Джефри Чосър
Кентърбърийски разкази (7)

Разказът на Моряка

Тук започва Прологът на Моряка:

Ханджията на коня се изправи

и рече: „Този правник ни разправи

история със смисъл и с поука.

Вий, хората на сложната наука,

сте чели много, дявол да ви вземе.

Но, дядо попе, идва твойто време.

По дяволите, почвай, не се бой.“

Свещеникът отвърна: „Боже мой!

Със богохулство си мърсиш езика!“

„Приятели! — Ханджията извика. —

Мирише ми на лолард^[1] между нас.

Хей, съберете се насам завчас

и дявол взел ви, слушайте с търпение.

Тук проповед ще чуем без съмнение.

Те, лолардите, са еднакви всъде.“

„Не, бога ми, туй няма да го бъде! —

Морякът рече. — Хич не ми се слуша.

От лоларди ми е дошло до гуша.

Ний всички тачим божията слава,

а този ереси ще ни разправя.

Сред житото ни бурени ще сее.

Но този път той няма да успее,

защото моя милост ще разкаже

тъй весела история, че даже

и спящите със нея ще събудя.

С големи думи няма да ви чудя —

ни с адвокатски, нито с медицински.

Езика си не чупя по латински.“

Тук завършва Прологът на Моряка.

Тук започва разказът на Моряка.

Във Сен-Дени живял търговец шумен.

Богат бил, та минавал и за умен.

Женицата му, дяволски красива,

била игрива, мила, приказлива.

Такава в разходи мъжа си вкарва —

все за забавите да я докарва.

И за какво? За някой комплимент,

а той не носи по-голям процент

от онзи, дето клоните разклаща.

Горко на сиромаха, който плаща.

Съпругът, даже да се разори,

за дрехи трябва да даде пари^[2]

и да счете за щастие голямо,

че е добре облечена жена му.

Но ако той не може да плати

за всичко или гледа да пести,

или пък над среброто си трепери,

тогава някой друг ще се намери

да плаща вместо него — много ясно.

Излиза евтино, но е опасно.

Търговецът приемал дни и нощи

в богатата си къща разни гости.

Кой идвал за добрите му вина,

а кой — за хубавата му жена.

Най-често наминавал покрай тях

един монах — красив, не твърде плах

и младичък — едва на трийсет зими.

Били приятели неразделими

с търговеца, откак се помнят. Знам,

че този гостенин все идвал сам

и бил приет в дома им като стар

познайник и като любим другар.

Понеже във едно и също село

били родени те, монахът смело

се бил в гърдите и разправял вред,

че на търговеца е братовчед.

А той го слушал, но не възразявал,

а като майско слънце засиявал,

зарадван от съюза им сърдечен

и сигурен, че той ще бъде вечен.

Кълнели се и двамата до гроба

да другаруват без вражда и злоба.

Монахът Джон бил с пръсти по-широки.

От прага още пръскал напосоки

пари и не пропускал да дари

последния презрян слуга дори.

Стопанина и цялата прислуга

дарявал той по чин и по заслуга,

та всеки жител в този дом честит

го срещал с радост и с възторг нескрит.

Така се радва всяка чучулига

на утрото. Но за монаха стига!

Търговецът се готвил да пътува

до Брюге. Там той смятал да купува

отново стоки, но какви — не зная,

и както друг път, според обичая,

в Париж изпратил свой човек на кон,

за да покани братовчеда Джон

да дойде в Сен-Дени преди това

и да остане там за ден, за два

на сладки приказки, на угощение.

А пък монахът имал разрешение,

издадено направо от абата

заради мъдростта му всепризната,

щом иска, да напуща манастира

и складовете му да ревизира.

Тъй братът Джон пристигнал в Сен-Дени

и всеки бързал да го настани

във къщата любезно и учтиво.

Малвазия^[3] той носил и пенливо

вернейско вино^[4] в бъклици големи,

и няколко юрдечки, и бадеми.

Сега ще ги оставим. Ден ли, два ли

стопанинът и гостът пили, яли.

Но щом изгряла трети път зората,

търговецът се вдигнал от кревата

и право във кантората се сврял,

за да пресметне колко е продал

през цялата година и дали

печалбата му ще се намали,

или ще продължава да се вдига.

Извадил счетоводната си книга

и сума ти чувалчета със злато.

Съкровището му било богато,

затуй решил вратата да залости,

та да не влизат нежелани гости,

додето всички разходи приспадне.

