Дан Симънс
Илион (36)

36.
Средиземноморският басейн

Сави продължи още около час по червения глинест път все по-дълбоко сред нивите и гънките на Средиземноморския басейн. Вече беше тъмно и валеше, проблясваха светкавици и гръмотевиците разтърсваха стъклената сфера на кабината. При един от ярките проблясъци Деймън посочи кръстовете с хуманоидните фигури.

— Онова там хора ли са?

— Не — отвърна Сави. — Калибани.

Преди да успее да им обясни, младият мъж я изпревари.

— Трябва да спрем.

Тя спря, включи фаровете и вътрешното осветление и свали очилата си за нощно виждане.

— Какво има? — Явно виждаше измъченото му изражение.

— Умирам от глад — призна Деймън.

— Имам хранителни блокчета в раницата…

— Умирам от жажда.

— Имам и манерка. Освен това можем да открехнем кабината и да налеем прясна и студена дъждовна вода…

— Ходи ми се до тоалетната — пак я прекъсна Деймън. — Ужасно.

— Уф, добре — въздъхна Сави. — Тракторът има много удобства, обаче няма тоалетна. Една почивка не е излишна и за трима ни. — Тя докосна два виртуални бутона и силовото поле престана да отблъсква дъжда от стъклото. Страничният сектор на балона с плъзгане се отвори. Нахлу свеж въздух, ухаещ на мокри ниви.

— Навън ли? — без да се опитва да скрие ужаса си, попита Деймън. — На открито?

— В нивата. — Старицата посочи. — Там ще си съвсем сам. — Бръкна в раницата си, извади ролка тоалетна хартия и му откъсна едно парче.

Деймън я зяпна смаяно.

— И на мен ми се ходи по нужда — каза Харман и взе тоалетната хартия от ръката й. — Хайде, Деймън. Мъжете — надясно от трактора. Дамите — наляво. — Той излезе през отвора и се спусна по стълбичката. Младежът го последва, хванал тоалетната хартия като талисман. Сави слезе след него — определено много по-грациозно.

— И аз ще трябва да дойда надясно — осведоми ги тя. — В някой друг ред царевица, обаче не много далеч.

— Защо? — Деймън видя черния пистолет в ръката й. — Аха.

Тя затъкна оръжието в пояса си и тримата излязоха от пътя, прескочиха плитка канавка, прекосиха кален участък от нивата и навлязоха сред високата царевица. Дъждът се усили.

— Ще подгизнем — рече Деймън. — Не си нося самосъхнещи дрехи…

Поредната мълния разцепи небето от облак до облак и гърмът отекна над обширната долина, Сави погледна нагоре.

— Нося термокожите ви в раницата си. Когато се върнем в трактора, можете да ги облечете, докато тези ви дрехи изсъхнат.

— В тази вълшебна раница има ли още нещо, за което искаш да ни разкажеш? — попита Харман.

Старицата поклати глава.

— Малко хранителни блокчета. Пълнители за пистолета. Фенерче и няколко карти, които съм съставила сама. Всичките ни термокожи. Манерка. Още един пуловер за мен. Като че ли е това.

Колкото и да бързаше да се уедини в царевицата, преди да навлезе, Деймън спря и се огледа.

— Дали е безопасно?

Сави сви рамене.

— Няма войникси.

— Ами онези… как ги нарече?

— Калибани. Тази вечер можеш да не се страхуваш от тях.

Той кимна и навлезе в първия ред царевица. Стъблата се издигаха на половин-един метър над главата му. Дъждът тежко плющеше по широките листа. Младият мъж отстъпи назад.

— Тук е съвсем тъмно.

Харман вече беше потънал в царевицата. Сави се отдалечаваше в другата посока, но спря, върна се при Деймън, подаде му фенерчето и каза:

— На мен ми стигат светкавиците.

Той си запроправя път през стъблата и навлезе десетина реда навътре, като се опитваше да се отдалечи от края на насажденията, за да се скрие съвсем. После измина още осемдесет реда за всеки случай. Намери място, което му се стори по-малко кално от другите редове, огледа се наоколо, опря фенерчето на едно стъбло, така че лъчът да свети само нагоре — което му напомни за синия лъч в Ерусалим, — смъкна си панталона, клекна и изкопа плитка дупка с длани. „Как би го нарекла Сави? — зачуди се той. — Лагеруване ли?“

