Дан Симънс
Илион (23)

23.
Тексаската секвоена гора

Одисей не разказа за пътешествията си на закуска в зеления балон на върха на Голдън Гейт при Мачу Пикчу. Никой не си спомни да го помоли. На Ада й се стори, че всички изглеждат потънали в мисли, и скоро разбра причината.

Почти не беше спала, но пък бе прекарала с Харман най-прекрасната нощ в живота си. И преди беше „правила секс“ — коя жена на нейната възраст не беше? — ала сега съзнаваше, че никога не се е любила. Харман бе невероятно нежен и в същото време жадно настойчив, стремеше се да задоволи нейните желания, но и своите, беше чувствен, но излъчваше мощ. Заспиваха, свити заедно на тясното легло до облия стъклен прозорец, после се будеха и телата им продължаваха да се любят преди разсъдъкът им да се проясни напълно. Когато слънцето изгря над върха на изток от Мачу Пикчу, Ада се чувстваше нов човек — не, това не беше вярно, разбра тя, чувстваше се по-мащабна, по-пълна, по-последователна личност.

Хана също се държеше странно тази сутрин — зачервена, с изострени реакции, попиваше всяка дума на Одисей и после почти засрамено извръщаше очи. „Боже мой! — осъзна Ада, когато вече приключваха закуската и се готвеха да потеглят, да отлетят на север към Ардис Хол. — Хана е спала с Одисей!“

Отначало не можеше да повярва, тъй като по време на дружбата им момичето никога не беше споменавало, че е спало с мъж, нито коментираше сексуални въпроси, но после зърна погледите, които приятелката й отправяше на брадатия варварин, и физическите признаци — Хана седеше срещу Одисей и тялото й реагираше на всяко негово движение, ръцете й потрепваха, тя се навеждаше напред — и Ада разбра, че тази нощ в балоните на върха на Голдън Гейт не е бодърствала само тя.

Деймън определено бе в по-добро настроение от предишната вечер, оживено разпитваше за Средиземноморския басейн и нямаше търпение да тръгне с Харман и Сави, но явно беше нервен. Сави изглеждаше затворена, почти тъжна, и бързаше да потеглят.

Харман мълчеше и очевидно мислеше за Ада, макар че другите не го забелязваха. Тя зърна погледите му веднъж-дваж и нещо топло се раздвижи в гърдите й, когато Харман й се усмихна. По-късно той постави ръка върху крака й под масата и два пъти я потупа.

— Е, какъв е планът? — попита Деймън, докато дояждаха горещите кроасани — Ада смаяно бе наблюдавала Сави, докато старицата ги беше пекла — с масло, горски плодове, пресен сок и ароматно кафе.

— Планът е да закараме Одисей, Хана и Ада в Ардис Хол — закъсняваме, ако искаме да стигнем преди залез-слънце — и после ние с теб и Харман ще продължим за Средиземноморския басейн — отвърна Сави. — Още ли си готов да участваш в експедицията, Деймън ур?

— Разбира се. — На Ада й се стори, че Деймън не е особено готов, по-скоро изглеждаше уморен, унил или и двете.

— Тогава да вървим да си съберем багажа и да потегляме — каза старицата.

Полетяха със същия аероскутер, с който бяха пристигнали, макар Хана да каза на Ада, че в хангара, свързан с южната кула на моста, има още летящи машини. В задния край на малкия скутер имаше изненадващо много отделения за раницата и другите вещи на Сави, но се оказа, че най-много багаж носи Одисей — включително къс меч в ножница, щит, дрехи и двете копия, с които беше убил форусракоидите. Сави лежеше в средата отпред и управляваше машината. Отляво бе Ада, отдясно — Харман. Деймън, Одисей и Хана се настаниха на трите задни места.

Полетяха на изток над висока планина, после се спуснаха по-ниско и завиха на север над гъста джунгла и широка кафява река, която според Сави се казвала Амазонка. Видяха няколко сини стъклени пирамиди — върховете им се издигаха на хиляди метри и разкъсваха ниските дъждовни облаци. Старицата не им обясни какви са пирамидите, но пък и те бяха прекалено уморени, за да я попитат.

Половин час след като последните пирамиди изчезнаха зад тях, Сави рязко зави наляво и полетяха на запад-северозапад, отново над висока планина. Въздухът беше толкова рядък, че балонът от силово поле се затвори въпреки малката им относителна височина от сто и петдесет метра над планината.