Така стоял заключен докъм пладне.

Брат Джон и той във ранна утрин станал

и за молитвите си се захванал,

доде вървял през росната градина.

И ето че добрата домакиня

посрещнала го там с усмивка мила

и както винаги го поздравила.

Едно момиченце току до нея

подтичвало по тихата алея —

тя нежно го държала за ръка.

„О, братовчеде Джон, къде така? —

попитала. — Защо тъй рано ставаш?“

„Нима е нужно да се излежаваш? —

отвърнал той. — Пет часа сън на ден

ти стигат, щом си здрав и си ерген.

Защото само жененият дреме

до обед — като заек, дълго време

от хрътки бягал в храсталаци редки.

Ала защо си бледа, братовчедке?

Май нашият приятел те е будил

среднощ и върху тебе се е трудил,

та нямала си време за почивка.“

И я погледнал с весела усмивка,

поизчервен от тези си слова.

А тя едва поклатила глава

и рекла: „Господ е решил така, че

при мене всичко става другояче.

Кълна ти се, че в цялата страна

едва ли друга някоя жена

се тъй гнуси от нощните забави.

Аз често плача, стена (боже прави!),

проклинам участта си опустяла,

но свойта скръб до днес не съм издала

и ако не избягам скоро, знай,

че на живота си ще сложа край.

Измъчих се от мисли и от страх.“

Тогава трепнал нашият монах

и казал: „Господ да те пази, драга,

от този грях. Кой верующ си слага

край на живота? Своята тревога

изцяло ми разкрий, та ако мога,

да ти помогна с дело и съвет.

Ще пазя всичко в най-дълбок секрет.

Кълна ти се над книгата свещена,

че няма тайната ти съкровена

да оскверня за нищо на света.“

„И аз ти се заклевам — рекла тя

във господ — бог и в двата му завета,

че даже да ме режат на парчета,

не ще издам и в ада нито звук

от туй, което ще ми кажеш тук.

И не защото често те наричам

свой братовчед, а просто те обичам.“

Така се клели, клетвата скрепили

с целувка и душите си разкрили.

Тя казала: „Да имах малко време

да разтворя тежкото си бреме,

бих ти разказала как се намъчих,

откак от женска глупост се омъжих

за този твой ужасен братовчед.“

Той рекъл: „Братовчед ли? Най-напред,

ако сме братя с онзи там шибой,

тогава братовчед ми е и той.

Аз тъй го назовавам, за да мога

да навестявам теб, кълна се в бога,

защото със такава жар те любя,

че съм готов дори да се погубя.

Повярвай ми заради моя сан

и мъката си изплачи без свян.

Но бързай, да не ни завари, мила!“

„Любими — тя му рекла, — бях решила

да не издавам тайната докрая,

ала не мога вече да изтрая.

Като мъжа ми тъй жесток съпруг

от памтивек не се е раждал друг.

То на съпругата не подобава

семейните си тайни да издава

и по-добре да не продума даже,

защото господ — бог ще я накаже.

Невястата пред мало и голямо

е длъжна своя мъж да хвали само.

Но аз на теб едничък ще издам

това, което за мъжа си знам.

За мене той не струва и петак,

но е скъперник, ох, и още как!

Жените искат само шест неща

на този свят. Аз повече не ща.

Те искат от мъжете да са смели,

богати, ала щедри и умели,

послушни, но чевръсти във леглото.

Свидетел ми е бог, че за доброто

на своя мъж аз рокля със дантела

съм си поръчала. Сега в неделя

сто франка трябва да платя за нея,

но да умирам, пак не ще посмея

мъжа си да помоля за пари.

Той, щом научи, ще ме умори.

Ако не ми заемеш тази сума,

загубена съм, скъпи, честна дума!

Затуй сто франка временно ми дай

и ще съм ти признателна докрай,

ако не ме оставиш тъй кахърна.

Аз някой ден парите ще ти върна,

а при това без много увещания

ще ти изпълня всичките желания.

Ако се отрека от свойто слово,

да ме накаже господ най-сурово.“

Тогава добродушният монах

отвърнал: „Скъпа моя, аз разбрах

в миг твойта мъка и горчивина.

Затуй във свойта чест ти се кълна,

че тръгне ли за Фландрия мъжа ти,

завчас ще те избавя от скръбта ти —

сто франка тука ще ти донеса.“

За кълките я сграбчил начаса

и си я нацелувал, а подир

и рекъл: „Ха сега върви си в мир

и за трапезата се погрижи,

защото пладне вече наближи.

