Дан Симънс
Илион (49)

49.
Екваториалният пръстен

През първите две седмици се храниха с гущери от замърсения извор. Отслабнаха и термокожите трябваше да се свият с два номера, за да обгръщат телата им.

Смъртта на Сави до такава степен изуми Деймън и Харман, че цяла минута след гмурването на Калибан — заедно с трупа на тяхната приятелка — и двамата тъпо останаха на скалите си на три метра над зловонната вода. Деймън установи, че в ума му има една-единствена мисъл: „Калибан ще се върне за нас. Калибан ще се върне за нас“. После Харман се откъсна от унеса, скочи с краката надолу в смрадливата вода и също потъна.

Деймън щеше да завие от ужас, ако имаше сили, ала можеше само да зяпа вълнуващия се жабуняк. След цяла вечност задъханият Харман изплува на повърхността, като плюеше и стискаше в ръцете си три предмета — двете им осмозни маски и пистолета на Сави.

— Тук е дълбоко само около три метра, иначе нямаше да ги намеря — каза той, подаде на Деймън осмозната му маска и нахлузи своята върху качулката на термокожата, без да я намести върху лицето си. После огледа пистолета.

— Действа ли? — с треперещ глас попита Деймън. Страхуваше се да е близо до водата, сигурен бе, че дългата ръка на Калибан ще се стрелне всеки момент и ще го завлече на дъното. Не можеше да забрави отвратителното изщракване на челюстите на чудовището, прехапали шията и гръбначния стълб на Сави.

— Има само един начин да разберем — прошепна Харман. И неговият глас трепереше, но Деймън не знаеше дали от студената вода, или от ужас.

Възрастният мъж насочи оръжието така, както бе виждал да стреля с него Сави, постави показалец на спусъка и го натисна. Стотици иглички разкъсаха водата до отсрещната стена и от езерото изригна висок фонтан.

— Да! — извика Деймън и гласът му отекна в малката пещера. „Майната му на Калибан!“

— Къде е раницата на Сави? — прошепна Харман.

Деймън му посочи раницата на ръба на нейната скала. Претърсиха съдържанието й. Фенерчето работеше. Имаше още три пълнителя за игления пистолет, всеки с по седем пластмасови заряда. Харман откри как се вади пълнителят, за да види колко заряда са останали. Два.

— Смяташ ли, че той е… мъртъв? — промълви Деймън и хвърли поглед към подземния поток, който се вливаше в пещерата. — Сави го простреля в гърдите само от няколко метра. Може да е мъртъв.

— Не — отвърна Харман. — Калибан не е мъртъв. Нагласи си маската. Трябва да се измъкнем оттук.

Подземният поток течеше от пещера в пещера и всяка следваща беше по-голяма от предишната. Горните пластове на астероида под кристалния град, изглежда, бяха надупчени с кухини и тръби. Във втората пещера, в която изплуваха, видяха кръв по скалите.

— На Сави ли е, или на Калибан? — прошепна Деймън.

Харман сви рамене.

— Може да е и на двамата. — Плъзна лъча на фенерчето по бреговете на зловонния поток. Оглозгани ребра, пищяли, тазове и череп.

— О, Господи, Сави! — ахна Деймън.

— Съмнявам се. — Харман се приближи до костите и ги освети отблизо. По скалните первази от двете страни на водата бяха пръснати още останки. — Стари са — каза Харман. — Отпреди месеци или години, даже десетилетия. — Вдигна две ребра и ги поднесе под лъча. Костите бяха смайващо бели на фона на синята ръкавица на термокожата му. Деймън видя следите от зъби и отново се разтрепери.

— Съжалявам…

Харман поклати глава.

— И двамата сме в шок и умираме от глад. От повече от два дни не сме яли нищо. — После легна по корем и се наведе над потока.

— Но в града може да има храна… — започна Деймън.

Ръката на спътника му се стрелна във водата. Последва диво плискане. Деймън отскочи, убеден, че се е върнал Калибан, но старецът измъкна един гущер албинос. Не беше безок — мънистените му очи бяха розови.

— О, не! — изпъшка Деймън.

— Да.

— Не бива да изразходваме игличките, за да убием това…

Харман здраво стисна гущера над задните крака и разби черепа му в скалата.

