Дан Симънс
Илион (7)

7.
База „Конамара Хаос“

Като се броеше Манмът, върху плочата в херметизираната камера имаше общо петима галилейски моравеки. Европеецът му бе познат — премиер-интеграторът Астейг/Че, който обитаваше Пуил — но за провинциалиста Манмът другите трима бяха по-чужди и от кракените. Ганимедският моравек беше висок и изящен като всички ганимедци, атавистично хуманоиден, покрит с черна бъкивъглеродна броня и с очи като на муха. Калистанецът повече приличаше на Манмът — дълъг около метър, съвсем смътно хуманоиден, със синткожа и дори истинска плът под прозрачната полиамидна обвивка, тежък едва трийсетина-четирийсет килограма. Моравекът от Йо бе… внушителен. С древен дизайн, построен, за да издържа в условията на плазмени пръстени и серни гейзери, той беше висок най-малко три и дълъг шест метра — с форма на земен мечоопашат рак — с дебела броня, безброй подвижни израстъци, дюзи, обективи, камшичета, широк спектър сензори и помощни устройства. Явно бе свикнал с вакуум — повърхността му беше изчуквана и полирана толкова много пъти, че изглеждаше надупчена като самата Йо. В херметичната заседателна зала той използваше мощни дюзи, за да не издере пода. Манмът се държеше на разстояние от него и зае място в отсрещния край на комуникационната плоча.

Никой от другите не се представи нито с инфрачервен сигнал, нито с тесен лъч, затова Манмът последва примера им. Включи си хранителните кабели в нишата и зачака.

Колкото и да обичаше да диша, когато имаше тази възможност, Манмът с изненада установи, че атмосферата в помещението е седемстотин милибара — особено в присъствието на моравеките от Ганимед и Йо, които не дишаха. После Астейг/Че влезе в комуникация чрез микромодулация на атмосферни вълни — реч, английски език от Изгубената ера — и Манмът разбра, че помещението е херметизирано за поверителност, а не за тяхно удобство. Звуковата реч беше най-сигурната комуникационна форма в Галилеевата система и дори бронираният, устояващ на вакуума работник от Йо бе модифициран с оглед на нея.

— Искам да благодаря на всички ви, че прекъснахте изпълнението на задълженията си, за да дойдете днес тук, особено на онези, които пристигат от друг свят — започна пуилският премиер-интегратор. — Аз съм Астейг/Че. Добре дошли, Корос Трети от Ганимед, Ри По от Калисто, Манмът от геоложката експедиция на южния полюс на Европа и Орфу от Йо.

Манмът изрази изненада и моментално отвори личен теснолъчев канал. „Орфу от Йо ли? Ти ли си моят отдавнашен Шекспиров събеседник, Орфу от Йо?“

„Да, Манмът. Приятно ми е да се запознаем лично, приятелю“.

„Колко странно! Каква е вероятността да се срещнем лично по този начин, Орфу?“

„Не е чак толкова странно, приятелю. Когато чух, че ще те поканят на тази самоубийствена експедиция, настоях да включат и мен“.

„Каква самоубийствена експедиция?“

— … след повече от петдесет юпитерски години без контакт с постчовеците или около шестстотин земни години ние изгубихме представа за тяхното съществуване — продължаваше Астейг/Че. — И това ни прави нервни. Време е да пратим експедиция в самия център на системата, да установим в какво състояние се намират тези същества и да преценим дали представляват пряка и непосредствена опасност за галилейците. — Той замълча за миг. — Имаме основания да подозираме, че е така.

Отначало стената зад европейския интегратор бе прозрачна и над огрените от звездите ледени полета се виждаше грамадата на Юпитер, ала после се затъмни и се появиха различните луни и планети в своя грандиозен танц около далечното слънце. Кадърът се приближи към системата Земя-Луна-пръстени.

— През последните петстотин години от полярните и екваториалните жилищни пръстени на постчовеците се регистрира все по-слаба активност в модулираните радио, гравитонни и неутринни спектри — съобщи Астейг/Че. — А през последния век — абсолютно нищо. На самата Земя има само остатъчни следи — може би поради присъствие на роботи.

