Дан Симънс
Илион (8)

8.
Ардис

Деймън спа спокойно и сънува жени.

Струваше му се малко смешно, ако не и странно, че сънува жени само когато не спи с тях. Сякаш всяка нощ се нуждаеше от топла женска плът до себе си и подсъзнанието му я осигуряваше, ако собствените му усилия не успееха. Когато се събуди в удобната спалня в Ардис Хол, сънят се разпокъса и избяга, но наред с обичайната утринна ерекция остана достатъчно, за да запази смътен спомен за тялото на Ада или на жена, която много приличаше на Ада, топла, с бяла кожа, благоуханна, с налят задник, едър бюст и плътни бедра. Деймън с нетърпение очакваше предстоящото състезание и в тази прелестна утрин не се съмняваше, че ще успее.

По-късно взе душ, избръсна се, безупречно се облече в стил, който смяташе за спортно провинциален — памучен панталон на бели и сини райета, шевиотен елек, пастелно сако, бяла копринена риза и рубинено шалче, любимия му дървен бастун, черни кожени мокасини, малко по-здрави от обичайните му бални лачени обувки — закусва в огряната от слънчеви лъчи зимна градина и за свое задоволство научи, че Хана и онзи Харман са си заминали рано сутринта. „Готвят се за вечерното леене“ — загадъчно поясни Ада и Деймън не се интересуваше достатъчно, за да продължи да я разпитва. Просто се радваше, че Харман си е отишъл.

Ада не поведе разговори на абсурдни теми като книги и космически кораби, но прекара сутринта с него, влезе в ролята на екскурзовод и му показа многобройните крила и фронтонни галерии на Ардис Хол, разкошните му винарски изби, тайни проходи и древни тавани. Той си спомняше, че по време на първото му гостуване тук го бяха завели на подобна обиколка и тогава лекомислената малка Ада се бе качила пред него по една паянтова стълба на покрива — и тогава, наблюдателен, както винаги, за такива открития, Деймън беше зърнал младежкия рай под вдигнатата й пола: отлично си спомняше млечните бедра и тъмните сенки между тях.

Тази сутрин се качиха по същата стълба на същата платформа, ала този път Ада му даде знак да води, усмихвайки се на галантните му възражения, че тя трябва да е първа, и усмивката й загатваше за някакъв фриволен спомен за случая, който според Деймън навремето бе останал незабелязан за нея.

Ардис Хол беше висока сграда и монтираната между фронтовите платформа, чиито махагонови дъски все още лъщяха, се издигаше почти на двайсет метра над чакълената алея, на която като ръждиви изправени скарабеи стояха войникси. Деймън не се приближи до ръба, но Ада не обърна внимание на опасността и отправи замечтан поглед към продълговатата морава и далечните очертания на гората.

— Не би ли дал всичко платформата все още да можеше да лети? — попита тя. — Макар и само за няколко дни?

— Не. Защо?

Младата жена посочи с фината си ръка.

— Даже с детска летяща платформа можеш да се извисиш над гората и реката, над ония хълмове на запад, да летиш дни наред и да се отдалечиш на много дни оттук, от всеки факсвъзел.

— Но защо?

Ада го погледна за миг.

— Не си ли любопитен? Какво има там?

Деймън изтупа елека си, сякаш се отърсваше от трохи.

— Това е нелепо, мила моя. Там няма нищо интересно… само пустош… никакви хора. Ами че всичките ми познати живеят най-много на няколко километра от факсвъзел. Пък и там има тиранозаври.

— Тиранозаври ли? В нашата гора? — смая се Ада. — Глупости. Никога не сме виждали тиранозаври тук. Кой ти каза, братовчеде?

— Ти, мила моя. При предишното ми гостуване преди половин двайсетилетка.

Ада поклати глава.

— Сигурно съм се майтапила.

Деймън се замисли, замисли се за годините на страх от перспективата отново да гостува в Ардис, за годините на тиранозавърски кошмари. Можеше само да се намръщи.

