Джефри Чосър
Кентърбърийски разкази (12)

Разказът на Манастирския Капелан

Пролог към Разказа на Манастирския Капелан^[1].

„Ей, сър, за бога! — Рицарят му рече. —

Достатъчно разказва. Стига вече.

Премного всички чухме досега

истории за мъка и тъга.

На мен ми става тежко за ония,

чиято незавидна орисия

със скръб заменя щастие и сладост

Бих слушал с удоволствие и радост

за някой, който с труд е превъзмогнал

несретата си и се е замогнал,

та заживял в блаженство и покой.

Това да бе разказал, драги мой!“

„Така е, сър — Ханджията подхвана. —

Кълна се във голямата камбана

на «Сейнт Пол». Празна Мара тъпан била!

Фортуна санким с облак си обвила

не знам си що! Вее на умряло бае

за разни там трагедии. Каква е

печалбата от плач и жалби? Ето,

тъй както каза Рицаря, сърцето,

ме заболя от мъка. Аз не мога

да слушам вече. Престани, за бога!

На всички досади — и още как!

Брътвежът ти не струва и петак.

Във него няма ни шега, ни дявол.

Аз инак с теб не бих се и задянал.

Затуй те моля, друго разкажи ти

и знай — ако ги нямаше звънците

на коня ти по тънката юзда,

кълна се в опашатата звезда,

ти можеше да ме приспиш така, че

да падна във калта като малаче

и щеше да си изхабиш гласеца

нахалост. Речено е от мъдреца:

«Щом думата ти няма кой да чуе,

поуката ти ще отиде всуе.»

Аз, братко мой, от разкази отбирам.

Не смятай, че току-така те спирам.

Я разправи сега за някой лов.“

Монахът рече: „Не! Не съм готов.

Друг нека вместо мене да разправя.“

Ханджията обърна се тогава

към Капелана с резкия си тон

и каза му: „Твой ред е, отче Джон.

Кажи ни нещо, ама за душата.

Макар че вече се четат ребрата

на крантата ти, не бери кахър,

доде ти служи. Усмихни се, сър!

Сърцето да е весело — това е!“

Отвърна той: „Ханджийо, то се знае,

скръбта от веселите хора бяга.“

И разпечати разказа веднага

сър Джон, благообразният отец.

Тук аз ви го предавам до конец.

Тук започва Разказът на Манастирския капелан за петела Шантиклер и кокошката Пертелота.

Една вдовичка, вече остаряла,

във малка хижа някога живяла

накрай гората в китна долина.

Та, значи, тази същата жена,

откак престанала да е съпруга,

живеела най-скромно — без прислуга,

с имотец малък, с мъничко пари,

но себе си и двете дъщери

изхранвала, с каквото господ дал.

Мъжът й три свини й завещал,

три крави и една овчица — Моли.

Димът бил окадил стените голи

на кухничката и на одаята.

Тя с хлебец сух се хранела, горката,

навикнала без мръвка да си ляга

и според чергата да се протяга,

но време нямала да боледува,

умеела сама да се лекува

с диета, с танци, с работа всегдашна,

не я сковавала подагра страшна,

ни апоплеския и несъмнено

не пиела ни бяло, ни червено,

все карала със черно и със бяло —

чер хлебец и млекце добре завряло,

а в празник — и сланинка със яйце.

Била млекарка в своето селце.

Пресъхнала канавка и стобор

обграждали стопанския й двор.

Та там живял петелът Шантиклер —

такъв певец ще търсите с фенер!

Дори в неделя органът църковен

не бил тъй сладкозвучен и чаровен

и нямало часовник, ни звънец,

по-точен от пернатия певец.

Усещал по самата си природа

как се върти кръгът на небосвода

и щом петнайсет градуса измине,

той виквал тъй, че щял света да срине.

Бил гребенът му със коралов цвят

и като крепостна стена зъбчат,

като ахат проблясвал клюнът сур,

краката му, по-светли от лазур,

завършвали със нокти снежнобели,

перата му със златен плам горели.

Кокошки седем в свое подчинение

държал той за любов и развлечение,

макар че всички му били сестри

и си приличали по цвят дори.

Но Пертелота между тях била

с най-шарената гушка и крила,

възпитана, разумна, приветлива,

общителна и винаги учтива.

Навършила ли седмата си нощ,

на Шантиклер сърцето с чудна мощ

превзела тя и го държала здраво,

а той бил луд по нея — и със право!

