Дан Симънс
Илион (26)

26.
Между Еос Хазма и Копратес Хазма в Централна Източна Валес Маринерис

След три седмици пътуване на запад по река — всъщност вътрешно море — Валес Маринерис Манмът бе на ръба да изгуби моравекския си разум.

Управляваната от четирийсет зелени човечета фелука беше само един от многобройните кораби, порещи водата на изток или запад в залятата долина или в посока север — юг по устието, вливащо се в морето Хризе Планиция, част от северния океан Тетида. Освен с десетките други фелуки с екипажи от зелени човечета, ежедневно се разминаваха най-малко с по три стометрови шлепа — всички караха по четири грамадни неиздялани камъка за глави и идваха от каменоломните, намиращи се от южната страна на Ноктис Лабиринтус в западния край на Валес Маринерис, все още на около две хиляди и осемстотин километра от пътуващата на запад фелука на Манмът.

Бяха пренесли Орфу от Йо на борда и го бяха закрепили в долната част на средната палуба, скрит с навес от въздушни наблюдатели и завързан до товара и други неща, взети от „Смуглата дама“. Дори самата мисъл за подводницата, оставена в плитката морска пещера край брега на Хризе Планиция на около хиляда и петстотин километра зад тях, потискаше Манмът.

До това пътуване не беше знаел, че е способен на униние, на такова ужасно емоционално разстройство и безнадеждност, които почти не му оставяха воля и още по-малко амбиция, но насилствената раздяла с подводницата му бе показала колко ужасно може да се чувства. Слепият, сакат, качен на борда като безполезен баласт Орфу изглеждаше в бодър дух, макар Манмът постепенно да откриваше, че приятелят му рядко и извънредно деликатно разкрива истинските си чувства.

Както им бяха обещали, фелуката доплава рано на другата марсианска сутрин след пристигането им на брега и докато зелените човечета товареха клетия йониец на борда, Манмът няколко пъти се спусна в наводнената подводница, за да извади всички подвижни акумулатори, слънчеви батерии, свързочна техника, дискове с корабни дневници и цялото навигационно оборудване, което успя да демонтира.

— Плуваш гол до кораба и преди да се върнеш си натъпкваш джобовете с бисквити, а? — полита онази сутрин Орфу, след като Манмът му описа действията си.

— Моля? — Европейският меровек се зачуди дали приятелят му най-после не е изгубил разсъдъка си.

— Малко несъответствие в „Робинзон Крузо“ на Дефо — избуботи Орфу. — Винаги съм обичал несъответствията.

— Изобщо не съм го чел — призна Манмът. Не беше в настроение за шеги. Изоставянето на „Смуглата дама“ го измъчваше.

През първите три седмици от пътуването си обсъждаха неговата реакция, тъй като нямаха какво друго да правят, освен да разговарят за различни неща. Късообхватният радиоприемник, който Манмът бе монтирал в комуникационния жак на Орфу, работеше добре.

— Ти страдаш колкото от депресия, толкова и от агорафобия — заключи йониецът.

— Защо?

— Ти си проектиран, програмиран и обучен да бъдеш част от подводницата, скрит под леда на Европа, в мрак и смазващи дълбини, спокоен в тясното си жизнено пространство — поясни приятелят му. — Даже кратките ти изплувания на повърхността не са те подготвили за тези далечни гледки, безкрайни хоризонти и сини небеса.

— В момента небето не е синьо. — Манмът не успя да измисли нищо повече в отговор. Беше ранна утрин и по това време на деня Валес Маринерис обикновено бе пълна с ниски облаци и гъста мъгла. Зелените човечета свиваха платната и гребяха с весла — общо трийсет човечета, по петнайсет на всеки борд, сякаш неуморни — винаги когато вятърът не тласкаше двумачтовия платноход. На носа, предната мачта, двата борда и кърмата светеха фенери и корабът едва се движеше. Тази част от Валес Маринерис беше широка над сто и двайсет километра и скоро щяха да навлязат в отсечка, широка двеста километра — по-скоро вътрешно море, отколкото река, където дори в ясни дни високите скали на северния или южния бряг бяха невидими в далечината — ала по тези канали плаваха достатъчно кораби, за да оправдават предпазливостта в такава мъгла.

