Дан Симънс
Илион (3)

3.
Илионското поле

Гръцките вождове са събрани пред Агамемноновия шатър, наоколо се е стекла тълпа от заинтригувани зяпачи и разпрата между Агамемнон и Ахил вече набира пара.

Трябва да спомена, че вече съм се преобразил в Биант — не в едноименния пилоски вожд в редиците на Нестор, а във вожда, който служи при Менестей. В момента тоя нещастен атинянин е болен от тиф и въпреки че ще доживее битката в Тринадесета песен, рядко напуска шатъра си, който е далеч по брега. Като вожд, Биант е достатъчно високопоставен и копиеносците и любопитните зяпачи му правят път и ме пропускат до централния кръг. Ала никой не очаква Биант да вземе думата в предстоящия спор.

Пропуснал съм по-голямата част от сцената, в която Калхант, Тесторов син и „отличен птицегадател“, разкрива на ахейците истинската причина за гнева на Аполон. Един от събралите се вождове ми прошепва, че преди да говори, Калхант поискал неприкосновеност — настоял Ахил да го защити, ако думите му не се харесат на тълпата и царете. Ахил се съгласил. Калхант съобщил на хората нещо, което половината от тях вече подозирали: че Аполоновият жрец Хриз помолил да му върнат отвлечената дъщеря и че отказът на Агамемнон разгневил бога.

Агамемнон се ядосал на Калхантовото тълкувание.

— От устата му се разхвърчаха кози лайна — тихо се изсмива в ухото ми вождът. Дъхът му вони на вино. Ако не греша, той се казва Ор и след няколко седмици Хектор ще го убие, когато започне да трепе ахейците наред.

Ор ми казва, че само преди минути Агамемнон се съгласил да върне робинята Хризеида. Аз „я силно желая и предпочитам пред мойта жена Клитемнестра“ — извикал Атридът, ала после поискал да го обезщетят със също толкова красива пленница. Според Ор, който е фиркан до козирката, Ахил извикал: „Сине Атреев преславен“, отбелязал, че аргивците, друго име на ахейците, данайците, проклетите гърци с безброй имена, не били в състояние да дадат на вожда си още плячка. Някой ден, ако ходът на войната се обърнел в тяхна полза, обещал мъжеубиецът Ахил, Агамемнон щял да получи своето момиче. Дотогава обаче трябвало да върне Хризеида на баща й и да си затваря устата.

— И в тоя момент цар Агамемнон, синът Атреев, съвсем побесня — смее се Ор; говори толкова високо, че неколцина други вождове намръщено ни поглеждат.

Кимвам и се обръщам към вътрешните кръгове. Както винаги, Агамемнон е в центъра на събитията. Атреевият син по всичко прилича на главнокомандващ — висок, с класическа къдрава брада, чело и пронизващи очи на полубог, лъщящи от мас мускули, облечен в най-скъпи одежди. Точно срещу него в центъра на кръга стои Ахил. По-як, по-млад, още по-красив от Агамемнон, той почти не подлежи на описание. Когато за пръв път го видях при Изброяването на корабите преди повече от девет години, реших, че Ахил трябва да е най-богоподобният сред всички тия богоподобни мъже, толкова величествено беше физическото и царственото му присъствие. Впоследствие разбрах, че въпреки цялата си красота и могъщество Ахил е глуповат — нещо като безкрайно по-красив Арнолд Шварценегер.

Около тоя вътрешен кръг са героите, за които десетилетия наред съм говорил на студентите си в своя друг живот. Действителността не е разочароваща. До Агамемнон, макар че явно не е на негова страна в разгорелия се спор, стои Одисей — с цяла глава по-нисък от Атрида, но по-широкоплещест. Той се движи сред гръцките вождове като овен сред овце, интелигентността и хитростта му блестят в очите му и са запечатани в бръчките на обветреното му лице. Никога не съм разговарял с него, но с нетърпение очаквам да ми се отвори такава възможност преди войната да свърши и Одисей да се отправи на своето пътешествие.