— Още ли съществува групичката истински човеци? — попита дребният калистанец Ри По.

— Не знаем — отвърна интеграторът. Прокара длан по уни-конзолата и в прозореца се появи образът на Земята. Манмът усети, че престава да диша. Слънцето огряваше две трети от планетата. Под движещите се бели облаци се показваха сини морета и следи от кафяви континенти. За пръв път виждаше Земята — наситените й багри бяха поразителни.

— Това директна картина ли е? — попита Корос III.

— Да. Консорциумът на Петте луни построи малък оптичен космически телескоп точно пред главната ударна вълна на Юпитеровия магнитодиск. Ри По участваше в проекта.

— Извинявам се за ниската разделителна способност — обади се калистанецът. — Мина повече от един юпитерски век, докато прибегнем до такъв тип телескоп. И проектът беше ускорен.

— Има ли следи от истински човеци? — попита Орфу от Йо.

„Потомците на твоя Шекспир“ — прибави той по теснолъчевата връзка с Манмът.

— Не е известно — отвърна Астейг/Че. — Максималната разделителна способност е малко под два километра и не забелязахме следи от човешки живот и артефакти, освен вече регистрирани развалини. Има известна неутринна факс активност, но може да е автоматизирана или остатъчна. Всъщност в момента човеците не ни интересуват. Интересуват ни постчовеците.

„На моя Шекспир ли? Искаш да кажеш на нашия Шекспир!“ — каза Манмът на едрия йониец.

„Извинявай, Манмът. Колкото и да ми харесват сонетите — и даже пиесите на твоя Бард, — аз винаги съм се занимавал главно с Пруст“.

„С Пруст! С този естет! Шегуваш се!“

„Ни най-малко“. В субзвуковия спектър на теснолъчевата връзка прозвуча буботене, което Манмът прие за смеха на йониеца.

Интеграторът повика образи на някои от милионите орбитални жилища, описващи величествения си танц около Земята. Много от тях бяха бели, други — сребристи. Колкото и бляскави да бяха под ярката светлина в такава близост до Слънцето, те изглеждаха странно студени. И пусти.

— Няма совалки. Няма данни за неутринни факсове между пръстените и Земята. Изчезнал е и конвойният мост за тежки материали между пръстените и Марс, наблюдаван едва преди двайсет юпитерски години, двеста и четирийсетина земни/постчовешки.

— Смяташ, че постчовеците ги няма, така ли? — попита Корос III. — Че някак са измрели или са се преселили?

— Известно ни е, че е настъпила сериозна промяна в употребата им на енергия — хронокластична, квантова и гравитационна — рече интеграторът. Той беше по-висок и малко по-хуманоиден от Манмът. Материалите на повърхностното му поле бяха яркожълти. Гласът му бе мек, спокоен, грижливо модулиран. — Сега вниманието ни се насочва към Марс.

Образът на четвъртата планета изпълни прозореца.

Интересите на Манмът към Марс в най-добрия случай бяха скромни и изображенията на планетата, с които разполагаше, датираха от Изгубената ера. Този свят нямаше нищо общо със снимките и холограмите от онази епоха.

Вместо ръждивочервена повърхност на този нов образ на Марс се виждаше синьо море, покриващо по-голямата част от северното полукълбо, в долината Валес Маринерис се точеше синя лента, широка много километри и водеща до океана. Голяма част от южното полукълбо оставаше червеникавокафява, но и там имаше големи зелени петна. Вулканите на Тарзис все още се нижеха в тъмна върволица от югозапад на североизток — от кратера на единия се издигаше дим, — но Монс Олимпус сега се извисяваше на двайсетина километра от грамаден залив в северния океан. Бели облаци се трупаха по осветената от слънцето половина на изображението, а някъде край котловината Хелас в тъмната половина блещукаха ярки светлини. Манмът различи ураган, съсредоточен на север от крайбрежието на Хризе Планиция.

— Тераформирали са го! — възкликна Манмът. — Постчовеците са тераформирали Марс.