Било за всички радост най-голяма

да чуят как те сутрин пеят двама:

„В земи далечни^[2] броди мойта мила.“

(Тогаз природата била дарила

със говор всички зверове и птици.)

Веднъж сред седемте си хубавици

в зори все още дремел Шантиклер

на своя прът във тесния килер

току до хубавата Пертелота

и взел насън да пъшка. Тъй в живота

ний стенем, изтерзани от кошмар.

Уплашена за своя господар,

в миг Пертелота скочила: „Любими,

какво те мъчи? Ей, отговори ми!

Изкара ми ума! Но те е срам!“

Тогава й отвърнал тон: „Мадам,

не се плаши, за бога, аз те моля.

Сънувах се в най-черната неволя.

От страх сърцето чак ще ми се спука.

Пази ме, господи, от злополука.

Не давай да се сбъдне този сън.

Разхождах си се ей така навън

из двора и не щеш ли, звяр съзрях,

на пес подобен. Докато разбрах,

той скочи върху мен да ме убие.

Уж жълт на цвят, пък на червено бие,

със черни косми горе на ушите

и на опашката, със жар в очите,

с муцуна тънка, ала кръвожадна.

От ужас аз на място щях да падна.

Затуй съм и простенал, няма спор.“

„Страхливец! — запищяла тя. — Позор!

О, боже мой! И как не се засрами!

От днеска ти изгуби любовта ми!

Жените малодушни не обичат.

Те всички, колкото и да се вричат,

в живота имат само тази цел —

да вземат мъж разумен, сдържан, смел,

но да не е скъперник, ни глупак,

да не трепери като пеленак

пред всяко нещо. Бога ми, така е!

Къде си чувал мъж да си признае

пред своята жена, че го е страх!

Ти нямаш капка смелост, аз разбрах.

Как може сън така да те уплаши?

Измама — туй са сънищата наши.

Те на преяждането се дължат,

на газовете, дето в нас кръжат,

от хуморите течни породени^[3].

И ужасите, днес от теб видени,

се коренят във хумора червен,

а именно — в дела му повишен.

От него идват хорските кошмари

за кървави стрели и за пожари,

за битки със чудовища грамадни,

със змейове и с псета кръвожадни.

Тъй меланхолията често пъти

смущава неочаквано съня ти

със черна мечка или с черен бик,

или пък с дяволи със адски лик.

За другите ферменти също знаем

как спящите смущават във съня им,

но тук да ги изреждам, няма смисъл.

Нима Катон, мъдрецът, не е писал

«Не вярвайте на сънищата, хора!»

Сега като излезем от стобора,

да вземеш разхлабително веднага,

че то срещу холерата помага

и срещу меланхолията. Виж,

послушай ме и няма да сгрешиш.

И, моля те, ни миг не се бави.

Аптека няма в селото, уви,

но билчици ще ти предпиша аз

и ще те изцеря със тях завчас.

В градината ще ги намерим лесно.

Те, мили, имат свойството чудесно

да те прочистят хубаво отпред,

пък и отзад, та всичко да е в ред.

Лицето ти се доста червенее.

Внимавай! Слънцето ако изгрее,

додето хуморите в теб кипят,

кълна се в полога си, този път

ужасна треска ще те разтресе

и в ада може да те отнесе.

Затуй ден-два пази диета строга,

яж само червеи, след туй, за бога,

си прочисти стомаха с чемерика,

с млечок, с горчивка с корен от иглика

и за да бъдеш съвършено чист,

ти прибави към тях и майчин лист.

Ще ги кълвеш от корена направо

и запомни, че ще ми кажеш браво.

А от съня си, сър, не се плаши.“

„Мадам, мерси, че тъй ме утеши —

отвърнал той. — Макар че на Катон

пред мъдростта отдавам аз поклон,

той не е виждал сигурно кошмари,

защото аз съм чел във книги стари

от автори различни, нему равни

по мъдростта си и дори по-славни,

твърдение, на твоето обратно,

доказано на опит многократно —

че сънищата често са знамения

на радости или на злоключения,

които ни спохождат във живота.

Да го доказвам, нямам днес охота.

Достатъчни са примерите само.

Един стар автор с име най-голямо^[4]

разказва как във древни времена

двамина тръгнали в една страна

на поклонение и как дошли

до град, където хората били

тъй много и живели тъй натясно,

че нямали под никой покрив място,

където пътниците да преспят,

преди в зори да тръгнат пак на път.