Когато свърши — ужасно облекчение въпреки варварските условия, — направи всичко възможно с мократа тоалетна хартия, установи, че не е достатъчно, пусна я в калната дупка, напипа издутината в джоба на туниката си и извади дългото седемдесетина сантиметра парче плат, което винаги носеше със себе си. Торинския му саван. На светлината на фенерчето, която се отразяваше в царевичните стъбла наоколо, Деймън разгледа финия лен и красиво извезаните микровериги, които пренасяха торинската драма директно в мозъка. Години наред от време на време беше гледал как троянците се бият с ахейците, ала след срещата с истинския Одисей — ако брадатият все пак беше истинският Одисей, както изглеждаше — торинската драма вече не представляваше интерес за него. Гъркът не само бе спал с едно от момичетата, които Деймън се канеше да съблазни, Хана, но и беше заминал в Ардис Хол с главния обект на домогванията му, Ада. Въпреки това той взе красивия ленен плат в ръка, сякаш за да го претегли.

„Да върви по дяволите!“ Деймън го използва — изпита неочаквано удоволствие косвено да изрази отношението си към надменния Одисей по този начин; хвърли го в дупката, затрупа я с кал, вдигна си панталона, поизпъна туниката си, опита се да избърше ръцете си в мокрите от дъжда царевични листа, вдигна фенерчето и тръгна през двайсетината реда до края на нивата.

Само че нивата нямаше край. След около трийсет и пет реда той се убеди, че върви в грешна посока. Завъртя се, опита се да определи вярната — просто трябваше да следва калните си стъпки, — ала се обърка съвсем. И не успя да открие стъпките си. Светкавиците зачестиха, дъждът се усили.

— Помощ! — извика Деймън. Изчака малко, не чу отговор и повторно извика: — Помощ! Изгубих се! — Поредната гръмотевица заглуши виковете му.

Отново се обърна, после пак, реши, че е улучил вярната посока, и се затича през високата царевица, като отблъскваше стъблата с фенерчето. Забрави да брои редовете и измина четирийсетина-петдесет, преди пак да спре.

— Помощ! — Този път нямаше гръмотевица, но въпреки това никой не му отговори; чуваше се само плющенето на дъжда по стъблата.

Тръгна по един ред, като се озърташе за светлина или движение, без да се замисля, че така може би само още повече се отдалечава от другите двама. След няколко минути спря, за да си поеме дъх.

— Помощ! — На по-малко от километър и половина падна мълния и гърмът премина през високата царевица като ударна вълна. Деймън запремигва от блясъка. Забеляза, че надясно царевицата като че ли се разрежда. Това трябваше да е краят на нивата.

Тичешком мина последните петнайсетина реда и изскочи на открито.

Това не беше краят на нивата, откъдето бе влязъл, а поляна, широка пет-шест и дълга десетина метра. В средата й се издигаше голям метален кръст — извисяваше се на два метра над царевицата. Деймън прокара лъча на фенерчето от основата до върха му.

Фигурата не беше на кръста, а по-скоро в кухия метал — голото тяло изглеждаше натикано в изправения стълб, ръцете бяха изпънати на страничните рамене. Лъчът играеше под проливния дъжд.

Това не бе човек — поне зяпналият го Деймън никога не беше виждал такъв човек. Съществото бе голо и гладко, люспесто и зеленикаво — не зелено като риба, а с цвета, в който младежът винаги си беше представял труповете преди булаторията да прекрати тези варварства. Люспите бяха ситни и многобройни и лъщяха под светлината. Тялото изглеждаше мускулесто, ала ръцете бяха прекалено дълги, предмишниците — прекалено тънки, китките — прекалено мощни, кокалчетата на пръстите — прекалено големи, жълтите нокти — дълги и криви като на звяр, бедрата — прекалено яки, ходилата — трипръсти и странно разширени. Създанието бе мъжко — пенисът и скротумът бяха неприлично разкрити, яркорозови под гладкия мускулест корем, като костенурка или акула с почти човешки гениталии, но дебелата горна половина на тялото, змийската шия и голата глава бяха най-малко човешките му части. Дъждът се стичаше по мускулите, люспите и жилите му и капеше по грубия черен метал на кръста.

Очите бяха хлътнали под вежди, едновременно маймунски и рибешки, лицето се издаваше напред като муцуна. В зейналата уста Деймън видя дълги жълти зъби — нито човешки, нито животински, по-скоро като на риба, ако рибите бяха чудовища — и прекалено дълъг синкав език, който помръдваше. Мъжът вдигна лъча нагоре и едва отново не изкрещя.