— Кога? — попита Орфу от Йо. Никой галилеец не беше проявявал специален интерес към Марс — нито към който и да било от Вътрешните светове (освен в литературата си) — следователно това можеше да се е случило по всяко време през две хиляди и петстотинте земни години след разрива между моравеките и човечеството.

— През последните двеста години — отвърна Астейг/Че. — Може би през последния век и половина.

— Невъзможно — уверено и категорично заяви Корос III. Марс не може да е бил тераформиран за толкова кратък срок.

— Да, невъзможно е — съгласи се Астейг/Че. — Обаче е така.

— Значи постчовеците са се преселили там — рече Орфу Йо.

— Не смятаме така — отговори дребният Ри По. — Разделителната способност на наблюдателната ни техника за Марс е малко по-висока, отколкото за Земята. По крайбрежията например…

На прозореца се появи областта покрай полуострова на север от залива, в който се вливаха широките реки във Валес Маринерис — всъщност по-скоро дълго вътрешно море: преминаваха през провлака и стигаха до северния океан. Картината се уголеми. Целият бряг, където сушата се спускаше към морето — тук-там червени пустинни хълмове, иначе зелени и гъсто залесени равнини — бе осеян с черни точици. Картината се уголеми за последен път.

— Това… скулптури ли са? — попита Манмът.

— Според нас са каменни глави — отвърна Ри По. Образът се измести — сянката на една от размазаните фигури загатваше чело, нос и вирната брадичка.

— Това е смехотворно — заяви Корос III. — Тези глави от Великденския остров трябва да са милиони, за да опасват целия северен океан.

— Преброихме четири милиона двеста и три хиляди петстотин и девет — осведоми го Астейг/Че. — Но сметката не е пълна. Отбележете, че тази снимка е направена преди няколко месеца по време на най-голямото приближаване на Марс.

Безброй мъгливи миниатюрни фигури теглеха нещо, което можеше да е грамадна каменна глава върху валяци. Каменното лице гледаше към небето, тъмните му очи се взираха право в космическия телескоп. Мъничките фигури сякаш дърпаха главите с множество въжета, като египетски роби, помисли си Манмът, теглещи каменен блок за строеж на пирамида.

— Човешки работници ли? — попита Орфу. — Или роботи?

— Според нас нито едното — отвърна Ри По. — Ръстът не отговаря. И забележете цвета на фигурите според спектралния анализ.

— Зелен? — учуди се Манмът. Обичаше само литературните, а не житейските загадки. — Зелени роботи?

— Или непознат досега вид дребни зелени хуманоиди — сериозно прибави Астейг/Че.

Субзвуковият смях на Орфу от Йо отново избуботи.

— ЗЧ — гласно каза той.

„?“ — прати Манмът.

„Зелени човечета“ — отговори по общия канал Орфу от Йо и пак избуботи.

— Защо сме повикани тук? — попита Манмът интегратора. — Какво общо има тераформирането с нас?

Астейг/Че отново направи прозореца прозрачен. На привечерната светлина поясите на Юпитер и ледените равнини на Европа изглеждаха мътни след ярките сини и бели багри от вътрешността на системата.

— Пращаме група на Марс, за да проучи откритията ни и да ни докладва — отвърна той. — Избрахме вас. Имате право да откажете.

Четиримата запазиха мълчание по всички комуникационни спектри.

— Казвам да „докладва“, но не непременно да се „върне“ — продължи премиер-интеграторът. — Нямаме сигурен начин да ви върнем в системата на Юпитер. Моля, сигнализирайте, ако желаете да ви заменят с друг в тази мисия.

Четиримата отново отговориха с мълчание.

— Добре. След няколко минути ще свалите данните за експедицията, но първо искам да очертая основните моменти. Ще използваме подводницата на Манмът за реално разузнаване на планетата. Ри По и Орфу ще картографират от орбита, докато Манмът и Корос Трети ще се спуснат на повърхността. Особено ни интересува активността на и около Монс Олимпус, най-големия вулкан. Там е регистрирано необяснимо засилено квантово изместване. Манмът ще откара Корос Трети на сушата и нашият ганимедски приятел ще проведе разузнаване.

