Дан Симънс
Илион (31)

31.
Ерусалим

— Какво е това? — попита Харман. С Деймън стояха в сянката на Западната стена в Ерусалим, само на няколко крачки зад Сави, и тримата зяпаха плътния лъч синя светлина, който вертикално пронизваше помръкващото небе.

— Мисля, че това са моите приятели — отвърна старицата. — Всичките ми девет хиляди сто и тринайсет приятели — всички старостилни човеци, пометени с последния факс.

Деймън погледна Харман и разбра, че и двамата се съмняват в психическото състояние на Сави.

— Твоите приятели ли? — попита младият мъж. — Това е синя светлина.

Сави откъсна очи от лъча — той осветяваше покривите на древните сгради и стените около тях, окъпваше всичко в синьо сияние, докато денят продължаваше да изтлява — и с мрачна усмивка каза:

— Да. Този лъч синя светлина. Моите приятели. — Тя им даде знак да я последват и ги изведе от двора по същия път, по който бяха дошли — далеч от стената, от лъча синя светлина.

— Постчовеците ни казаха, че последният факс е начин да ни съхранят, за да прочистят света — продължи Сави. Макар и тих, гласът й отекваше в тесните улички. — Планът бил, обясниха ни те, да редуцират кодовете ни — за постчовеците дори тогава всички ние бяхме само факскодове, приятели — да редуцират кодовете ни и да ни включат в непрекъсната неутринова спирала за десет хиляди години, докато те разчистят планетата.

— Какво значи това? — не разбра Харман. — Как да разчистят планетата?

Минаха под дълга арка. Деймън едва виждаше лицето на отново усмихващата се Сави.

— Към края на Изгубената ера положението стана доста кофти — поясни тя. — И още повече се влоши след Рубикона. После настъпиха шантавите времена. АРНКисти на свободна практика възраждаха динозаври, форусракоиди и отдавна изчезнали растителни форми, тотално разсипваха земната екология, докато биосферата и инфосферата не започнаха да се сливат в самоосъзната ноосфера — логосферата. Постчовеците бяха избягали на своите пръстени — разумната ноосфера на Земята вече не им вярваше — и то основателно, защото те експериментираха с квантово телепортиране, отваряха портали на места, които не разбираха, отваряха врати, които не биваше да отварят.

Излязоха на една по-широка улица и Харман спря.

— Ще се опиташ ли да ни го обясниш по-ясно, Сави? Не разбираме две трети от приказките ти.

— Как бихте могли? — Старицата погледна Харман с лице, изразяващо или мъка, или гняв. — Как изобщо бихте могли да разберете нещо? Няма история. Няма техника. Няма книги.

— Имаме книги — възрази Харман.

Тя се засмя.

— Какво общо имат тия неща за динозаври и ноосфери със синия лъч? — попита Деймън.

Сави седна на една ниска стена. Надигна се вятър и засвири в натрошените керемиди на покривите. Бързо се захлаждаше.

— Трябваше да ни разкарат някъде, докато разчистели нещата — повтори Сави. — Неутринен пръстен, така ни казаха. Без маса. Чиста работа. За десет хиляди години, докато разчистели Земята. По-малко от мигване на око за нас, старостилните хора. Така ни казаха.

— Обаче са оставили теб — отбеляза Харман.

— Да.

— Случайно ли?

— Съмнявам се — отвърна старицата. — Постчовеците не правеха нищо случайно. Сигурно са имали някаква цел. Сигурно са ме наказвали, задето се ровех в истории, които е по-добре да останат погребани. Нали разбирате, аз бях такава — историк. Историк на културата. — Тя пак се засмя — безпричинно, поне от гледна точка на Деймън.

— Значи неутриното е синьо, така ли? — попита той. Беше решен да получи ясен отговор.

Сави отново се засмя.

— Съмнявам се. Според мен то няма цвят… нито чар. Обаче този син лъч се появява на всеки Тиша б’Ав, на всеки девети ав, и нещо ми подсказва, че останалите старостилни човеци, всичките ми приятели, са записани и кодирани в този син лъч. Според мен не го генерира машина. Мисля, че Земята преминава през неутринен лъч всяка година в този момент от орбитата си и машината само прави лъча видим.

— Само че от факса не са минали десет хиляди години — напомни й Харман. — А само хиляда и четиристотин.

Сави уморено кимна.

— И след последния факс нещата не са разчистени, нали, млади приятели? — Тя се изправи, метна раницата си на гръб и направи няколко крачки по улицата, после се закова на място.

— Войникс! — възкликна Деймън. — Сега няма да се наложи да вървим пеш до скутера. Ще го пратим да докара едноколка и…

Войниксът, силует от желязо и кожа, изведнъж сви манипулаторите си и ги замени с режещи дискове. После се понесе право към тях — тичаше по стената на сградата на четири крака като полудял паяк.

Сави бръкна в раницата си и извади черното устройство от пластмаса и метал — „пистолет“, така го беше нарекла — и го насочи към връхлитащия войникс.

