Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Илион/Олимп (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ilium, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2006)
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

ИК „БАРД“, поредица „Избрана световна фантастика“, книга 115, ISBN 954-585-565-7, 2004

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Мандор

Статия

По-долу е показана статията за Илион (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Илион.

Илион
Ilium
АвторДан Симънс
Първо издание2003 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видроман
СледващаОлимп
ISBNISBN 0-360-81792-6

Илион (на английски: Ilium) е научнофантастичен роман от Дан Симънс, първата част от цикъла Илион/Олимп, отнасящ се до възстановяването на събития от Илиада на Марс. Тези събития са ръководени от същества които са взели ролите на гръцките богове. Също като в по-ранните творби на Симънс, като Хиперион, романът е „литературна научна-фантаскика“. Илион получава наградата Локус за най-добър научнофантастичен роман за 2003.

Интродукция

В романа се разглеждат три истории; тази на схоластика Томас Хокънбери, Елена Троянска и гръцките и троянските герои от Илиада; Деймън, Харман, Ада и други хора от Земята; и моравеките, или по-точно европецът Манмънт и Орфу от Йо. Романът е написан в първо лице, сегашно време когато действието се развива с личността на Хокънбери, но с трето лице, минало време в другите случаи. Трите истории се развиват успоредно една на друга през целия роман и не започват да се припокриват до края.

Вижте също

29.
Кандор Хазма

В продължение на осем марсиански денонощия прашната буря вдигаше десетметрови вълни, виеше в такелажа и тласкаше малката фелука на север към подветрения бряг и смъртта на всички, включително двамата моравеки.

Зелените човечета бяха опитни моряци, ала нощем преставаха да функционират и сега бяха бездейни през голяма част от деня, тъй като облаците прах скриваха слънцето. Когато се завираха в тъмните си ъгли под палубата и се свиваха на кълбо в нишите, за да не се търкалят, на Манмът му се струваше, че плава с кораб на мъртъвци като „Дракула“ на Брам Стокър, където корабът пристига, управляван само от трупове.

Платната на фелуката бяха направени от як лек полимер, вместо от брезент, но свирепият югоизточен вятър, песъчинките и камъчетата ги раздираха на парцали. Палубата вече не беше сигурно място и през кратките интервали на слънчева светлина двайсет ЗЧ помогнаха на Манмът да пробие дупка и да спусне Орфу долу, където построиха заслон от дъски и мушама, за да скрият йониеца от брулещия вихър. Самият Манмът усещаше, че летящият пясък прониква в сглобките и частите му, когато оставаше прекалено дълго на открито, затова когато можеше, се вмъкваше под палубата при приятеля си и се уверяваше, че е завързан добре, докато фелуката се накланяше на четирийсет градуса настрани и водата — сега смесена с кипящ червен пясък и червена като кръв — проникваше през всяка цепнатина. Дванайсет от четирийсетте зелени човечета на борда работеха с ръчните помпи през всеки свой буден час, а през дългите нощи Манмът продължаваше да изпомпва водата сам.

Бяха използвали вятъра в своя полза преди платната, такелажът и котвата да излязат от строя, работеха с всички сили, плаваха в бурята, за да навлязат по-навътре в централното вътрешно море, очевидно загрижени за високите един километър скали на север зад тях — изминаха стотици километри през първите два дни. В момента се намираха някъде между Копратес Хазма и островите на Мелас Хазма и гигантският наводнен комплекс от каньони на Кандор Хазма се падаше някъде надясно пред тях.

После вихърът се усили, небето помрачня, зелените човечета се вмъкваха и завързваха в ниши под палубата, изключваха се в тъмнината на пясъчната буря. И двете котви — на носа и кърмата, две сложни полибрезентови устройства с въже, влачещи се на стотици метри под кораба — поддадоха в един и същи ден. Манмът вече знаеше, че на север има километрови скали, ала електростатичните смущения на бурята заглушаваха сателитния му приемник и бяха изминали два дни, откакто не беше виждал звезда или слънцето. Нямаше представа дали скалите и тяхната гибел не са на половин час път.