Манмът знаеше от записите си и прочетеното, че човеците от Изгубената ера са давали знак за предстоящо прекъсване чрез прокашляне. Така че издаде такъв звук.

— Извинете ме за глупостта, но как ще закараме „Смуглата дама“… моята подводница на Марс?

— Въпросът не е глупав — отвърна интеграторът. — Орфу от Йо?

Великанският брониран рак се размърда на дюзите си и насочи няколко черни обектива към Манмът.

— От векове не сме пращали нищо във вътрешността на системата. Старият начин за транспортиране ще отнеме половин юпитерска година. Решихме да използваме ножицата.

Ри По се раздвижи в нишата си върху плочата.

— Мислех, че ножицата се използва само за междузвездни проучвания.

— Консорциумът на Петте луни реши, че случаят има предимство — заяви Орфу от Йо.

— Предполагам, че ще ни дадете някакъв космически кораб — обади се Корос III. — Или ще ни изхвърлите в космоса един след друг голи, като пилета, изстреляни с требушет?

Субзвуковото буботене на Орфу разтърси плочата. Явно образът на Корос му допадаше.

Манмът трябваше да влезе в общата мрежа. „Требушет“ бе човешка обсадна машина от Изгубената ера и по-точно от техните цивилизации II ниво — отпреди парния двигател — механична, но много по-мощна от обикновения катапулт, способна да изстрелва грамадни камъни на повече от километър и половина разстояние.

— Ще ви дадем космически кораб — отвърна Астейг/Че. — Построен е така, че да стигне до Марс за няколко дни и да побира подводницата на Манмът. Освен това има специален модул, с който подводницата на Манмът, „Смуглата дама“, ще влезе в атмосферата.

— Да стигне до Марс за няколко дни — повтори Ри По. — Какви са делта-v факторите при напускане на енергийната тръба на Йо?

— Малко под три хиляди гравитации — отговори интеграторът. — Земни гравитация.

Манмът, който никога не се беше подлагал на гравитационно натоварване, по-голямо от европейското, което нямаше и една седма от земното, се опита да си представи двайсет и една хиляди по толкова. Не успя.

— По време на ускоряването корабът, включително „Смуглата дама“, ще бъде обвит в гел — продължи Орфу от Йо. — Ще ни е удобно като на електронни чипове в желатинова матрица. — Ставаше ясно, че Орфу е участвал в планирането на космическия кораб, а Ри По — в наблюдението на двете планети. Корос III сигурно предварително бе предупреден за ръководната си роля в тази експедиция. На Манмът му се струваше, че само той не е бил включен в подготовката на операцията, може би защото ролята му на капитан на „Смуглата дама“ в марсианските морета беше маловажна. Навярно, помисли си той, в края на краищата трябваше да се откаже.

„Пруст ли?“ — прати теснолъчев сигнал Манмът на едрия йониец.

„Жалко, че не отиваме на Земята, приятелю. Можехме да се отбием в Стратфорд на Ейвън. Да си купим сувенирни чаши“.

Старата им шега беше смешна и в този нов контекст. Манмът излъчи прилична имитация на тежкия смях на Орфу и в отговор огромният механизъм избуботи толкова силно, че другите четирима го чуха в плътния въздух.

Ри По не се смееше. Явно изчисляваше.

— Такова изстрелване с ножица ни дава начална скорост близо две десети от скоростта на светлината и даже след рязкото забавяне при навлизане в магнитното поле ще имаме скорост на приближаване от около една хилядна от скоростта на светлината — над триста километра в секунда. Бързо ще стигнем до Марс, даже когато е от другата страна на Слънцето, като в момента. Но някой мислил ли е как ще намалим скоростта, когато стигнем там?

— Да — вече по-сериозно отвърна Орфу от Йо. — Мислили сме за това.

