Дан Симънс
Илион (52)

52.
Илион и Олимп

Кой знае защо, избягвам с троянците на Хълма на трънените храсти към и през малкия вход на Скейските порти, главната порта на Илион. Вятърът още вие и сме оглушали от ядрения взрив на юг. Когато за последен път зърнах гъбообразния облак преди множеството троянски войници да ме избута в града, стълбът от дим и пепел вече започваше да се накланя на югоизток под напора на вятъра. Във врящия облак най-отгоре все още можеше да се различи Зевсовото лице, обаче вятърът бързо го преобразяваше.

Десетки са смазани на входа, затова Хектор заповядва на стражите да отворят самите Скейски порти, нещо, което не е правено от над девет години. Хилядите се изсипват вътре.

Аргивците сигурно бягат към своите кораби. Също както Хектор се опитва да организира паникьосаната си войска, зървам Ахил, който се мъчи да задържи бягащите гърци. В „Илиада“ Омир разказва, че след смъртта на Патрокъл мъжеубиецът се бори с придошла река и я побеждава, като я прегражда с труповете на своите троянски врагове, обаче сега Ахил не може да спре това цунами от бягащи ахейци, без да убие стотици, а той не ще го стори.

Втурвам се в града и вече съжалявам, че съм избягал. Трябваше да си пробия път през тълпата на хълма, където бях видял дребния робот Манмът, скрит зад скалите на върха на Могилата на бързата Мирина. Дали тоя робот — какъв беше казал, че е типът му? Моравек ли? — дали моравекът знае, че оръжието на Зевс е ядрено, може би даже термоядрено? Изведнъж изплува спомен от другия ми живот, както много други спомени през последната седмица. Сюзан се опитва да ме замъкне на беседа в аулата на университета по време на някаква интердисциплинарна седмица. Учен на име Моравек обясняваше своите теории за автономния изкуствен интелект. Фриц? Ханс? Не бях отишъл, естествено — какво го интересуват един класически филолог теориите на някакъв си физик?

Е, вече няма значение.

Сякаш в потвърждение на това от север се появяват пет колесници — знам телепортаторния пункт, през който са се прехвърлили — и закръжават над града на височина сто метра. Въпреки оптичното увеличение не мога да различа фигурките в блестящите машини, обаче като че ли са богове и богини.

После започва бомбардировката.

Стрелите със свистене падат над града като дълги сребристи балистични ракети. Разнасят се експлозии, вдига се прах и дим, чуват се писъци. Илион е голям град според представите на древността, обаче стрелите летят бързо — от лъка на Аполон, разбирам аз, макар да ми се струва, че разпознавам в стрелеца Арес, когато колесницата се спуска ниско, за да огледа щетите — и скоро взривовете и крясъците се носят от всички квартали на античния метрополис.

Осъзнавам, че не само съм изгубил контрол над всичко, но и съм изгубил от поглед всички, с които трябва да разговарям и на които трябва да помагам. Ахил сигурно е на пет километра от града, при хората си, и се опитва да не им позволи панически да отплават. Чувам нови експлозии, конвенционални, не ядрени, откъм ахейския стан и не виждам как Ахил ще успее да организира войската си. Изгубил съм от поглед и Хектор и забелязвам, че грамадните Скейски порти пак се затварят — като че ли това може да спре боговете. Клетият Манмът и неговият безмълвен приятел Орфу сигурно вече са унищожени на хълма. Не виждам как нещо може да се спаси от тая бомбардировка.

Нови взривове от централното пазарище. Троянски воини с червени гребени тичат да подсилят охраната на стените, обаче опасността не е извън града. Златната колесница отново се издига, отдалечава се на разстояние, по-голямо от един хвърлей на стрела, ала пет сребърни стрели се посипват като ракети скъд и избухват до южната стена, централния кладенец и явно точно върху Приамовия дворец. Това започва да ми напомня за репортажите на Си Ен Ен от втората война с Ирак точно преди да се разболея от рак.

Хектор. Героят сигурно организира хората си, но тъй като няма защо да ги организира, освен за да се скрият групово, може да си е отишъл вкъщи при Андромаха. Помислям си за пустата окървавена детска стая и сбърчвам лице сред дима и грохота на бомбардираната улица. Царственото семейство не е имало време да погребе детето си.

Господи, нима всичко това е мое дело?