Очите бяха отворени — продълговати и жълти, котешки, без студената близост на котките с хората — с мънички едни прорези в средата. Съществото… как ги беше нарекла Сави? Калибани?… се разшава в нишата си в кръста, разтвори длани и изпъна пръстите си, дългите нокти заблестяха на светлината и краката и тялото му се размърдаха, сякаш се събуждаше и протягаше.

Не беше завързано. Нищо не му пречеше да скочи долу и да се нахвърли върху него.

Деймън понечи да избяга, ала установи, че не може да се обърне с гръб към съществото. То пак се разшава и измъкна дясната си ръка от нишата. Ноктите на краката му, забеляза младият мъж, също бяха жълти и дълги. Между пръстите му имаше ципи.

Зад него се разнесе трясък и рев — други калибани вече бяха слезли от кръстовете си — и Деймън се обърна, за да посрещне атаката им: вдигна фенерчето като тояга, което пък го лиши от светлината му.

Подхлъзна се — или краката му се подкосиха — и падна на колене в калта. Доплака му се, но се съмняваше, че се е разплакал през няколкото секунди, преди тракторът да избухне от царевичния ред и да се извиси като чудовищен паяк над него, нивата, кръста и неподвижния калибан. Осемте му фара бяха включени и го заслепиха. Той вдигна ръка пред лицето си — всъщност по-скоро за да скрие сълзите си, както осъзна по-късно, отколкото да заслони очи от светлината.

Тримата носеха термокожи. Двамата мъже се бяха отпуснали на напуканите си кожени седалки, а старицата лежеше на пода на стъклената сфера. Ядяха хранителните си блокчета, подаваха си манерката и известно време мълчаливо наблюдаваха бурята. Деймън беше помолил Сави да ги отдалечи от нивата, кръста и съществото и тя бе продължила два-три километра нататък по червения глинест път, преди да отбие и да изключи всичко освен силовото поле и слабо сияещите виртуални пултове на трактора.

— Какво беше онова нещо? — накрая попита Деймън.

— Калибан — отвърна старицата. Явно се чувстваше удобно на стъкления под, пъхнала раницата под главата си.

— Помня как ги нарече — изсумтя той. — Но какви са?

Сави въздъхна.

— Ако започна да ти обяснявам това, трябва да ти обясня всичко. Вие елоите не знаете страшно много неща — всъщност почти нищо.

— Защо не започнеш, като ни обясниш защо ни наричаш елои? — обади се Харман. Говореше напрегнато.

— Предполагам, че отначало това е била форма на оскърбление — каза Сави. Проблесна светкавица и освети бръчките по лицето й, но бурята се беше отдалечила и гърмът закъсня, чу се от много далеч. — Въпреки че, честно казано, първо наричах така своя народ, преди да започна да я използвам за вашия.

— Какво означава?

— Думата идва от една много стара история в една много стара книга. За човек, който пътува във времето, отива в далечното бъдеще и открива хора, еволюирали в две раси — едните кротки, лениви, слабохарактерни, само се пекат на слънце, елоите, а другите грозни, чудовищни, продуктивни, технологични, но се крият в пещери и мрак, морлоките. В тази стара книга морлоките осигурявали храна, подслон и дрехи на елоите, угоявали ги и после ги изяждали.

Над нивите отново проблесна светкавица, но бледа и далечна.

— Такъв ли е нашият свят? — прошепна Деймън. — Ние сме елоите, а калибаните и воиниксите са морлоките? Изяждат ли ни?

— Ще ми се да беше толкова просто. — Сави тихо се засмя, ала в смеха й нямаше нищо весело.

— Все пак какво представляват калибаните? — попита Харман.

— Деймън, покажи на Харман новия фокус с дланта си — вместо отговор помоли старицата.

Той се поколеба.

— Близката или далечната мрежа?

— Знаем къде се намираме, скъпи — саркастично рече Сави. — Покажи му далечната мрежа.

Деймън се намръщи, но се подчини. Каза на Харман да си представи три сини квадрата в центъра на три червени кръга и изведнъж над дланите им се появиха сини овали.

— Мисли си за някого. — Деймън се чувстваше странно. Никога не бе учил никого на нищо, ако не се смятаха сексуалните пози. — За когото и да било — прибави той. — Просто си го представи.

Харман се съсредоточи. Овалът му се изпълни с Ардис, гледан отгоре, после се появи план на Ардис Хол. Стилизирана женска фигура стоеше с група стилизирани мъже и жени на предната веранда.

— Ада — рече Деймън. — Мислиш за Ада.

