Дан Симънс
Илион (11)

11.
Илионското поле

Боговете са слезли да си поиграят. По-точно, слезли са да убиват.

Битката вече бушува от известно време — бог Аполон окуражава троянците, Атина насърчава аргивците, други богове се излежават в сянката на едно дърво на най-близкия хълм, от време на време се смеят и Ирида и другите им слуги им наливат вино. Досега видях тракийския водач Пейрой, храбър троянски съюзник, да убива сивоокия Диор с камък. Диор, втори вожд на епейската гръцка войска, се просна само със строшен глезен, след като обезумелият за кръв Пейрой хвърли камъка, но повечето другари на гърка отстъпиха, Пейрой си проправи път през неколцината останали да защитят падналия си водач и безпомощният Диор трябваше да лежи, докато врагът му го прониза в корема с дългото си лято копие, извади червата му на острия меден връх и продължи да го върти, а Диор надаваше крясъци.

Това беше основното за последния половин час на сражението и ме обзе огромно облекчение, когато Атина Палада вдигна ръка, получи разрешение от наблюдаващите богове и спря времето и движението.

С подсиленото си зрение — подсилено с контактните лещи, получени от боговете — виждам, че оттатък неутралната ивица от гръцки и троянски копия Атина превръща Тидеевия син Диомед в машина за убиване. Почти в буквалния смисъл. Подобно на самите богове и мен, човекът Диомед сега ще бъде отчасти машина, очите, кожата и самата му кръв ще бъдат подсилени с помощта на нанотехнологии от някаква бъдеща епоха, далеч от моя кратък живот. В замразеното време Атина поставя контактни лещи, подобни на моите, в очите на ахееца, позволява му да вижда боговете и някак си да забавя мъничко времето, когато се съсредоточава в разгара на битката, и така — за голите очи на обикновените наблюдатели — трикратно да ускорява своята реакция. Омир пише, че Атина „му запали край шлема и щита сияние вечно“, и сега разбирам тая метафора: с помощта на нанотехнологията в дланта и предлакътницата си богинята превръща слабото латентно електромагнитно поле около тялото на Диомед в сериозно силово поле. На инфрачервена светлина торсът, ръцете, щитът и шлемът на героя изведнъж засияват като „звездата, която най-ярка наесен между звездите сияе“. Докато наблюдавам озарения Диомед в гъстия кехлибар на замразеното от боговете време, ми хрумва, че Омир трябва да е имал предвид Сириус, кучешката звезда, която в края на лятото е най-ярка в гръцкото (и троянското) небе. Тая нощ тя блести в небето на изток.

Пред очите ми Атина инжектира милиарди нанотехнологични молекулярни машини в бедрото на Диомед. Както винаги при такава наноинвазия, човешкото тяло я приема като инфекция и температурата на Тидеевия син се повишава поне с пет градуса. Виждам как нашественическата армия от молекулярни машини се издига по бедрото към сърцето му, от сърцето тръгва към белите дробове, ръцете и пак към краката му, и от топлината тялото му още по-силно засиява под моето инфрачервено зрение.

През тия няколко проточили се минути сечта на бойното поле около мен временно е престанала. Десетина метра наляво виждам колесница, замръзнала в мехур от прах, човешка пот и конски лиги. Троянският колесничар, нисък спокоен мъж, казва се Фегей и е син на главния троянски жрец на бог Хефест и брат на якия Идей — в преображенията си през последните няколко години десетки пъти съм ял хляб и съм пил вино с Идей — се е вкаменил, надвесен над предницата на колесницата си, с лявата си ръка се е хванал за ръба, а с дясната е вдигнал дълго копие. Идей стои до брат си, замръзнал, докато с една ръка шиба неподвижните коне, а с другата стиска опънатите юзди. Колесницата е спряла, докато се е носила към Диомед, и хората нямат представа, че богинята Атина си играе на кукли с избрания от нея герой, облича го в силови полета и му дава контактни лещи и наноусилватели като момиченце което си играе със своята Барби. (Спомням си момиченце което си играе с кукли Барби, може би сестричка от моето детство. Не вярвам да съм имал дъщеря. Не съм сигурен, естествено, защото спомените, които си възстановявам през последните няколко месеца, са като парчета стъкло с мътни отражения.)