Отдясно на Агамемнон е неговият по-малък брат Менелай, мъжът на Елена. Ще ми се да получавах по долар всеки път, когато чувах някой ахеец да мърмори, че ако Менелай повече го бивало в кревата, „ако имаше по-голям хуй“, както преди три години грубо беше казал на един свой приятел Диомед, Елена нямало да забегне с Парис в Илион и героите от егейските острови нямало да изгубят последните девет години в тая проклета обсада. Отляво на Агамемнон е Орест — не Атреевият син, когото глезят у дома и който някой ден ще отмъсти за бащиното си убийство и ще си заслужи самостоятелна пиеса, а просто верен копиеносец със същото име, който ще бъде убит от Хектор при следващата голяма троянска офанзива.

Зад цар Агамемнон стои Еврибат, Агамемноновият глашатай — който не бива да се бърка с едноименния Одисеев глашатай. До Еврибат е Птолемеевият син Евримедонт, красиво момче, колесничар на Агамемнон — но не бива да се бърка с Евримедонт, колесничаря на Нестор. (Признавам, че понякога съм готов да заменя цялата тая пищна патронимика за няколко прости фамилни имена.)

В Агамемноновата половина на кръга тая вечер са и Големият и Малкият Аякс, водачи на воините от Саламин и Локрида. Тия двамата никога не можеш ги обърка, освен по име, защото Големият Аякс прилича на бял полузащитник от Националната футболна лига, а Малкият — на джебчия. Евриал, третият по ранг водач на бойците от Арголида, е застанал до началника си Стенел, който фъфли толкова ужасно, че не може да си каже името. Агамемноновият приятел и главнокомандващ войските от Арголида, Диомед гръмогласен, също е там — тая вечер е недоволен и намръщено се вторачва в земята със скръстени ръце. Старецът Нестор „от Пилос, оратор прославен със глас благозвучен“, стои близо до средата на вътрешния кръг и изглежда още по-недоволен от Диомед, докато Агамемнон и Ахил продължават да вилнеят и да се хулят.

Ако всичко върви според Омировия разказ, Нестор ще произнесе голямата си реч само след няколко минути и напразно ще се опита да засрами Агамемнон и побеснелия Ахил преди яростта им да послужи на троянските цели. Признавам, че искам да чуя тая реч, макар и само заради споменаването на древната война срещу кентаврите. Кентаврите винаги са ме интересували, а в Омировия епос Нестор делово говори за тях и за войната срещу тях. Кентаврите са едните от единствените два вида митични същества, споменати в „Илиадата“. Другият вид е химерата. С нетърпение очаквам да чуя за кентаврите, обаче дотогава гледам да не се мяркам пред очите на Нестор, тъй като личността, която съм възприел, Биант, е сред подчинените на стареца и не искам да ме заговори. В момента няма защо да се боя — вниманието на Нестор и всички останали е насочено към разменяните обиди и храчки между Агамемнон и Ахил.

До Нестор са застанали — и явно не се съюзяват с нито един вожд — Менестей (който след няколко седмици ще бъде убит от Парис, ако всичко върви според Омир), Евмел (водач на тесалийците от Фера), Поликсен (един от епейските водачи), Поликсеновият другар Талпий (вожд на етолийците), Леонтей и Полипит в техните характерни аргивски носии, а също Махаон и брат му Подалирий начело на множество тесалийски водачи, скъпият Одисеев приятел Левк (обречен след няколко дни да бъде убит от Антиф) и други, които добре съм опознал през годините, не само на вид, но и по гласовете им, както и по характерния им начин на водене на бой, хвалби и жертвоприношения на боговете. Ако още не съм го споменал, събралите се там древни гърци не правят нищо половинчато — те вършат всичко според силите си и всичките им усилия граничат със „сериозна опасност от провал“, както се изразява един учен от XX в.

Срещу Агамемнон и вдясно от Ахил е Патрокъл — най-близкият приятел на мъжеубиеца, чиято смърт от ръката на Хектор е предопределена да предизвика истинския Гняв на Ахила и най-ужасното клане във военната история — а също Тлеполем, митичният герой и син на Херакъл, който избягал от дома си, след като убил бащиния си чичо, и който скоро ще загине от ръката на Сарпедон. Между Тлеполем и Патрокъл стои старият Феникс (скъп другар и бивш наставник на Ахил) и шушука на Диоклевия син Орсилох, който съвсем скоро ще бъде убит от Еней. Вляво от беснеещия Ахил е Идоменей, много по-близък приятел на мъжеубиеца, отколкото предполага епосът.