Манмът разбираше, че Орфу е прав — че проблемът му отчасти се състои в агорафобията, тъй като в ясни дни, когато се виждаше надалеч, угнетеността му се задълбочаваше още повече — но също беше наясно, че нещата са по-сложни от елементарното откъсване от сигурната ясла и сензорните жакове на „Дамата“. Той бе морски капитан и от историята на програмирането си, както и от по-късни четива знаеше, че нищо не наранява капитаните повече от загубата на техните кораби. Отгоре на всичко му бяха възложили важната задача да закара Корос III до океанската база на Монс Олимпус и той се бе провалил. Ганимедецът беше мъртъв, както и Ри По, моравекът, който трябваше да чака в орбита, за да приеме, разтълкува и предаде важните разузнавателни сведения на Корос.

„На кого? Как? Кога?“ Нямаше представа.

През седмиците на тихото им пътуване разговаряха и за това. Нощем бе по-тихо, тъй като зелените човечета изпадаха в хибернация още щом слънцето залезеше, след като закотвяха фелуката със сложна морска котва — с помощта на ехолот Манмът беше установил, че водата под тях е дълбока над шест километра, — и се събуждаха едва когато на другата сутрин слънчевите лъчи докоснеха прозрачната им зелена кожа. Изглеждаше очевидно, че получават енергия само от слънцето, дори от разсеяната в утринната мъгла светлина. Манмът никога не ги беше виждал да ядат или отделят. Можеше да ги попита, но макар Орфу да предполагаше, че зеленото човече всъщност не „умира“ след общуване — че те притежават съвкупно съзнание и не са сбор от истински индивиди, — Манмът не вярваше в тази хипотеза достатъчно, за да бръкне в гърдите на друг зелен преводач, да стисне кълбото, което можеше да е сърце, и да му зададе въпроси, които можеха да почакат някой и друг ден.

Но не изпитваше никакви задръжки да задава въпроси на Орфу.

— Защо ни пратиха? — попита на десетия ден той. — Ние не знаем същността на задачата и дори да я знаехме, не сме подходящи да я изпълним. Истинска лудост е, че са ни пратили тук толкова невежи.

— Моравекските администратори са свикнали да разпределят задълженията — отвърна Орфу. — Ти беше най-подходящ да откараш Корос Трети при вулкана. Аз бях най-подходящият моравек да обслужвам космическия кораб. Изобщо не им е хрумнало, че двамата с теб ще останем сами и ще трябва да изпълним задачите на другите двама.

— Защо? — попита Манмът. — Те трябва да са били наясно, че експедицията е опасна.

Орфу тихо избуботи.

— Сигурно са си мислили, че ако се случи най-лошото, ще загинем всички.

— И едва не стана така — измърмори европейският моравек. — И определено не е късно.

— Опиши ми деня — помоли приятелят му. — Вдигна ли се вече мъглата?

Дните, гледките и нощите бяха красиви. Познанията на Манмът за световете с годна за дишане атмосфера идваха главно от база данните му за Земята и този тераформиран Марс представляваше интересно отклонение от тях.

Цветът на небето варираше от ярко светлосин по пладне до розово-червен по залез-слънце. Понякога златистата светлина обливаше всичко със сиянието си. Самото слънце изглеждаше значително по-малко, отколкото се виждаше от Земята на старите видеозаписи, ала бе невъобразимо по-голямо, по-ярко и по-топло от всяко слънце, известно на галилейските моравеки през последните две хиляди з-години. Духаше слаб ветрец, който миришеше на солено море и понякога — удивително — на растителност.

— Някога чудил ли си се защо са ни дали това сетиво? — попита Орфу, когато Манмът му описа мириса на растителност при навлизането в широкото устие на Валес Маринерис откъм Тетида.

— Кое?

— Обонянието.