— Невероятно — ахна възрастният мъж, зяпнал изображението. — Ще си представя Одисей.

Образът се промени, ала не се появи нищо.

— Според Сави далечната мрежа няма данни за Одисей — поясни Деймън. — Върни се към Ада. Виж къде е.

Харман се намръщи, но се съсредоточи. Стилизираният анимационен образ на Ада се намираше в поле на стотина метра зад Ардис Хол. Десетки други човешки фигури бяха насядали пред и около празно пространство. Ада се присъедини към тълпата.

Деймън впери очи в дланта на Харман.

— Чудя се какво става там. Ако Одисей е онова празно място, изглежда, че старият варварин говори на множеството.

— И Ада го слуша или гледа изпълнението му — прибави Харман. — Какво общо има това с моя въпрос, Сави? Какви са калибаните? Защо войниксите се опитват да ни убият? Какво става?

— Няколко века преди последния факс — започна тя и сплете пръсти — постчовеците започнаха да се смятат за прекалено умни. Науката им беше внушителна. По време на ужасната рубиконова епидемия избягаха от Земята на своите орбитални пръстени. Обаче си останаха нейни господари. Мислеха си, че са господари на вселената. Бяха включили цялата Земя в ограничената форма на пренос на енергия и данни, която вие наричате „факс“, и експериментираха, по-точно си играеха с пътуването във времето, квантовото телепортиране и други опасни неща. Всичко това се основаваше на древните науки още от деветнайсети век — физиката на черните дупки, теорията за космическите дупки, квантовата механика — но най-много разчитаха на направеното през двайсети век откритие, че по същество всичко е информация. Данни. Съзнание. Материя. Енергия. Всичко е информация.

— Не разбирам. — Гласът на Деймън звучеше гневно.

— Деймън, ти вече показа на Харман функцията на далечната мрежа. Защо не му покажеш и общата?

— Общата? — сепнато повтори младият мъж.

— Нали се сещаш, четири сини триъгълника върху три червени кръга върху четири зелени триъгълника.

— Не! — отсече Деймън и изключи функцията на дланта си. Синята светлина угасна.

Сави погледна Харман.

— Ако искаш да започнеш да разбираш защо тази вечер сме тук, защо постчовеците завинаги са напуснали Земята и защо са останали калибаните и войниксите, представи си четири сини триъгълника върху три червени кръга върху четири зелени триъгълника. С малко упражнения става по-лесно.

Харман стрелна Деймън с подозрителен поглед, ала затвори очи и се съсредоточи.

Той пък се съсредоточи върху това да не си представи тези фигури. Насили се да си спомни Ада гола като тийнейджърка, да си спомни последния път, когато беше правил секс с момиче, да си спомни как майка му му се кара…

— Боже мой! — възкликна Харман.

Деймън се обърна към него. Харман бе скочил на крака и се въртеше, рязко обръщаше глава и зяпаше с отворена уста във всички посоки.

— Какво виждаш? — тихо попита Сави. — Какво чуваш?

— Господи… Господи… — простена Харман. — Виждам… Божичко. Всичко. Всичко. Енергия… звездите пеят… царевиците в нивата разговарят помежду си и със Земята. Виждам… тракторът е пълен с микроби, които го поправят, охлаждат го… виждам… Боже мой, ръката ми! — Той се вторачи в дланта си с изражение на пълен ужас.

— Достатъчно като за пръв път — нареди Сави. — Помисли си думата „изключи“.

— Не… още… — задъхано промълви Харман, притисна се към стъклената стена на кабината и задращи по нея с нокти, сякаш се опитваше да излезе навън. — Толкова е… толкова е красиво… почти мога…

— Помисли си „изключи“! — изрева Сави.

Той запремигва, облегна се на стената и обърна пребледнялото си лице към тях.

— Какво беше това? Виждах… всичко. Чувах… всичко.

— И не разбираше нищо — прибави старицата. — Аз също разбирам, когато съм в общата мрежа. Сигурно даже постчовеците не са разбирали всичко.

Харман с олюляване стигна до седалката си и се строполи на нея.

— Но откъде се е появило това?

— Преди хилядолетия истинските старостилни хора имали примитивна информационна екология, която наричали интернет — поясни Сави. — Накрая решили да го подчинят и създали нещо, наречено „кислород“, не газа, а изкуствени интелекти, които се носели в, върху и над интернет, насочвали го, свързвали го, превеждали хората през него, когато търсели други хора или информация.

— Близката мрежа ли? — попита Деймън. Ръцете му трепереха.