Затуй те двамата се разделили

и най-накрая тъй ги подслонили,

къде можали — нямали подбор.

Единият попаднал на обор

ведно с два вола и със старо рало.

На другия все пак му провървяло —

във стая със кревати бил приет.

Добре е да си се родил с късмет!

Та този вторият преди зората,

тъй както си лежал и спял в кревата,

в съня си чул, че другият го вика

и казва: «Братко, някой ме натика

да спя в обора му при двата вола

и тук ще ме убие. Аз те моля,

на помощ скоро дотърчи при мен.»

Човекът мигом скочил ужасен,

но като се събудил, легнал пак

и не разбрал, че този сън е знак,

затуй внимание не му обърнал.

Ала сънят след малко пак се върнал,

а после се потретил и тогаз

той чул словата му: «Убит съм аз.

Кървящите ми рани погледни.

О, братко, рано сутринта стани.

До градските врата като отидеш,

една каруца пълна с тор ще видиш.

Убиецът трупа ми в нея скри.

Не се бави. Колата смело спри.

За златото ми ме убиха, братко.»

И с бледен лик му обяснил накратко

как в мъки е загинал в мрака черен.

И знаеш ли, сънят излязъл верен.

На сутринта човекът тръгнал рано

другаря си да търси и припряно

захванал да го вика вън от двора,

а после се запътил към обора.

Стопанинът тогава се показал

и рекъл: «Твоят спътник е излязъл.

Той щеше призори да заминава.»

Изпълнен с подозрение тогава,

си спомнил онзи страшния си сън

и още начаса поел навън

към градските врата, а там открил,

тъй както мъртвият му обяснил,

каруца, теглена от два катъра

и пълна с тор, поела уж към къра.

Тогава този мъж завикал смело,

че иска мъст за туй престъпно дело.

«Приятелят ми — казал — е убит.

Трупът му във каруцата е скрит.

Аз призовавам хората в града,

които имат грижа за реда,

да се намесят. Тичайте! Насам!»

Тълпа голяма се събрала там,

край пътя прекатурила колата

и ето на купчината в средата

лежал мъртвеца с още пресни рани.

О, боже, който бдиш над участта ни

на всеки справедливост ти раздаваш,

убийство скрито нивга не оставяш.

Убийството ти е така противно,

че ти към всеки друг си милостив, но

убиеца гневът ти ще накаже,

та ако ще и след години даже.

И тъй, убийство скрито не остава.

Управниците на града тогава

подложили на мъки каруцаря

и на онази къща господаря.

… рийски разкази

Така греха си двамата признали

и на бесилото ги залюляли.

Та трябва да обръщаме внимание

на сънищата. В същото издание

аз четох, в следующата глава

(кълна се в бога, вярно е това,

за някои си други двама, дето

решили да пътуват през морето,

но духали насрещни ветрове,

та те останали за нощ, за две

в красив градец край залив, кой, не зная.

Когато вятърът сменил накрая

посоката си с вечерния прилив,

те в къщи се прибрали и решили в

зори да тръгнат вече по ширта.

Но случило се чудо през нощта:

преди зората да се сипне вън,

единият от тях видял насън

как някой до кревата му във мрака

най-строго му нарежда да почака

и казва: «Ако тръгнеш утре, знай,

че ще потънеш. Туй с всичко. Край.»

Той скочил от кревата си уплашен,

разкрил пред другия съня си страшен

и молил да не тръгват този ден.

Тогаз другарят му развеселен

го взел на подбив и така през смях

му рекъл: «Мен от сън не ме е страх.

Тук повече не мога да оставам

и запомни, че пет пари не давам

за сънищата. Врели-некипели!

Човек сънува змейове, умрели

и колко още деветини, дето

не сме видели нийде под небето.

Но теб не ти се тръгва, виждам аз.

Ще те оставя на брега тогаз.

Какво да правя! Сбогом, драги мой!»

Тъй с лодката си сам потеглил той,

но пътя си не бил преполовил,

когато неочаквано открил,

че в лодката отдолу дупка има

и мигом в бездната необозрима

потънал с нея, без дори да свари

да викне на околните лодкари.

Та ето, мила моя Пертелота,

с уроци скръбни учи ни живота,

че в сънищата някакво значение

се крие, а тогава без съмнение

страхът ми празна работа не е.

В свети Кенелмовото житие

(свети Кенелм на цар Кенулф^[5] е син)

съм чел, че пред смъртта си във един

сън той видял как пада и загива

под нечия ръка немилостива.