Ада явно прочете мислите му и се поусмихна.

— Някога питал ли си се, братовчеде Деймън, защо постчовеците са решили да задържат броя ни на един милион? Защо не милион и един? Или деветстотин хиляди деветстотин деветдесет и девет? Защо точно милион?

Той запремигва в опит да открие в мислите й връзката между детската летяща платформа от Изгубената ера, динозаврите и броя на човешкото население, който беше еднакъв от… ами, винаги. Не му харесваше и това, че тя, Ада, напомня за роднинството им, тъй като старите суеверия понякога пречеха на сексуалните връзки между роднини.

— Според мен тези несериозни разсъждения причиняват стомашно разстройство дори в такъв прекрасен ден, мила моя — отвърна Деймън. — Може ли да поговорим на по-уместна тема?

— Естествено — съгласи се Ада и му отправи мила усмивка. — Какво ще кажеш да слезем долу, да намерим някой от другите гости преди обяда и нашето пътуване до мястото на леенето?

Този път тя слезе по стълбата първа.

Летящите слуги поднесоха обяда на северната веранда. Деймън дружелюбно поговори с някои от младежите — явно за вечерното „леене“ бяха пристигнали по факса още няколцина гости — и след храна мнозина си намериха дивани из къщата или удобни шезлонги на сенчестата морава, на които да полегнат, покрили очи с торинските си савани. Обичайното време под савана беше около час, затова Деймън закрачи покрай дърветата, като гледаше за пеперуди.

Ада го настигна в подножието на хълма.

— Не използваш ли савана, братовчеде Деймън?

— Не — отвърна той и усети, че отговорът му е прозвучал превзето. — Свикнал съм с тях след почти цяло десетилетие, обаче се въздържам. И ти ли се въздържаш, Ада, мила моя?

— Не винаги — рече младата жена. Въртеше в ръцете си пъстър слънчобран и меката светлина хвърляше прелестно сияние върху светлата й кожа. — Сегиз-тогиз се осведомявам за събитията, но като че ли съм прекалено заета, за да се пристрастя като много други напоследък.

— Саваните са станали вездесъщи.

Ада спря под сянката на гигантски бряст с ниски клони, отпусна слънчобрана и го затвори.

— Опитвал ли си?

— О, да. Точно между двайсетилетките ми беше много на мода. Няколко седмици се наслаждавах на… на ония жестокости. — Не успя да скрие отвращението си при спомена за това. — Оттогава престанах.

— Против насилието ли си, братовчеде?

Деймън махна с ръка.

— По-точно съм против неговата… безразборност.

Ада тихо се засмя.

— Поради същата причина се въздържа и Харман. Двамата имате нещо общо.

Тази мисъл прозвуча толкова абсурдно, че Деймън не реагира а само побутна няколко сухи листа на земята с върха на бастуна си.

Ада вдигна поглед към слънцето, вместо да задейства часовата функция на дланта си.

— Скоро ще започнат да се събуждат. „Един час под савана е равен на осем часа бурни преживявания“.

— О — рече Деймън и се зачуди дали в този случай клишето всъщност не е игра на думи. Изражението й, винаги учтиво, но граничещо с дяволито, не издаваше нищо. — Това леене… много ли ще продължи?

— Почти цяла нощ.

Той изненадано запремигва.

— Нали няма да нощуваме на реката или там, където ще се разиграе събитието? — Запита се дали нощуването под звездите и пръстените ще увеличи вероятността да преспи с младата жена.

— На мястото на леенето ще има провизии за онези, които искат да останат там цяла нощ — поясни Ада. — Хана обещава невероятно зрелище. Но повечето ще се върнем в имението някъде след полунощ.

— Ще има ли вино и други напитки на… хм… леенето? — попита Деймън.

— Определено.