Европейският меровек се замисли. Винаги беше приемал обонянието си за даденост, макар и безполезно под водата или на повърхността на Европа и напълно излишно в еконишата на „Смуглата дама“ — с други думи, навсякъде, където съществуваше.

— Мога да усетя миризмата на токсични изпарения в подводницата или херметичните помещения в базата „Конамара Хаос“ — накрая отвърна той, макар да разбираше, че отговорът му не е задоволителен. Моравеките имаха по-сигурни вградени сензори за такива опасности.

Йониецът тихо избуботи.

— И аз можех да усетя мириса на сяра, когато бях на повърхността на Йо, но на кого му трябва това?

— Можеш ли да усещаш мирис? — учуди се Манмът. — Това не е много логично за вакуумен моравек.

— Така е — съгласи се приятелят му. — Нито фактът, че прекарвам… прекарвах… повечето си време в гледане на нещата в човешкия спектър на видимата светлина, обаче го правех при всяка възможност.

Манмът се замисли и за това. Той правеше същото, въпреки че лесно виждаше в инфрачервените и ултравиолетовите диапазони на спектъра. Знаеше, че зрението на Орфу включва радиочестоти и магнитни линии, каквито старостилните човеци не бяха притежавали и които бяха много по-необходими за моравек, работещ при силната радиация в Галилеевия космос. Тогава защо приятелят му най-често избираше ограничените човешки „видими“ дължини на вълните?

— Струва ми се, защото нашите създатели и всички следващи поколения моравеки тайно са искали да са хора — отговори на неизречения въпрос на Манмът йониецът — този път без иронично или весело буботене. — Ефектът на Пинокио.

Манмът не се съгласи с това, но беше прекалено потиснат, за да спори.

— На какво мирише сега? — попита Орфу.

— На гнила растителност — отвърна Манмът, докато фелуката завиваше по широкото устие. — Мирише на Шекспировата Темза при отлив.

За да не полудее от бездействие, през първата седмица от плаването им по реката Манмът разглоби и разгледа другите три неща, донесени от подводницата. Орфу беше четвъртото.

Най-малкият артефакт, гладък овоид, не много по-голям от компактното тяло на Манмът, бе Устройството — най-важният елемент от задачата на покойния Корос III. Манмът и Орфу знаеха само, че ганимедецът трябва да го занесе на Монс Олимпус и при определени, неизвестни на двамата обстоятелства да го задейства.

Манмът сканира Устройството със сонар и свали малка част от огледалната му транссплавна броня. Не успя да установи функцията му. Истинската машина, ако изобщо беше машина, бе макромолекулярна, по същество нанооформена механизирана молекула с ядро от огромна енергия, сдържана само от вътрешните полета на макромолекулата. Единственото „същинско устройство“, свързано с бронята, което Манмът успя да открие, представляваше електрически превключвател. Електрически ток от трийсет и два волта, насочен към съответното място на бронята, щеше да… да направи нещо с макромолекулата.

— Може да е бомба — предположи Манмът, след като върна квадратния сантиметър от металната броня на мястото му.

— И то каква бомба — измърмори Орфу. — Може да взриви цяла планета.

Манмът отправи поглед към стените на канала, по който плаваха — все още бяха на три километра от високите южни скали, издигащи се край вътрешното море — и си представи, че всички тези красиви червени тераси ги няма. Помисли си за високите ризофори, които растяха в тресавищата по устието, за причудливите форми на прещипа, покриващ скалите в долината, даже за прелестното синьо небе с бели облачета, и се опита да си представи всичко това унищожено от квантова експлозия, достатъчно мощна, за да разцепи целия свят. Не му се струваше редно.

— Сещаш ли се какво друго може да е Устройството освен бомба? — попита той Орфу.

— В момента нищо не ми идва наум — отвърна йониецът. — Обаче нещо, което съдържа толкова огромна експлозивна квантова енергия, надхвърля моите технически познания. Бих те посъветвал да пипаш внимателно Устройството, да му подложиш възглавници или нещо подобно, но щом вече оцеля от атаката на колесницата и проникването в атмосферата, едва ли е толкова деликатно. Тегли му един шут и карай нататък. Какъв е следващият артефакт?