И не забравяй нашия оброк!“

А тя му рекла: „Да ме пази бог!“

По-леко и от птичка се извила

и на готвачите си наредила

да се захванат с обеда веднага.

Самата тя решила да прибяга

до своя мъж — почукала, а той

попитал: „Кой е?“ — „Аз съм, мили мой

му рекла. — Докога възнамеряваш

като отшелник да се занимаваш

с парите и с книжата си, човече?

Я ги прати по дяволите вече!

Достатъчно поработи за днес.

Сега на въздух мъничко излез.

Дошъл е братовчедът ти на гости,

а ти го караш, бедния, да пости.

Поне за обеда да бе излязъл!“

„Жена, защо се месиш? — той и казал.

Какво разбираш ти от търговия?

Да ме убие тук свети Илия,

ако от двадесет търговци двама

успеят с ловкост или пък с измама

да оцелеят до такава връст.

Ний трябва да въртим света на пръст

с усмивка благородна и омайна,

а сметките си да опазим в тайна

до гроб. Ако ни липсва туй умение,

по-харно да вървим на поклонение!

Затуй аз нямам време да се мая,

ако не искам после да се кая.

Че нашият търговски занаят

с опасности и клопки е чреват.

За Фландрия аз утре заминавам.

Ще гледам дълго там да не оставам,

но, мила моя, докато ме няма,

бъди любезна с всекиго за двама

и временно се погрижи сама

за склада и за всичко у дома.

Ако пари нахалост не пилееш,

ще можеш преспокойно да живееш.

В килера имаш и храна, и дрешки,

в кесията си — сребърници тежки.“

Със тези думи своята кантора

затворил той, прегърбен от умора,

молитвата прочели и веднага

прислугата започнала да слага

трапезата. Със ястия отбрани

търговецът монаха взел да храни.

След обеда брат Джон останал сам

със домакина и му рекъл там:

„Е, братовчеде, време е, прости!

След час, след два ще заминаваш ти.

Светецът Августин над теб да бди!

Внимателно по пътя си язди.

Не прекалявай с тлъстата храна,

особено пък в таз горещина.

Излишни са словата между нас,

затуй прощавай и на добър час!

Застигне ли те някаква тревога,

ще ти помогна с радост, ако мога.

Прати писмо на своя братовчед

и знай, че скоро всичко ще е в ред.

А, да! Преди за Брюге да поемеш,

ще те помоля тук да ми заемеш

сто франка за неделя-две поне,

да купя с тях добитък и коне

за някои от нашите земички.

(Със радост бих ти ги отстъпил всички!)

Не се плаши. Земята ще обърна,

но борча си навреме ще ти върна.

Едно те моля само — за това не

разказвай — между нас да си остане.

Сега прощавай, братовчеде мой.

Сполай ти за доброто“ — рекъл той.

Търговецът така му отговорил:

„За тебе, братко, чудеса бих сторил.

Такава дребна сумичка какво е!

Ти знаеш — моето сребро е твое.

И стоката ми — тя е твоя също.

Каквото щеш, вземи от мойта къща.

Ала за нас, търговците, парата

е плуг и рало — истина позната!

Додето имаш в джоба си пари,

търгуват с теб, след туй — легни и мри.

Аз инак нямаше да настоявам

да връщаш туй, що от сърце ти давам.“

Изтичал до кантората си той,

оттам сто франка му донесъл в брой

и му ги дал по начин тъй потаен,

че никой не узнал за този заем.

Посръбнали отново и подир

прибрал се Джон във своя манастир.

На сутринта търговецът поел

към Фландрия. Един чирак умел

до Брюге го довел благополучно.

Там той живял напрегнато, но скучно —

купувал, кредити събирал, смятал,

но не танцувал, зарове не мятал.

С една реч, бил зает от мрак до мрак.

Но да се върнем у дома му пак.

В неделя, сиреч подир два-три дни,

монахът Джон пристигнал в Сен-Дени,

обръснат гладко, със лъщящо теме.

И всеки бързал пръв да го приеме.

Със радостна усмивка и с поклон

го срещали навред като барон.

Но да разказваме по същина.

Разбрал се Джон с търговската жена,

че срещу сумата, платена в брой,

в кревата и ще я прегръща той.

И реченото сторено било —

до сутринта те в нейното легло

се забавлявали. Брат Джон тогава

простил се с нея, както подобава,

и тръгнал. Никой там за мигновение

към него не изпитал подозрение.