Дори след трийсет юпитерски години съществувание Манмът нямаше с кого да се сбогува на Европа. Неговият научен партньор Урцвайл беше унищожен в един затварящ се канал край кратера Пуил преди осемнайсет ю-години и оттогава Манмът не се бе сближавал с друго разумно същество.

Шестнайсет часа след заседанието база „Конамара Хаос“ поиска орбитални буксири, които да изтеглят „Смуглата дама“ от открит канал и да я извадят в орбита, където вакуумни моравеки под ръководството на Орфу от Йо вкараха подводницата в очакващия ги космически кораб и оставиха древните интерлунарни влекачи да го спуснат към Йо. Манмът и другите трима моравеки от експедицията накратко обсъдиха въпроса дали да дадат име на кораба, ала въображението им изневери, моментът отмина и оттогава нататък го наричаха просто „кораба“.

Подобно на повечето космически кораби, построени от моравеките през хилядите години след началото на полетите в космоса, той съвсем не бе изящен, поне според класическите представи. Дългият му сто и петнайсет метра корпус се състоеше главно от бъкивъглеродни греди, модулни ниши, увити с набръчкана антирадиационна тъкан, полуавтономни разузнавателни сонди, десетки антени, сензори и кабели. Този кораб много се различаваше от машините в системата на Юпитер, на първо място заради лъскавото двуполюсно магнитно ядро и ярките външни дефлектори. В тромавия му нос бяха монтирани четири ядрени камбани и петте рога на витлото на Матлоф/Фенъли. В десетметровата издатина на кърмата беше сгънато боровото платно. Нито витлото, нито платното щяха да потрябват до намаляването на скоростта, а ядрените двигатели нямаха нищо общо с фазата на ускоряването.

Манмът стоеше във вече обвитата в гел „Смугла дама“, докато Корос III и Ри По пътуваха на шейсет метра разстояние в предния контролен модул, който бяха започнали да наричат „мостика“. Според плана Ри По трябваше да изпълнява всички навигационни задължения по време на стремглавия им полет, докато Корос III си оставаше титулярен командир на експедицията. Този план също предвиждаше ганимедецът да се прехвърли в подводницата на Манмът малко преди извадената от гела „Смугла дама“ да бъде спусната в марсианската атмосфера. Щом заплаваше в океаните на Марс, Манмът трябваше да изпълни ролята на таксиметров шофьор — да закара Корос III до мястото, което ганимедският командир избереше за шпионската си мисия. Корос бе свалил различни детайли от операцията, които нямаха отношение към Манмът.

„Все още ме интересува твоята теория за драматичното построение на сонетите, приятелю. Надявам се, че ще доживеем да анализираш по-голяма част от цикъла“.

„Ами Пруст?! — отвърна Манмът. — Защо Пруст, след като през цялото си съществувание си изучавал Шекспир?“

„Пруст може би е по-велик изследовател на времето, паметта и възприятието“ — поясни Орфу.

Манмът издаде статично пращене.

Очуканият йониец излъчи буботенето си по аудиоканала.

— Изгарям от нетърпение да те убедя, че и от двамата можеш да извлечеш удоволствие и поука, приятелю Манмът.

Съобщението от Корос III пристигна по общия канал: „Ако желаете, можете да увеличите широчината на видеоканалите — наближаваме плазмения пръстен на Йо“.

Манмът отвори всички видеосензори. Предпочиташе да наблюдава външните събития през обективите на Орфу от Йо, но в момента по-интересните картини се получаваха от предните камери на кораба, при това не непременно във видимия спектър на светлината.

Ускоряваха към грамадното, покрито с червени и жълти петна лице на Йо, като се приближаваха към луната изпод равнината на еклиптиката и се готвеха да минат над северния й полюс, преди да влетят в енергийната тръба между Йо и Юпитер.