— Има ли вероятност да потънем? — следобед на четвъртия ден попита Орфу.

— При това доста голяма — отвърна Манмът. Не искаше да лъже приятеля си.

— Можеш ли да плуваш в тази буря?

— Не, но мога да плувам под вълните.

— Аз ще потъна като камък — тихо избуботи йониецът. — Колко дълбока каза, че е Валес Маринерис?

— Не съм ти казвал.

— Ами тогава ми кажи сега.

— Около седем километра. — Манмът беше сканирал дълбочината с ехолот само преди час.

— Ще се смачкаш ли на такава дълбочина?

— Не. Работил съм при много по-голямо налягане. Нали за това съм създаден.

— Ами аз?

— Хм… не знам. — Наистина нямаше представа, ала знаеше, че моравекската серия на Орфу е произведена за нулевото налягане на космоса и за случайни навлизания във външната периферия на газов гигант или серните ями на Йо — а не за солени морета, дълбоки няколко хиляди метра. Приятелят му най-вероятно щеше да бъде смачкан като консервена кутия или просто да се взриви много преди да потъне на дъното.

— Има ли вероятност да излезем на брега? — попита Орфу.

— Съмнявам се. Скалите, които видях, бяха огромни и стръмни, почти отвесни. В тази буря в тях сигурно се разбиват петдесет или стометрови вълни.

— Интересна картина — отбеляза приятелят му. — Има ли вероятност зелените човечета да ни откарат в безопасно пристанище?

Манмът се огледа в сумрака под палубата. Зелените човечета се бяха вмъкнали и завързали в нишите си като множество хлорофилни кукли и зелените им ръце и крака се размахваха от бясното клатене на кораба.

— Не знам — отвърна той и съмнението ясно пролича в гласа му.

— Тогава просто ще трябва да ни преведеш през това изпитание — заяви Орфу.

 

 

Манмът направи всичко по силите си, за да ги спаси. На петия ден — небето беше кърваво и мрачно, вятърът виеше през раздраните платна, зелените човечета спяха и рулят бе завързан, за да поддържа курса — той спусна останките от платната и взе въжетата и огромните игли, с които бе виждал ЗЧ да шият полибрезента, само че моравекът трябваше да шие, докато петнайсетметровите вълни подмятаха кораба и го заливаха.

Първо направи по-малка импровизирана котва и я спусна от носа, за да го обърне срещу вятъра в опит да избегне невидимия, ала зловещ бряг зад тях. Тъкмо започваше да кърпи триъгълното главно платно, когато въжетата на руля се скъсаха. Фелуката се разлюля, яхна няколко грамадни червени вълни, завъртя се и вятърът отново я понесе. Само импровизираната котва им пречеше да се преобърнат. Манмът отиде на носа и когато червените облаци се разкъсаха за миг и корабът се издигна върху гребена на следващата вълна, видя високите скали от северната страна на Ралес Маринерис. След по-малко от час щяха да стигнат до тях, ако скоро не променеше курса.