Ниско профучава летяща колесница. Експлозия пробива укрепленията по главната стена и запраща десетина фигури с червени плащове във въздуха. Парчета от човешки тела валят по улиците и трополят по покривите като градушка от плът. Изведнъж си спомням още нещо, подобен ужас, три хиляди и двеста години напред в бъдещето на тоя свят, две хиляди и една кървави години след рождество Христово. Спомням си трупове, хвърлящи се на улицата, стена от прах, преследваща бягащите хиляди, също като по главната улица на Илион в момента. Само сградите и облеклото са други.

Никога няма да си вземем поука. Нещата никога няма да се променят.

Затичвам се към дома на Хектор. Валят нови ракети, взривяват площада точно зад портата, откъдето преди малко бях минал. Виждам малко дете, залитащо по улицата пред останки, които само допреди минути са били двуетажна къща. Не мога да кажа дали е момче, или момиче, обаче лицето му е окървавено, къдравата му коса е покрита с прах от мазилка. Спирам и клякам, за да вдигна детето — къде да го заведа? В Илион няма болница! — ала една жена с червен шал на главата дотичва при мен и го поема. Избърсвам ручейчетата пот от очите си и продължавам към Хекторовия дворец.

Няма го. Целият дворец липсва — само развалини и дупки в земята. Час по час трябва да попивам потта, за да виждам, и дори когато виждам, не вярвам на очите си. Цялата улица е унищожена от ракети. Троянските воини вече ровят в руините с копия и импровизирани лопати, гордите им червени гребени са посивели от праха във въздуха. Подредили са се във верига, за да пренасят труповете и частите от тела до чакащите множества на улицата.

— Хок-ън-бе-рииии? — казва женски глас. Разбирам, че някой е повтарял името ми, обаче сега е започнал да ме дърпа за ръката. — Хок-ън-бе-рииии?

Глупаво се обръщам, премигвам, за да прогоня капките пот от клепачите си, и поглеждам Елена. Тя е мръсна, туниката й е окървавена, косата й е разрошена. Никога не съм виждал толкова красиво същество. Елена ме прегръща и аз я грабвам в обятията си.

Тя се отдръпва от мен.

— Тежко ли си ранен, Хок-ън-бе-рииии?

— Моля?

— Тежки ли са раните ти?

— Не съм ранен — отвръщам аз. Елена докосва лицето ми и пръстите й почервеняват от кръв. Вдигам ръка към слепоочието си — там има дълбока рана и още една под косата ми — виждам кървавите пръсти на двете си ръце и разбирам, че съм бърсал кръвта, а не потта си. — Нищо ми няма. — Посочвам димящите развалини. — Хектор? Андромаха?

— Не бяха там, Хок-ън-бе-рииии — надвиква крясъците тя. — Хектор прати семейството си в храма на Атина. Подземието е достатъчно здраво.

Взирам се през дима и виждам високия покрив на храма. Невредим. Естествено, мисля си, боговете няма да бомбардират собствените си храмове. Гадни егоисти.

— Теана е мъртва — съобщава Елена. — И Хекуба. И Лаодика.

Тъпо повтарям имената. Жрицата на Атина, жената със студения кинжал под ташаците ми само преди няколко часа. Съпругата и щерката на Приам. Три от моите троянки вече са мъртви. А бомбардировката едва започва.

Панически се оглеждам. Нещо в шума се е променило. Взривовете са престанали.

Мъжете и жените по улиците сочат небето и викат. Четири от петте колесници вече са изчезнали и сега петата, бомбардировачът на Арес, струва ми се, отлита на север и изчезва, явно се телепортира на Олимп. Всички тези щети — оглеждам срутените сгради, димящите кратери, окървавените трупове — само от една божествена атака с един лък и няколко Аполонови стрели. Какво следва сега? Биологична атака ли? Сребролъкият — който сигурно в момента се лекува във ваните — е прочут с чумата, която праща на смъртните.

Стискам медальона на шията си и питам Елена:

— Къде е Хектор? Трябва да намеря Хектор.

— Излезе през Скейските порти с Парис, Еней и брат си Деифоб — отвръща тя. — Каза, че трябвало да открие Ахил, преди всички да изгубят дух.

— Трябва да го намеря — повтарям аз и се обръщам към портата, обаче Елена ме дръпва към себе си.

— Хок-ън-бе-рииии — произнася тя, навежда лицето ми към своето и ме целува сред блъсканицата и крясъците на улицата. Когато устните й се откъсват от моите, мога само глупаво да запремигвам, все още наведен към нея. — Хок-ън-бе-рииии — повтаря Елена. — Ако трябва да умреш, умри достойно.

После се обръща и се отдалечава по улицата, без да погледне назад.