Арнълд Тойнби
Изследване на историята (5)

II.
Сравнително изследване на цивилизациите

Вече видяхме, че нашето западно общество (или цивилизация) е родствено свързано със свой предшественик. Логическият метод за търсене на други общества от същия тип е да се разгледат другите съществуващи примери — православните християни, мюсюлманите, индуистите и далекоизточните народи — и да се види дали и за тях могат да се открият „родственици“. Но преди да поемем пътя на подобно изследване, трябва да сме наясно какво търсим: с други думи, какви са признаците на бащинство, които можем да приемем за достатъчно доказателство. Какви признаци на подобно отношение намерихме фактически в случая с нашето собствено общество и родствеността му с елинисткото общество?

Първият от тях беше универсалната държава^[1] (Римската империя), включваща цялото елинистко общество в една-единствена политическа общност на последния етап от историята на Елада. Този признак опростява нещата, защото рязко противоречи на множеството локални държави, на които се разлага елинисткото общество, преди да възникне Римската империя, а контрастира рязко и с факта за съществуването на локални държави, на които след това беше разделено нашето собствено западно общество. Видяхме също така, че Римската империя е непосредствено предшествана от смутно време, започващо още от войните срещу Ханибал, по време на което елинисткото общество вече не е съзидателно и е видимо в упадък, който създаването на Римската империя спира за известно време, но който се оказа в крайна сметка симптом на неизлечима болест, която погубва елинисткото общество и заедно с него Римската империя. Все пак рухването на Римската империя е последвано от „междуцарствие“ от изчезването на елинисткото, до възникването на западното общество.

Това междуцарствие е запълнено от дейността на две институции: християнската църква, създадена още докато съществува Римската империя, и редица краткотрайни държави — нейни наследници, създадени на предишната територия на империята от т.нар. преселение на варварите от ничията земя оттатък имперските граници. Тези две сили вече нарекохме вътрешен пролетариат и външен пролетариат за елинисткото общество. Макар и различаващи се по всичко друго, те са еднакво отчуждени от доминиращото малцинство в елинисткото общество, т.е. водещите класи в старото общество, които вече са се объркали и са престанали да водят. Всъщност империята пада, а Църквата оцелява тъкмо защото Църквата осигурява ръководство и печели лоялност, докато империята от дълго време е престанала да получава и едното, и другото. Така Църквата, отживелица от едно умиращо общество, става утробата, от която след време се ражда новото.

Каква роля изиграва присъединяването към нашето общество на другия елемент от междуцарствието, преселението, чрез който външният пролетариат нахлува към старото общество — германци и славяни от горите на Северна Европа, сармати и хуни от евразийските степи, сарацини от Арабския полуостров, бербери от Атлас и Сахара, — чиито скоропреходни държави разделят с Църквата етапа от историята по време на междуцарствието или героичната епоха? В сравнение с Църквата техният принос е отрицателен или незначителен. Почти всички те загиват от насилие още преди да свърши междуцарствието. Вандалите и остготите са повалени от контраатаките на самата Римска империя. Последното конвулсивно трепкане на пламъка на римляните е достатъчно да изгори до сажди тези незначителни пеперудки в историята. Други са свалени в братоубийствени войни: вестготите например получават първия удар от франките, а последния, смъртоносния удар — от арабите. Малкото оцелели от борбата за съществуване на исмаилитите направо дегенерираха, а после просто вегетираха като лентяи, докато не бяха унищожени от нови политически сили, притежаващи незаменимата искра на творческата сила. Династиите на Меровингите и лангобардите бяха също така избутани от създателите на империята на Карл Велики. Само две от варварските „страни наследнички“ на Римската империя оставиха наследници в националните държави на съвременна Европа — това са франкската Австразия на Карл Велики и Уесекс на Алфред.

Така преселението на народите и неговите странични последствия показват — като Църквата и империята — родствените връзки на западното с елинисткото общество; но като империята и не като Църквата те са признаци и нищо повече. Когато се обърнем от изследване на симптомите към изследване на причините, намираме, че докато Църквата принадлежи едновременно на миналото и на бъдещето, възникналите държави на варварите, както и империята принадлежат изцяло на миналото. Тяхното издигане е просто противовес на падението на империята и това падане невъзвратимо предвещава тяхното.

