Дан Симънс
Илион (27)

27.
Илионското поле

Троянците трепят гърците.

След като отправи ултиматума си към другите богове, Зевс се телепортира на Земята със златната си колесница, каца на склона на Ида, най-високата планина край Илион, и се настанява на грамадния си трон на върха, отправил поглед към полето, високите стени на града и стотиците ахейски бойни кораби на брега и закотвени по-навътре в морето. Другите богове са прекалено уплашени, за да дойдат да си играят след демонстрацията на сила от страна на Зевс, затова бащата на боговете вади златните си везни и претегля съдбата на мъжете долу — едната тежест е отлята във формата на троянски конник, а другата — на аргивски копиеносец с бронзови доспехи.

Гръмовержецът вдига високо свещените везни, задържа рамото в средата и ахейският черен ден пада надолу, а късметът на троянците се вдига нагоре. Зевс се усмихва, а аз съм достатъчно близо, за да видя, че дъртият мръсник натиска везните с палец.

Троянците се изсипват от градските порти като стършели от разбунено гнездо. Небето е надвиснало ниско, сиво, кипи от тъмна енергия и мълниите на Зевс често удрят бойното поле — и винаги сред аргивците и дългокосите ахейци. Въпреки че ясно виждат гневните знаци на царя на боговете, гърците продължават да налитат на бой — какво друго могат да правят? — Илионското поле ехти от трясъка на щитове, звъна на копия, трополенето на колесници и крясъците на умиращите.

Битката още отначало започва зле за ахейците. Сред редиците им падат светкавици и пърлят мъжете като опаковани в бронз пилета на скара. Хектор се носи напред като природна стихия: кроткият мъж, на когото се бях възхищавал на илионските стени, е изчезнал, заменен от окървавен убиец, който поваля враговете си като стръкове трева и окуражава хората си за още кръв, още сеч. Неговите воини се подчиняват, цялата троянска войска и съюзниците й викват сякаш с едно гърло и заедно се втурват в атака, прегазват отстъпващите ахейци като цунами от бронз и кожа.

Парис — когото едва предишния ден бях описал като суетен женчо и на когото после бях сложил рога — язди до брат си и също прилича на обладана от демон машина за убиване. Неговата специалност е стрелбата с лък и днес като че ли лъковете никога не пропускат. Ахейци и аргивци падат с дългите стрели на Парис в гърлата, сърцата, гениталиите и очите. Всеки изстрел улучва целта.

Хектор си проправя път през всеки възел на гръцка съпротива, сече вратове като стъбла на маргаритки и не чува молбите за милост в глухотата на убийствената си ярост. Ахейците почти успяват да организират силите си срещу троянската атака, но мълния синя енергия от кълбящите се облаци избухва сред тях като космическа граната и гърмът се смесва с виковете на умиращите.

Идоменей и великият цар Агамемнон се втурват в бягство. После Големият и Малкият Аякс, участници в хиляди битки, изгубват кураж и напускат бойното поле. Одисей „дълготърпелив“ не може да издържи устрема и решава да се спаси на корабите си. Тича адски бързо за толкова късокрак човек. Единственият, който не побягва, е старият Нестор, и това е само защото съпругът на Елена е прострелял водещия му кон и в паниката си другите жребци са оплели ремъците си. Нестор разсича ремъците с меча си, явно с намерението да опразни бойното поле колкото може по-бързо, обаче колесницата на Хектор полита напред, мъжете около Нестор падат убити от стрелите на Парис, които щръкнат от гърдите и шиите им, и конете побягват още по-бързо от избягалите гръцки герои, като оставят стареца изправен в своята неподвижна колесница да чака шеметно приближаващия се Хектор.

Когато Одисей го подминава тичешком, без дори да хвърли поглед към него, Нестор извиква: „Сине божествен Лаертов, царю Одисей хитроумен! Где през тълпата ти бягаш…“, обаче сарказмът му е напразен. Одисей изчезва в облака прах на паническото си отстъпление, без да обърне внимание на стария си приятел.