Моравекът се завърза с въже и отиде на кърмата, за да се увери, че рулят е невредим — наистина бе невредим, но се люлееше свободно на огромния си кардан — после се покатери по мокрото въже, борейки се с шибащите го вълни, прекоси средната палуба, спусна се по стълбичката на втората палуба, намери платформата със скрипци, с които ЗЧ можеха да направляват кораба, като дърпаха въжетата на румпела, откри две големи въжета, спусна се по друга стълба в мрака на третата палуба, включи нагръдния и нараменния си прожектор, за да освети пътя си, размени манипулаторите си с резци и проби отвор в стената на помещението, в което предполагаше, че се разделят въжетата на румпела. Нямаше представа дали това се отнася и за фелуките от древната Земя — съмняваше се, — но марсианският кораб се управляваше с двоен рул на високата кърма, свързан с две дебели конопени въжета, които се раздвояваха, минаваха покрай двата борда през система от скрипци и после пак се събираха през тази дълга дървена шахта до румпела. През седмиците на тяхното пътешествие Манмът бе разучил такелажа и плана на различните системи от въжета. Ако едното или и двете въжета просто бяха скъсани, а не разнищени от бурята, навярно щеше да успее да ги снади, но трябваше да се добере до тях. Ако бяха скъсани по-близо до румпела, където не можеше да ги достигне, всички на кораба бяха обречени. Дали щеше да скочи в последния момент и да се опита да преплува под убийствения прибой край високите скали в търсене на спокоен пристан някъде по дългия хиляди километри бряг на Кандор Хазма? Едно беше сигурно — не можеше да вземе със себе си Орфу от Йо. Той проби шахтата, превключи прожекторите си на по-голяма мощност и се огледа в двете посоки. Не виждаше въжетата.

— Всичко наред ли е? — попита Орфу.

Радиогласът сепна Манмът.

— Да. Поправям руля. — „Ето ги!“ Двете въжета бяха скъсани и задните им краища бяха на около шест метра в тясната шахта, а предните едва се виждаха на десет метра от него.

— Сигурен ли си, че всичко е наред?

Манмът прибра резците си и отново разгъна всичките си манипулатори и започна да снажда нишките на дебелия коноп толкова бързо, че металните му пръсти сякаш се обвиха в мъгла на светлината на халогенните прожектори, пронизващи мрака на третата палуба. Покрай и по него плискаше вода. Всяка следваща вълна означаваше, че корабът се приближава към очакващите го скали.

— Да — повтори Манмът. — В момента съм зает.

— Ще ти се обадя пак след няколко минути.

— Добре. — „Ако не успея да поправя кормилото, след трийсетина минути ще стигнем до скалите. Ще му го кажа петнайсет минути преди края“.

 

 

Е, не беше „Смуглата дама“ — примитивната фелука нямаше име, — но отново имаше кормило. Намираха се на по-малко от километър от брулените от бурята скали. Манмът бе вдигнал закърпените полибрезентови останки от платната и стоеше на руля. Въжето на румпела все още беше здраво и рулят реагираше. Моравекът обърна кораба срещу вятъра и се свърза с Орфу, за да му обясни положението. Каза му истината — че навярно им остават по-малко от петнайсет минути, преди да бъдат изхвърлени на скалите, но че прави всичко възможно да ги спаси.

— Е, оценявам искреността ти — отвърна йониецът. — Мога ли да помогна с нещо?

Манмът с цялата си тежест натисна големия рул и насочи кораба срещу връхлитащата вълна, за да не ги преобърне, после каза:

— Приемам всякакви предложения.

Не се забелязваха никакви признаци, че прашните облаци ще се разкъсат или че вятърът ще утихне. Въжетата звънтяха, разкъсаният полибрезент плющеше и носът изчезна в стена от бяла пяна, която отхвърли Манмът на двайсет метра назад.

— Пак ли? — попита Орфу. — Какво търсите горе? Или да вдигнем ръце и да се издавим? Искате да отидем на дъното, така ли?

Трябваше да минат няколко секунди, докато приятелят му загрее. Докато се носеше по гребена на следващата вълна в почти пълна безтегловност и поглеждаше през рамо приближаващите се скали, моравекът качи „Бурята“ във вторичната си памет и извика:

— Язва да ти разяде гърлото, богохулнико лаещ, куче нечестиво!

— Работете сами тогава!

— Върви да се обесиш, пес неден, кучи син! — надвика бурята Манмът, въпреки че не се налагаше да крещи по радиоканала. — Тебе, дързък кресльо, те е страх, че ще се удавиш, повече от нас!

— Гарантирам му, че няма да се удави, ако ще корабът ни да е крехък като орехова черупка и да пропуска като улична жена!