Следващият предмет бе малко по-голям от Устройството, но много по-понятен.

— Някакъв комуникатор — каза Манмът. — В момента е сгънат, но ако го задействам, ще се разгъне върху триножника си, ще насочи голяма сателитна антена към небето и ще изстреля сериозна струя… не знам точно от какво. Закодирана енергия по теснолъчевия канал или може би дори модулирана гравитация.

— Защо му е било на Корос такова нещо? — попита Орфу. — Комуникационните сателити още са в орбита и космическият кораб можеше да излъчва всякакви сигнали до Галилеевия космос. По дяволите, даже твоята подводница можеше да установи връзка с дома.

— Може да не е било предназначено за контакт с Юпитер — предположи Манмът.

— Ами с кого?

Европейският моравек нямаше представа.

— Как е щял Корос да шифрова съобщението? — зачуди се йониецът.

— Има виртуални жакове — отговори Манмът, след като внимателно разгледа компактния уред под нановъглеродния кожух. — Можем да свалим всичко, което сме видели и научили, да го шифроваме и да го задействаме. Освен ако не се изисква шифър за активиране. Искаш ли да се включа в него и да проверя?

— Не, още не.

— Тогава ще го затворя.

— Какъв източник на енергия използва този комуникатор? — поинтересува се Орфу, преди приятелят му да успее да затвори устройството.

По-дребният меровек не познаваше точно тази технология, но описа магнитния контейнер и схемата на силовото поле.

— Божичко — възкликна йониецът. — Това е фелшенмаса на Чевков. Изкуствена антиматерия, с каквато е работила първата междузвездна сонда на Консорциума. Тук има достатъчно енергия, за да останем живи още няколко земни века, ако открием как да я използваме.

Органичното сърце на Манмът се разтуптя.

— Можем ли да заменим с това нещо ядрения реактор на „Дамата“?

Орфу помълча няколко безкрайни секунди и накрая каза:

— Съмнявам се. Прекалено много енергия се освобождава прекалено бързо и е прекалено трудно да се овладее. Ние с теб бихме могли да черпим от полето й, обаче мисля, че нямаше да успеем да задвижим „Смуглата дама“ с нея даже подводницата да беше ремонтирана. А и ти каза, че не можеш да я ремонтираш сам, нали?

— Просто не е възможно другаде освен на ледените докове в „Конамара Хаос“. — Манмът изпитваше странна смесица от съжаление и облекчение при вестта, че клетата „Дама“ не може да се поправи. Колкото и да го потискаше смъртта на подводницата му, мисълта да обърнат и да плават още две хиляди километра до нея го угнетяваше още повече.

Последният артефакт от товара беше най-голям, най-тежък и най-неразгадаем.

Контейнерът представляваше бамбуков сандък, висок метър и половина и два метра широк, обвит в прозрачен трансполимер. След кратък оглед се установи, че е пълен със стотици квадратни метри микротънък полиетилен със стелт функция и втъкани нишки, представляващи слънчеви батерии, двайсет и четири свързани конични титанови сегмента, четири херметични кутии хелий, смес от кислород, азот и метанол, осем атмосферни пулсови дюзи с външно управление и накрая дванайсет сгънати петнайсетметрови бъкивъглеродни въжета, завързани за четирите страни на сандъка.

— Предавам се — след няколко минути чудене, бърникане и сгъване въздъхна Манмът. — Какво е това, по дяволите?

— Балон — отвърна Орфу.

Приятелят му поклати моравекската си глава. В атмосферата на Юпитер имаше и живи, и моравекски балонни същества, други плуваха в супата на Сатурн, обаче за какво му бе на Корос III изкуствен балон на Марс?

Йониецът му прати отговора в момента, в който Манмът го чу в собствения си ум.

— Задачата на Корос е била да стигне до върха на Олимп, до мястото на квантово смущение, и за тази цел е трябвало да се изкачи на вулкана. Какви са размерите на този… балон?