Диомед, когото винаги повече го е страх да не го обявят за страхливец, отколкото от мъките и смъртта, препуска обратно към мелето, явно с намерението да спаси Нестор и да отблъсне Хектор. Мята Нестор до себе си като сбръчкан чувал мръсно пране и старият колесничар хваща юздите с две ръце, и не отдалечава Диомедовата колесница от връхлитащия Приамов син, а я насочва към него. Диомед се приближава достатъчно, за да хвърли копието си, но успява да убие само Хекторовия колесничар Ениопей, син на Тебей, и за миг, когато трупът му полита назад върху изненаданите пехотинци, останали без водач, конете на Хектор се изправят на задните си крака и всичко се променя.

Чел съм, че в много битки настъпва такъв момент, в който всичко увисва в равновесие. Докато Хектор се мъчи да овладее конете си и троянците около него объркано спират, гърците виждат възможност да обърнат нещата в своя полза и се втурват в отворилата се пролука към стария Нестор и Диомед. Ахейците временно пак са взели инициативата, диво крещят и посичат мъжете, предвождащи троянското настъпление.

Тогава Зевс отново се намесва. Изтрещява гръм. Светкавица разцепва земята и конете изчезват сред ярки пламъци и смрад на сяра и горящи копита. Ахейските колесници около Диомед и Нестор избухват в хаос от конска плът и хвърчащи трупове. Бронзът се топи, кожените щитове пламват. Даже на дебелоглавия Диомед му става ясно, че днес Зевс не е доволен от него.

Нестор се опитва да обърне отстъпващите коне, обаче те са неуправляеми. Колесницата, вече съвсем сама, тъй като другите ахейци са подвили опашки и са си плюли на петите, се носи към десетте хиляди разлютени трояяци.

— Бързо, Диомеде, грабвай юздите и ми помогни да обърнем тия жребци! — вика Нестор. — Ако продължим сражението, ще намерим смъртта си!

Тидеевият син взема юздите от ръцете на стареца, ала не обръща колесницата.

— Стари войнико, ако днес избягам, Хектор така ще се хвали пред войските си: „С уплах от мене синът на Тидея избяга във стана“.

Нестор го сграбчва за мускулестото гърло.

— Ти какво, да не си шестгодишен? Обръщай тая тъпа колесница, нещастник такъв, иначе Хектор ще си направи жартиери от червата ни преди в Троя да стане време за чай!

Или нещо подобно. Аз съм на стотина метра от тях, когато се случва всичко това, и дистанционният микрофон на тазерната ми палка като че ли не работи нормално. Освен това съм приел облика на троянски пехотинец, тичам заедно с останалите и наблюдавам случващото се през рамо, докато стрелите на Парис падат около и сред нас.

В продължение на две-три секунди Диомед мъчително обмисля дилемата, после обръща конете и насочва колесницата към черните кораби, където ще са в безопасност.

— Ха! — надвиква глъчката Хектор. Той има нов колесничар, Архептолем, красивия син на Ифит, и напада с новия жар на човек, който искрено си обича работата. — Ха! Накарах те да побегнеш, Диомеде! Страхливец такъв! Женчо! Кукличка! Пръдня смрадлива!

Диомед се обръща в колесницата си, сбърчил лице от гняв и срам, ала Нестор държи юздите, а конете сами са определили в коя посока е по-безопасно. Колесницата трополи по камъни и коловози и прегазва бягащи гръцки пехотинци в дивото препускане на конете към брега. Сега единствената възможност Диомед да се бие с Хектор е да скочи на земята и да се сражава с хилядите троянци пеш. Той предпочита да не го прави.

„Ако ще променяш съдбата ни, трябва да намериш повратната точка“ — ми каза Елена сутринта.

После ме разпитва за знанията ми за „Илиада“ — макар да ги приемаше като мои пророчества за бъдещето — и настояваше да намеря повратната точка, оня момент в десетгодишната война, около който се върти всичко. С други думи, фокуса на Съдбата.

Аз мънках и увъртах, разсеях нея и себе си с последен тур любене, обаче през последвалите шантави часове продължих да размишлявам над тоя въпрос.

„Ако ще променяш съдбата ни, трябва да намериш повратната точка“.

Бях готов да заложа университетския си пост, че повратната точка на тая трагична история шеметно наближава — пратеничеството при Ахил.