— Не се ли отклоняваме от пътя? — след дълго мълчание попита Харман.

Сави кимна и каза:

— Трябва да заобиколя зоринските монолити, които минават по крайбрежния шелф на някогашните Перу, Еквадор и Колумбия. Някои от тях още са въоръжени и автоматизирани.

— Какви са тези зорински монолити? — попита Хана.

— Нищо опасно, поне днес — лаконично отвърна старицата.

— С каква скорост се движим? — попита Ада.

— Бавно — каза Сави и погледна виртуалния дисплей около китките и дланите си. — В момента с около четиристотин и осемдесет километра в час.

Ада се опита да си представи тази скорост. Не успя. Никога не беше пътувала с нещо по-бързо от дрошка, теглена от войникс, а нямаше представа колко бързо се движат дрошките. Сигурно с по-малко от четиристотин и осемдесет километра, помисли си тя. Планините и хребетите под тях определено оставаха назад много по-бързо от познатия пейзаж по пътя от факспортала до Ардис Хол.

Продължиха да летят около час.

— Вратът ме заболя да се навеждам през ръба на скутера, а куполът е прекалено нисък, за да седна — заяви по някое време Хана. — Ще ми се… — И писна. Ада, Деймън и Харман също изкрещяха.

Сави бе прокарала длан през виртуалния контролен пулт и скутерът под тях просто беше изчезнал. През кратките секунди преди силно да стисне клепачи Ада видя съвършена илюзия: шестима души заедно с багажа си и копията на Одисей летяха във въздуха, сякаш носени от невидима сила.

— Предупреди ни, ако пак решиш да направиш нещо такова — с треперещ глас каза Харман на Сави.

Старицата само измърмори нещо под нос.

Една-две минути Ада опипва студения метал пред себе си и меката кожа на седалката под краката, корема и гърдите си, преди да посмее да отвори очи. „Не падам, не падам, не падам“ — убеждаваше се тя. „Разбира се, че ПАДАШ“ — казваха и очите й, и вътрешното й ухо. Младата жена отново стисна клепачи и ги отвори едва когато излязоха от планината и полетяха над някакъв полуостров на северозапад.

— Реших, че може би ще искаш да видиш това — обърна се Сави към Харман, сякаш останалите нямаше да разберат за какво говори.

Пред тях океанът прорязваше провлака — отворът бе широк поне сто и петдесет километра. Възрастната жена издигна машината по-високо и зави на север над открито море.

— На картите, които съм виждал, е показан непрекъснат провлак, свързващ Северна и Южна Америка — каза Харман, надигна се и погледна назад.

— Картите, които си виждал, са безполезни — заяви Сави и леко размърда пръсти. Аероскутерът полетя по-бързо и набра височина.

Малко след пладне отново се появи суша. Старицата спусна скутера и скоро се понесоха над блата, които отстъпиха мястото си на безкрайни гори от секвоя — най-високите се издигаха на осемдесет-деветдесет метра във влажния въздух.

— Някой иска ли да се разтъпче, когато спрем за обяд? — попита Сави. — Или да се уедини, ако се обажда природата?

Четирима от петимата пътници шумно гласуваха „за“. Одисей се подсмихна. Беше задрямал.

Обядваха на една полянка на полегат склон, в сянката на високи дървета. Двата бледи пръстена се движеха в синьото небе над тях.

— Тук има ли динозаври? — попита Деймън.

— Не — успокои го Сави. — Обикновено предпочитат средните и северните части на континента.

Младият мъж се поуспокои, ала рязко се понадигна, когато Одисей каза:

— Сави ур сигурно иска да каже, че тук има по-свирепи хищници, които прогонват рекомбинантните динозаври.

Сави се намръщи на брадатия воин и поклати глава, сякаш той бе непоправимо дете. Деймън се вторачи в сенките под дърветата и се премести по-близо до аероскутера, за да довърши обяда си.

Хана, която рядко откъсваше поглед от Одисей, все пак отдели време, за да извади торинския си шал от джоба си и да го постави върху очите си. Полегна за няколко минути, докато другите мълчаливо се хранеха на сянка в неподвижния зной. После седна, свали парчето плат, извезано с микроелектрически вериги, и попита:

— Одисей, искаш ли да видиш какво се случва с теб и другарите ти във войната за укрепения град?