Тази ниска оценка на приноса на варварите към нашето западно общество ще шокира нашите западни историци от последното поколение (като например Фрийман), които виждат в създаването на отговорно парламентарно правителство развитие на някои институции за самоуправление, които тевтонските племена предполагаемо са донесли със себе си от ничията земя. Но тези примитивни тевтонски институции, ако са съществували изобщо, са зачатъчни и характеризират примитивния човек в почти всички времена и на почти всички места, освен това такива, каквито са били, те не надживяха преселението на народите. Вождовете на варварските племена са били военни авантюристи и създаването на държавите наследници (както самата Римска империя в един период) е всъщност деспотизъм, смекчаван с революция. Последният от тези варварски деспотизми е унищожен много векове преди реалното начало на новия растеж, който постепенно довежда до това, което наричаме парламентарни институции.

Преобладаващата раздута оценка за приноса на варварите в живота на нашето западно общество може да се види частично и в погрешното убеждение, че общественият прогрес се обяснява с наличието на някакви вродени расови качества. Фалшива аналогия с явления, осветлени от физическата наука, накара нашите западни историци от последното поколение да изобразяват расите като химически „елементи“, а размесването им като химическа „реакция“, която освобождава латентна енергия и възбужда промяна там, където преди е имало неподвижност и стагнация. Историците се самозаблуждаваха, че „вливането на нова кръв“, както те метафорично наричаха ефекта върху расата от нахлуванията на варварите, може да обясни дълготрайните прояви на живот и растеж, които представляват историята на западното общество. Изказвано е предположението, че тези варвари са били завоеватели от „чисти раси“ и тяхната кръв все още дава сили и облагородява телата на предполагаемите им потомци.

Всъщност варварите не са авторите на нашето духовно съществувание. Преминаването им става осезаемо поради факта, че то става в момента на смъртта на елинисткото общество, но те не могат да претендират даже за заслугата, че са му нанесли смъртния удар. Когато те се появяват на сцената, елинисткото общество вече умира от рани, които само си е нанесло. Те са само лешоядите върху мършата или червеите, пълзящи по трупа. Тяхната героична ера е епилог на елинистката история, а не пролог към нашата.

Така че три фактора бележат прехода от старото към новото общество: универсалната държава като последен етап на старото общество; църквата, развила се по време на старото общество и на свой ред развиваща новото; хаотичната внезапна поява на героичната ера на варварите. От тези фактори вторият е най-съществен, а третият — най-малко.

Може да се отбележи още един симптом на тезата за „поемане на бащинство — приписване на бащинство“ между елинисткото и западното общество, преди да продължим в опита си да открием други общества, на които е приписано бащинство, а именно изместването на люлката на първоначалния дом на новото общество от мястото на първоначалния дом на предшествениците му. Видяхме, че границата на старото общество става, както в посочения пример, център на новото. Трябва да сме готови за подобни измествания и в други случаи.

Православното християнско общество

Изследване на произхода му няма нищо да добави към списъка от образци на вида, защото то е явно близнак на нашето западно и на елинисткото общество, само географското му изместване е на североизток вместо на северозапад. Чрез люлката си или първоначалния си дом във византийска Анатолия, много стеснен в течение на много векове от съперничещата му експанзия на ислямското общество, то в крайна сметка си осигурява голямо разширение на север и на изток през Русия и Сибир, като се оформя на фланга на ислямския свят и въздейства на Далечния изток. Разграничаването на западно и православно християнство в две различни общества може, да се проследи до схизмата в общата им какавида, вселенската църква, което довежда до две институции — Римската католическа църква и Православната църква. Схизмата взема доста повече от три века, за да се оформи, като началото е в полемиката по иконоборството през VIII в., а краят — окончателното скъсване по повод на теологически нюанс през 1054 г. Междувременно църквите на бързо диференциращите се общества придобиват остро контрастиращ политически вид. Католическата църква на запад се централизира под независимата власт на средновековното папство, докато Православната става послушно ведомство на византийската държава.

Иранското, арабското и сирийското общество

Следващото съществувало общество, което трябва да изследваме, е ислямското.

Когато огледаме фона на ислямското общество, забелязваме там универсално общество, универсална църква и преселение на народите, което не съвпада с преселенията на общия фон на западното и източното християнство, но несъмнено е подобно на тях. Ислямската универсална държава е халифатът на Абасидите в Багдад^[2]. Универсална църква е, естествено, самият ислям. Преселението на народите, които прегазват халифата при падането му, започва с турски и монголски номади от евразийските степи, номади-бербери от Северна Африка и арабски номади от Арабския полуостров. Това преселение на народите обхваща приблизително три века между 975 г. и 1275 г. от н.е. и последната дата може да се приеме като начална за ислямското общество, каквото го виждаме днес.

Дотук всичко е ясно, но по-нататъшни изследвания ни изправят пред усложнения. Първото от тях е, че предшественикът на ислямското общество (досега неуточнен) се оказва родител не на едно дете, а на близнаци — като в това отношение наподобява родителското постижение на елинисткото общество. Поведението на близнаците обаче е поразително несходно. Докато западното и православното общества съжителстваха над хиляда години едно до друго, една от рожбите на предшественика на обществото, което се опитваме да определим, погълна и включи в себе си другото. Ще наричаме тези две общества иранско и арабско.