Деймън вдигна осмозната си маска, сигурен, че пак ще повърне. Не повърна. Стомахът му куркаше и се свиваше.

— Ще ми се Сави да имаше нож в раницата си — промърмори Харман. — Спомняш ли си онзи чудесен нож, който Одисей носеше на моста „Голдън Гейт“? Сега щеше да ни свърши добра работа.

Деймън ужасено гледаше как Харман взе един голям колкото юмрук камък и отцепи единия му край. После отсече главата на гущера с примитивното острие и започна да дере бялата му кожа.

— Не мога да ям това нещо — задъхано заяви Деймън.

— Ти сам каза, че в града няма храна — без да спира работата си, отвърна спътникът му. Дрането на гущер, забеляза младият мъж, беше сравнително безкръвно.

— Как ще го сготвим?

— Съмнявам се, че ще имаме такава възможност. Сави не носеше кибрит, тук долу няма гориво, а горе в града няма въздух. — Харман откъсна парче месо от бутчето на гущера, за миг го подържа под лъча на фенерчето и го лапна. После напълни манерката на Сави от потока и пи.

— Как е? — попита Деймън, въпреки че и сам можеше да си отговори, нали виждаше изражението на спътника си.

Харман отряза едно тънко парче и му го подаде. Изтекоха цели две минути, докато младият мъж го лапне и почне да го дъвче. Не повърна. Имаше вкус на солена слуз. Стомахът му искаше още.

Харман му подаде фенерчето.

— Легни на ръба на потока. Светлината привлича гущерите.

„Ами Калибан?“ — помисли си Деймън, но легна по корем до водата, с лявата си ръка насочи лъча в дълбокия вир и се приготви да посегне към белите плуващи гущери.

— Ще се превърнем в Калибан — измърмори той. Чуваше как Харман дъвче в сумрака зад него.

— Няма — отвърна спътникът му, след като преглътна. — Няма.

След две седмици излязоха от пещерите — двама бледи, брадати, измършавели и ококорени мъже — изплуваха от тръбата и пробиха ледената кора на езерото.

Колкото и да бе странно, тъкмо Деймън настоя да излязат.

— Тук долу е по-лесно да се защитаваме от Калибан — възрази Харман. Беше направил нещо като кобур от парче плат от раницата на Сави и носеше пистолета в него. Редуваха се да спят и докато единият дремеше, другият седеше до стената на поредната пещера и пазеше с фенерчето и оръжието.

— Няма значение — настоя Деймън. — Трябва да се махнем оттук.

— Калибан може да умира от раните си.

— А може и да се е излекувал. — Двамата вече доста си приличаха, след като Деймън бе отслабнал и им бяха пораснали бради. Брадата на младия мъж беше малко по-гъста и тъмна. — Няма значение — повтори той. — Трябва да се измъкнем оттук.

— Не мога да се върна в булаторията.

— Може да се наложи. Има вероятност това да са единствените факспортали на орбиталния пръстен.

— Не ме интересува — отсече Харман. — Не мога пак да отида в онази кланица. Пък и факспорталите там сигурно са кодирани само за телата.

— Ще променим кодовете, ако се наложи.

— Как?

— Не знам. Ще наблюдаваме слугите, които прехвърлят телата по факса.

— Сави каза, че според нея нашите кодове вече не могат да се прехвърлят.

— Тя няма откъде да знае, повече от хилядолетие е била извън факссистемата. Най-малкото обаче трябва да проучим останалата част от града на постчовеците.

— Защо? — попита Харман. Страдаше от безсъние и го беше обзело униние.

— Може някъде да има космически кораб.

Харман се разсмя, отначало тихо, но после толкова неудържимо, че от очите му бликнаха сълзи. Деймън трябваше да го ощипе по ръката, за да привлече вниманието му.

— Хайде — каза той. — Знаем, че тази тръба излиза на повърхността. Следвай ме. Ще пробия леда на повърхността с игления пистолет, ако се наложи.

През следващите две седмици проучиха останалата част от града. Спяха в ниши и складове, като единият винаги стоеше на пост. Деймън сънуваше, че пада, и се стряскаше и размахваше ръце и крака в условията на безтегловност. Знаеше, че Харман сънува същите кошмари, защото спътникът му се будеше на още по-кратки интервали.