— Не — отвърна гъркът, отхапа парче студено месо от форусракоида с белите си зъби, бавно го сдъвка и отпи от меха с вино, с който не се разделяше.

— Зевс е разгневен и наклони везните в полза на троянците под водачеството на Хектор — без да обръща внимание на сдържаността му, продължи Хана. — Те отблъснаха гърците зад рова и палисадата и сега се бият край черните кораби. Изглежда, вашите ще изгубят. Всички велики царе, даже ти, се обърнахте в бягство. Само Нестор остана да се сражава.

— Бъбриво старче — изсумтя Одисей. — Остана, защото убиха коня под краката му.

Ада погледна Хана и се усмихна. Момичето целеше да въвлече Одисей в разговор и явно си мислеше, че е успяло. Тя лично не вярваше, че този абсолютно реален мъж — загорял от слънцето, целият в белези, толкова различен от булаторно изражданите мъже — е същият човек като Одисей от торинската драма. Също като повечето умни хора, които познаваше, Ада смяташе, че торинският саван им показва виртуално представление, навярно записано през Изгубената ера.

— Спомняш ли си сражението при черните кораби? — упорстваше Хана.

Одисей пак изсумтя и отвърна:

— Спомням си гуляя вечерта преди оня отвратително гаден ден. От остров Лемнос пристигнаха трийсет кораба с вино — хиляда пълни делви, достатъчно, за да удавим троянската войска, ако не му бяхме намерили по-добра употреба. Евней, Язоновият син, го прати като дар за Атридите — Агамемнон и Менелай. — Той изгледа с присвити очи Хана и другите. — Виж, разказът за пътешествието на Язон си струва да се чуе.

Всички освен Сави неразбиращо зяпнаха якия воин с протегнатата в кръста туника.

— Язон и неговите аргонавти — повтори Одисей, като местеше поглед от лице на лице. — Не може да не сте чували за това.

Сави наруши засраменото мълчание.

— Те не са чували никакви истории, сине Лаертов. Нашите така наречени старостилни човеци нямат минало, митове, никакви легенди — освен торинския саван. Те са точно толкова абсолютно постписмени, колкото ти и твоите другари сте дописмени.

— Не ни трябват чертички върху кора, пергамент или кал, за да караме другите да се съобразяват с нас — изръмжа Одисей. — Писмото е било опитвано още преди нас и са го изоставили като непотребно.

— Наистина — сухо отвърна Сави. — „Мразя невежата тълпа“. Струва ми се, че го е казал Хораций.

Одисей я стрелна с гневен поглед.

— Ще ни разкажеш ли за този Язон и неговите… какви бяха? — попита Хана и се изчерви, което окончателно убеди Ада, че предишната нощ приятелката й е спала с Одисей.

— Ар-го-нав-ти — бавно повтори той, като наблягаше на всяка сричка, сякаш говори на дете. — Не, няма да ви разкажа.

Ада усети, че погледът й се е зареял към Харман и мислите й са заблуждали към дългата предишна нощ. Искаше й се двамата да се уединят и да си поговорят насаме за онова, което бяха споделили, или, ако няма такава възможност, просто да затвори очи във влажния зной на скритата под шарена сянка поляна и да подремне, навярно да сънува как се любят. „Или още по-добре — помисли си тя, загледана в Харман през спуснатите си мигли, — да се измъкнем в гората и пак да се любим, вместо само да сънувам“.

Ала Харман като че ли не забелязваше погледите й и телепатичният му приемник явно беше изключен. Любимият на Ада изглеждаше развеселен и заинтригуван от забележките на Одисей.

— Ще ни разкажеш ли нещо за вашата война от торинската драма? — помоли той брадатия грък.

— Казва се Троянска война и майната му на вашия торински парцал — отвърна Одисей, но вече здравата се беше напил с вино от меха и бе омекнал. — Обаче мога да ви разкажа нещо, дето вашата драгоценна пачавра не го знае.

— Да, моля те — рече Хана и се премести по-близо до него.

— Господи, опази ни от разказвачи — измърмори Сави, стана и тръгна към гората.

Деймън с видимо безпокойство я проследи с поглед.

— Наистина ли мислите, че тук има по-страшни хищници от динозаврите? — без да се обръща конкретно към никого, попита той.

