Дан Симънс
Илион (65)

65.
Индиана, 1200 г. пр.Хр.

Около три седмици след началото на войната, която ще сложи край на всички войни — без майтап, — аз използвам златния си медальон, за да се телепортирам на другата страна на света. Бях обещал на Найтенхелзър да се върна и обичам да изпълнявам обещанията си, когато мога.

Тръгнах посред нощ илионско-олимпийско време, напуснах съвета в една от новите бомбоубежищни шатри, в която Ахйл в момента заседава с оцелелите си вождове, и после просто се телепортирах, като знаех, че цялото това персонално квантово телепортиране скоро ще е само спомен.

Озовавам се на тревист склон. В праисторическа Северна Америка е слънчева утрин. Около Илион напоследък не расте много трева, нито в кървавите равнини на Марс.

Спускам се по склона към потока, минавам през него и навлизам в гората. Мигам, за да свикна със светлината и относителната тишина. Няма взривове, няма викове на умиращи, няма богове, телепортиращи се сред хаос от крещящи мъже и цвилещи коне. За около минута се безпокоя, че евентуално може да има индианци, обаче после сам се присмивам на себе си. Напоследък не нося божествена броня, нито вълшебен шлем на Хадес и преобразяваща гривна, обаче имам бронзово-дурапластови доспехи. И мога да използвам меча, който виси на пояса ми, и лъка, преметнат през рамото ми. Естествено, ако срещна Патрокъл и ако е успял да се въоръжи, и ако е злопаметен — а кой от тия ахейски герои не е? — не бих заложил много на шансовете си.

Майната му. Както казват Ахил и главен центурион Меп Аху — „Без кураж няма слава“.

— Найтенхелзър! — викам в гората. — Кийт!

Въпреки че си дера гърлото да крещя, минава цял час, докато го открия, и успявам само защото случайно се натъквам на индианско село на една полянка, отдалечена на около половин километър от мястото, където съм се телепортирал. В това село няма типита, а само примитивни колиби от клони, листа и чим. В центъра гори огън. Изведнъж се разлайват кучета, жените се разпищяват и събират децата, шестима индианци грабват първобитните си лъкове и се прицелват в мен.

Свалям красивия си кедров лък, изработен от занаятчии в далечния Аргос, поставям красивата си стрела с плавно, опитно движение и се прицелвам в тях, готов да ги пронижа всичките в черния дроб, докато техните глупави подострени пръчки отскачат от бронята ми. Освен ако не ме улучат в лицето или окото. Или в гърлото. Или…

Облечен в същите животински кожи като доста по-стройните от него индиански воини, бившият схоластик Найтенхелзър се втурва помежду ни и им крещи непонятни срички. Индианците се намусват, обаче отпускат лъковете си. Същото правя и аз.

Найтенхелзър се приближава до мен.

— По дяволите, Хокънбери, какво правиш тук?

— Идвам ти на помощ.

— Не мърдай — нарежда той, пак излайва нещо на индианците и после им казва на класически гръцки: — И моля, почакайте ме, преди да сервирате печеното куче. Идвам след малко.

После ме хваща за лакътя и ме повежда обратно към потока, далеч от селото.

— Гръцки, а? — питам аз. — Какво печено куче? Той отговаря само на първата част от изречението.

— Техният език е сложен и ми е трудно да го науча.

По-лесно ми е аз да ги науча на гръцки.

Засмивам се, ала главно на хрумналата ми мисъл какво ще кажат археолозите след четири-пет хиляди години, когато разкопаят това праисторическо село в Индиана и открият чирепи от пръстени съдове с гръцки образи от Троянската война.

— Какво има? — пита Найтенхелзър.

— Нищо.

Сядаме на не много удобните камъни на отсрещния бряг на потока и разговаряме.

— Как върви войната? — пита Найтенхелзър. Забелязвам, че е поотслабнал. Изглежда здрав и доволен. Разбирам, че сигурно изглеждам точно толкова уморен и мръсен, колкото се чувствам.

— Коя война? — на свой ред го питам аз. — Имаме си нова.

Найтенхелзър, който винаги е бил лаконичен, повдига вежди и чака.

