Дан Симънс
Илион (43)

43.
Екваториалният пръстен

Точно преди да открият булаторията, Деймън мърмореше, че умира от глад. И наистина беше гладен. Между храненията му никога не бе минавало толкова много време. Последното, което беше изял, бяха няколко хапки от единственото им останало хранително блокче преди почти десет часа.

— Все трябва да има нещо за ядене в този град — мрънкаше той. Тримата плуваха през мъртвия орбитален пръстен. Осветителните плоскости над тях бяха отстъпили мястото си на прозрачни панели и сега виждаха, че астероидът бавно се върти. Земята се появяваше, прекосяваше зрителното им поле, меката й светлина огряваше пустото пространство, носещите се трупове, мъртвите растения и олюляващите се водорасли. — Трябва да има нещо за ядене тук — повтори Деймън. — Консерви, замразено-сушена храна… каквото и да е.

— Даже да има, тази храна е на няколко века — отвърна Сави. — И е също толкова мумифицирана, колкото постчовеците.

— Ако намерим слуги, те ще ни нахранят. — Деймън осъзна, че говори глупости, още преди да си затвори устата.

Харман и старицата не си направиха труда да му отговорят. Влетяха в открито пространство с полюляващи се водорасли. Там въздухът изглеждаше малко по-плътен, макар че Деймън не вдигна осмозната маска, нито качулката на термокожата. Дори през маската усещаше отвратителната миризма.

— Ако се натъкнем на факспортал, ще трябва да го използваме, за да се приберем у дома — каза Харман. Тялото му бе мускулесто и стегнато под синята термокожа, ала Деймън забелязваше бръчки около очите му. Изглеждаше по-стар от предишния ден.

— Не знам дали тук има факспортали — отвърна Сави. — И не бих се прехвърлила по факс, дори да можех.

Харман я погледна. Земята се появи над тях и меката й светлина мътно огря лицата им.

— Ще имаме ли друг избор? Нали каза, че столовете били еднопосочни?

Сави уморено се усмихна.

— Моят код вече не е в техните факсбанки. Пък даже да е, това е само за да ме изтрият. Боя се, че същото се отнася и за вас двамата, след като войниксите ни откриха в Ерусалим. Но дори вашите кодове да са валидни, дори някак си да открием факсвъзли, дори някак си да открием как се работи с тях — нали се сещате, това не са обикновени факспортали — и аз остана да ви прехвърля у дома, съмнявам се, че ще се получи.

Възрастният мъж въздъхна.

— Просто ще трябва да намерим друг начин. — Той огледа тъмния град. Нямаше нищо друго освен замръзнали трупове и поклащащи се водорасли. — Друго очаквах да открия на пръстените, Сави.

— Знам — отвърна старицата. — С всички е така. Даже навремето си мислехме, че хилядите светлини в нощното небе означават много милиони постчовеци в хиляди орбитални градове.

— Колко града смяташ, че имат? — попита Харман. — Освен този?

Тя сви рамене.

— Сигурно само един в полярния пръстен. Не повече. Предполагам, че е имало само няколко хиляди постчовеци, когато ги е сполетял холокостът.

— Тогава какви са всички онези машини и устройства, които видяхме на идване? — Това всъщност не интересуваше Деймън, ала той се опитваше да разсее мислите си от празния си стомах.

— Някакви ядрени ускорители — каза Сави. — Постчовеците бяха вманиачени на тема пътуване във времето. Онези хиляди големи ускорители са пробивали хиляди космически дупчици, които са усуквали в стабилни космически дупки — това бяха въртящите се маси, които видяхте в края на повечето ускорители.

— Ами гигантските огледала? — попита Харман.

— Ефектът на Казимир — поясни тя. — Отразяване на негативна енергия в космическите дупки, за да не експлодират в черни дупки. Ако са били стабилни, постчовеците са можели да пътуват през тях до всяко място в пространствовремето, където са били в състояние да разположат другия край на дупката.

— И до други слънчеви системи ли?

— Съмнявам се. Мисля, че постчовеците така и не са пратили сонди извън нашата система. Преди да се родя, те вече бяха разпространили в периферията на Слънчевата система разумни самоеволюиращи роботи — астероидите им трябваха за строителни материали — обаче не са строили междузвездни кораби, нито роботизирани, нито други.

— Тогава къде са ходили през космическите дупки?

Сави сви рамене.

— Мисля, че всъщност квантовите функции са ги…

— По дяволите! — извика Деймън. Беше му писнало да слуша този безсмислен разговор. — Гладен съм! Искам да ям!

— Почакай — рече Харман. — Виждам нещо. — И посочи.

— Това е булаторията — каза Сави.

Имаше право. Трябваше да плуват още над половин километър в подводната светлина на мъртвия астероиден град, без да обръщат внимание на носещите се сиви мумии на мъртви постчовеци, докато накрая ясно видяха правоъгълника от прозрачна пластмаса на стотина метра нагоре по една от светещите стени. Вътре на площ от стотици метри се простираха безброй редици от познатите лечебни резервоари, пълни с голи тела на старостилни човеци. Под ярката болнична светлина оживено сновяха слуги и други фигури. Деймън едва не се разплака при тази позната гледка.