— Сави сама може да се грижи за себе си — успокои го Харман. — Тя има оръжие.

— Но ако нещо все пак я изяде, кой ще кара скутера? — вторачен в гората, настоя младият мъж.

— Шшт — каза му Хана и погали Одисей по китката с дългите си загорели пръсти. — Разкажи ни историята, която торинският саван не знае. Моля те.

Гъркът се намръщи, но Ада и Харман закимаха и той изтупа трохите от брадата си и започна.

— Тая случка не е била и няма да бъде показана в драмата на вашия торински парцал. Събитията, които ще ви разкажа, се случиха след смъртта на Хектор и Парис, обаче преди дървения кон.

— Парис умира ли? — прекъсна го Деймън.

— Хектор умира ли? — попита Хана.

— Какъв е този дървен кон? — присъедини се към хора Ада.

Одисей затвори очи и прокара пръсти през късата си брада.

— Може ли да продължа, без да ме прекъсвате?

Всички кимнаха.

— Събитията, които ще ви опиша, се случиха след смъртта на Хектор и Парис, обаче преди дървения коя. По онова време сред най-ценните си съкровища Илион притежаваше един божествен образ, който беше паднал от небето — вие го наричате „метеорит“ — метал, излят от самия Зевс, поколения преди нашата война, като знак за одобрението на бащата на боговете за основаването на града. Тая метална фигура се казваше паладион, защото имаше формата на Палада… не на Атина Палада, както наричаме нашата богиня, а на Палада, другарка на Атина в нейната младост. Оная другата Палада — на нашия език ударението на самата дума може да я променя от женски в мъжки род, но тук е близка до латинската дума „virago“, която значи „силна девица“ — та оная другата Палада била убита в тренировка с Атина. И тъкмо Илиос, понякога наричан Ил, баща на Лаомедонт, който на свой ред щял да стане баща на Приам, Титон, Ламп, Клитий и Хикетаон, една сутрин намерил звездния камък пред шатрата си и разбрал какво представлява.

Та тоя древен паладион, отдавна таен източник на богатството и могъществото на Илион, беше три лакътя висок, имаше копие в дясната си ръка и хурка и вретено в лявата и се свързваше с богинята на смъртта и съдбата. Ил и другите прадеди на защитниците на Троя поръчали да направят много копия на паладиона в най-различен ръст и троянците криеха тия фалшиви статуи също като истинската, тъй като всеки знаеше, че съществуването на самия Илион зависи от запазването на паладиона. Самите богове ми разкриха тоя факт насън през ония последни седмици на обсадата и аз изложих на Диомед плана си да се вмъкна в града и да открия истинския паладион, та после двамата заедно да се върнем, да го откраднем и да обречем Илион на гибел.

Първо се преоблякох в дрипи като просяк и наредих на собствения си слуга да ме нашиба с камшик, та тялото ми да се покрие с рани. Разбирате ли, троянците са известни с милозливостта си, когато се налага да бичуват слугите си — те обикновено разглезват робите и никой троянски слуга в добро семейство не бива допускан да пътува извън града в дрипави дрехи и със следи от бич — затова реших, че дрипите, вонята и главно кървавите следи ще карат гражданите засрамено да се извръщат при вида ми, идеална маскировка за шпионин, не смятате ли?

Избрах себе си за тая задача, защото бях най-безшумен и опитен от всички ахейци, а и защото вече бях влизал зад стените на Троя преди повече от десет години, начело на пратеничество, за да се опитаме да уредим мирното освобождаване на Елена, преди да пристигнат черните ни кораби и да започне войната. Тия преговори явно се провалиха — всички ние, истинските аргивци, се бяхме надявали да се провалят, тьй като изгаряхме от желание за бой и бяхме алчни за плячка — обаче добре си спомнях плана на града зад ония грамадни стени и порти.

В съня ми боговете — най-вероятно Атина, защото тя поддържаше нашата кауза повече от всеки друг — ми бяха разкрили, че паладионът и неговите многобройни копия са скрити някъде в царския палат на Приам, но не ми казаха къде точно, нито как да разпозная истинския паладион.