— Дръж против вятъра! Против вятъра! Дай фока и грота! Към открито! Към открито!

— Загубени сме! — изрецитира европейският моравек. — Корабът потъва! Молете се! Коленичете! Сбогом… Чакай малко!

— Не си спомням да има „Чакай малко!“ — възрази Орфу.

— Не, чакай малко. В скалите пред нас има пролом — отвор в брега.

— Достатъчно ли е голям, за да влезем в него?

— Ако е отворът на Кандор Хазма, това е воден басейн, по-голям от Конамара Хаос на Европа!

— Не си спомням колко е голям Конамара Хаос — призна йониецът.

— По-голям от три от северноамериканските Големи езера, плюс Хъдсъновия залив — отвърна Манмът. — Кандор Хазма също е грамадно вътрешно море, което се отваря на север… хиляди квадратни километри, в които да маневрираме. Без подветрен бряг!

— Това хубаво ли е? — поинтересува се приятелят му: очевидно не желаеше напразно да се обнадеждава.

— Това е шанс за спасение — заяви Манмът и опъна въжетата, за да напълни останките от главното платно с вятър. Изчака да се издигнат върху гребена на следващата вълна, завъртя руля и насочи тежкия кораб надясно към постоянно разширяващия се отвор в крайбрежните скали. — Това е шанс за спасение — повтори моравекът.

 

 

Бурята свърши следобед на осмия ден. След един последен кървав дъжд ниските прашни облаци, които вихрите носеха по небето, бушуващият вятър и бесните вълни в Кандор Хазма изчезнаха, небето стана синьо, морето утихна и зелените човечета се размърдаха в нишите си и излязоха на палубата като деца, събудили се от спокоен сън.

Манмът беше изтощен. Въпреки резервната енергия от портативните слънчеви клетки и енергийните им кубове, той бе изчерпан органично, психически, кибернетично и емоционално.

Зелените човечета явно се удивляваха на останките от закърпените платна, снадените въжета на румпела и другите поправки, извършени от Манмът през последните три дни. После се захванаха на работа, изтъркаха кървавочервените палуби, зашиха още парчета полибрезент, запушиха пробития корпус, поправиха нацепените мачти, разплетоха въжетата и поеха управлението на фелуката. Европейският моравек надзираваше изваждането на Орфу от наводнената долна палуба, помогна да го закрепят горе под повторно опънатия навес, после си намери слънчево местенце на средната палуба и си позволи да потъне в нещо като унес. Когато затвори очи, отново видя високите вълни, усети люшкането на палубата под краката си и чу воя на вятъра. Повдигна клепачи. Корабът плаваше на юг, носен от слабия югозападен вятър, назад към широия отвор между Кандор Хазма и Валес Маринерис, място, наречено Мелес Хазма. Манмът отново изключи зрението си и задряма.

Нещо го докосна по рамото и той се събуди. Четирийсетте зелени човечета едно по едно се заточиха покрай него, като пътьом го потупваха по рамото. Моравекът съобщи това на приятеля си по субзвуковия канал.

— Сигурно изразяват благодарността си, задето си ги спасил — предположи йониецът. — Аз щях да го направя, ако имах ръце или крака.

Манмът не отговори, ала не можеше да повярва, че причината наистина е това. Зелените човечета не бяха проявявали никакви емоции — дори когато техните преводачи бяха умирали след общуването с него — и той се съмняваше, че изпитват признателност, въпреки че бяха достатъчно добри моряци за да разбират, че без неговата намеса корабът им е щял да потъне.

— А може пък просто да си мислят, че си късметлия, и затова се отъркват в теб — прибави Орфу.

Преди Манмът да успее да изрази отношение по тази идея, последното зелено човече от върволицата стигна до него, но вместо да го потупа по рамото и да продължи нататък, падна на колене, вдигна дясната му ръка и я притисна към гърдите си.

— О, не — изпъшка по радиоканала европейският моравек. — Искат пак да общуваме.

