не намерих ни един глупак,

цвета на младостта си да склони

за жалката ми старост да смени.

Затуй, додето бог поиска, аз

ще нося свойто бреме в пек и мраз.

Смъртта, живота ми не ще и тя.

Немил-недраг се скитам по света,

а просешката ми чепата сопа

като по порта по земята тропа

и викам: «Отвори ми, мале мила!

Плътта по мен съвсем се е стопила.

На костите ми нужен е покой.

О майко моя, този дрешник мой,

тъй дълго пазен в хладната ми соба,

аз бих сменил с мъртвешката ти роба.»

Не чува тя печалния ми вик

и затова тъй блед е моят лик.

Но, господа, така не се говори

на стар човек, без нищо да ви стори.

Не са учтиви вашите слова.

И в библията пише за това:

«Стани на крак пред сребърните власи!»

Затуй не опетнявайте честта си.

Обидите ли старец беловлас,

спомнете си, че някой ден и вас

друг може да обиди без причина.

Да пази господ вашата дружина.

Простете! Мен ме чака още път.“

„Не, старче — рекъл онзи, — и кракът

оттук не ще ти мръдне. Щеш не щеш,

тъй лесно няма да се отървеш,

преди да издадеш къде се крие

подлеца Смърт, за да го пипнем ние.

И слушай, драги. Без да се помайваш,

издай го, иначе ще се разкайваш.

Кълна ти се във мощите свети!

От него тука си изпратен ти

да трепеш млади хора, долна твар!“

„Да бъде! — рекъл онзи пътник стар. —

Ей този криволичещ друм отива

в гората. Смърт на сянка там почива.

Но запомнете — от хвалбите ваши

той няма ни за миг да се уплаши.

Ще го намерите под онзи дъб.

Ех, щом спасявате света от скръб,

да ви закриля бог!“ Така им рекъл

и всеки в миг нататък се завтекъл.

Та под дървото тези хубостници

открили осем бушела жълтици,

все кръгли, тежки — както се полага.

Зарадвани, и тримата веднага

за Смърт съвсем забравили, когато

видели толкова блестящо злато,

и край купа насядали отвред.

Най-злият заговорил най-напред.

Той казал: „Братя, слушайте сега!

Разбирате, че туй не е шега.

Съдбата дар ни прати, за да можем

да си гуляем, без да се тревожим.

Отде дошло, там отишло! Фу, дявол

го взел, момчета! Кой се е надявал

такъв късмет да ни се падне! Хем

да вземем златото да отнесем

по-скоро в моя или в твоя двор.

Защото то е наше, няма спор.

Все някъде ще трябва да го денем.

Но ако вземем да го носим денем,

ще ни помислят за крадци в селцето

и всички ще увиснем на въжето^[7].

Затуй ще чакаме да се смрачи,

та плячката по-малко да личи.

Сега какво? Да теглим жребий негли?

И който е честит да го изтегли,

със радостно сърце, с нозе чевръсти

ще си прибяга начаса до вкъщи

да донесе потайно хляб и вино.

Останалите пък ще пазят чинно

съкровището. И по тъмна доба

ще го откараме в онази соба,

която изберем ний всички тук.“

Единият от тях събрал в юмрук

три жребия. Най-младото момче

изтеглило най-дългото парче.

То тръгнало, а онзи във леса,

едва видял гърба му, начаса

продумал тъй на другия събрат:

„Ти помниш нашия обет пресвят.

Сега ме чуй — и няма да се каеш.

Приятелят ни си отиде, знаеш,

но златото е тук. Е да, ще има

достатъчно да стигне и за трима,

но ако наредя така, че двама

със теб да го делим и друг да няма,

ще кажеш ли, че съм добър другар?“

Така отвърнал другият със жар:

„Чудесно, но с момчето що да сторим?

Попита ли, какво ще отговорим?“

И онзи рекъл: „Дай ми дума, братко,

че си съгласен и тогаз накратко

ще ти разкажа всичко ред по ред.“

„Съгласен! — другият извикал. — Вред

ще бъда, брате, и от гроб по-ням.“

„Добре тогава. Ти разбираш сам,

че двама ще надвият на един.

Като се върне онзи господин,

скочи да се боричкаш с него уж, а

в туй време аз в гърба ще го намуша

с кинжала си, без много да се бавя.

И ти ще сториш същото. Тогава

с теб двамата богато — пребогато

ще си живеем с толкоз много злато.

Ще имаме каквото пожелаем.

На зарове по цял ден ще играем.“

Тъй двамата хайдуци се сдушили

и да очистят третия решили.

Най-младият вървял по своя друм,

все преобръщал в мътния си ум

жълтиците и си повтарял: „Боже!