Бавачката съня му обяснила

и да се пази го предупредила.

Измяната видяла тя добре.

Но не повярвал той, че ще умре —

дете бил още, в седмото си лято.

О, мила, аз бих дал товари злато,

легендата да прочетеш и ти.

А и Макробий^[6] също прочети.

Съня на Сципиона той разправя

и убедително ни уверява,

че сънищата са предупреждения

за бъдещи неща или явления.

Освен това чети по мой съвет

за Даниил във Вехтия завет.

Той сънищата е тълкувал сам.

Чети за Йосиф и ще видиш там,

че от съня си може да научи

човек за туй, което ще се случи.

И Фараон, египетския цар,

със своя виночерпец и хлебар

в съня си смисъл е успял да зърне.

Щом някой летописите разгърне,

в тях ще намери сънища безброй.

Вземи например Крез. Нима не той

видя в съня си, че на клон седи?

Нима сънят не го предупреди

за бъдната бесилка? Андромаха,

съпругата на Хектора, с уплаха

видя насън в нощта преди смъртта му,

че гибел и разгром го чакат само

във идното сражение опасно.

Предупреди го тя, ала напразно!

Не я послуша той, на бой замина

и от ръката на Ахил загина.

Но доста време в приказки изтече

и наближава изгрев-слънце вече.

Затуй ще кажа само в заключение

едно — сънят ми е предупреждение.

И още нещо — знай, че нямам вяра

на разхлабителната ти попара.

Тревите са отровни — аз разбирам

от билки и дълбоко ги презирам.

Но нека да приказваме за друго.

Блажен съм аз, о прелестна съпруго,

че бог тъй щедро ме е надарил.

Когато зърна образа ти мил,

с червено край очичките ти, ах,

забравям моментално всеки страх.

Че верно е като «In principio^[7]»:

«Mulier est hominis confusio^[8].»

(Ще ти го преведа, тъй както мога:

«Жената за мъжа е дар от бога.»)

Докосна ли те нощем, ненагледна,

макар да няма как да те възседна

(тъй нисък тук за жалост е тавана),

в мен кипва радост тъй необуздана,

че аз не давам грош за никой сън.“

Със тези думи хвръкнал той навън

ведно с кокошките си и завчас

започнал да ги вика с бодър глас

и ровил за зрънца из двора прашен.

Бил царствен той, успокоен, безстрашен.

Разрошил двайсет пъти Пертелота,

възсядал я със истинска охота.

На вид бил по-величествен от лъв,

вървял наперен, гледал все на кръв,

земята сякаш не докосвал с крак,

а щом изравял в двора зрънце, пак

събирал с вик жените си пернати.

Подобно принц във своите палати

се перчил Шантиклер сред антуража.

Сега най-важното ще ви разкажа.

Март, месецът, през който бог създаде

света и на човек душата даде,

бил свършил, други тридесет и два

дни минали били подир това —

и Шантиклер във този хубав ден,

от седемте си булки обкръжен,

видял, че слънцето е влязло вече

във знака на Телеца по-далече

от двадесет и първото деление

и в миг разбрал по чувство, без учение,

че идва девет, взел да кукурига

с възторжен глас: „Светилото достига

четиресет и първия си градус.

О леди Пертелота, моя радост,

чуй трелите на птичките небесни

и виж цветята с багри тъй чудесни.

Сърцето ми с любов е пълно цяло.“

Ала внезапно зло го сполетяло.

Защото щастието с мъка свършва —

тъй всяка земна радост се прекършва.

Един ли летописец тази мисъл

във своите анали е записал!

Доказана е тя — и неведнъж.

Сега да слуша всеки умен мъж

тоз разказ, истинен като живота

и като книгата за Ланселота^[9],

почитана от не една жена.

Но да разказваме по същина.

Една коварна огнена лисица,

що три години в близката горица

се криела, през дупката в стобора

по тъмно още се навряла в двора,

където Шантиклер Великолепний

вървял сред булките си раболепни.

Сред зелките в градината до пладне

очаквала тя случай да й падне,

за да се хвърли върху Шантиклер.

Тъй прави не един разбойник чер,

когато дебне жертвата си клета.

О кръвопийца подла и превзета!

О зла измамница, от Ганелон

по-злостна, по-безсрамна от Синон^[10],

що в скръб и мъка хвърли цяла Троя.

О Шантиклер, проклет да бъде тоя

нещастен изгрев, тоя пъклен ден!