По време на краткото пътуване от Европа Орфу и Ри По бяха свалили съответната информация за този район от пространството на Юпитер. Европеецът Манмът винаги се беше съсредоточавал главно върху звуковите и някои визуалносветлинни аспекти в черните океани, ала сега възприемаше Юпитеровата магнитосфера като шумно и оживено място. По декаметровите радиочестоти виждаше плътния плазмен пръстен на Йо и разположената под прав ъгъл спрямо него енергийна тръба, стигаща като широки рога до северния и южния полюс на Юпитер. Далеч от гиганта и неговите луни, извън магнитопаузата, Манмът усещаше турбулентността на главната ударна вълна, плискаща като могъщ бял прибой някакъв невидим риф, и долавяше йонното пращене на акустичните вълни след дългото им пътуване от Слънцето. От космоса на Юпитер самото Слънце се виждаше просто като много ярка звезда.

Докато корабът прелиташе над Йо и навлизаше в енергийната тръба, Манмът чуваше свиренето и съскането на малката луна при преминаването й през собствения й плазмен пръстен. Виждаше дълбоките пояси на екваториалните емисии и трябваше да намали декаметровия и километровия радио-рев, идващ от самата енергийна тръба. Целият Галилеев космос представляваше радиационна и електромагнитна пещ — той бе прекарал цялото си съществувание с този фонов рев във виртуалните си уши, — но преходът от пръстена към енергийната тръба толкова близо до Юпитер прати водопади от измъчени електрони, виещи около кораба им като банши, умоляващо да го пуснат в заключен дом. Това ново преживяване му се стори малко разстройващо.

После се озоваха в енергийната тръба и Корос III извика: „Дръжте се!“, преди аудиоканалите да бъдат заглушени от ураганния рев.

Плазменият пръстен на Йо представляваше исполинска поничка от заредени частици, разбърквани в опашката от серен диоксид, водороден сулфид и други газове, оставяни — и после отново натрупвани — от стихийната родна луна на Орфу. Докато се носеше по своята скоростна 1.77-дневна орбита около Юпитер, врязвайки се в магнитното поле на газовия гигант и собствения си плазмен пръстен, Йо образуваше мощен електрически поток между себе си и планетата, двурог цилиндър с невероятно концентрирани магнитни вълни, наречени „енергийна тръба“. Тръбата свързваше северния и южния магнитен полюс на Юпитер и беше причина за невероятните полюсни сияния; краищата й носеха постоянно електричество със сила около пет мегаампера и генерираха над два трилиона вата енергия.

Преди няколко десетилетия Консорциумът на Петте луни бе решил, че е ужасно разсипничество да не използват тези два трилиона вата енергия.

Под тях прелетя северният полюс на Йо. Различни серни вулкани, особено Прометей, извисяващ се далеч на юг до екватора на луната, бълваха лава на височина над сто и четирийсет километра, сякаш стихийната луна ги обстрелваще и се опитваше да ги накара да се върнат, преди да достигнат точката на необратимост.

Късно. Вече я бяха достигнали.

Навигационните данни по общия преден видеоканал показваха навлизането им в енергийната тръба и проектираха пътя им към ножицата. Юпитер бързо се приближаваше към тях и запълваше обектива като раирана стена.

Физическите остриета на ножицата — двураменен, въртящ се магнитен ускорител, вграден в естествения ускорител на частици, какъвто представляваше енергийната тръба на Йо — бяха дълги осем хиляди километра, съвсем малка частица от дългата над половин милион километра енергийна тръба, свързваща северните полюси на Йо и Юпитер.

Ала ножицата можеше да се движи. Както му бе казал Орфу, „Ъгловото ускорение може да е чудно нещо, мой малки приятелю“.

Корабът, носещ любимата подводница на Манмът, се беше приближил към Йо и енергийната тръба — макар и с пълно ускорение от йонните буксири — едва с около двайсет и четири километра в секунда, по-малко от осемдесет и шест хиляди километра в час. С тази скорост щяха да им трябват още над четири часа само за да изминат разстоянието между северните полюси на Йо и Юпитер и цели з-години, за да стигнат до Марс. Но те нямаха намерение да продължават да пълзят така.