Туй цялото съкровище да може

да стане мое някак си, тогаз

под трона ти небесен само аз

ще бъда тъй доволен на земята.“

И тайно го подучил Сатаната

с отрова в селото да се сдобие,

та своите другари да убие.

Че дяволът ей на такива хора

показва често пътя към позора.

Тъй младият поел без угризение

да изпълнява своето решение.

Затуй в продавницата право влязъл,

аптекаря намерил и му казал,

че е дошъл отрова да си вземе

за плъхове и че от скоро време

край курника му се навъртал пор

и сред кокошките настанал мор,

та искал да се справи, както трябва,

с гадината, що нощем го ограбва.

Аптекарят отвърнал: „На ти тая

отрова. Тя е, туй добре го зная,

тъй силна, че едничко зрънце само,

от просено зърно не по-голямо,

за кратко време всяко същество

превръща във безжизнено дърво —

и който я опита, ще загине,

преди да може миля да измине.

Такава е мощта на моя лек.“

В ръката на проклетия човек

кутията с отровата той турнал

и онзи в миг към кръчмата се втурнал,

взел три бутилки празни, в две от тях

изсипал всичкия отровен прах,

а третата за себе си оставил,

защото вече сметката си правил,

че ще пренася злато до зори.

След туй разбойника във тези три

бутилки сипал вино и в леса

при другите се върнал начаса.

И както си решили тези двама

да се разправят с третия с измама,

намушкали го още щом изникнал.

Подир единият убиец викнал:

„Я да поседнем, та да пийнем хем,

преди да вземем да го погребем.“

Със тези думи той в торбата бръкнал,

бутилката с отровата измъкнал,

та с брата си изпил по равен дял и

един след друг те богу дух предали.

Но, струва ми се, даже Авицена^[8]

не е описвал тъй страхотна сцена

на мъки от отравяне, с каквато

платили те за дяволското злато.

Такава е печалната кончина

на цялата разпасана дружина.

О грях, проклет с най-черната прокоба!

О душегубци, пълни с адска злоба!

О лакомия, сласт, комар! О слово,

кощунствуващо с името Христово!

О клетви — на глупешка гордост плод!

Уви! Как стана тъй, човешки род,

че към Твореца, който те създаде

и за да те спаси, кръвта си даде,

тъй зъл и непризнателен си ти?

Приятели, бог нека ви прости

за греховете и да ви опази

от алчността! Аз нося ето в тази

торба светото римско опрощение,

за да си го изкупите в дарение —

със пръстени, със брошки, със монети…

Пред вулата главите си склонете!

Матрони, вие дайте свойта вълна —

и раят ще е ваш, като попълня

със имената ви ей този лист.

Аз всеки ктитор ще направя чист

като отроче… Ей така говоря.

Христос — спасителят на всички хора

да ви прости за всичко с добрина.

Това е то. Лъжата — настрана!

Но, господа (забравих в бързината!),

с реликви съм си заредил торбата

и с индулгенции, които там

от папската ръка получих сам.

Та който вярва истински, да вземе

да коленичи тук, доде е време,

да ми предложи я пари, я брошка

и кротко да поиска мойта прошка.

Или, да кажем, вместо да се цупи,

да дойде индулгенция да купи

и да плати в сребро и злато смело,

защото туй е благородно дело.

За всеки мъж или жена с претенции

е чест, че продавач на индулгенции

е тръгнал с вас, за да ви опрости

греха, ако беда ви сполети.

Човек от коня ако се изтърси,

врата си може лесно да прекърши.

Та всеки трябва тук да е блажен,

че е на път в една дружина с мен

и може би ще има рядко щастие —

от мен да вземе сетното причастие.

Но нека почнем с нашия Ханджия,

човек, затънал в грехове до шия.

Ханджийо, хайде! Нещичко пусни

и римските реликви целуни.

По две за грош. Кесията развързвай.

„Не, драги — рече онзи, — не избързвай.

Да ме разрежат в пъклото на части,

ако целуна старите ти гащи,

които сред реликвите си вписал,

а задника ти ги е боядисал.

Кълна ти се във всичките светици,

че предпочитам твоите жълтици

пред разните реликви и шишета.

Я ги хвърли в онези там полета

във урната на някоя фъшкия!“

Ядосан на безсрамния Ханджия,

замлъкна гордият ни Продавач и

той каза пак: „Разсърди ми се, значи.

Човек не може да се пошегува!“

Но Рицарят не искаше да чува

закачки груби и така им рече:

„Прекрасно, господа, но стига вече!

Хей, Продавачо, не унивай, сър.

Ханджийо, драги мой, бъди добър

и Продавача целуни веднага.

И ти ела насам. Недей тъй бяга.

Нали да бъдем весели решихме!“

Целунаха се те — и продължихме.

Тук завършва Разказът на Продавача на индулгенции.