Разграничаването между потомците на неопределяемото начално общество не е — както в случая със схизмата между потомците на елинисткото общество — на религиозна почва. Защото макар че ислямът се раздвоява на сектите на сунитите и шиитите, както християнската църква се раздвои на католическа и православна, тази религиозна схизма в исляма никога, на нито един етап не съвпада с разделението между ирано-ислямското и арабо-ислямското общества — въпреки че разколът в крайна сметка разби ирано-ислямското общество, когато сектата на шиитите стана преобладаваща в Персия през първата четвърт на XVI в. от християнската ера. Така шиизмът се установява в самия център на ирано-ислямското общество (което от изток на запад минава от Афганистан до Анадола), като оставя шиизма доминиращ и от двете страни до двете крайни точки в иранския свят, както и в арабските страни на юг и на запад.

Ако сравним двете ислямски с двете християнски общества, ще забележим, че ислямското общество, възникнало в — както можем да я наречем, — персийско-турска или иранска зона, има някакви прилики с нашето западно общество, докато другото, появило се в — както можем да ги наречем, арабските земи, — много прилича на православното християнство. Например духът на Багдадския халифат, възроден от мамелюците в Кайро през XIII в. от християнската ера, напомня за духа на Римската империя, възроден от Лъв Сириец в Константинопол през VIII в. Политическата структура при мамелюците, както и при Лъв, е сравнително скромна, ефикасна и трайна, за разлика от империята на Тамерлан в съседната иранска зона — една огромна, неясна, скоропреходна форма, която се появява и изчезва като империята на Карл Велики на запад. И друго, класическият език, носител на културата в арабската зона, е самият арабски, който е бил езикът на културата в халифата на Абасидите в Багдад. В иранската зона новата култура намери носител в персийския — език, развит чрез присаждането му към арабския, както латинският е бил развит чрез присаждането му върху гръцкия. Накрая, завладяването и поглъщането на ислямското общество от арабската зона от ислямското общество в иранската зона, станало през XVI в., има аналог в агресията на западното християнство срещу православното християнство по време на кръстоносните войни. Когато тази агресия завършва през 1204 г. сл.Хр. при отбиването на четвъртия кръстоносен поход към Константинопол, можело е да се стори, че православното християнство ще бъде завладяно и завинаги погълнато от сродното му общество — съдба, която постига арабското общество след три века, когато властта на мамелюците е съборена и халифатът на Абасидите в Кайро е ликвидиран от османския падишах Селим I през 1517 г. сл.Хр.

Сега да се обърнем към въпроса, какво в неопределяемото общество, по време на което халифатът на Абасидите в Багдад намери своя край, е сходно на Римската империя при елинисткото общество. Ако се върнем назад в историята на халифата на Абасидите, ще намерим ли явление, подобно на смутните времена, които виждаме в предпоследния етап на елинисткото общество?

Отговорът е — не. Преди халифата на Абасидите в Багдад виждаме халифата на Омеядите в Дамаск, а преди това хиляда години елинисткото внедряване, започнало с походите на Александър Македонски във втората половина на IV в. пр.Хр., последвано от гръцката монархия на Селевкидите в Сирия, кампаниите на Помпей и завладяването от Рим, завършило с реванша на Ориента, извършен от войните на ранния ислям през VII в. сл.Хр. Катастрофичните завоевания на първобитните мюсюлмани-араби видимо отговарят като ехо в ритъма на историята на катастрофичните завоевания на Александър. И едните, и другите променят облика на света само за няколко години. Но вместо да го променят до степен на неузнаваемост (маре македоника), те го променят в обратен ред, за да заприлича донякъде на това, което е бил преди. Както македонските завоевания, счупили гръбнака на империята на Ахеменидите (т.е. Персийската империя на Кир и наследниците му) подготвят почвата за семето на елинизма, така и завоеванията на арабите отварят път за Омеядите, след тях на Абасидите, за да може да се възроди всесветска държава, сравнима с империята на Ахеменидите. Ако наложим една върху друга картите на двете империи, ще се поразим от близостта, до която границите им стигат. И ще открием, че сравнимостта е не само географска, но обхваща методите на управление и дори толкова съкровено вътрешни неща в обществения и духовния живот. Можем да наречем историческата функция на халифата на Абасидите възсъздаване и възобновяване на империята на Ахеменидите — възсъздаване на политическа структура, разрушена под влияние на външни сили, и възобновяване на етап от обществения живот, прекъснат от чуждоземни нахлувания. Халифатът на Абасидите трябва да се разглежда като ново начало на универсална държава, която е била последен етап в съществуването на все още неопределимото общество, в търсенето на което трябва да се върнем с хиляди години назад.