Беше негов ред да се усмихне. Нека другите гледат спектакъла, той щеше цяла вечер да налива напитки на Ада, да последва нейната „бурна“ насока на многозначителен разговор, да я изпрати до имението (с малко късмет и грижливо планиране, само двамата в тясна едноколка), да я залее с цялата сила на своето внимание — и с още съвсем мъничко късмет тази нощ нямаше да сънува жени.

Късно следобед двайсетина от гостите в имението — някои бъбрещи за преживените под савана събития, за това как Менелай бил пронизан с отровна стрела или някакви подобни глупости — бяха събрани от услужливите слуги и заедно заминаха за „мястото на леенето“ с керван от дрошки и едноколки. Едни войникси теглеха колите, а други тичаха отстрани като охрана, въпреки че щом в гората нямаше тиранозаври, помисли си Деймън, защо трябваше да ги охраняват?

Беше уредил да е в първата едноколка с домакинята и Ада му сочеше интересни дървета, долчета и потоци по над трикилометровия черен път до реката. Деймън заемаше повече място от тяхната страна на червената кожена пейка, отколкото предполагаше приятната му закръгленост, и бе възнаграден с допира на бедрото на Ада в неговото през цялото пътуване.

Целта им, видя той, когато излязоха на варовиковия хребет над речната долина, не беше самата река, а един приток, широк стотина метра, където ерозията и наводненията бяха образували пясъчна ивица, нещо като плаж, и там се извисяваше паянтова постройка от дънери, клони, стълби, улеи, рампи и стълбища. Заприлича му на ешафод, макар че никога не бе виждал истински ешафод, естествено. От плиткия приток се издигаха факли и самата паянтова сграда наполовина беше върху пясъка, наполовина — над водата. На стотина метра оттам, точно преди вливането на притока в реката, имаше тесен остров, обрасъл със сагови палми и папрати, и от него изригнаха птици и дребни летящи влечуги които разкъсаха вечерната тишина с крясъци и обезумяло пляскане с криле. Деймън разсеяно се запита дали на островчето няма и пеперуди.

В един тревист участък над плажа бяха опънати пъстри копринени палатки, шезлонги и дълги маси с храна. Насам-натам се носеха слуги и прелитаха над главите на пристигащите гости.

Деймън слезе след Ада от едноколката и позна неколцина работници на странното скеле: на върха Хана с червена забрадка връзваше още структурни елементи. На пет-шест метра под нея оглупелият Харман, гол до кръста, потен, със странно почерняла кожа, подклаждаше огън. Други младежи, навярно приятели на Хана и Ада, сновяха по дъсчените скелета и стълби и носеха тежки товари пясък, клони и кръгли камъни за строежа. В глинената основа на постройката пламтеше буен огън и в привечерното небе хвърчаха искри. Действията на всички работници изглеждаха целенасочени, макар че Деймън не виждаше за какво може да служи високата купчина съчки, вейки, улеи, глина, пясък и огън.

Долетя слуга и му предложи чаша. Той прие и отиде да потърси шезлонг на сянка.

— Това е леярска вагрянка — по-късно същата вечер обясни на събралите се гости Хана. — Построихме я за около седмица, карахме материали по реката с канута. Рязахме и огъвахме клони.

Бяха поднесли разкошна вечеря. Слънцето все още осветяваше високите хълмове от отсамната страна на реката, ала самата долина тънеше в сянка и двата пръстена ярко сияеха в помръкващото небе. Към тях се носеха искри, мехът пуфтеше, пещта ревеше. Деймън си взе поредната чаша, осмата или десетата, и предложи друга на Ада, която поклати глава я отново насочи вниманието си към Хана.

— Изплетохме нещо като кошница и облицовахме центъра на вагрянката, кладенеца, с огнеупорна глина. Направихме го с лопата, като смесихме сух пясък, бентонит^[1] и вода. После омесихме топки от глинестата каша, увихме ги в мокра папрат и листа, за да не изсъхнат, и облицовахме кладенеца с тях. Така дървената вагрянка няма да се подпали.