Достатъчно близо съм до колесницата, за да видя изписаното на загорялото лице на Фегей ликуване и страха, замръзнал в немигащите му кафяви очи. Ако Омир вярно е разказал всичко, след по-малко от минута героят ще е мъртъв.

Виждам и други богове да се тълпят на бойното поле като лешояди при мърша. Там е богът на войната Арес, който се материализира от моята страна на фронта и се приближава до замръзналата колесница на Идей и неговия обречен брат. Арес разтваря своето силово поле зад колесницата, носеща двамата братя към смъртта.

„Защо го е грижа какво ще се случи с тия двамата?“ Вярно, Арес не е почитател на гърците — явно се е научил да ги мрази в тая война и винаги, щом може, ги убива чрез свои оръдия или с лична намеса — обаче откъде е тая очевидна загриженост за Фегей и брат му Идей? Дали просто контрира стратегията на Атина да окаже помощ на Диомед? Тая шахматна игра с истински хора, които падат, крещят и умират, ужасно ми е омръзнала. Ала стратегията все пак ме заинтригува.

После се сещам, че богът на войната май е брат на Хефест, бога на огъня, само по майка, може би от Тал. Дарес, бащата на Фегей и Идей, дълго и вярно е служил на бога на огъня зад стените на Троя.

Тая идиотска война е по-объркана и безсмислена и от Виетнамската, която мъгляво си спомням от младостта си.

Изведнъж Афродита, моята нова господарка, се телепортира на трийсетина метра наляво от мен. И тя е дошла на помощ на троянците и за да се порадва на клането. Обаче…

През последните замразени секунди, преди времето да продължи своя ход, ми хрумва, че ако сражението се развие според стария епос, през следващия час самата Афродита ще бъде ранена от Диомед. Защо е дошла, щом знае, че смъртен ще я рани?

През последните девет години постоянно се сблъсквам с един и същи отговор, ала сега тоя факт ме връхлита със силата и яркостта на ядрен взрив: боговете не знаят какво ще се случи! Изглежда, само на Зевс е позволено да наднича в списъците на Съдбата.

Всички ние схоластиците сме наясно с това — Зевс ни е забранил да обсъждаме бъдещите събития с боговете и те нямат право да ни разпитват за следващите песни на „Илиада“. Нашата задача е само да потвърждаваме факта, че Омировият епос е правдиво отражение на събитията от деня, който ни е възложено да наблюдаваме и документираме. С Найтенхелзър много пъти сме обсъждали парадоксалната слепота на боговете за предстоящите събития.

Знам, че Афродита ще бъде ранена днес, обаче самата тя не подозира. Как да използвам тази информация? Ако я предупредя, Зевс ще узнае — нямам представа как, обаче съм сигурен, че ще узнае — и ще ме превърне в прах, а на Афродита ще наложи някакво по-меко наказание. Как да използвам информацията, че Афродита, богинята, която ми е дала тия дарове, за да шпионирам, днес (може би) ще бъде ранена от Диомед?

Нямам време да търся отговора. Атина престава да се суети около Диомед и освобождава пространството и времето.

Нахлува истинска светлина, страшен шум и бързи движения. Диомед пристъпва напред, тялото, лицето и щитът му блестят и другите смъртни също виждат светлината, както неговите ахейски другари, така и троянските му врагове.

Идей завършва движението си и шиба конете. Колесницата с рев и трясък хвърчи към гръцките редици, право към сепнатия Диомед.

Фегей мята копието си по Тидеевия син и върхът му прелита на сантиметри над лявото му рамо.

Целият зачервен, с мокро от трескава пот и бойна жар чело Диомед хвърля своето копие и улучва Фегей — „право в гръдта“, струва ми се, беше изпял на гръцки Омир. Фегей се смъква от колесницата, пада на земята и няколко пъти се претъркулва. Копието се строшава и накрая трупът се просва в праха на колесницата, която героят е управлявал само преди пет секунди. В Илионското поле смъртта настъпва бързо.

Идей скача от колесницата, претъркаля се и се изправя с меч в ръка, готов да брани братовото си тяло.