— Чудесно — отвърна Орфу. — Имаме да им зададем някои въпроси.

— Отговорите не струват смъртта на още едно от тези зелени човечета — възкликна Манмът. Дърпаше ръката си с всички сили, но черноокото ЗЧ я теглеше към зелената си гръд.

— Възможно е да струват — възрази йониецът. — Дори отделните ЗЧ да преживяват нещо подобно на нашата представа за смъртта, в което се съмнявам. Освен това инициативата е негова. Остави го да установи връзка.

Манмът престана да се съпротивлява и позволи на зеленото човече да вкара ръката му в гърдите си.

Отново изпита смайващото отвратително усещане, когато пръстите му потънаха в топлата гъста течност и обхванаха пулсиращия орган с големина на човешко сърце.

— Този път се опитай да не го стискаш толкова силно — посъветва го Орфу. — Ако общуването наистина става чрез молекулярни пакети органични нанобити, по-малката повърхностна площ на контакта може да ограничи обема на техните мисли.

Манмът кимна, после се сети, че приятелят му не вижда кимването, и се съсредоточи върху странното вибриране от ръката до ума си.

ИЗРАЗЯВАМЕ ТИ

ПРИЗНАТЕЛНОСТ, ЗАДЕТО

СПАСИ

НАШИЯ КОРАБ.

— Моля — гласно каза Манмът, като фокусираше мислите през говора си и в същото време предаваше разговора на Орфу по теснолъчевия канал. — Какви всъщност сте вие? Как се наричате?

ЗЕКИ.

Думата не говореше нищо на Манмът. Той усети, че комуникационният орган на зеленото човече пулсира в дланта му и изпита дивото желание да го пусне, да изтръгне юмрук от гърдите на това обречено същество, ала това вече нямаше да им помогне. „Известна ли ти е думата «зеки»?“ — попита той Орфу.

„Един момент — отговори йониецът. — Проверявам в третата си памет. Ето я — от «Един ден от живота на Иван Денисович». «Жаргонна дума, свързана с руската „шарашка“, специален научен или технически институт, в който работят затворници» — затворниците в съветските трудови лагери били наричани «зеки».“

„Съмнявам се, че тези марсиански хлорофилни човечета са затворници от някакъв политически режим на Земята отпреди над две хиляди години“ — рече Манмът. Целият разговор с приятеля му отне по-малко от две секунди. Той се обърна към зеленото човече.

— Ще ни кажете ли откъде сте?

Този път отговорът имаше формата не на думи, а на образи — зелени поля, синьо небе, слънце, много по-голямо от слънцето в марсианското небе, далечни планини, мъгливи заради плътния въздух.

— От Земята ли? — смая се Манмът.

НЕ ЗВЕЗДАТА В ТУКАШНОТО НОЩНО НЕБЕ

гласеше отговорът на зеленото човече.

ДРУГА ЗЕМЯ.

Моравекът се замисли над думите, но не знаеше какъв изясняващ въпрос да му отправи, освен нескопосното:

— Тогава коя Земя?

Зеленото човече отговори със същите образи на зелени поля, далечни планини, земно слънце. Манмът усещаше, че енергията на съществото се изчерпва, че сърдечният орган пулсира все по-слабо. „Убивам го“ — панически си помисли той.

„Попитай го за каменните лица“ — разнесе се гласът на Орфу по комуникационния канал.

— Кой е човекът, когото изобразяват каменните глави? — тъпо попита Манмът.

МАГЪТ.

ОТ КНИГИТЕ.

ГОСПОДАРЯТ НА СИНА НА СИКОРАКСА, КОЙТО НИ Е ДОВЕЛ ТУК.

МАГЪТ Е ГОСПОДАР ДОРИ НА СЕТЕБОС, БОГА НА МАЙКАТА НА НАШИЯ ГОСПОДАР.

„Магът!“ — съобщи Манмът на йониеца.