Изчаках най-дълбоките часове на нощта, когато огньовете по укрепленията вече гаснат и човешките сетива са най-слаби, и тогава с помощта на кука и въже изкатерих високите стени, убих един страж и скрих трупа му под копите сено, струпани зад стените за тракийската конница. Илион беше голям, най-големият град на света, и ми отне доста време скитане по улиците, дорде стигна до Приамовия дворец. На два пъти ме спираха въоръжени стражи, обаче аз сумтях, издавах странни звуци и безсмислено жестикулирах с покритите си с кървави следи ръце и те ме взимаха за малоумен роб, основателно бичуван заради идиотизма си, и ме пускаха да си вървя по пътя.

Приамовият палат беше голям — имаше петдесет спални, по една за петдесетимата царски синове — и се охраняваше от най-елитната троянска войска. На всички порти и пред всеки прозорец вардеха съвсем будни стражи, други караулеха във вътрешните дворове и на стените, и това не бяха сънливите войници, които разсеяно ми махаха с ръка да мина колкото и късно да беше, колкото и кървави да бяха раните ми, колкото и идиотско да беше сумтенето ми, затова продължих няколко преки на юг до дома на Елена, който също беше добре заварден, но не чак толкова, след като заклах втория си троянец за оная нощ и доколкото можах, скрих и неговото тяло.

След смъртта на Парис в двубой с лъкове Елена се омъжи за друг Приамов син, Деифоб, когото троянците наричаха „богозрачен“, ала на когото ние ахейците викахме „волски задник“ на бойното поле. Обаче оная нощ новият й съпруг не си беше вкъщи и Елена спеше сама. Аз я събудих.

Не вярвам, че щях да я убия, ако се беше разпищяла за помощ — познавах я от много години, нали разбирате, и като гост в почтения дом на Менелай, и преди това, като един от първите й ухажори, когато започна да се озърта за мъж, въпреки че това беше просто формалност, тъй като още тогава бях щастливо женен за Пенелопа. Тъкмо аз посъветвах Тиндарей да поиска кандидатите да се закълнат, че ще приемат избора на Елена, и така да избегне кръвопролитието, което щяха да предизвикат недоволните. Мисля, че тя винаги ми е била благодарна за тоя съвет.

Елена не се разпищя за помощ, когато я събудих от неспокойния й сън в илионския й дом. Веднага ме позна, прегърна ме и ме попита за здравето на истинския си съпруг Менелай, а също на дъщеря си, която беше далеч. Казах й, че всички са добре — обаче не споменах, че Менелай два пъти е бил раняван тежко и пет-шест пъти — по-леко, включително последното улучване със стрела в хълбока, и че е в кисело настроение. Вместо това й обясних колко много липсва на мъжа си, дъщеря си и роднините им в Спарта.

Тогава Елена се засмя.

— Моят господар и съпруг Менелай иска да ме убие и ти го знаеш, Одисее — заяви тя. — И съм сигурна, че ще го направи, когато високите стени и Скейските порти скоро паднат, както предсказа Касандра.

Не бях чул за това пророчество — делфийският оракул и Атина Палада са единствените пророци, на които имам вяра — обаче не можех да споря с нея — струваше ми се вероятно Менелай наистина да й пререже гърлото след всички тия горчиви години на нейните изневери в обятията и леглата на враговете му. Ала не й го казах. Казах й, че ще се застъпя пред Атрид Менелай, че ще го убедя да я пощади, ако тя не ме предаде тая нощ, а ми помогне да се промъкна в Приамовия дворец и ми обясни как да разпозная истинския паладион.

— И без това нямаше да те предам, Одисее, сине Лаертов, верни и ловки съветнико — отвърна Елена и ми разкри как да проникна в палата и да разпозная истинския паладион, щом го видя сред имитациите.

Само че вече наближаваше изгрев слънце. Беше късно да изпълня задачата си. Затова излязох на улицата, прехвърлих се през градските стени и на другия ден спах до късно, изкъпах се, нахраних се и се напих, и накарах Махаон, Асклепиевия син и най-добър лечител на служба във войската, да бинтова раните ми и да ги намаже с мехлем.

На другата вечер, тъй като знаех, че ще имам нужда от съюзник, защото не можех едновременно да се бия и да нося тежкия паладионов камък, посветих в плана си Диомед. В най-дълбокия час на нощта двамата с Тидеевия син се покатерихме по стената, като убихме един от стражите с точно насочена стрела. После бързо се спуснахме по улиците, тоя път без тъпи сценки с бичувани роби — безшумно убивахме всеки, който се опиташе да ни спре, и се вмъкнахме в Приамовия дворец по един отходен канал, за който ми беше казала Елена.