Разказвам му малко за абсолютната война, като пропускам част от по-лошите неща. Не ми се ще да се разцивря или да се разтреперя пред стария си приятел.

Той ме слуша няколко минути, после пита:

— Поднасяш ли ме?

— Не — отвръщам аз. — Бих ли си измислил всичко това? Бих ли могъл да си го измисля?

— Да, имаш право — съгласява се Найтенхелзър. — Никога не си проявявал въображение в такива неща.

Премигвам, обаче не казвам нищо.

— Какво ще правиш? — пита той.

Свивам рамене.

— Ще те спася?

Бившият схоластик се подхилва.

— Ти май имаш нужда от спасяване повече от мен. Защо да се връщам там след всичко това, дето ми го описа?

— От професионално любопитство? — предполагам аз.

— Моята специалност беше „Илиада“ — казва Найтенхелзър. — Явно с нея окончателно е приключено. — Поклаща глава и потърква бузите си. — Как е възможно да се обсади Олимп?

— Ахил и Хектор намериха начин. Аз трябва да се върна. Идваш ли с мен? Не мога да ти обещая, че някога ще можеш да се телепортираш тук.

Едрият схоластик поклаща глава.

— Оставам тук.

— Разбираш ли, че тук не си в безопасност? — Говоря бавно, като преминавам на гръцки в случай, че е позабравил английски. — От войната, искам да кажа. Ако положението се сговни, цялата Земя ще…

— Знам. Слушах те внимателно — прекъсва ме Найтенхелзър. — Оставам тук.

Изправяме се. Докосвам телепортаторния медальон, после отпускам ръка — сетил съм се.

— Имаш жена тук — казвам.

Найтенхелзър свива рамене.

— Пробутах им няколко фокуса с преобразяващата си гривна, тазера и другите играчки. Направих впечатление на клана. Или поне се престориха на впечатлени. — Усмихва се с типичната си ирония. — Те са малка група, а страната е голяма и пуста, Томас. На много километри наоколо няма други кланове. Имат нужда от нова ДНК в скромния си генофонд.

— Ами тогава действай — отвръщам и го стискам за рамото. Пак докосвам медальона, обаче се сещам за още нещо. — Все пак къде ти е преобразяващата гривна? И тазерната палка?

— Патрокъл ги взе тия неща. Всичките.

Оглеждам се нервно и хващам дръжката на меча си.

— Не се бой, отдавна го няма — успокоява ме Найтенхелзър.

— Къде е?

— Каза, че се връща в Илион при приятеля си Ахил. После ме попита накъде е Илион. Посочих му на изток и той тръгна натам… и ме остави жив.

— Божичко — промълвявам. — Сигурно в момента преплува Атлантическия океан.

— Не бих изключил тази възможност. — Найтенхелзър ми подава ръка и аз я стискам. Странно е да се ръкувам с някого след всички тия седмици на стискане на китки и лакти. — Сбогом, Хокънбери. Едва ли ще се видим пак.

— Сигурно няма — съгласявам се аз. — Сбогом, Найтенхелзър.

Ръката ми е върху телепортаторния медалъон и се каня да завъртя шайбата, когато бившият схоластик ме докосва по рамото.

— Хокънбери? — вика ме той и бързо се отдръпва, за да не се телепортира случайно заедно с мен. — Илион още ли си стои?

— О, да — потвърждавам аз.

— Винаги сме знаели какво ще се случи — казва Найтенхелзър. — Девет години и винаги сме знаели какво ще се случи, със съвсем дребни несъответствия естествено. Кой човек или бог какво ще направи. Кой ще умре и кога. Кой ще остане жив.

— Знам.

— Това е една от причините да остана тук. — Той ме поглежда в очите. — Сега не знам какво ще се случи — всеки час, всеки ден, всяка сутрин. Прекрасно е.

— Разбирам. — Наистина е прекрасно.

— Знаеш ли какво ще се случи там? — пита Хокънбери. — В твоя нов свят?

— Нямам абсолютно никаква представа — казвам аз. Усещам, че съм се захилил свирепо, весело и сигурно ужасяващо, че съм изгубил всички особености на цивилизован схоластик или учен. — Обаче ще е адски интересно да узная какво ще се случи.

Завъртам телепортаторния медальон и изчезвам.