Манмът му каза.

— Пълен с хелий на марсианското морско равнище, това означава диаметър от над шейсет и височина около трийсет и пет метра, което спокойно може да издигне коша с теб, Устройството и комуникатора до самия космос… или до върха на Олимп — заключи Орфу. — Явно намерението на Корос е било такова. Има ли трансполимерен гюрук — някакво надуваемо покривало?

— Да.

— Тогава няма съмнение.

— Но на южния склон на Монс Олимпус има ескалатор — глупаво напомни Манмът.

— Корос и моравеките, които са подготвили експедицията, не са го знаели — отбеляза йониецът.

Приятелят му за миг извърна очи от балона, за да помисли. Южните скали на Валес Маринерис бяха само тънка червена линия на синьо-зеления хоризонт и фелуката навлизаше все по-дълбоко в централните канали на устието.

— Кошът е прекалено малък за теб — съобщи той.

— Естествено.

— Ще направя по-голям.

— Наистина ли смяташ, че ще се качим на върха на Монс Олимпус?

— Не знам, но съм сигурен, че ще ни остават над две хиляди километра до вулкана, когато… ако изобщо стигнем до западния край на Валес Маринерис с това корабче. Нямах представа как ще минем през хаоса на Ноктис Лабиринтус и платото Тарзис до Олимп, но този… балон… може да свърши работа. Евентуално.

— Можем да започнем веднага — предложи Орфу. — Така ще е по-бързо от тази… как се казваше?

— Фелука. — Манмът погледна такелажа и платната, които рязко се открояваха на розово-синьото небе. Няколко зелени човечета с лекота подскачаха от въже на въже. — Не, не бива да използваме балона, преди да е наложително. Тъканта му е покрита с хамелеонов стелт пласт, както и кошът, но не съм убеден, че онези с летящите колесници не могат да го засекат. Ще го надуем, когато стигнем до Ноктис Лабиринтус. Полетът и без това ще е дълъг и труден, тъй като между нас и Олимп се издигат три от най-високите вулкани на Марс.

Орфу избуботи почти на субзвуково равнище.

— „Осемдесет дни около света“, а?

— Не около целия свят — възрази приятелят му. — Като броим и плаването с кораба, трябва да изминем само малко повече от една четвърт от него.

Манмът реши да убие времето и да се отърси от мрачното си настроение, като чете Шекспировите сонети от физическата книга, която бе взел от „Смуглата дама“. Не се получи — през последните няколко години се беше унасял в анализи, разкриване на скрити структури, словесни връзки и драматично съдържание и сега сонетите му се струваха тъжни. Тъжни и доста гадни.

Манмът моравекът не можеше да се интересува лично какво прави „Уил поетът“ с „Момъка“ в сонетите или какво очаква в замяна — Манмът нямаше нито пенис, нито анус и не копнееше да има — ала многословните ласкателства и скандални заплахи към глуповатия, но богат „момък“ от страна на по-възрастния поет бяха потискащи и граничеха с извратеност. Той се прехвърли на сонетите за „Смуглата дама“, но те бяха още по-цинични и перверзни. Беше съгласен с анализа, че интересът на поета към тази жена е насочен точно към нейната разпуснатост — ако трябваше да се вярва на поета, тази жена с тъмна коса, тъмни очи, мургава гръд и тъмни зърна не бе уличница, а нещо като курва.

Отдавна беше свалил очерка на Фройд от 1910 година „Един особен тип избор на обект, правен от мъжете“, в който знахарят от Изгубената ера описваше случаи с мъже, сексуално възбуждащи се само от жени, известни със своята разпуснатост. Шекспир не се колебаеше да опише женската вагина като „залив, открит за всеки съд“ и презрително да възкликне „лукавата любов“, имайки предвид разпуснатостта на своята Смугла дама. Манмът години наред щастливо се беше ровил в дълбоките равнища и драматични структури зад тези вулгаризми, но днес, когато слънцето залязваше над огромното вътрешно море и скалите розовееха и червенееха на север, той виждаше сонетите само като мръсни чаршафи, лични изповеди на похотлив поет.