Диомед, горд мъж като мнозина от дебелоглавите аргивски герои, не искаше да гази в канала за нищо на света, даже за да осигури гибелта на Илион. Мърмореше, сумтеше и пъшкаше, и вече беше в отвратително настроение, когато на всичкото отгоре се наложи да се проврем през дупката на един от кенефите в избата на двореца, където се намираха съкровищниците на Приам, на сигурно място в казармата на елитната му гвардия.

Движехме се безшумно, ала вонята ни издаваше и трябваше да убием първите двайсет стражи, с които се сблъскахме в коридорите. Двайсет и първият ни показа как да отворим вратите на съкровищницата, без да задействаме алармите и капаните, след което Диомед преряза и неговото гърло.

Освен тоновете злато, планините скъпоценни камъни, купищата бисери, камарите везани платове, ковчежета с диаманти и много от останалите богатства на легендарния Изток, там имаше ниши с четирийсетина статуи на паладиона. Бяха еднакви във всичко, освен на ръст.

— Елена каза да взема най-малката — казах на Диомед и го направих: увих паладиона в червения плащ, който бях смъкнал от последния убит страж. Държахме гибелта на Илион в ръцете си. Сега само трябваше да избягаме.

И не щеш ли в тоя момент Диомед реши, че иска да ограби Приамовата съкровищница, оная нощ, веднага, тутакси. Огромната плячка беше прекалено съблазнителна за това алчно тъпо копеле. Той беше готов да размени десет години от нашата кръв и мъки за неколкостотин товара злато.

Аз го… разубедих. Няма да ви описвам двубоя, след като оставих увития в червен плат паладион на пода и изтеглих меча си, за да попреча на сина на Тидей, царя на Аргос, да провали задачата ни заради алчността си. Боят приключи бързо. Победих с хитрост. Добре, щом настоявате, ще ви кажа — нямаше нищо благородно. Нямаше аристея. Предложих да си съблечем вонящите туники, преди да се бием, и докато този идиот се събличаше, го замерих с една буца злато и го повалих в несвяст. После избягах от Приамовия дворец с тежкия паладион в едната ръка и още по-тежкия гол Диомед, преметнат през рамото ми.

Не можех да се прехвърля през стената с такъв товар, затова бях готов да го зарежа до мястото, където големият отходен канал се изливаше в реката под стените на Илион, обаче тъкмо тогава Диомед дойде на себе си и се съгласи да напусне града с мен. Измъкнахме се безшумно. Абсолютно безшумно. Него ден той не ми проговори, нито следващата седмица, нито след падането и плячкосването на Троя, нито докато се готвехме да отплаваме за дома.

Нито аз съм му проговарял оттогава.

Трябва да прибавя, че скоро след това, след като отнесох паладиона в нашия аргивски стан, където го скрихме добре, убедени, че са настъпили сетните часове на Троя, започнахме да строим грамадния дървен кон. Той имаше три цели — първо, да пренесе мен и внимателно подбрана група от най-верните ми воини в града, второ, да накара троянците сами да вдигнат големия каменен трегер над Скейските порти, за да пуснат оброка в града си, тъй като според пророчеството преди падането на Илион трябваше да се изпълнят следните две неща: паладионът да изчезне и трегерът на Скейските порти да бъде разрушен, и трето, последно, ние построихме огромния кон като дар за Атина, за да компенсираме загубата на нейния паладион, тъй като тя също беше известна като Хипия, „конната богиня“, защото тъкмо Атина сложила юздите и обяздила Пегас за Белерофонт и пак тя изпитвала огромно удоволствие при всяка възможност да язди и да се упражнява със своите коне.

И това, приятели, е моят кратък разказ за открадването на паладиона и гибелта на Илион. Надявам се, че ви е харесал. Имате ли въпроси?

Ада погледна Харман. „Това ли беше неговият кратък разказ?“ — помисли си тя и видя, че любимият й улавя нейната мисъл като въздушна целувка.

— Да, аз имам въпрос — обади се Деймън.

Одисей кимна.

— Защо понякога използваш името Троя, а друг път — Илион? — попита пълничкият млад мъж.

Одисей леко поклати глава, изправи се, взе ножницата и късия си меч от скутера и тръгна към гората.