Диомед грабва ново копие и пак се втурва напред с явното намерение да набучи Идей по същия начин, по който току-що е убил брат му. Троянецът си плюе на петите и панически зарязва трупа на брат си в праха, ала Диомед е майстор на копието и го запраща точно между плешките му.

Богът на войната Арес полита напред — буквално полита напред със същия левитатор, какъвто боговете са дали и на мен — и отново спира времето, за да защити Идей от копието, замръзнало на няма и три метра от гърба на тичащия младеж. После го обгръща в силовото си поле и освобождава времето, колкото енергийният щит да отклони медния връх. След това телепортира ужасения герой от бойното поле и го праща на сигурно място. За изумените и уплашени троянци сякаш непрогледна мъгла е отмъкнала техния другар.

Значи Аресовият брат Хефест, богът на огъня, няма да изгуби и двамата си бъдещи жреци, мисля си, обаче в следващия момент отскачам назад, защото битката продължава и други гърци се затичват след Диомед в пробива, образувал се след убийството на Фегей. Празната колесница подскача по скалистото поле и скоро ликуващите ахейци я взимат като плячка.

Арес се връща, телепортира се в полуматериално състояние, висок божествен силует, и се опитва да събере троянците, вика им с божествен глас да се прегрупират и да отблъснат Диомед. Ала те се пръскат — някои ужасено бягат при приближаването на огнения Тидеев син, други покорно се обръщат при екливия глас на бога на войната. Не щеш ли, Атина прелита над главите на гърци и троянци, хваща Арес за китката и настойчиво зашепва в ухото на разярения бог.

Двамата се телепортират.

Пак поглеждам наляво и богинята Афродита, невидима за гърци и троянци, които се сражават, псуват и умират около нея, ми дава знак с ръка да ги последвам.

Надявам шлема на смъртта и ставам невидим за всички богове освен нея. После задействам медальона на шията си и се телепортирам след Атина и Арес по техните дири в пространство-времето със същата лекота, с каквато човек проследява стъпки по мокър пясък.

Лесно е да си бог. Ако имаш нужното снаряжение.

Не са се телепортирали надалече, само на петнайсетина километра, на сенчесто място на брега на Скамандър, който боговете наричат Ксант — широката река, течаща през Илионското поле. Когато се материализирам на петнайсетина крачки от тях, главата на Арес рязко се завърта и той се вторачва право в мен. За миг си мисля, че шлемът на Хадес не действа, че ме виждат и че с мен е свършено.

— Какво има? — пита Атина.

— Стори ми се, че… усетих нещо. Раздвижване. Квантово раздвижване.

Богинята обръща сивите си очи в моята посока.

— Там няма нищо. Виждам във всички фазоизместващи спектри.

— И аз — изсумтява Арес и се извръща от мен. Треперливо въздъхвам — колкото мога по-тихо. Хадесовият шлем ме скрива. Богът на войната закрачва назад-напред по речния бряг. — Напоследък Зевс е навсякъде.

Атина тръгва с него.

— Да, татко ни е ядосан на всички.

— Тогава защо го предизвикваш?

Богинята спира.

— Как го предизвиквам? Като защитавам своите ахейци от смърт ли?

— Като подготвяш Диомед да всява смърт — отвръща Арес. За пръв път забелязвам, че къдравата коса на високия, идеално мускулест бог има риж оттенък. — Това е опасно нещо, Атино.

Богинята тихо се засмива.

— От девет години се намесваме в тая война. Та това е Играта, за Бога. Нали тъкмо това правим. Знам, че точно днес се каниш да се намесиш на страната на своя любим Илион и да натръшкаш моите аргивци като овце. Това не е ли опасно — това активно участие на бог във войната?

— Не толкова, колкото да въоръжиш едната или другата страна с нанотехнология. Не толкова, колкото да ги снабдиш с фазоизместващи полета. Ти какво си мислиш, Атино? Да не се опитваш да направиш ония смъртни богове като нас?

Атина пак се засмива, обаче забелязва, че смехът й само още повече ядосва Арес, и изражението й става сериозно.