Деймън нямаше представа накъде бие тази жена. Защо бяха издигнали тази голяма недодялана постройка от дърво и после бяха запалили огън в основата й, щом не искаха да изгори? Истинска лудница.

— През последните няколко дни поддържахме огъня в пещта и гасяхме всички случайни пожари във вагрянката — продължи Хана. — Затова я построихме близо до реката.

— Прекрасно — измърмори Деймън и отиде да си потърси нова чаша, докато Хана и нейните приятели — дори непоносимият Харман — продължаваха да дуднат, използвайки безсмислени термини като „коксова подложка“, „ветрови пояс“, „фурма“ (според обяснението на Хана това означавало някакво въздушно отворче в облицованата им с глина пещ, край която младата Ема не преставаше да работи с меха), „топилна зона“, „изпускателен отвор“ и „отвор за шлака“. Всичко това звучеше варварски и смътно неприлично на Деймън.

— А сега е време да видим дали работи — обяви Хана. Гласът й едновременно разкриваше умора и възбуда.

Гостите трябваше да се отдръпнат на пясъчния бряг на реката. Деймън се върна на поляната при масите, докато всички младежи — и онзи проклет Харман — развиха бясна дейност. Искрите полетяха високо към небето. Хана се втурна към върха на така наречената вагрянка, докато Харман се взираше в пламтящата глинена пещ долу и викаше да му донесат едно-друго. Ема надуваше меха, докато не я смени някакъв мършав мъж, казваше се Лоус. Деймън с едно ухо слушаше задъханите обяснения на Ада, която излагаше още подробности на събралите се приятели. Долавяше изрази като „вдухваща тръба“, „вдухващ отвор“ и „изстудена шлака“ (въпреки че пламъците бушуваха още по-буйно). Деймън се отдалечи на още пет-шест метра.

— Изпускателна температура две хиляди и триста градуса — извика Харман на Хана. Слабата жена избърса потта от челото си, направи някакви настройки на върха на вагрянката и кимна. Деймън разбърка напитката си и се зачуди кога най-после ще има възможност да остане насаме с Ада в едноколката на връщане в Ардис Хол.

Изведнъж настана смут, който го накара да вдигне поглед от чашата си, убеден, че ще види цялата постройка в пламъци, а Хана и Харман — горящи като сламени чучела. Не позна. Докато Хана наистина гасеше с одеяло запалилата се стълба под върха на вагрянката — и отпъждаше услужливите слуги и даже един войникс, приближил се да защити изпадналите в беда човеци — Харман и други двама бяха престанали да подклаждат огнената пещ и тъкмо бяха отворили „изпускателния отвор“, през който по дървените улеи към брега потече нещо като жълта лава.

Някои гости се втурнаха напред, ала виковете на Хана и излъчващата се от течния метал топлина ги спряха.

Грубо издяланите облицовани улеи димяха, но не избухнаха в пламъци. Жълто-червеният метал лениво потече от вагрянката, заобиколи стълбите и напълни поставения в пясъка кръстовиден калъп.

Хана бързо се спусна по стълбата и помогна на Харман да запуши изпускателния отвор. Двамата надникнаха през една дупка в пещта, направиха нещо с — както обясни на един от гостите Ада — „отвора за шлака“ (който се различаваше от изпускателния отвор, бегло забеляза Деймън), после младата жена и възрастният мъж — който скоро щеше да е мъртъв възрастен мъж, жестоко си помисли Деймън — скочиха от постройката на пясъка и изтичаха да погледнат калъпа.

Към брега се стекоха още гости. Деймън бавно се запъти натам, като остави чашата си върху подноса на минаващ покрай него слуга.

Въздухът край реката беше много студен, но топлината от нажежения до червено калъп в пясъка го удари по лицето като огнен юмрук.