Събитията досега повече или по-малко продължават да следват епоса, въпреки че Афродита и Арес са отстранени поради раните си. Зевс наложи волята си и се намеси на страната на троянците. Нямам намерение да се телепортирам на Олимп, освен ако не се наложи, обаче се сещам, че Омировият разказ се разиграва и там — Хера фучи, че нейните аргивци губят, и се опитва да убеди Посейдон да ги защити, ала „земетръсецът“ е изумен от това предложение и няма желание да се бие със Зевс. После, когато гърците са разгромени, Атина ще се съблече гола, после ще надене най-хубавите си доспехи и лъскав нагръдник — е, признавам, че може би си струва да се телепортирам на Олимп, за да видя това — но е спряна от Зевсовата вестителка Ирида. Посланието ще е кратко и ясно:

„Ако двете с Хера се изправите с оръжие насреща ми, мое сивооко момиче, ще убия конете ви, както са запрегнати, ще ви поваля и двете от колесницата, ще я разбия и така жестоко ще ви пронижа с мълниите си, че десет години ще се лекувате във ваните преди зелените червеи да успеят да ви зашият раните“.

Атина ще остане на Олимп. След няколко часа успешна контраатака гърците ще претърпят още по-тежки загуби и ще отстъпят зад укрепленията си — окоп, изкопан преди десет години, скоро след дебаркирането им, с хиляда подострени кола, и всичко това неотдавна възстановено по заповед на Агамемнон — ала дори зад стената паникьосаните ахейци ще изгубят надежда и ще гласуват да си отплават у дома.

Агамемнон ще се опита да ги окуражи, като даде разкошен пир на своите вождове — докато Хектор и неговите хиляди организират последната атака, която ще свърши с изгарянето на черните кораби на ахейците и окончателното приключване на войната — и на пира гръцкият цар Нестор ще заяви, че единствената им надежда е Агамемнон да се помири с Ахил.

Агамемнон ще се съгласи да плати на Ахил царски откуп, даже повече от царски откуп — седем триножника, десет таланта злато, двайсет бакърени казана, дванайсет хранени коня, седем красиви робини и не си спомням още какво. По-важното е, че подкупът ще включва Бризеида, щерката на Бриз — младата робиня, която е в центъра на целия спор. За да завърже подаръка с червена панделка, Агамемнон ще се закълне, че никога не е спал с нея. И накрая ще прибави седем крепости, седем гръцки царства — Кардамила, Хира, Енопа, Антея, Фера, Епея и Педас. Естествено той нито ги притежава, нито властва над тях, с други думи, подарява земите на своите съседи, обаче предполагам, че е важна идеята.

Единственото, което не предлага Агамемнон, е извинение. Атридът все още е прекалено горд, за да се преклони. „Хайде Ахил да отстъпи пред мене! — след няколко часа ще извика той на Нестор, Одисей, Диомед и другите водачи. — Аз имам власт по-голяма, а също по-стар съм на възраст от него“.

Одисей и другите ще измислят изход, въпреки Агамемноновата надменност. Те разбират, че ако отнесат вестта за връщането на Бризеида и всички тия чудни дарове и случайно изпуснат момента с „Аз имам власт по-голяма“, има вероятност Ахил да се върне във войната. Това пратеничество поне им дава някаква надежда.

Само че тук започва сложната част — и тъкмо това е мястото, където все още може да се открие повратният момент.

Като учен, аз съм наясно, че пратеничеството при Ахил е сърцето и повратната точка на „Илиада“. Решенията на Ахил при изслушването на молбите на пратениците ще определят хода на всички бъдещи събития — смъртта на Хектор и Ахил, падането на Илион.

Тук обаче е деликатният момент. Омир изключително грижливо подбира думите си — навярно по-грижливо от всеки друг разказвач в историята. Той ни съобщава, че Нестор ще определи петима души за пратеници при Ахил — Феникс, Големия Аякс, Одисей, Одий и Еврибат. Последните двама са обикновени вестители, включени само от протоколни съображения, и няма да влязат в Ахиловата шатра с истинските посланици, нито ще участват в преговорите.

Проблемът е, че изборът на тоя Феникс е странен — досега той не се е появявал в историята и по-скоро е мирмидонски наставник и слуга на Ахил, отколкото военачалник, и не е логично да бъде пращан, за да убеждава своя господар. Отгоре на това, когато пратениците „тръгнаха вече по стръмния бряг на морето шумящо“ на път за шатрата на Ахил, Омир използва глаголната форма в двойствено число, тоест глаголът е в нещо средно между единствено и множествено число, свързан с действие, извършвано от двама души, в случая Аякс и Одисей. Омир използва още седем думи, които на тогавашния — днешния — гръцки език са свързани с двама, а не трима души.