— Братко, знаеш, че Диомед скоро пак ще си е същият като преди, само искам да остане жив. Твоята драгоценна сестричка Афродита вече окуражи троянския стрелец Пандар да рани един от моите любимци, Менелай, и в тоя момент шепне в ухото на троянеца: „Убий Диомед“.

Арес свива рамене. Знам, че Афродита е негова съюзница и подстрекателка. Също като нацупено момченце — два и половина метрово нацупено момченце с пулсиращо енергийно поле — той вдига едно камъче и го хвърля във водата.

— Има ли значение дали Диомед ще умре днес, или догодина? Той е смъртен. Така или иначе ще умре.

Сега Атина не скрива смеха си.

— Естествено, че ще умре, скъпи ми братко. И естествено, че животът и смъртта на един смъртен не означават нищо за нас… за мен. Обаче трябва да играем Играта. Няма да оставя оная подла курва Афродита да промени волята на Съдбите.

— Кой от нас знае волята на Съдбите? — изсумтява Арес. Продължава да се цупи, скръстил ръце на мощните си гърди.

— Татко.

— Зевс твърди, че я знае — презрително изрича богът на войната.

— Съмняваш ли се в нашия повелител и господар? — Гласът на Атина е почти, ала не съвсем весел и насмешлив.

Арес бързо се оглежда и за миг ме обзема страх, че съм се издал с някакъв шум, както съм стъпил върху един плосък камък, или че съм оставил стъпки по пясъка. Обаче погледът на бога на войната се плъзга през мен.

— Не проявявам неуважение към нашия татко — заявява Арес накрая и гласът му ми напомня за Ричард Никсън, когато говореше в скрития микрофон в Овалния кабинет, знаейки за неговото съществуване. За да документира лъжите си. — Моята вярност, преданост и любов изцяло са насочени към Зевс, Палада.

— Което нашият татко определено забелязва и сигурно ти отвръща със същото — вече без да крие сарказма си, отвръща Атина.

Внезапно Арес рязко вдига глава и извиква:

— Проклета да си! Довела си ме тук просто за да ме отдалечиш от бойното поле, докато твоите отвратителни ахейци убият повече от моите троянци.

— Естествено — презрително изрича Атина и за момент ми се струва, че ще присъствам на нещо, каквото не съм виждал през тези девет години — пряко стълкновение между двама богове.

Вместо това Арес рита пясъка в последна проява на сприхавост и се телепортира. Атина се засмива, прикляка край Скамандър и наплисква лицето си със студена вода.

— Глупак — прошепва тя, предполагам, на себе си, ала приемам думата за отправена към мен: нали ме пази единствено изкривяващото поле на Хадесовия шлем. „Глупак“ ми се струва точна преценка за безумието ми.

Атина се телепортира на бойното поле. След минута, посветена на треперене от собствената ми глупост, аз се фазоизмествам подире й.

Гърците и троянците още се избиват взаимно. Нищо ново.

Намирам единствения друг схоластик, който се вижда на полето. За голото око Найтенхелзър е един от мърлявите троянски пешаци в задните редици на илионската войска, обаче аз забелязвам издайническото зелено сияние, с което боговете са ни белязали дори в преобразен вид, затова смъквам шлема на Хадес, приемам формата на Фалк — троянец, който съвсем скоро ще бъде убит от Антилох — и отивам при Найтенхелзър, който стои на един нисък хълм и наблюдава клането.

— Добро утро, схоластик Хокънбери — ме поздравява той, когато приближавам. Говорим на английски. Никой троянец не е достатъчно близо, за да ни чуе сред звъна на бронз и грохота на колесници, пък и тия разнородни коалиции са свикнали със странни племенни езици и диалекти.

— Добро утро, схоластик Найтенхелзър.

— Къде бяхте през последния половин час?

— Почивах си — отвръщам. Случва се. Понякога сечта идва до гуша даже на нас схоластиците и ние се телепортираме в Троя да отдъхнем за около час — или да обърнем по някое шише вино. — Много ли пропуснах?

Найтенхелзър свива рамене.

— Преди двайсетина минути се появи Диомед и беше улучен от стрела. Точно по график.

— Стрелата на Пандар — казвам и кимам. Пандар е същият троянски стрелец, който по-рано беше ранил Менелай.