Младият мъж бе прекалено смаян, за да помръдне. Той се намираше най-близо до тичащото същество, ала то, изглежда, се беше насочило към Сави и профуча покрай Деймън. Внезапно се разнесе силно трополене, сякаш дървени лопатки тракаха по каменни плочи, и стената се разхвърча сред град от парчета мазилка. Войниксът отхвърча назад и се строполи на паважа. Сави направи крачка към него, прицели се и стреля пак.

По корубата и металния му капак се появиха десетки дупки. Дясната му ръка полетя нагоре, като че ли се опитваше да ги замери с нещо, ала после го улучиха още иглички и крайникът му се откачи, откъсна се и отхвърча назад. Войниксът с усилие се изправи. Единият му режещ диск продължаваше да се върти.

Сави го простреля за трети път и почти го преряза през кръста. Млечносинята му вътрешна течност оплиска стените и паважа. Останките му се свлякоха на земята, потрепериха спазматично и се отпуснаха неподвижно.

Харман и Деймън се приближиха предпазливо, като се опитваха да не стъпват в синята течност и парчетата от съществото. За два дни бяха станали свидетели на унищожаването на два войникса.

— Хайде — каза Сави, извади празния кристален пълнител от пистолета и го замени с нов. — Ако наоколо има още войникси, ще си имаме сериозни неприятности. Трябва да се върнем при скутера. Бързо.

Поведе ги по тясна улица, зави по друга, още по-тясна, после пак зави по нещо, което даже не беше улица, а пролука между каменни сгради. Излязоха в широк прашен вътрешен двор, минаха под каменна арка и се озоваха в по-малък двор.

— Побързайте — прошепна старицата. Изкачиха се по външно стълбище, прекосиха покривна тераса, цялата жълто-кафява от прах, после се покатериха по дъсчена стълба на още по-висок покрив.

— Какво правим? — тихо попита Харман. — Не трябваше ли да се върнем при скутера?

— Ще го повикам да дойде при нас — поясни Сави, приклекна до ниския перваз на покрива и задейства функцията на близката мрежа, като предпазливо заслони сиянието над дланта си. Харман клекна до нея.

Деймън остана прав. Въздухът на покрива беше прохладен след жегата на павираните улици, гледката бе интересна. Надясно се издигаше синият лъч и окъпваше куполите, покривите и улиците в бледата си светлина. Вече беше тъмно и звездите обсипваха небето. В града нямаше осветление, ала древните куполи, кули и арки отразяваха синьото сияние. Сави им каза, че ограденият лагер на хълма, където пламтеше лъчът, се нарича Харам еш-Шариф, Планината на Храма, а двете сгради с куполи до лъча са Куполът на скалата и джамията Ал-Акса.

— Итба ал-Яхуд! — внезапно се разнесе остър, изкуствено усилен вик от улиците зад тях и отекна в лабиринта от сокаци на запад, между тях и скутера.

— Итба ал-Яхуд!

Сави вдигна очи от дисплея на дланта си.

— Това пък какво е? — прошепна Харман. — Войниксите не говорят.

— Не, това са древните роботизирани мюезини, които призовават за молитва от всички джамии — поясни старицата.

— Итба ал-Яхуд! — кънтеше треперливият, ала настойчив глас над мрачния град. — Ал-джихад! Итба ал-Яхуд!

— По дяволите! — изсумтя Сави и погледна дисплея си. — Нищо чудно, че не отговаря на дистанционното.

— Какво става? — Деймън и Харман се приближиха и приклекнаха, за да погледнат правоъгълния дисплей на сантиметри над дланта й. Виждаше се предницата на скутера, кацнал на мястото, където го бяха оставили. Скалистата равнина и градът изглеждаха зеленикави заради оскъдната светлина. Десетки войникси сновяха наоколо, мятаха се върху машината, блъскаха я с камъни и ги трупаха отгоре й.

— Преодолели са силовото поле и са счупили нещо — каза Сави. — Скутерът не иска да полети към нас.

— Аллах акбар! — викаха екливите треперливи гласове от всички краища на града. — Итба ал-Яхуд! Итба ал-Яхуд!

Тримата отидоха до ръба на покрива. За миг на Деймън му се стори, че сградите, павираните улици и оградените дворове се разтърсват, срутват се и се разпадат под отразената синя светлина, ала после разбра, че по камъка, куполите, стените и покривите пъплят хиляди неща — като нашествие на хлебарки, стичащи се към синия лъч. И едва след цял миг осъзна, че сградите са невероятно далеч, пресметна мащаба и разбра, че пълзящите към тях същества не са нито хлебарки, нито паяци, а войникси.

— Итба ал-Яхуд! — крещеше отвсякъде металическият глас. Сричките отекваха от планината, без да губят безумната си настойчивост.

— Какво значи това? — попита Деймън.

Войниксите пъплеха по покривите и през лабиринта от тесни лъкатушни улички. Вълната грамадни насекомоподобни фигури вече бе на по-малко от две преки, достатъчно близо, за да чуват дращенето на режещи дискове и остри манипулатори по камък и плочи. Сави бавно се обърна. Лицето й изглеждаше по-старо отвсякога на пулсиращата синя светлина.

— Итба ал-Яхуд — тихо повтори тя. — Убийте евреите.