Къде е Феникс по пътя от Агамемноновия стан до шатрата на Ахил? Дали някак си вече не е стигнал и там не ги чака? Това е абсурдно.

Много учени, и преди, и по мое време, твърдят, че Феникс е недодялана добавка към разказа, образ, прибавен векове по-късно, което обяснява двойствената глаголна форма, обаче тази теория не взима предвид факта, че той ще произнесе най-дългата и сложна реч от тримата пратеници. Тя представлява великолепно отклонение, абсолютно типично за Омир.

Сякаш самият сляп поет се е объркал дали пратениците при Ахил са двама, или трима и точно каква е ролята на Феникс в разговора, който ще определи съдбата на всички герои.

Имам няколко часа да помисля за това.

„Ако ще променяш съдбата ни, трябва да намериш повратната точка“.

Обаче дотогава остават часове. Тук още е следобед и троянците спират пред ахейския ров, докато гърците сноват наоколо като мравки зад своята палисада от камъни и подострени колове. Преобразен като потен ахейски копиеносец, аз успявам да се приближа до Агамемнон, когато царят първо гълчи хората си и после моли Зевс за помощ в техния най-черен час.

— Засрамете се! — крещи Атридът на своята мърлява войска. Чуват го само една стотна от мъжете, естествено, при отсъствието на мегафони в древността, но Агамемнон има мощен глас и ония отпред предават думите му на другите.

— Срам! Позор! Обличате се като юначни воини, обаче сте такива само на вид! Заклехте се да изгорите тоя град, а се тъпчете с говеждо, купено за моя сметка, и се наливате с вино, купено и докарано тук за моя сметка, а я се вижте! Победена сган! Хвалехте се, че всеки от вас можел сам да излезе на сто троянци — на двеста! — а сега не можете да се справите и с един смъртен — Хектор.

— Той всеки момент ще е тук с ордите си, ще изгори корабите ни и тая самохвална войска от… герои… — Агамемнон изрича думата с презрение — ще побегне у дома при жените и децата си… за моя сметка!

Царят обръща гръб на хората си и вдига ръце към небето на юг, към Ида, откъдето идват бурите, гръмотевиците и светкавиците.

— Татко наш Зевсе велики, кого от царете всевластни наказа с тази беда и му взе чутовната слава? С какво те оскърбих? Ни веднъж — кълна се, нито един-единствен път! — не отминах твоите чудесни олтари, даже по време на плаването ни насам, а спирах и бутове тлъсти говежди изгарях. Молбата ни беше проста — да сринем стените на Илион из основи, да убием неговите герои, да изнасилим жените му, да поробим народа му. Толкова ли много искахме? Татко Крониде всесилен, изпълни молбата ми: остави хората ми да избягат живи, поне това. Не позволявай на Хектор и тия троянци да ни победят като мулета!

Чувал съм Агамемнон да произнася и по-красноречиви речи — по дяволите, всичките му речи, които съм чувал, са по-красноречиви и разбирам защо се е наложило Омир да я преработи — обаче в тоя миг се случва чудо. Или поне ахейците го приемат като чудо.

Изневиделица се появява орел, който долита от юг, грамаден орел, който носи в ноктите си еленче.

Тълпата, която се е втурнала към корабите и избавлението в открито море и съвсем за кратко е спряла да изслуша речта на Агамемнон, се заковава на място и сочи небето.

Орелът кръжи, снижава се и пуска все още подритващото еленче върху едно пясъчно възвишение точно до каменния олтар, който ахейците са издигнали на Зевс при дебаркирането си преди толкова много години.

Това решава проблема. След петнайсет секунди смаяно мълчание мъжете надават рев — мъже, само допреди десет минути треперещи от страх, ала сега отново превърнали се във войска, със сърца и ръце, укрепнали от тоя ясен знак за Зевсовата прошка и одобрение — и петдесетте хиляди ахейци и аргивци без повече суетене отново се строяват зад своите вождове, впрягат конете в колесниците, изкарват ги по мостовете над рова и битката продължава.

Идва часът на стрелеца.