— Видях Афродита да подстрекава Пандар — осведомява ме здравенякът Найтенхелзър. Напъхал е ръце в джобовете на грубия си плащ. Троянските плащове нямат джобове естествено и той трябваше да си ги пришие.

Виж, това вече беше новост. Омир не е пял за това, че Афродита е подстрекавала Пандар да простреля Диомед, а само за това, че Атина го е окуражила да рани Менелай, та войната да продължи. Клетият Пандар буквално е шут на боговете — през последния ден от живота си.

— Къде е ранен Диомед? — питам.

— В рамото. Стенел беше там и изтегли стрелата. Явно не е била отровна. Преди минута Атина се телепортира в мелето, отведе любимеца си Диомед и „тялото леко му стори, нозете, ръцете — чевръсти“ — цитира превода на епоса Найтенхелзър.

— Пак с нанотехнология — въздъхвам. — Диомед уби ли вече стрелеца?

— Преди около пет минути.

— Пандар изнесе ли оная безкрайна реч, преди Диомед да му види сметката? В любимия ми превод Пандар оплаква участта си в четирийсет стиха, води дълъг диалог е троянския водач Еней — да, същия Еней — и двамата препусват към Диомед с колесница и мятат копия по ранения ахеец.

— Не — отвръща Найтенхелзър. — Когато стрелата му пропусна целта си, Пандар каза само: „Проклет да съм“. После с Еней се хвърлиха на колесницата, Пандар запрати копие по Диомед, проби щита и нагръдника му — обаче върхът не стигна до плътта му — и каза „по дяволите“ в мига, преди Диомедовото копие да го прониже точно между очите. Поредният пример, предполагам, за Омировата поетична волност в репликите на героите.

— Ами Еней? — Тая схватка е толкова важна за историята, колкото и самата „Илиада“. Не мога да повярвам, че съм я пропуснал.

— Афродита го спаси само преди минута — потвърждава Найтенхелзър. Еней е смъртният син на богинята на любовта и тя грижливо бди над него. — Диомед му раздроби бедрената кост с камък, точно като в епоса, обаче Афродита спаси раненото си момченце със силово поле и в момента го отнася някъде. Диомед е бесен.

Засланям очите си с длан.

— Къде е сега Диомед? — Обаче виждам гръцкия воин преди Найтенхелзър да ми го посочи: на стотина метра от нас, насред мелето далеч зад троянските редици. Във въздуха около пламналия герой, който сече, кълца и мушка, хвърчат кървави пръски, от двете му страни са струпани купчини трупове. Той сякаш си пробива път през вълни от човешка плът, за да настигне бавно отстъпващата Афродита. — Господи — прошепвам.

— Да — съгласява се другият схоластик. — През последните няколко минути той уби Астиной и Хипейрон, Абант и Полиид, Ксанти Тоон, Ехемон и Хромий… всички двойки, водачи.

— Защо по двойки? — размишлявам на глас. Найтенхелзър ме поглежда така, сякаш съм глупав студент първокурсник.

— Бяха в колесници, Хокънбери. По двама в колесница. Диомед ги убиваше, когато колесниците се приближаваха към него.

— Аха — отвръщам засрамено. Вниманието ми не е насочено към погубените троянски водачи, а към Афродита. Богинята току-що е престанала да отстъпва от троянските редици, все още носи ранения Еней и в момента наперено обикаля насам-натам пред очите на суетящите се и уплашени троянци, които бягат от атакуващия Диомед. Афродита ги принуждава да се върнат обратно в мелето с електрически мълнии и тласъци с искрящо силово поле.

Диомед вижда богинята и обезумява. Пробива последната защитна линия на троянците, изправя се срещу самата Афродита и безмълвно замахва с дългото си копие. Тя почти небрежно вдига силово поле, без да пуска ранения Еней — явно не се страхува от нападението на обикновен смъртен.

Забравила е, че Атина е „бърникала“ Диомед.

Той се хвърля напред, силовото поле на богинята запращява и поддава, ахеецът мята дългото си копие и острието пронизва личното силово поле на Афродита, копринените й одежди и божествената й плът. Острият като бръснач връх се забива в китката на богинята и отвътре се показват червени мускули и бяла кост. Бликва златиста — вместо червена — кръв.