Във вътрешния кръг има още герои естествено, както и безброй други в навалицата зад мен, обаче вече получихте представа. Никой не е безименен, нито в Омировия епос, нито в реалното ежедневие на Илионското поле. Всеки постоянно носи със себе си бащиното си име, своята история, земи, жени, деца и вещи — във всички битки, и военни, и реторични. Това е достатъчно, за да изтощи един обикновен учен.

— Добре, Ахиле богоравни, ти мамиш на зарове, мамиш във войната, мамиш и с жените — а сега се опитваш да измамиш мен! — крещи Агамемнон. — А, не, тая няма да я бъде! Няма да ме прекараш така. Ти си имаш робинята Бризеида, най-красива сред всичките ни пленнички, също колкото моята Хризеида. И искаш да си запазиш плячката, а мен да оставиш с празни ръце! Как ли пък не! Предпочитам да предам водачеството на войската на Аякс… Идоменей… Одисей хитроумен… или на теб, Ахиле… даже на теб… но не и да ме мамят така.

— Ами тогава го предай — изсумтява Ахил. — Време е да имаме истински водач.

Лицето на Агамемнон поморавява.

— Добре, спусни един черен кораб в морето и го напълни с гребци и жертвоприношения за боговете… вземи Хризеида, ако смееш… обаче лично ще трябва да направиш хекатомбата, Ахиле, о, мъжеубиецо. Ала знай, че ще искам обезщетение — и това ще е твоята хубава Бризеида.

Красивото лице на Ахил се изкривява от ярост.

— Користолюбецо! Ти си облечен в безсрамие нагло, страхливецо кучеоки!

Агамемнон прави стъпка напред, захвърля скиптъра си и поставя ръка върху меча си.

Ахил не остава по-назад и стиска дръжката на своя меч.

— Троянците не са ми в нищо виновни, Агамемноне, обаче ти си виновен! На тоя бряг не ни доведоха копиеметци троянци, а твоята алчност — бием се заради тебе, безсрамнико безподобен. Потеглихме в твоя угода, в мъст над троянци бранейки твоята чест и честта на брат ти Менелая, човек, дето дори не го бива да задържи жена си в спалнята…

При тия думи Менелай прави крачка напред и също стиска меча си. Вождовете и хората им вече са се скупчили около един или друг герой и кръгът е нарушен, разделен на три лагера — мъжете, които ще се бият за Агамемнон, ония, дето ще се бият за Ахил, и хората около Одисей и Нестор, които изглеждат толкова отвратени, че да убият и двамата.

— Ние с хората ми си тръгваме — изревава Ахил. — Връщаме се във Фтия. По-добре да се удавя с празен кораб на път за дома, отколкото да стоя тук и незачетен да пълня Агамемноновата чаша и да сбирам за него имот и богатство.

— Ами добре, върви си тогава! — крещи Агамемнон. — Бягай веднага оттука. Аз не те моля да останеш и да се биеш заради мен. Ти си велик воин, Ахиле, обаче какво от туй! Това е дар от безсмъртен и няма нищо общо с теб. Ти вечно налиташ на разпри, раздори и битки, затова взимай раболепните си мирмидонци и се омитай оттук! — Той се изхрачва.

Ахил се тресе от гняв. Очевидно е, че се разкъсва между желанието да се завърти кръгом, да вземе хората си и завинаги да напусне Илион, и непреодолимото изкушение да изтегли меча си и да изкорми Агамемнон като жертвена овца.

— Но ето сега те заплашвам, Ахиле — продължава Атридът и екливият му глас стихва в ужасяващ шепот, който ясно чуват стотиците събрали се воини, — независимо дали ще останеш, аз ще се откажа от своята Хризеида, щом като Феб Аполон я отнема от мене, обаче вместо нея ще взема твоята Бризеида и всеки тук ще узнае колко по-силен е Агамемнон от нацупеното момченце Ахил!