— Чакайте ме — задъхано каза той. Плуваха в редкия токсичен въздух над земята, намираха опори, тераси, изсъхнали дървета и други солидни повърхности, от които да се отблъскват, ала младият мъж беше изтощен. Никога не бе полагал толкова много физически усилия.

Макар че явно нямаше търпение да влезе в светлата амбулатория, Сави се върна и заплува до задъхания Деймън. Харман вторачено се взираше през прозрачната стена.

Сави подаде на младежа манерката и той допи последните глътки вода, без да се колебае или да иска разрешение. Беше обезводнен и уморен.

— Обещах на Ада да я вземем с нас — промълви Харман.

Деймън и старата еврейка го погледнаха.

— Бях убеден, че ще сме с космически кораб — засрамено сви рамене възрастният мъж. — Обещах й да се отбием в Ардис Хол и да я вземем.

— Тя и без това ти беше сърдита — все още задъхан, отвърна Деймън. Осмозната маска като че ли не му осигуряваше достатъчно кислород.

— Така е — призна Харман.

Сави отблъсна настрани сивия труп, който излетя от водораслите. Замръзналите му бели очи сякаш ги зяпаха укоризнено.

— Много се съмнявам, че точно сега Ада щеше да ти е благодарна. — Тя посочи нагоре към амбулаторията. — Но ти би трябвало да си доволен, Харман. Това беше целта ти, нали? Да стигнеш до амбулаторията и да си осигуриш още няколко години.

— Нещо такова.

Старицата кимна към трупа.

— Постчовеците като че ли нямат възможност да преговарят с теб.

— Мислиш ли, че булаторията е автоматизирана? — попита Харман. — Че само слугите са я поддържали през последните няколко века, че те са ни прехвърляли по факса тук горе, поправяли са ни през отредените ни пет двайсетилетки и после са ни прехвърляли обратно да продължим скучния си живот?

— Защо не се качим да проверим? — предложи тя.

Влязоха в сияещия стъклен правоъгълник през бяла квадратна полупропусклива стена, също като стената при херметичния шлюз.

Наистина беше булаторията. Вътре не само бе светло и имаше въздух, но и някак си се поддържаше една десета от земната гравитация. Деймън падна на четири крака, неспособен да се приспособи толкова бързо към слабото, но постоянно притегляне. Внезапната промяна, плюс успокоителната гледка на толкова познатите слуги, плюс ужаса му, че отново е в булаторията толкова скоро след случката с алозавъра, правеха краката му прекалено слаби, за да го издържат дори при тази слаба гравитация.

Сави и Харман обикаляха резервоарите. Старицата бе смъкнала осмозната си маска и дишаше въздуха.

— Рядък е, пък и смърди отвратително. — Гласът й звучеше странно и пискливо. — Сигурно имат нужда от въздух тук, но е прекалено зловонен, за да се диша. Не си сваляйте маските.

Деймън не се нуждаеше от този съвет — той дори не понечи да смъкне маската си.

Слугите не им обръщаха внимание — стояха при различни виртуални пултове. По прозрачни тръби течаха зелени и червени течности. Харман се вглеждаше във всеки резервоар. Повечето човешки тела бяха почти съвършени, ала неоформени, плътта беше прекалено отпусната, черепите и слабините не бяха окосмени, очите бяха бели. Само няколко фигури бяха почти завършени и премигваха, когато ги виждаха.

Деймън следваше спътниците си, но стоеше на известно разстояние от резервоарите. Докато гледаше тези проточовеци, си спомни мъгляви образи от времето, прекарано в резервоара преди броени дни, и отново потръпна, отстъпи назад и се блъсна в най-близкият пулт. Носещият се наоколо слуга не му обърна внимание.

— Явно не са програмирани да контактуват с хора извън резервоарите — отбеляза Сави. — Въпреки че, ако им попречиш на работата, сигурно ще направят нещо, за да те отстранят.

Изведнъж на един от резервоарите с напълно възстановено тяло — млада жена със сини очи и червено окосмение на главата и слабините — замига зелена лампичка и течността диво заклокочи. След миг тялото изчезна. Няколко секунди по-късно вътре се материализира друго тяло — рус мъж с изцъклени мъртви очи и рана на челото.

— Във всеки резервоар има факспортал! — извика Деймън. После го осени — естествено, че имаше. По този начин пренасяха телата им тук на всяка двайсетилетка или след тежка травма. Или смърт. — Можем да използваме тези факсвъзли — предложи той.

— При вас може и да се получи — отвърна Сави, доближила лице към един от резервоарите. — А може и да не се получи. Факсът е кодиран за тялото в резервоара. Машината може да не познае кодовете ви и просто да ви… източи.