Въпреки че Диомед повежда контранастъплението, плътно следван от Атридите Агамемнон и Менелай, на свой ред следвани от Големия и Малкия Аякс, и въпреки че тия герои взимат своята дан от троянци с копия и мечове, сражението се е съсредоточило около ахейския стрелец Тевкър, Теламоново копеле, брат на Големия Аякс.

Тевкър винаги е бил смятан за отличен стрелец и през годините съм го виждал да убива десетки троянци, обаче днес е настъпил часът на славата му. Двамата с Аякс действат заедно — Тевкър кляка под прикритието на щита на брат си — Големия Аякс има исполински правоъгълен щит, какъвто според военните историци изобщо не се е използвал по времето на Троянската война — и когато вдига щита си, Тевкър стреля изпод него по троянските редици на шейсетина метра. Тоя ден, изглежда, не пропуска нито веднъж.

Първо убива Орсилох — пронизва дребосъка в сърцето, После и Офелест — улучва го в дясното око, когато троянецът надзърта над кожения си щит. След това Детор и Хромий падат смъртно ранени от две бързи, идеално насочени стрели. Всеки път щом Тевкър стреля, троянците също пращат дъжд от копия и стрели в напразен опит да го убият, ала Големия Аякс прикляка над него и огромният му щит отклонява всяка опасност.

Троянската стрелба секва, Аякс вдига щита си и Тевкър улучва Ликофонт, княз на своя далечен град, обаче само го ранява. Когато Ликофонтовите вождове му се притичват на помощ, Тевкър забива втора стрела в черния дроб на падналия герой.

Полиеменовият син Амопаон пада, пронизан в гърлото от Тевкър. Кръв бликва на метър и половина във въздуха и могъщият Амопаон се опитва да се изправи, но стрелата го е приковала към земята и той умира от загуба на кръв след по-малко от минута. Треперещото му, подритващо тяло безжизнено се отпуска в праха. Ахейците ликуват. Познавам… познавах Амопаон. Троянецът се хранеше в гостилничката на открито, където обичахме да се срещаме с Найтенхелзър, и много пъти сме разговаряли за най-различни неща. Веднъж той ми разказа, че баща му Полиемен познавал Одисей в по-мирни времена. При едно свое пътуване до Итака той отишъл на лов с дружелюбните гърци и убил глиган, който бил нанесъл дълбока рана в крака на Одисей и щял да го погуби, ако копието на Полиемен не го улучило. Според Амопаон Лаертовият син до ден днешен носи тоя белег.

Аякс прикляка, вдига великанския си метален щит като покрив над себе си и брат си и троянските стрели затрополяват по него. Героят се изправя заедно с щита си и от осемдесет метра Тевкър прострелва Меланип в слабините. Стрелата излиза през ануса му и троянецът се строполява. Другарите му се отдръпват и бърчат лица, докато Меланип се мята в праха и умира. Ахейците отново ликуващо изревават.

Агамемнон скача от колесницата си и насърчително вика на Тевкър, обещава му плячка от триножници или чистокръвни коне — ако Зевс и Атина му позволели да плячкоса съкровищниците на Троя — и прибавя към обещанията си красива троянка за леглото на стрелеца, може би Хекторовата съпруга Андромаха.

Предложението му разгневява Тевкър.

— Сине Атреев прославен, смяташ ли, че ще положа още по-големи усилия, насърчен от твоите приказки за плячка? Стрелям колкото мога по-бързо и точно. Осем стрели — осем убити.

— Стреляй по Хектор! — вика Агамемнон.

— Вече стрелях по Хектор — с почервеняло лице изкрещява Тевкър. — През цялото време се целех в него. Просто не мога да улуча това зло куче!

Агамемнон млъква.

Сякаш в отговор на предизвикателството, Хектор ненадейно насочва колесницата си към предните троянски редици и се опитва да събере хората си, които са уплашени от сполуките на стрелеца.

Тоя път Аякс не си прави труда да вдига щита си, защото Тевкър се изправя, опъва тетивата, внимателно се прицелва и стреля.

Стрелата изсвистява само на педя от сърцето на Хектор и улучва Горготион, когато тоя Приамов син минава зад колесницата на брат си. Здравенякът Горготион се изненадва, зяпна стърчащата от тялото му стрела, като че ли е станал обект на някаква войнишка шега, ала после главата му като че ли прекалено натежава за яката му шия, клюмва на рамото му под тежестта на шлема и Горготион се строполява на окървавения пясък.