От своя сън ти бе предизвестен,

че кобния ти час се приближава.

Говорят някои, че всичко става

тъй, както бог е предопределил.

Но всеки учен се е уверил,

че в школите сега царува смут

по тази тема и в горещ диспут

сто хиляди мъже със жар се борят.

Не се наемам да се бъркам в спорът

на праведния доктор Августин

с Боеций^[11] и епископ Брадвардин^[12]

за туй, дали по предопределение

аз върша всичко тук, по задължение

и по закон могъщ и безпощаден,

или свободен избор ми е даден —

да свърша нещо или не — да мога

да си реша, макар че то от бога

е предопределено, щом се случи,

дали пък, както трета група учи,

необходимостта не е условна.

Но да оставим темата съдбовна

и да се върнем при петела клет,

приел на вяра женския съвет

и подир онзи сън излязъл в двора.

О, женските съвети, мили хора,

ни водят вечно до беди и срам.

От рая те прокудиха Адам,

та той блаженство вече да не види.

Но нека никой да не се обиди,

че женските съвети критикувам.

Простете ми, аз просто се шегувам.

Четете автори от старините

да видите как пишат за жените.

Изобщо аз жените уважавам,

но тук на петля мислите предавам.

Във пясъка лежала Пертелота

със своите сестрици и с охота

се греела на слънце, а мъжът й

надпявал нимфите хиляда пъти

(„Физиологът^[13]“ ни разказва как

чудесно пеят нимфите по мрак).

В миг зърнал пеперудка да хвърчи

в лехата, изпроводил я с очи,

лисицата сред зелките съзрял

и песента си на средата спрял.

„Ко-ко“ — изпискал тон и със замах

назад политнал, подивял от страх.

Защото от врага си всяка твар

побягва инстинктивно, па макар

за първи път да й се е показал.

Тъй Шантиклер, врага си забелязал,

понечил да побегне, ала той

му рекъл: „О, любезни сър, постой.

Защо се плашиш? Ти си мой приятел.

И с право господ в ада би ме пратил,

ако ти сторя зло. Аз туй разбирам

и не дойдох, за да те шпионирам,

а просто да послушам във захлас

извивките на чудния ти глас.

Че в него има сладост тъй голяма,

каквато в ангелските песни няма.

И после, в музиката ти си вещ

като Боеций^[14]. Туй ти прави чест.

Баща ти (бог да го прости) бе лорд,

а майка ти — от род богат и горд,

но ме почетоха във мойта къща.

Надявам се и ти да дойдеш също.

От старо време аз едно си зная

(ако те лъжа, да не видя рая):

освен теб, драги, никой не умее

като баща ти призори да пее.

Той пееше със чувство, от сърце,

и чуваше го цялото селце,

защото си издуваше гърдите,

затваряше си хубаво очите,

изпъваше вратленцето си тънко,

на пръсти се изправяше и звънко

запяваше, а и по ум надлъж

и шир не го достигна никой мъж.

Той беше най-способният петел.

Във книгата «Магарето Бурнел^[15]»

аз четох за едно петле, което

синът на попа ритнал във крачето,

а то подир години за отплата

нарочно не събудило бащата

за бенефиция му. Ала пак

по ум и хитрост този млад юнак

със татко ти не може да се мери.

О сър, запей — света да затрепери

Спомни си на баща си за гласа!“

И Шантиклер запляскал начаса

с крилата си, замаян от похвали.

Измамата, певецо, не позна ли?

О господа, във вашите дворци

гъмжат ласкатели и подлеци

и те са по-приятни на престола

от рицаря на истината гола.

В Еклезиаста, господа, четете

за подмазвачите и се пазете!

И тъй, на пръсти Шантиклер се вдигнал

изпънал тънкия си врат, примигнал,

очи затворил и запял в захлас.

А кума Лиса скочила завчас

връз него, сграбчила го за гръкляна,

на гръб го метнала и невидяна

от никого, побягнала назад

О участ, ти погубваш стар и млад!

О Шантиклер, защо излезе вън!

Защо осмя жена ти твоя сън!

Туй стана в петък, празник на Венера.

Богиньо на любовната химера,

защо остави Шантиклер сега?

Той беше твой любимец и слуга

усърден, служеше ти с наслаждение,

а не единствено за размножение.

О Джефри, мой учител достолепен^[16],

на Ричард, своя крал великолепен,

оплакал гибелта с такова чувство,

де аз да имах твоето изкуство,

та петък като теб да прокълна!