С новия труп в контейнера се вляха цветни течности. От един отвор в стената се появиха сини червейчета, спуснаха се към мъртвия мъж и се завмъкваха в счупения му череп и подпухналата му бяла плът.

— Все още ли искаш да легнеш в резервоара? — попита Харман тя.

Възрастният мъж само поглади брадичката си и с присвити очи се загледа в редиците светещи саркофази. После внезапно посочи.

— Боже Господи!

Тримата бавно се приближиха, отчасти ходейки, отчасти плувайки в слабата гравитация. Деймън не вярваше на очите си.

Една трета от резервоарите в този край бяха пълни с течност. Вътре нямаше човешки тела. Тела обаче имаше, или по-точно части от тела, върху всяка свободна повърхност: по пода и масите, върху конзолите на слугите, върху неподвижни слуги. На пръв поглед, помисли си — надяваше се — Деймън, това бяха мумифицирани останки от постчовеци, колкото и ужасно да бе това. Само че не бяха мумии. Не бяха и останки от постчовеци.

Булаторията беше нечия шведска маса.

Върху дългата маса пред тях имаше части от човешки тела — бели, розови, червени, кървави, пресни. Десетки мъже и жени, сякаш още мокри от резервоарите, изкормени, с извадени органи и оглозгано от кървавите ребра месо. Под масата лежеше човешка глава и сините й очи сякаш смаяно зяпаха как нещо или някой яде тялото, на която беше принадлежала. Пред обърнатия с гръб към масата въртящ се стол с висока облегалка имаше купчина ръце, отсечени от китките.

Преди някой от тях да успее да проговори по микрофона на термокожата си, столът се завъртя. Отначало на Деймън му се стори, че на седалката е подпрян друг човешки труп, но този бе зеленикав, невредим — и дишаше. Жълтите очи мигаха. Невероятно дългите ръце се протегнаха, ноктестите пръсти се разгънаха. Над дългите зъби пробяга змийски език.

— Ти помисли, че Аз съм, какъвто си ти^[1] — каза истинският Калибан. — Сбъркали сте.

Сави и Харман хванаха Деймън под мишниците и заплуваха през булаторията. Деймън крещеше по същия начин, по който бе крещял по време на полета със стола. Стремглаво се блъснаха в бялата стена, без да спират, преминаха през нея — термокожите още по-плътно прилепнаха към тях при почти пълния вакуум навън, — оттласнаха се от прозрачната стена и се понесоха към земята на сто метра надолу.

Спряха за миг на една платформа, издигаща се на двайсетина метра над улицата. Деймън имаше време да забележи носещите се наоколо мумии с прегризани гърла и кореми — прегризани по същия начин като на хората в булаторията. Усети, че ще повърне в осмозната си маска, и в следващия момент другарите му от двете му страни отново се оттласнаха и заплуваха към мрака пред тях.

В отчаянието си той смъкна маската и повърна в зловонния рядък въздух. Стори му се, че тъпанчетата му ще се спукат и че очите му се подуват, ала пак нагласи маската — усети смрадта на собственото си повръщано и на страх — и се отблъсна след Сави и Харман. Не искаше да бяга. Искаше му се да се свие на кълбо и пак да повърне. Но разбираше, че няма такава възможност. Размаха ръце като обезумял, погледна през рамо към светлината на булаторията и заплува с всички сили.

Калибан ги настигна в най-мрачния ъгъл на града, където водораслите се олюляваха от инерцията на бавно въртящия се астероид. Всички стъклени стени на града бяха прозрачни и през тях се виждаше бялата, обгърната в облаци Земя, която прекосяваше небето за няколко минути. И после — няколко минути мрак, нарушаван само от студените звезди. И в този мрак се появи Калибан.

Тримата се бяха сгушили в тъмнината.

— Видяхте ли го да излиза от булаторията? — с усилие промълви Сави.

— Не.

— Не видях нищо, след като избягахме — задъхано рече Харман.

— Това калибан ли беше? — попита Деймън. Усещаше, че плаче, ала това не го интересуваше. Зададе въпроса с последната си останала надежда.

— Не просто калибан — отговори Сави. — А самият Калибан.

— Онези трупове… — заекна Харман. — Петата двайсетилетка, нали?

— Имаше и по-млади — прошепна старицата. Държеше черния пистолет и го местеше насам-натам, взряна в мрака между олюляващите се стъбла.

— Възможно е по-рано съществото да е изяждало само петите двайсетилетки — предположи Харман. — Но после да е станало по-смело. По-нетърпеливо. По-лакомо.

— Божичко, божичко, божичко, божичко — стенеше Деймън: най-старото заклинание, известно на човечеството. Зъбите му тракаха.

— Още ли си гладен? — попита го Сави. Може би се опитваше да го успокои с някакво черно подобие на хумор. — Аз не съм.

— Аз пък съм — каза на тяхната радиочестота Калибан, изплува от водораслите, хвърли мрежата си отгоре им, изби пистолета от ръката на Сави и ги хвана като риби.