Афродита зяпва раната за миг, после изкрещява — нечовешки крясък, мощен и изкуствено усилен, женски рев от тонколони на адски рок концерт.

Без да спира да крещи, тя се олюлява и изпуска Еней.

Вместо да продължи успешната си атака срещу нея, Диомед изтегля меча си и се приготвя да обезглави изпадналия в несвяст Еней.

Феб Аполон, сребролъкият, се телепортира между обезумелия Диомед и проснатия троянец и задържа ахееца на разстояние с пулсиращо полукълбо от плазмено силово поле. Заслепен от кръвожадност, Диомед замахва с меч към полусферата и неговото червено поле се сблъсква с жълтия енергиен щит на Аполон. Афродита все още се е вторачила в обезобразената си китка и като че ли всеки момент ще изгуби съзнание и безпомощно ще се строполи пред беснеещия Диомед. Поради силните болки богинята явно не е в състояние да се съсредоточи достатъчно, за да се телепортира.

Изведнъж се появява огнената колесница на брат й — той изтласква настрани троянци и гърци, като разширява плазмения отпечатък на кораба, и каца до сестра си. Афродита хълца и стене от болки, опитва се да обясни, че Диомед е полудял.

— Готов е да се бие и с татко ни Зевс! — изкрещява богинята и се отпуска в ръцете на бога на войната.

— Можеш ли да управляваш колесницата? — пита Арес.

— Не! — Сега вече Афродита наистина изгубва съзнание и се свлича в обятията на брат си, все още хванала ранената си лява китка с окървавената си дясна ръка. Гледката е странно смущаваща. На боговете и богините не им тече кръв. Поне за девет години не съм виждал да им тече кръв.

Богинята Ирида, личният глашатай на Зевс, се появява на бойното поле между колесницата и силовото поле на Аполон. Богът продължава да пази падналия Еней. Троянците са отстъпили и са се облещили, а застъпващите се енергийни полета удържат Диомед. В инфрачервения спектър ахеецът излъчва яростна топлина и прилича на воин от пулсираща лава.

— Заведи я при майка й — заповядва Арес и оставя отпуснатата Афродита на пода на колесницата. Ирида издига енергийния кораб в небето и се фазоизмества.

— Удивително — ахва Найтенхелзър.

— Фантастично, да го еба — съгласявам се. За пръв път от девет години виждам грък или троянец да напада бог. Обръщам се и установявам, че Найтенхелзър ме зяпа изумено. Понякога забравям, че схоластикът е от предишни десетилетия. — Ами така си е — прибавям отбранително.

Иска ми се да последвам Афродита на Олимп и да видя какво ще се случи между нея и Зевс. Омир го е описал, естествено, обаче между епоса и истинските събития от днес вече има достатъчно несъответствия, за да ме гложди любопитство.

Започвам да се отдалечавам от Найтенхелзър, който наблюдава развитието на действията толкова унесено, че не забелязва тръгването ми, и се приготвям да си сложа шлема на Хадес и да завъртя копчето на личния телепортаторен медальон. Само че на бойното поле се случва нещо.

Диомед надава боен вик, висок почти колкото все още кънтящия мъчителен крясък на Афродита, и пак напада Еней и Аполон. Тоя път наноподсиленото му тяло и фазоизместващият меч преминават през външните пластове на Аполоновия енергиен щит.

Богът стои неподвижно, докато Диомед си проправя път през искрящото силово поле, все едно разравя невидим сняг.

После въздухът затрептява от усиления глас на Феб, който сигурно се чува на четири-пет километра.

— Помисли, Диомеде! Отстъпи! Сложи край на това човешко безумие — да воюваш с боговете. Ние не сме от една и съща класа, човече. И никога няма да бъдем. — От внушителния си два и половина метров ръст Аполон се превръща във великан, висок над шест метра.

Диомед спира атаката си и отстъпва, въпреки че не е ясно дали причината е временен страх, или пълно изтощение.