Течният метал изстиваше в червено-сива кръстовидна маса.

— Какво е това? — високо попита Деймън. — Някакъв религиозен символ ли?

— Не — отвърна Хана, свали си забрадката и избърса потното си, омацано със сажди лице. И през цялото време се усмихваше като ненормална. — Това е първата бронзова отливка от… от колко години, Харман? Хиляда?

— Сигурно три пъти повече — тихо рече възрастният мъж.

Гостите замърмориха и заръкопляскаха.

Деймън се засмя.

— И каква е ползата от нея?

Харман го погледна — беше гол до кръста и потен — и попита:

— Каква е ползата от новороденото дете?

— Точно това казвам и аз — съгласи се Деймън. — Шумно, вонящо… безполезно.

Другите престанаха да му обръщат внимание. Ада прегърна Хана, Харман и останалите работници, все едно наистина бяха направили нещо важно. Гостите се мотаеха насам-натам. Харман и Хана се качиха по стълбите и се засуетиха около пещта, занадничаха през отворите й и започнаха да бъркат в огъня с метални пръчки, като че ли щеше да има ново изливане на лава. Явно това пиротехническо зрелище щеше да продължи до късно през нощта.

Изведнъж на Деймън му се допика и той подмина масите към импровизираната тоалетна, но после реши — в духа на цялата тази варварска безсмислица — да отговори на този зов на природата на открито. Изкачи се по тревистата тераса към тъмните силуети на дърветата, следвайки една пърхаща пеперуда монарх. В нея нямаше нищо необичайно, освен че беше късно вечерта и сезонът й бе отминал. След като и последният войникс остана зад него, Деймън навлезе под високите клони на брястовете и саговите палми.

Някой, може би Ада, извика нещо от речния бряг на трийсетина метра от него, ала Деймън вече си беше разкопчал панталона и не искаше да се прояви като простак. Вместо да се обърне, за да отговори, той продължи още пет-шест метра и напълно се скри в горския мрак. Щеше да му отнеме само минутка.

— Уф — рече Деймън, без да откъсва поглед от оранжевите криле на пеперудата на три метра над него, докато струята урина оплискваше един тъмен дънер.

Ловко навеждайки се под надвисналите клони, грамадният алозавър, дълъг десет метра от муцуната до опашката, връхлетя от мрака с трийсет километра в час.

Деймън имаше време да изкрещи, ала предпочете да си закопчае панталона, вместо да се обърне и да избяга по гола пишка. Въпреки цялата си развратност той беше срамежлив човек и сега вдигна тежкия си дървен бастун, за да отблъсне звяра.

Алозавърът едновременно налапа бастуна и ръката и я откъсна от рамото му. Деймън отново нададе вик и се завъртя сред фонтан от собствената си кръв.

Чудовището го повали на земята и отхапа другата му ръка — подхвърли я във въздуха и ловко я погълна, — после затисна безръкото, ала мятащо се тяло на жертвата с ноктестата си лапа и отново наведе ужасната си глава. Нехайно, почти игриво прехапа Деймън на две и на един залък глътна главата и горната му половина. Ребрата и гръбначният стълб с хрущене изчезнаха в пастта на звяра. Накрая алозавърът погълна краката и долната му половина — подхвърляше парчета месо наоколо като куче, разкъсващо плъх.

Тогава започна факсът — още докато двата войникса убиваха динозавъра.

— О, божичко! — извика Ада, спряла в края на гората, докато войниксите довършваха кървавата си работа.

— Каква гадост — рече Харман и махна на другите гости да не се приближават. — Не го ли предупреди да не излиза от периметъра на войниксите? Не му ли каза за динозаврите?

— Той ме попита за тиранозаври — затиснала устата си с длан, отвърна младата жена. — Казах му, че тук няма тиранозаври.

— Напълно вярно — съгласи се Харман.

Пещта зад тях продължаваше да реве и да бълва искри в помръкващото небе.