Сави кимна.

— Нещо, което довело до близката мрежа. Накрая кислородът еволюирал в ноосферата — логосфера, инфосфера, обхващаща вселената. Обаче на постчовеците това не им стигнало. Те свързали тази суперинтернетска ноосфера с биосферата, живите неща на Земята. Свързани с ноосферата, всяко растение, животно и ерг енергия на планетата образували пълна и цялостна информационна екология, обхващаща всичко на, над и в Земята, нещо като разумна омнисфера, която не притежавала единствено самосъзнание и самоличност. Тогава постчовеците неразумно й дали това недостигащо самосъзнание — не само й дали изкуствен интелект, а й позволили да изгради собствена личност. Тази суперноосфера се нарекла Просперо. Това име говори ли нещо на някого от вас?

Деймън поклати глава и погледна Харман, ала въпреки че можеше да чете книги, по-възрастният мъж повтори жеста му.

— Няма значение — каза Сави. — Изведнъж постчовеците се сдобили с… противник… когото не можели да контролират, и това още не бил краят. Постчовеците използвали самоеволюиращи програми и други видове проекти и позволявали на квантовите си компютри да преследват собствените си цели. Колкото и да не е за вярване, те успели да създадат стабилни космически дупки, разработили пътуването във времето и телепортирали хора — старостилни човеци в ролята на опитни зайчета, тъй като самите те никога не рискували безсмъртния си живот — през времепространствени портали.

— Какво общо има това с калибаните? — упорстваше Харман; все още трепереше от образите на общата мрежа.

Сави се усмихна.

— Ноосферата Просперо или има страхотно чувство за хумор, или няма никакво. Просперо кръсти разумната биосфера Ариел, нещо като дух на Земята, и двамата заедно създадоха калибаните, превръщайки един човешки клон — нито старостилни хора, нито постчовеци, нито елои — в онова чудовище, което видяхте на кръста.

— За… що? — едва успя да произнесе двете срички Деймън.

Старицата сви рамене.

— Те са войници. Просперо е мирно същество или поне за такова му харесва да се смята. Обаче неговите калибани са чудовища. Убийци.

— Защо? — Този път въпроса зададе Харман.

— За да спрат войниксите — отвърна Сави. — Да прогонят постчовеците от Земята, преди те да й нанесат нови щети. За да налагат капризите на другите двама от ноосферната троица Просперо и Ариел.

Деймън се опита да проумее всичко това. Не успя.

— Защо онова нещо беше на кръста? — накрая попита той.

— Не беше на кръста — поправи го Сави. — А вътре. Зарядно устройство.

Харман изглеждаше толкова блед, че Деймън се уплаши да не повърне.

— Защо постчовеците са създали войниксите?

— А, те не са ги създали — въздъхна възрастната жена. — Войниксите са дошли отнякъде другаде, служат на някой друг и имат собствени цели.

— Винаги съм ги смятал за машини. Като слугите.

— Обаче не са.

Харман се втренчи в нощта. Дъждът бе спрял и светкавиците и гръмотевиците бяха изчезнали зад хоризонта. Между разкъсаните облаци се появяваха звезди.

— Калибаните не позволяват на войниксите да навлизат в Басейна — каза той.

— Те са едно от нещата, които не позволяват на войниксите да идват тук — съгласи се Сави. В гласа й прозвучаха доволни нотки, като на учителка, установила, че поне един от учениците й не е пълен идиот.

— Но тогава защо калибаните не ни убиха? — попита Деймън.

— Заради нашата ДНК.

— Заради какво? — не разбра Деймън.

— Няма значение, скъпи мои. Достатъчно е да кажем, че съм взела кичури от косата ви и те, заедно с кичур от моята коса, са ни спасили живота. Разбирате ли, аз сключих сделка с Ариел. Той ще ни пусне да минем веднъж, а аз му обещах да спася душата на Земята.

— Ти си се срещнала с Ариел?! — ахна Харман.

— Е, не лично — призна Сави. — Но побъбрих с него по интерфейса ноосфера-биосфера. Спазарихме се.

Деймън разбра, че старицата наистина е луда. Погледна Харман и видя в очите му същото заключение.

— Няма значение — продължи Сави, отупа раницата си като възглавница, отпусна се по гръб и затвори очи. — Поспете, скъпи мои младежи. Утре трябва да сте отпочинали. С малко късмет утре ще излетим, ще излетим чак до орбиталния пласт.

И захърка, преди Харман и Деймън да успеят за пореден път загрижено да се спогледат.