Аполон се навежда и затъмнява силовите полета около себе си и падналия Еней. Когато след минута черната мъгла изчезва, бога го няма, ала троянският герой още лежи там ранен, с раздробено бедро, и кръвта му изтича. Троянците се втурват към него и образуват кръг около своя зарязан водач преди Диомед да го посече.

Това не е Еней. Знам, че Аполон е оставил холографско копие и е пренесъл истинския ранен царски син в Пергам, илионската цитадела, където с помощта на своята нанотехнологична божествена медицина богинята Лета и сестрата на Арес Артемида ще спасят живота на Еней и за минути ще излекуват раните му.

Готвя се да се прехвърля на Олимп, но Аполон изведнъж отново се телепортира на бойното поле, скрит от очите на смъртните. Арес, който продължава да окуражава троянците зад своя енергиен щит, вдига поглед при появата му.

— О, Арес, убиецо на смъртни, покорителю на крепости, нима ще оставиш това кучешко лайно да те обижда така? — Невидим за ахейците, Аполон сочи задъхания Диомед, който вече идва.

— Да ме обижда ли? С какво ме е обидил?

— Идиот такъв — тръби Аполон на ултразвукови честоти, които чуват само боговете, схоластиците и кучетата в Троя. Кучетата започват да вият страховито. — Тоя… тоя смъртен току-що се нахвърли срещу сестра ти, богинята на любовта, и преряза сухожилията на безсмъртната й китка. Диомед нападна дори мен, един от най-могъщите богове. Атина го превърна в нещо свръхчовешко, за да направи кръвожадния Арес, бога на войната, за посмешище!

Арес рязко завърта глава към задъхания Диомед, който е престанал да обръща внимание на бога след неуспеха на опита си да пробие силовите му полета.

— Той се подиграва с мен!? — изкрещява Арес и викът му се чува чак на Олимп. През годините съм забелязал, че Арес е доста глупав за бог. Днешното му поведение го доказва. — Той смее да ми се надсмива!!??

— Убий го — все още на ултразвукова честота вика Аполон. — Изтръгни му сърцето и го изяж. — И сребролъкият бог се телепортира.

Арес обезумява. Решавам, че още не мога да си тръгна. Отчаяно ми се ще да се телепортирам на Олимп и да видя колко тежко е ранена Афродита, обаче това тук просто е прекалено интересно, за да го пропусна.

Богът на войната първо се преобразява в тракийския вожд Акамант и се затичва насам-натам сред суетящите се троянци, призовава ги да се върнат в битката и да отблъснат гърците, които са образували клин и нахлуват след Диомед в троянските редици. После приема формата на Сарпедон и се подиграва на Хектор — героят с рядка сдържаност стои настрани от сражението, но засрамен от обвиненията, отива при хората си. Когато вижда, че Приамовият син събира основната част на троянските воини, Арес възвръща собствения си вид и се включва в кръга бойци, който отблъсква гърците от холограмата на безпомощния Еней.

Признавам, че през тези девет години не бях виждал толкова свирепа битка. Ако Омир ни е научил на нещо, това е, че човекът е деликатен съсъд, шише от плът, пълно с кръв и черва, които само чакат да бъдат разсипани.

И сега се разсипват.

Ахейците не чакат Арес да постигне целта си и с колесници и копия се втурват в атака под дивото водачество на Диомед и Одисей. Цвилят коне. Колесници се трошат и търкалят. Конници строяват жребците си в стена от остри върхове на копия и лъскави щитове. Диомед пак запламтява от бойна жар, призовава хората си да нападат и убива всеки изпречил се на пътя му троянец.

Аполон отново се появява на бойното поле сред вихър от пурпурна мъгла и пуска излекувания истински Еней в мелето. Младежът не само е оздравял — той сияе със същата светлина като Диомед, след като Атина беше свършила с него. Троянците, които вече се събират зад Хектор, вкупом надават вик при вида на своя възкръснал водач и се понасят в контранастъпление.

Сега Еней и Диомед повеждат хората си едни срещу други и трепят вражески водачи наред, докато Аполон и Арес вкарват в мелето още троянци. Виждам, че Еней убива безгрижните ахейски близнаци Орсилох и Кретон.