„Това означава магьосник, вълшебник, влъхва…“

„По дяволите — свирепо, гневно го прекъсна Манмът — губеше времето на тази умираща зелена личност. Сърдечният орган с всяка изтекла секунда пулсираше все по-слабо. — Знам какво означава «маг», но не вярвам в магията, и ти също, Орфу“.

„Но изглежда, че нашите ЗЧ вярват — заяви приятелят му. — Попитай за обитателите на Олимп“.

— Кои са хората с колесниците на Олимп? — послушно попита Манмът, като съзнаваше, че не задава въпросите, които трябва. Ала не се сещаше за други.

ОБИКНОВЕНИ БОГОВЕ.

отвърна зеленото човече с нанобитни образи, преобразяващи се в думи.

ДЪРЖАНИ ТУК В РОБСТВО

ОТ ЗЛО ИЗЧАДИЕ, ЩО МИГ ИЗГОДЕН ЧАКА И ЗАХАПВА.

— Кое е… — започна Манмът, ала закъсня — зеленото човече внезапно се строполи по гръб и вместо пулсиращо сърце, в моравекската длан остана само съсухрена обвивка. Тялото на съществото се просна на палубата и започна да изсъхва и да се свива. По дъските потече бистра течност. Антрацитните очи на човечето хлътнаха в огъващото се навътре зелено лице и то покафявеня, сбръчка се и изгуби човешка форма. Други зелени човечета се приближиха и отнесоха спаружената кожа.

Манмът се разтрепери.

— Трябва да намерим друг посредник и да довършим разговора — каза Орфу.

— Не сега — едва успя да произнесе Манмът.

— „Зло изчадие, що миг изгоден чака и захапва“ — цитира йониецът. — Сигурно си познал откъде е това.

Манмът тъпо поклати глава, после си спомни за слепотата на приятеля си.

— Не.

— Но нали изучаваш Шекспир!

— Това не е от Шекспир.

— Не е — съгласи се Орфу. — От Браунинг е. „Калибан и Сетебос“.

— Никога не съм го чувал. — Манмът с усилие се изправи на крака — на два крака — и се заклатушка към парапета. Водата, която плискаше фелуката, вече беше по-скоро синя, отколкото червена. Ако бе човек, разбираше той, в момента щеше да повръща през борда.

— Калибан! — едва не извика по теснолъчевия канал Орфу — „Зло изчадие, що миг изгоден чака и захапва“. Уродливото същество, отчасти морско чудовище, отчасти човек, има майка вещица, Сикоракса, и нейният бог е Сетебос.

Манмът си спомни, че умиращото зелено човече бе използвало същите думи, но точно сега не можеше да се съсредоточи върху значението им. Целият разговор му приличаше на нанизване на кървави мъниста по жива жила.

— Възможно ли е преди три дни зелените човечета да са чули да рецитираме „Бурята“? — попита Орфу.

— Да са ни чули ли? — повтори Манмът. — Та те нямат уши.

— Значи ние, а не те, реагираме на тази странна нова действителност — избуботи йониецът, ала смехът му беше по-злокобен от обикновено.

— Какви ги говориш? — изсумтя другият моравек. На запад се бяха показали червени скали — издигаха се на седемсемстотин метра над разширяващата се делта на Кандор Хазма.

— Като че ли сме попаднали в някакъв кошмар — произнесе Орфу. — Обаче всичко е напълно логично… в безумието си.

— Какви ги говориш? — повтори Манмът. Не бе в настроение за игри.

— Вече знаем кой е изобразен на каменните глави — отговори йониецът.

— Нима?

— Да. Магът. От книгите. Господарят на сина на Сикоракса.

Разумът на Манмът не можеше да свърже тези очевидни точки. Системата му беше пълна с чуждия поток нанобити, мирна, ала умираща яснота, която му бе чужда, но приятна… много приятна.

— Кой? — попита той, без да го интересува дали приятелят му ще го помисли за глупав.

— Просперо — отвърна Орфу.