Навлязоха в пращящото, ревящо, трептящо поле на енергийната тръба, откриха върха на ножицата, ориентираха се спрямо горното острие и използваха ускоряващите свойства на тръбата, за да запратят кораба-соленоид през петкилометровите бобини на двуполюсния суперпроводников ускорител. Щом корпусът премина през първия портал като тромава топка за крокет, минаваща през първата от няколко хиляди вратички, острието на ускорителната ножица започна да се разтваря и диференциалната му ъглова скорост наближи — и теоретично даже надмина — скоростта на светлината. След миг изхвърчаха от върха, като използваха толкова голяма част от онези два трилиона вата енергия, колкото можеше да им осигури ускорителната ножица.

За 2.6 секунди корабът и всичко в него премина от безтегловност почти до 3000 g.

Юпитер само за миг профуча и остана под тях. Манмът забави кадъра на всичките си монитори, за да вижда отдалечаването им.

— Уха! — извика Орфу от външния корпус.

Корабът и подводницата се напрегнаха, заскърцаха, застенаха и завиха от ускорението, ала също като моравеките, бяха направени от яка материя — самата „Смугла дама“ беше построена да издържа налягане от няколко милиона килограма на квадратен сантиметър в дълбоките морета на Европа.

— Мамка му — рече Манмът. Искаше да прати ругатнята само до Орфу от Йо, но успя да я излъчи до тримата си колеги.

— Абсолютно — съгласи се Ри По.

Яркото полярно сияние на Юпитер — блестящ овал, заобикалящ северния полюс на газовия гигант, придружаван от пламтящата следа на Йо между енергийната тръба и атмосферата — остана под тях и скоро съвсем изчезна.

Ганимед, който само допреди няколко секунди се намираше на милиони километри разстояние, се понесе към тях, профуча покрай кораба и се изгуби от поглед.

— Урук Сулкус — каза по общия канал Корос III и Манмът първо си помисли, че моравекският командир се дави или ругае, но после долови сантименталните нотки в обикновено спокойния му глас и предположи, че ганимедецът говори за място на повърхността на родния си свят — зърната за миг набраздена и мръсна снежна топка.

Миниатюрната луна Хималия, която не беше посещавал никой от екипажа — а и никой нямаше желание, — се стрелва покрай кораба като светулка.

— Минахме през предния край на главната ударна вълна — съобщи с безизразния си калистански глас Ри По. — За пръв път излизаме от локалното езеро, поне този моравек.

Манмът погледна екраните си. Данните на Ри По показваха, че са на петдесет и три Юпитерови диаметра разстояние и продължават да ускоряват. Трябваше да провери неизползваните банки памет, за да види, че диаметърът на гиганта е почти сто четирийсет и два хиляди километра, преди да придобие представа за скоростта им. Корабът описваше дъга над равнината на еклиптиката, но Манмът смътно си спомняше, че според плана слънчевата гравитация трябва да ги насочи обратно надолу към Марс, който в момента се намираше от другата страна на Слънцето. Във всеки случай навигацията не бе негова грижа. Неговата работа щеше да започне, когато кацнеха в марсианския океан, а плаването в него му се струваше елементарно — много слънчева светлина, висока температура, малка дълбочина, без значимо налягане, звезди, по които да се ориентира нощем, геопозициониращи сателити, които щяха да спуснат в орбита, за да ги насочват денем, почти никаква радиация в сравнение с повърхността на Европа. И никакви кракени! Никакъв лед. Никакъв лед! Струваше му се прекалено елементарно.

Естествено, ако постчовеците бяха враждебно настроени, имаше голяма вероятност моравеките да не просъществуват до края на пътуването и влизането в атмосферата на Марс и дори да успееха, спокойно можеха да не се завърнат в домовете си в пространството на Юпитер, ала в момента Манмът с нищо не можеше да промени това положение. Мислите му се върнаха към Сонет 127.

— Всички добре ли са? — попита Корос III.

Всички отговориха утвърдително. Тези няколко хиляди гравитации не бяха достатъчни, за да смажат екипажа. Духът бе висок.

Ри По пусна още навигационна информация и факти от областта на космическите полети, ала Манмът не им обръщаше внимание. Вече беше привлечен в гравитационното поле на Сонет 127, първия от сонетите за „смуглата дама“.