— Сонетите си ли четеш? — попита Орфу.

Манмът затвори книгата.

— Как разбра? Да не си станал телепат, след като изгуби очите си?

— Още не — избуботи йониецът. Грамадната му рачешка коруба беше завързана за палубата на десет метра от носа, където седеше Манмът. — Просто понякога твоето мълчание е по-литературно от друг път.

Приятелят му се изправи и се обърна към залеза. Зелените човечета сновяха по такелажа и котвеното въже, подготвяйки кораба за съня си.

— Защо са програмирали някои от нас да сме предразположени към човешки книги? — попита той. — Каква полза за моравеките, след като човешкият род може вече да е изчезнал?

— И аз съм си задавал този въпрос — рече Орфу. — Корос Трети и Ри По бяха лишени от този недъг, но ти сигурно познаваш други, които са били обсебени от човешката литература.

— Моят някогашен партньор Урцвайл постоянно препрочиташе Библията — потвърди Манмът. — Изучава я десетилетия наред.

— Да, както аз и моя Пруст. — Йониецът изтананика няколко такта от „Аз и моята сянка“. — Знаеш ли какво е общото между всички тия неща, около които гравитираме, Манмът?

Другият моравек се замисли за миг и накрая призна:

— Не.

— Те са неизчерпаеми.

— Неизчерпаеми ли?

— Да. Ако бяхме хора, точно тези пиеси, романи и стихове щяха да са като къщи, в които винаги се отварят нови стаи, тайни стълбища, скрити тавани… такива неща.

— Аха. — Манмът не разбираше метафората.

— Днес не ми се струваш доволен от Барда — каза Орфу.

— Струва ми се, че тази неизчерпаемост ме е изчерпала — призна Манмът.

— Какво става на палубата? Оживено ли е?

Европейският моравек откъсна очи от залеза. Три четвърти от екипажа безшумно тичаха, завързваха, пристягаха и спускаха котвата. Оставаха само три-четири минути слънчева светлина преди зелените човечета да потънат в хибернация — просто лягаха, свиваха се на кълбо и се изключваха за през нощта.

— Вибрациите по палубата ли усети? — попита Манмът приятеля си. Освен миризмата, това бе последното сетиво, останало на Орфу.

— Не, просто знам кое време на деня е — поясни йониецът. — Защо не им помогнеш?

— Моля?

— Помогни им — повтори вакуумният моравек. — Ти си опитен моряк. Или поне можеш да различиш корабно въже от ножовка.

— Само ще им се пречкам. — Манмът погледна работещите бързо и прецизно зелени човечета. Те сновяха по такелажа и мачтите като маймунките, които бе гледал на видеозаписи. — Ние може да не сме телепати, но съм убеден, че те са — прибави той. — Нямат нужда от моята помощ.

— Глупости. Направи нещо полезно. Аз ще почета за мосю Суан и неговата невярна приятелка.

Манмът се поколеба за момент, ала после пъхна незаменимата книга със сонети в раницата си, затича се към средната палуба и се включи в спускането на триъгълното платно. Отначало зелените човечета прекъснаха синхронизираната си дейност и го зяпнаха — антрацитночерните им очички се вторачиха в него от безизразните им прозрачни зелени лица, — но после му направиха място и като поглеждаше залязващото слънце и вдишваше чистия марсиански въздух, моравекът с желание се захвана на работа.

През следващите няколко седмици настроението на Манмът от угнетеност преля в удовлетворение и накрая в моравекската равностойност на щастие. Всеки ден работеше заедно със зелените човечета, водеше разговори с Орфу, докато кърпеше платна, снаждаше такелаж, търкаше палубата, вдигаше котвата и стоеше на румпела. Фелуката напредваше с четирийсетина километра дневно, което изглеждаше нищожно, докато не се вземеше предвид, че плаваха срещу течението, че ветровете бяха непостоянни и че през повечето време се налагаше да гребат и че през нощта съвсем спираха. Тъй като Валес Маринерис беше дълга четири хиляди километра — почти колкото държавата от Изгубената ера, наречена Съединени щати — Манмът се бе примирил, че ще осъществят прехода за стотина марсиански дни. След западния край на вътрешното море, постоянно си напомняше той, а Орфу му напомняше, когато той забравяше, ги очакваха още хиляда и осемстотинте километра на платото Тарзис.