Менелай, чиято рана вече е заздравяла, профучава покрай Одисей и се затичва към Еней. Чувам смеха на Арес. Богът на войната тотално ще се изкефи, ако братът на Агамемнон, истинският съпруг на Елена, мъжът, който е започнал тая война, изгубвайки жена си, бъде посечен. Еней и Менелай се счепкват и другите воини отстъпват от почит към аристеята. Двамата мушкат и финтират с копия, мушкат и финтират.

Не щеш ли, Несторовият брат Антилох, добър приятел на забравения от всички Ахил, се хвърля напред и застава рамо до рамо с Менелай, явно от страх, че ако не се намеси, гръцката кауза ще умре с техния вожд.

Озовал се пред двама легендарни убийци, вместо само пред един, Еней почва да отстъпва.

На двеста метра източно от това стълкновение Хектор е навлязъл в ахейските редици с такава свирепост, че даже Диомед се огъва пред него с хората си. Със своето подсилено зрение той сигурно вижда невидимия за другите Арес който се сражава на страната на Приамовия син.

Все още ми се ще да си тръгна, за да видя как е Афродита, обаче в момента не мога да се откъсна. Забелязвам, че Найтенхелзър бясно си води бележки в ансибъла си. Това ме кара да се засмея, защото хилядите благородни троянци и аргивци, които се сражават пред нас, са неграмотни като двегодишни малчугани. Ако намерят записките му, даже да са на гръцки, пак няма да означават нищо за тях.

Сега в действията се включват всички богове.

Хера и Атина се появяват отново. Хеба, богинята на младостта и слугиня на по-старите богове, се спуска с летяща колесница, Хера поема управлението и Атина също скача вътре, като захвърля одеждите си, докато си закопчава нагръдника. Бойната й риза лъщи. Тя вдига пращящ енергиен щит, който сияе в яркожълто и пулсиращо червено, и мечът й мята мълнии към Земята.

— Гледай! — донася се до мен викът на Найтенхелзър. От север се носят истински мълнии, грамадни черни облаци, издигащи се на дванайсет хиляди метра в горещото следобедно небе. Изведнъж облакът приема формата и лика на Зевс.

— АМИ ТОГАВА ДЕЙСТВАЙТЕ, ЖЕНО И ДЪЩЕ — изтътва гърмът от бурята. — ПРЕМЕРИ СИЛИ С БОГА НА ВОЙНАТА, АТИНО. ПОВАЛИ ГО, АКО МОЖЕШ!

Черни облаци се кълбят ниско над бойното поле, дъжд и мълнии брулят и троянци, и аргивци.

Хера спуска колесницата над главите на гърците, после още по-ниско, и пръска троянците като кегли от кожа и бронз.

Атина се мята в истинска колесница до изтощения окървавен Диомед и неговия верен колесничар Стенел.

— Свърши ли за днес, смъртни? — изкрещява тя на Тидеевия син. Последната дума е пропита със сарказъм. — Нима си по-долу от баща си, че да спреш, когато съперниците ти се бият толкова ожесточено? — Палада посочва Хектор и Арес, които помитат гърците с вихреното си настъпление.

— Богиньо — задъхано изрича Диомед, — безсмъртният Арес закриля Хектор и…

— НИМА АЗ НЕ ТЕ ЗАКРИЛЯМ? — изревава Атина. Вече висока четири и половина метра, тя не престава да расте и се извисява над избледняващото сияние на Диомед.

— Да, богиньо, само че…

— Диомеде, радост на сърцето ми, посечи троянеца и бога, който го закриля!

Диомед се сепва, дори се ужасява.

— Ние, смъртните, не можем да убием бог…

— Къде е написано това? — отеква гласът на Атина в като се надвесва над него, му инжектира нещо ново, влива му енергия от божественото си поле. После сграбчва нещастния Стенел, запраща го на десет метра от колесницата, хваща юздите и я подкарва право напред към Хектор, Арес и цялата троянска войска.

Тидеевият син вдига копието си, като че ли наистина се кани да убие бог — да прониже Арес.

А Афродита иска аз да убия самата Атина, мисля си, и сърцето ми се разтуптява от ужас и вълнение. Нещата в Троянското поле скоро могат да станат съвсем различни от предсказанията на Омир.