Сега Ахил изгубва всякакво самообладание и наистина посяга към меча си. И с това можеше да свърши „Илиада“ — със смъртта на Агамемнон, на Ахил или и на двамата — ахейцйте да отплават в родината си, Хектор да доживее дълбока старост и Илион да просъществува още хиляди години и навярно да съперничи на Рим по величие, ала в тоя миг богинята Атина се появява зад Ахил.

Аз я виждам. Ахил се завърта кръгом със сгърчено лице и явно също я вижда. За разлика от всички останали. Не съм наясно с тая стелт технология, обаче действа, когато я използвам, действа и когато я използват боговете.

Не, веднага разбирам аз, това е нещо повече от стелт. Боговете пак са замразили времето. Това е любимият им начин да разговарят с човешките си галеници, без другите да подслушват, но съм го наблюдавал само няколко пъти. Устата на Агамемнон е зейнала — виждам слюнка, замръзнала във въздуха — но не се чува нито звук, не се забелязва движение на челюсти и мускули, тъмните му очи не мигат. Същото се отнася за всички мъже в кръга: вцепенени, съсредоточени или слисани, вцепенени. В небето неподвижно виси морска птица. Вълните не се разбиват в брега. Въздухът е гъст като сироп и всички са замръзнали като насекоми в кехлибар. В тая спряла вселена се движим само Атина Палада, Ахил и аз — макар че само съм се навел напред, за да чувам по-ясно.

Ахил продължава да стиска меча си, полуизваден от красиво изработената ножница, ала Атина го е сграбчила за дългата коса и го е завъртяла към себе си и той вече не смее да изтегли острието. Това би означавало да предизвика самата богиня.

Но очите му пламтят, по-скоро безумно, и Ахил изкрещява в сгъстената плътна тишина, която придружава това замразяване на времето:

— Защо?! Проклятие, защо точно сега?! Защо идваш при мен, богиньо, дъще на Зевса? Искаш да видиш сама наглостта на Агамемнон ли?

— Отстъпи! — казва Атина.

Ако никога не сте виждали бог или богиня, мога да ви кажа само, че са по-едри — буквално, тъй като Атина трябва да е над два метра висока — и по-красиви от всеки смъртен. Предполагам, че такива са ги направили лабораториите по нанотехнология и рекомбиниране на ДНК. Атина съчетава женствена хубост, божествена властност и абсолютно могъщество, за чието съществуване си нямах и представа, преди да ме възкресят в сенките на Олимп.

Тя продължава да стиска косата на Ахил, дърпа главата му назад и го принуждава да се извърне от вцепенения Агамемнон и неговите воини.

— За нищо на света! — вика Ахил. Въпреки че замръзналият въздух забавя и приглушава звука, гласът на мъжеубиеца е мощен. — Тая свиня, дето се мисли за цар, ще плати за своето безочие с живота си!

— Отстъпи! — повтаря Атина. — От небето изпрати ме тук белоръката Хера да спра яростта ти безмерна. Отстъпи.

Виждам, че в обезумелите очи на Ахил замъждуква колебание. Зевсовата жена Хера е най-могъщият олимпийски съюзник на ахейците и покровителка на Ахил още от странното му детство.

— Веднага прекрати тая разпра — заповядва богинята. — Не посягай с десница към меча. Само с думи обидни го нападай, колкото искаш, ала не го убивай. Прави каквото ти повеляваме и ти обещавам следното: знам, че това е истината, Ахиле, просто виждам съдбата ти и виждам бъдещето на всички смъртни. Чуй ни сега и след време ще получиш триж по-блестящи награди заради тая обида. Ако ни се противопоставиш, ще умреш тоз час. Подчини се на мен и Хера и ще получиш награда.

Ахил сбърчва лице, освобождава косата си, муси се, обаче прибира меча в ножницата. Все едно наблюдавам две живи фигури сред цяло поле статуи.

— Трябва, богиньо, да те послушам — отвръща той. — Човек трябва да слуша безсмъртните, даже сърцето му да се пръска от ярост. Ала ще е справедливо и боговете благосклонно да слушат молитвите на тоя човек.