Манмът не бързаше. Удоволствията на платнохода — доколкото можеше да каже, корабът си нямаше име, а моравекът нямаше намерение да убие още едно зелено човече, за да попита — бяха прости и истински, гледките бяха изумителни, денем слънцето грееше, нощем въздухът бе прохладен и отчаяната настойчивост на тяхната мисия избледняваше под въздействието на успокоителната цикличност на рутината.

В края на шестата седмица плаване — Манмът работеше върху предната от двете мачти на фелуката — на по-малко от километър пред кораба се появи ниско летяща колесница — само на трийсетина метра над платната — и той нямаше време да се скрие. Беше сам между двата сегмента на мачтата — платната на фелуката бяха триъгълни и двете мачти се състояха от сегменти, като горните бяха наклонени назад — и по такелажа нямаше зелени човечета. Манмът бе напълно открит за погледа на онзи, който управляваше колесницата.

Тя прелетя с неколкостотин километра в час, при това съвсем ниско, и моравекът успя да види, че двата коня, които я теглеха, са холограми. Вътре стоеше само един мъж в жълто-кафява туника, здраво стиснал виртуалните юзди. Имаше златиста кожа и излъчваше могъща красота, дългата му руса коса се развяваше зад него. Така и не благоволи да погледне надолу.

Манмът използва възможността да проучи машината и фигурата с всичките видеофилтри, честоти и дължини на вълните, които имаше на разположение, като препращаше данните по теснолъчевия канал на Орфу в случай че богът от колесницата го види и реши да го повали от мачтата с едно махване на ръка. Конете, юздите и колелата бяха холографски, ала колесницата бе съвсем истинска — от титан и злато. Не засече ракети, йонен пулс и реактивна следа, но енергията покриваше целия електромагнитен спектър — достатъчно, за да заглуши радиовръзката на моравеките, ако не използваха теснолъчевия канал. Нещо повече, летящата машина оставяше четириизмерни потоци квантова енергия. Част от енергийния й профил се улавяше в силово поле, което Манмът ясно виждаше в инфрачервения спектър — енергиен щит пред колесницата, който я пазеше от вятъра, и по-голям защитен балон около цялата машина. Радваше се, че не е хвърлил камък, нито е стрелял по нея — ако имаше камък или енергийно оръжие, а той нямаше. Силовото поле, изчисли Орфу, можеше да се справи с всякаква опасност, освен може би ядрен взрив.

— С какво лети? — попита вакуумният моравек, когато колесницата се смали на изток. — Магнитното поле на Марс не е достатъчно силно, за да задвижва каквато и да било електромагнитна летяща машина.

— Според мен с квантова енергия — отвърна от предната мачта Манмът. Денят беше ветровит и фелуката силно се клатеше под напора на вълните.

Орфу изсумтя.

— Насоченото квантово изкривяване може да разкъса времето и пространството — както и хората и планетите, — но не виждам как може да задвижи колесница.

Приятелят му сви рамене, въпреки че йониецът не можеше да го види изпод навеса на палубата — а и изобщо.

— Е, поне няма витла — отвърна Манмът. — Ще ти сваля данните, но ми се стори, че тая тромава машина следва квантово изкривена гънка.

— Странно. Но даже хиляда такива летящи машини не могат да обяснят квантовото изкривяване, което Ри По регистрира на Монс Олимпус.

— Така е — съгласи се европейският моравек. — Добре, че този… бог… не ни видя.