И в манастира той се върнал сам.

За него нищо повече не знам.

Когато в Брюге бил закрит търгът,

търговецът поел по своя път

и у дома си цяла нощ пирувал.

Разправил на жена си, че купувал

на кредит скъпи стоки всеки ден

и бил със договори задължен

да връща двайсет хиляди след време.

Затуй в Париж отскочил, та да вземе

назаем някой грош от свои хора

и с тяхна помощ да попълни сбора.

Когато стигнал до града, решил

да види своя братовчед най-мил,

да си побъбри, да се отмори,

не да му иска своите пари,

а да го види как е той, що прави,

за сделките си в Брюге да разправи —

тъй както е прието сред другари.

Брат Джон го нагостил по навик стар и

търговецът разказал как успял

да купи стоки — не един чувал,

все, с божа помощ, на добри цени

и как ще се наложи тези дни

при този и при онзи да намине

за заем, та подир да си почине.

Брат Джон му рекъл: „Много съм щастлив,

че си се върнал в къщи здрав и жив.

И ако бях богат, ти знаеш сам,

щях двайсет хилядарки да ти дам

веднага. Ти тъй щедро ми помогна

тогава, че не зная как ще смогна

да ти се отплатя за таз услуга.

Но апропо, на твоята съпруга

парите ти аз върнах у дома.

На масата ги сложих. Тя сама

ще ти разкаже, ако не забравя.

Сега ми разреши да те оставя.

С абата ни ще трябва да замина,

защото той не тръгва без дружина.

Жена си поздрави от мене ти,

а засега довиждане. Прости!“

Търговецът бил ловък и умел,

в Париж той заеми веднага взел

и на лихварите платил във брой.

Тъй с тях разчистил сметките си той,

а после пак във къщи се прибрал,

по-весел от задморски папагал,

че съумял от сделките си цели

хиляда златни франка да спечели.

Невястата му, както се полага,

го срещнала пред портата на прага.

Той с нея цяла нощ се веселил,

доволен, че дълга си е платил.

На сутринта, без много да умува,

пак взел да я прегръща и целува

и почнал пъргаво да се надига,

но тя му казала: „Не ти ли стига!

Не мога вече, бог ми е свидетел!“

Тогава в миг търговецът се сетил

и рекъл: „Виж ме колко съм халосан.

Съвсем забравих, че съм ти ядосан.

Защо ли? За това, че хвърли сянка

с получените онзи ден сто франка

на дружбата ни с Джон. Защо, преди

да тръгна, ти не ме предупреди,

че той ти е донесъл тук парите?

Познах го аз веднага по очите,

че неприятен разговор отворих,

за заеми като му заговорих.

И вижда бог, сърцето ми е чисто,

не съм и мислил да му искам нищо,

но моля ти се, вече не забравяй

и щом се върна, ме уведомявай

дали, доде съм бил на път, тъдява

е идвал някой да се издължава,

за да не му натяквам за пари.“

Невястата не трепнала дори,

а му отвърнала така без страх:

„По дяволите подлия монах!

От златото му не остана драм,

макар че той ми го донесе сам.

Да го убие гръм, шопар с шопар!

А аз си мислех, че ми прави дар

заради теб, за да не те излагам

със стари дрехи, нови да си слагам,

заради братовчедството и още

за туй, че тук е плюскал дни и нощи.

Но щом нещата ти така обърна,

тогава слушай, аз ще ти отвърна.

Де всичките длъжници като мен

да бяха! Аз ще плащам всеки ден

дълга си. Не успея ли докрай,

тогава рабош ти ми начертай

и ще се издължа, когато мога.

Та не купувам глупости, за бога.

За дрехи ги изхарчих, за премени,

защото хората те виждат с мене

и аз не ща да срамя твойто име.

Не се ядосвай, хайде, прегърни ме,

за тялото ми се грижи, защото

ще се разплащам с него тук в леглото.

Съпруже мил, не ме съди сурово,

ела и усмихни ми се отново.“

Търговецът успял да разбере, че

не ще поправи стореното вече

и рекъл: „Този път ти е простено,

но отсега натъй внимавай, жено.

Парите не прахосвай, а спестявай

и тъй богатството ни умножавай.“

Тук свършва моя разказ. Господ нека

да ни дарява с разкази довека!

Амин!

Тук завършва Разказът на Моряка.