Кристалният град беше абсолютно мъртъв, въпреки че кулите от отсрещната страна на дългата километър и половина скала бяха по-сложни, с повече тераси и затворени пространства. Навсякъде се носеха мумифицираните полуизгризани останки от постчовешки жени.

Постоянно бяха гладни, въпреки че раницата на Сави бе пълна с одрани и нарязани водни гущери, и понякога стомахът на Деймън куркаше при вида на някои по-месести мумии. На всеки три дни жаждата ги връщаше при някой от замръзналите вирове.

Макар че очакваха на всеки завой да се натъкнат на Калибан, само от време на време срещаха носещи се сферични капки кръв, които можеха да са от него. На третия ден след излизането им от пещерите, докато очите им все още се приспособяваха към по-ярката земна светлина, нахлуваща през прозрачните плоскости, откриха ръка — носеше се като светъл паяк край най-гъстите водорасли, — която можеше да е на Сави. Същата нощ — така наричаха кратките двайсетминутни периоди, през които Земята не осветяваше града — чуха ужасен вой откъм булаторията. Воят сякаш се предаваше през самия астероид и екзотичния материал на кулите, а не през редкия въздух.

Месец след пристигането си в този орбитален ад бяха проучили целия град, освен два района — далечния край на булаторията зад мястото, където бяха срещнали Калибан, и дългия тъмен коридор, където градът рязко се заобляше около северния полюс на астероида. Широка не повече от двайсет метра, тази тясна галерия беше пълна с олюляващи се водорасли, идеално скривалище за оздравяващия Калибан, и по време на първата си обиколка из града те бяха решили да не ходят там. Сега останалата част от града бе обходена — нямаше космически кораби, херметични шлюзове, контролни зали, булатории, складове с храна, водоизточници — и трябваше да избират между пещерите, за да попълнят запаса си от гущери, тъй като дояждаха и последния, вече вмирисан, и булаторията, за да опитат факсвъзлите на резервоарите или да проучат тъмния, пълен с водорасли коридор.

— Тъмното място — каза Харман.

Деймън само уморено кимна.

Оттласнаха се през поклащащите се стъбла и се хванаха за ръце, за да не се изгубят. Този ден Деймън носеше пистолета и го насочваше насам-натам при всяко призрачно движение на водораслите. Нямаше прозорци и отразена светлина от вътрешността на града и осветяваха пътя си само с фенерчето на Сави. Чудеха се докога ще изтрае зарядът му, ала никой от двамата не изричаше тревогите си на глас. Деймън се успокояваше със спомена за сиянието на изтляващата органична материя в пещерите — бе достатъчно, за да ловят гущери — но всъщност не искаше да се върне там. Само преди две нощи бе попитал Харман за вакуума.

— Какво ще се случи, ако си сваля осмозната маска?

— Ще умреш — безизразно отговори по-възрастният мъж. Беше болен — рядко срещано състояние, тъй като булаторията се справяше с такива неща — и трепереше от студ, въпреки че термокожата запазваше цялата му телесна топлина. — Ще умреш — повтори Харман.

— Бързо ли?

— Бавно, струва ми се. — Синята термокожа на стареца бе мръсна от речна тиня и гущерова кръв. — Ще се задушиш. Но тук няма пълен вакуум, така че ще се мъчиш доста дълго.

— Ами ако си съблека термокожата, но оставя маската?

Спътникът му се замисли.

— Така ще е по-бързо — съгласи се той. — Ще замръзнеш за една-две минути.

Деймън не каза нищо и си помисли, че Харман отново се унася в сън, ала старецът прошепна по микрофона:

— Но първо ме предупреди.

— Добре — обеща Деймън.

Коридорът бе толкова плътно задръстен с водорасли, че едва не се наложи да се върнат обратно, но докато единият отместваше стъблата настрани, другият се провираше вътре и така успяха да изминат двестатината метра. В дъното имаше стена — точно каквото очакваха след усилията си, — ала Деймън бавно плъзна лъча на фенерчето покрай водораслите и видяха бял квадрат. Младият мъж носеше пистолета, затова мина през полупропускливата мембрана пръв.

— Какво виждаш? — извика по радиостанцията Харман. — Виждаш ли нещо?

— Да. — Отговорът се чу от комуникатора на Деймъновата термокожа, ала гласът не беше неговият. — Виждам чудни неща.