(Че в петък стана страшната злина!)

Тъй горко бих оплакал Шантиклер

и мъката, и ужаса му чер!

Кокошките надали адски стон

и плач до бога. Даже в Илион,

когато Пир се втурнал с меч в ръката,

Приама сграбчил здраво за брадата

и го заклал (по древните анали),

жените толкоз чак не са ридали!

А царствената дама Пертелота

пищяла на така висока нота,

че струва ми се, тъй не е пищяла

дори съпругата на Хаздрубала,

когато паднал той, а Картаген

от римляните бил опожарен,

и смазана от мъката горчива,

тя скочила сред пламъците жива.

О квачки скръбни, ще оприлича

аз воплите ви жални на плача,

със който в Рим изпратили жените

сенаторите, без вина убити

от страшния Нерон подир пожара.

Но да подема приказката стара.

Вдовицата и щерките й скоро

дочули тази глъч и врява в двора,

изтичали и зърнали лисана

да бяга през зелената поляна

с петел на гръб към близката горица

и закрещели: „Божичко! Лисица!“ —

и подир нея хукнали веднага.

Съседите — кой с брадва, кой с тояга —

изскочили, а с тях — Брен, Талбот, Коли^[17]

и с хурката в ръцете леля Моли,

и крави, и телета, и прасета,

подплашени от лаещите псета.

Един през друг жени, мъже, дечица

се втурнали след хитрата лисица.

Навред край тях се носел адски крясък.

Ята от гъски излетели с плясък

в небето, патици една дузина

закрякали, изхвръкнал от пчелина

рояк пчели жужащи. Боже мой!

Едва ли чак такъв ужасен вой

е огласил английските земи,

Джек Стро^[18] когато в битка разгроми

фламандците и ги изкла, наред.

Там носели тръби от рог и мед,

от кокал, от чимшир и ги надули

така, че чак зад хълмите ги чули.

От врявата се разлюлял простора.

Но слушайте нататък, мили хора!

Фортуна на врага си гръб обръща

и в миг надеждата му в скръб превръща.

Та видите ли, нашият петел

страха си превъзмогнал, дъх си взел

и рекъл на лисицата: „Да бях

на теб, госпожо, вярвай бога, щях

да се обърна и да викна: «Чума

да ви скоси! Вървете си по друма!»

Гората е пред мене вече, ето.

Така че се простете със петлето.

За обед ще си го изхрускам аз.“

„Ще им го кажа!“ — рекла тя тогаз.

Но щом уста отворила лисана,

петелът се изтръгнал от капана

на зъбите й, литнал, как не знам,

на някакво дърво и кацнал там.

Тя клекнала отдолу: „Шантиклер,

признавам, сторих грях, и то най-чер,

че тъй те грабнах и насам запраших.

Навярно те смутих и те уплаших,

но, сър, аз нямах лошо намерение.

Ела да чуеш мойто обяснение.

Кълна се в бога, че не ще те мамя.“

„Не — казал Петльо. — Този път ти няма

да ме подлъжеш. Нека съм проклет,

ако се вслушам вече в твой съвет.

Каквото щеш за моя глас речи,

не ще затворя никога очи.

Че който не навреме замижава,

във ада да отиде заслужава.“

„О, боже — рекла Лиса, — накажи

без жал тогова, който не държи

езика си зад зъбите навеки.“

Тъй, господа, ще си изпати всеки,

щом вярва на ласкателските думи.

Не смятайте, че туй са празни глуми

за квачки, за лисица и петел.

Това е басня с по-висока цел.

Според апостол Павел всяка книга

си има някаква поука, стига

от плявата плода да отделиш.

О господи, ти, що над всички бдиш,

със доброта дари ни до един

и царството си ни открий. Амин!

Тук завършва Разказът на Манастирския капелан.

Епилог към Разказа на Манастирския капелан.

„Сър Капелан — Ханджията му рече, —

сполай ти! Златни ти уста, човече!

Добър бе твоятт разказ за петела,

но ако църквата не бе те взела,

ти щеше да си още по-добър

петел от Шантиклер и сигур, сър,

не седем, ами сто и седем ярки

ти би си взел в живота за другарки.

Хей, хора, вижте мишците му само,

врата му, рамената му, гръдта му!

По-зорко от сокол той гледа даже

и няма що лицето си да маже

ни с португалски, ни с бразилски грим.

Е, сър, за разказа благодарим!“

След туй засмян обърна се към друг,

тъй както аз ще ви разкажа тук.