— Проклятие! — ругае Тевкър и пак стреля. Сега Хектор е най-близо от всички троянци и се е обърнал точно към стрелеца.

Тая стрела улучва в гърдите Хекторовия колесничар Архептолем. Бойните коне се изправят на задните си крака и скачат напред с хълбоци, облени от Архептолемовата кръв. Младежът полита назад и се просва в праха.

— Кебрионе! — вика Хектор, хваща юздите и призовава брат си, също копеле на развратния Приам, за свой колесничар. Кебрион се мята в колесницата в мига, в който Хектор скача от нея. Разярен, извън себе си от гняв и мъка от смъртта на верния Архептолем, той се втурва в ничията земя, лесна мишена за Тевкър, и грабва най-големия, най-ръбест камък, който може да вдигне с една ръка.

Хектор сякаш е забравил всички тънкости на военното изкуство, с които многократно се е хвалил, и е възприел тактиката на пещерния човек. Замахва с лявата си ръка и се готви да хвърли камъка. До днес не бях забелязал, че може да си служи и с двете ръце.

Тевкър вижда своя шанс, вади нова стрела от колчана и опъва тетивата, прицелва се в сърцето на Хектор, сигурен, че ще успее да стреля, може би даже два пъти, преди Приамовият син да хвърли камъка.

Сбъркал е. Хектор хвърля силно, бързо, ловко и точно.

Камъкът улучва стрелеца в ключицата, точно до гърлото, миг преди той да изстреля стрелата. Изпращяват кости. Късат се сухожилия. Ръката на Тевкър увисва, тетивата се къса и стрелата се забива в земята между сандалите му.

Хектор се затичва напред, пръска ахейците пред себе си като пилци, троянските стрелци обсипват със стрели падналия Тевкър, ала Големия Аякс не изоставя брат си и го покрива с огромния си като стена щит, докато други ахейци отблъскват троянската пехота. По призива — всъщност рев — на Аякс Мекистей и Аластор се втурват и пренасят стенещия ахейски стрелец по моста над рова в сянката на кухите кораби.

Обаче петнайсетте минути слава на Тевкър са изтекли.

От тоя момент положението на гърците бързо се влошава. Хектор вижда в избавлението си нов знак за Зевсовата обич и одобрение и повежда хората си в атака срещу обезсърчените отстъпващи ахейци. Агамемнон, Менелай и другите царе, които само преди няколко часа ликуващо бяха водили хората си в битка, сега са провесили нос. Отначало ахейците са прекалено уплашени дори само да завардят позициите си зад рова и палисадата и единственото, което спира троянците да не изгорят корабите, е залезът на слънцето и внезапно спусналият се мрак.

Докато в редиците им цари хаос, някои гърци вече приготвят корабите си за отплаване, други седят вцепенени и с кухи погледи. Хектор постъпва като Хенри V и неуморно снове сред троянците — окуражава хората си призори да продължат кървавата сеч и праща мъже в града да доведат волове за жертви на боговете и угощение, отпуска дажби вино, подсладено с мед, вика каруци с прясно изпечен хляб, който изгладнелите троянци нападат, сякаш е самият Агамемнон, и дава заповед за запалване на стотици стражеви огньове точно зад ахейския ров, та да не позволят на уплашените гърци да заспят през нощта. Нахлузвам си шлема на Хадес и навлизам невидим сред троянците.

— Утре ще изкормя Диомед като риба пред собствените му хора, ако тая нощ не реши да избяга — вика Хектор на ликуващите си воини. — Ще му строша гръбнака с върха на копието си и ще забуча главата на тоя самохвалко над Скейските порти!

Троянците изревават. Стражевите огньове хвърлят искри към ярките звезди. Невидим за богове и хора, аз прекосявам моста над рова, минавам между подострените колове и отново тръгвам сред обезверените гърци.

Време е за истината или последиците. Агамемнон вече е свикал съвета на своите вождове и в момента обсъждат непосредствените си действия — да избягат или да пратят посланици при Ахил?

Вече няма връщане. Преобразявам се във формата на Феникс, верния мирмидонски наставник и приятел на Ахил, и тръгвам по изстиващия пясък, за да участвам в съвета.

„Ако ще променяш съдбата ни, трябва да намериш повратната точка“.