Двамата се умълчаха. Манмът се заслуша в плисъка на вълните, които се разбиваха в носа на фелуката, и плющенето на големите платна. Такелажът тихо звънтеше на вятъра и тази музика му доставяше искрена наслада. Харесваше му и люлеенето на кораба, което с лекота компенсираше, като се държеше за мачтата с една ръка и за най-близкото опънато въже с другата. Вече бяха навлезли в най-широката част на залятата долина, в район, наречен Мелас Хазма. На север започваше огромното субморе Кандор Хазма. Дълбочината надхвърляше осем километра, но на хоризонта на юг се очертаваха силуетите на големи острови — дълги неколкостотин километра и широки трийсет-четирийсет.

— Може да те е видял и просто да е повикал по радиостанцията подкрепления от Олимп — предположи Орфу.

Манмът прати радиоеквивалента на въздишка.

— Както винаги, си оптимист.

— Реалист — поправи го приятелят му. После гласът му стана сериозен. — Знаеш ли, Манмът, скоро пак ще се наложи да разговаряш със зелените човечета. Трябва да им зададем много въпроси.

— Знам. — От тази мисъл му призляваше.

— Може би трябва да надуем балона по-рано, отколкото възнамерявахме — продължи Орфу. Манмът беше отделил няколко дни, за да направи по-широк и дълбок кош, като използва бамбука на стария и дъски от една от вътрешните стени на фелуката. Зелените човечета не бяха възразили.

— Все пак смятам, че не бива да избързваме — настоя Манмът. — Дори не сме сигурни за преобладаващите ветрове този месец, а щом балонът попадне във въздушните течения, дюзите няма да са ни от голяма полза. Трябва колкото може повече да се приближим към Олимп, преди да рискуваме с балона.

— Съгласен съм — след кратко мълчание отвърна Орфу. — Време е обаче пак да поговорим със зелените човечета. Според мен те не използват телепатия — нито при общуването си с теб, нито помежду си.

— Как така? — Манмът погледна към десетината човечета, които работеха по предния такелаж. — Тогава как го правят? Те нямат уста и уши, не предават данни по радиото, теснолъчевата връзка, мазерната или светлинната честота.

— Мисля, че информацията е в частиците в телата им — поясни йониецът. — Нанопакети кодирани данни. Затова настояват да стискаш с ръка онзи вътрешен орган — той е нещо като телеграфна централа, — а ръката ти, за разлика от общите ти манипулатори, е органична. В кръвоносната ти система чрез осмоза проникват живи молекулярни машини и стигат до органичния ти мозък, където превеждат информацията.

— Тогава как общуват помежду си? — усъмни се Манмът. Телепатичната теория му харесваше повече.

— По същия начин. Чрез допир. Кожата им е полупропусклива, сигурно данните преминават при всеки случаен контакт.

— Не знам. — Европейският моравек се замисли. — Спомняш ли си, че този екипаж като че ли знаеше всичко за нас, когато пристигна фелуката? Например къде отиваме. Имах чувството, че нашето присъствие им е предадено телепатично по цялата мрежа на зелените човечета.

— Да, и на мен ми се струваше така — съгласи се Орфу. — Обаче освен факта, че нито човешката, нито моравекската наука не е установила даже само теоретична основа за съществуване на телепатия, бръсначът на Окам^[1] предполага, че екипажът на фелуката е научил за нас чрез елементарен физически контакт със зелените човечета на нашия бряг — или от други, които са били там.

— Нанопакети от данни в кръвоносната система, а? — Манмът не си направи труда да скрие скептицизма си. — Но въпреки това някой от тези индивиди трябва да умре, ако искаме да му зададем още въпроси.

— За съжаление — потвърди приятелят му, без отново да повдигне аргумента, че зелените човечета навярно не притежават повече индивидуалност от клетките на човешката кожа.

Няколко зелени човечета с лекотата на акробати се покатериха по предната мачта до Манмът, отвързаха въжетата и спуснаха триъгълното платно. Когато на връщане го подминаха, му кимнаха дружелюбно със зелените си глави.

— Мисля да отложа разговора с тях — каза Манмът. — В момента на южния хоризонт се задава грамаден кафяво-червен облак и те ще имат нужда от всичките си хора, за да приготвят кораба за приближаващата се буря.