Атина едва забележимо се усмихва и изчезва — телепортира се обратно на Олимп и времето продължава своя ход.

Агамемнон привършва словоизлиянието си.

Прибрал меча в ножницата, Ахил влиза в празния кръг.

— Ах ти, пияницо с кучи очи и сърце на кошута! — извиква мъжеубиецът. — Що за вожд си ти, щом никога не тръгваш с войската за битка, ни на засада идваш с най-храбрите между ахейци… смелост ти нямаш да обсадиш Илион и затова обсаждаш шатрите на войската си за плячка… що за цар си, щом хора нищожни владееш… заричам се и клетва велика сега произнасям…

Стотиците мъже около мен ахват като един, повече изумени от тая ругателна клетва, отколкото ако Ахил просто беше посякъл Агамемнон като псе.

— В този се жезъл кълна, че всички ахейци след време ще жалят безкрай за Ахила! — извиква мъжеубиецът и гласът му е толкова силен, че игрите на зарове спират на стотици метри разстояние в стана на войската. — Ала, Атриде, колкото и съкрушен, ти не би им помогнал тогава, щом на рояци ще гинат от мъжеубиеца Хектор. Горко ще страдаш тогава, душата ти мъка ще къса, че разярен не зачете най-храбрия между ахейци.

И с тия думи Ахил се завърта на прословутата си пета, напуска кръга и потъва в сумрака между шатрите край брега. Трябва да призная — невероятен финал!

Агамемнон скръства ръце и поклаща глава. Обаждат се слисани гласове. Нестор пристъпва напред, за да произнесе речта си за времето, когато всички заедно се сражавали срещу кентаврите. Това е аномалия — според Омир Ахил все още участва в спора, когато Нестор взима думата — и моят схоластичен ум я регистрира, но иначе вниманието ми е много далеч.

Тъкмо в тоя миг си спомням убийствения поглед, който Ахил бе хвърлил на Атина, преди тя да го сграбчи за косата и да го укроти, и пред мен се разкрива толкова дързък план за действие, толкова явно обречен на провал, толкова самоубийствен и същевременно толкова прекрасен, че се задъхвам.

— Добре ли си, Бианте? — пита застаналият до мен Ор.

Зяпвам го неразбиращо. За миг не си спомням нито кой е той, нито кой е „Биант“ — забравил съм възприетата от мен личност. Поклащам глава и се запровирам през тълпата от прославени убийци.

Чакълът хрущи под нозете ми, без героичното ехо на Ахиловото отдалечаване. Запътвам се към водата и щом се скривам от поглед, захвърлям личността на Биант. Сега всеки ще ме вижда като Томас Хокънбери, очилат мъж на средна възраст в нелепо одеяние на ахейски копиеносец, увил с вълна и кожа метаморфозното снаряжение и бойната си броня.

Морето е тъмно. „Винотъмно“ — казвам си аз, обаче тая мисъл не ме развеселява.

Не за пръв път изпитвам непреодолимо желание да използвам стелт способността си и левитатора, за да отлетя оттам — за сетен път да се порея над Илион, за сетен път да погледам факлите и обречените му жители и после да се понеса на югозапад над винотъмното море, Егейско море, към все още не-Егейските острови и материка. Бих могъл да се отбия при Клитемнестра и Пенелопа, Телемах и Орест. И като малък, и като възрастен, професор Томас Хокънбери винаги се е разбирал повече с жените и децата, отколкото със зрелите мъже.

Ала тия протогръцки жени и деца тук са по-свирепи и кръвожадни от зрелите мъже, които Хокънбери е познавал в другия си, безкръвен живот.

Ще оставя отлитането за някой друг път. Всъщност изобщо ще се откажа от него.

Вълните се гонят една друга, успокояващи с познатия си ритъм.

„Ще го направя“. Решението идва с възбудата от полета — не, не от полета, а с вълнението от оня кратък миг на безтегловност, когато човек се хвърля отвисоко и знае, че няма връщане на твърда земя. Ако не плуваш, ще се удавиш. Ако не летиш, ще паднеш.

„Ще го направя“.