Да погледнем сега към непосредствените предшественици на империята на Ахеменидите, за да потърсим явление, каквото не успяхме да открием при предшествениците на Абасидите — по-точно, смутното време, подобно на това, което в елинистката история непосредствено предхожда създаването на Римската империя.

Общото сходство между зараждането на империята на Ахеменидите и зараждането на Римската империя е вън от съмнение. Главната разлика е, че елинистката всесветска държава израства от самата държава, която е основният причинител на разрухата в предхождащите кризисни години, докато при зараждането на империята на Ахеменидите последвалите деструктивни и конструктивни роли на Рим са играни от различни държави. Деструктивната роля играе Асирия. Но точно когато Асирия е на прага да довърши работата си, като създава всесветска държава в обществото, за което тя е бич, тя се докара до собственото си рухване, като прекали със своя милитаризъм. Точно преди последния удар противникът е драматично поразен (610 г. пр.Хр.) и ролята му поета от актьор, който до момента е играл малки роли. Ахеменидите жънеха там, където асирийците бяха сели. Но тази замяна на един изпълнител с друг не промени фабулата.

Разпознали кризисното време, може би ще можем да определим обществото, което търсим. Като обратен пример можем да видим, че то не съвпада с това, към което принадлежат асирийците. Асирийците, както и македонците на по-късен етап от тази дълго проточила се история, играят своята роля като завоеватели, които идват и си отиват. В нашето още неопределено общество, когато то е било обединено под империята на Ахеменидите, можем да проследим процеса на мирно изхвърляне на културни елементи, нарушено от Асирия при постепенната замяна на акадския език и клиновидното писмо с арамейския език и азбука.

Самите асирийци в по-късните си периоди използват арамейската азбука, за да пишат върху пергаменти, като допълнение към традиционното си клинописно писмо, което те нанасят върху глинени плочки или изрязват върху камък. Щом са започнали да използват арамейската азбука, може да се предположи, че са използвали и арамейския език. Във всеки случай след рухването на асирийската държава и на краткотрайната Нововавилонска империя (т.е. империята на Навуходоносор) арамейската азбука и език са в постоянно настъпление, докато през последния век пр.Хр. акадския език и клинописното писмо изчезват от цялата територия на месопотамското си рождено място.

Сравнима промяна може да се види и в историята на иранския език, който се появява внезапно като език на мидийци и перси, управляващите народи в империята на Ахеменидите. Изправени пред проблема да пишат на език (ирански или староперсийски), който не е разработил собствена писменост, персите възприемат клинописа за надписи върху камък и арамейското писмо за писане върху пергамент, но тъкмо арамейското писмо остава носител на персийския език.

Всъщност два културни елемента — единият от Сирия, другият от Иран — се утвърждават едновременно, същевременно влизайки в по-тесни връзки един с друг. От неотдавнашния край на кризисното време, предшестващ създаването на империята на Ахеменидите, когато победените арамейци започват да покоряват победилите ги асирийци, процесът е неотклонен. Ако искаме да го видим на по-ранен етап, да погледнем в огледалото на религията и да забележим, че едно и също кризисно време вдъхва едно и също вдъхновение на иранския пророк Заратустра (Зороастър) и на съвременните му пророци от Израел и Юдея. Общо взето, арамейският и сирийският елемент — не толкова иранският — може да се счита за дълбокото влияние и — ако се вгледаме в периода преди кризисните времена, — иранският елемент излинява и зърваме сирийското общество по време на поколението на цар Соломон и на неговия съвременник цар Хирам, който точно тогава открива Атлантическия и Индийския океан и вече е открил азбуката. Тук най-сетне определихме обществото, от което са породени двете ислямски общества (по-късно съчетали се в едно) и нека го наречем сирийско общество.

В светлината на това определение нека хвърлим отново поглед върху исляма, универсалната църква, чрез която сирийското общество е сродено в крайна сметка с иранското и арабското. Можем да забележим интересна разлика между развитието на исляма и развитието на християнството. Вече отбелязахме, че приливът на творческа енергия в християнството не е от елинистки, а от чужд произход (фактически сирийски, след като вече сме го определили като такъв). От друга страна, можем да отбележим, че творческият зародиш на исляма не е чужд, а произхожда от сирийското общество. Неговият създател Мохамед черпи вдъхновението си главно от юдаизма — една чисто сирийска религия — и само на второ място от несторианството — разновидност на християнството, в която сирийското влияние отново е започнало да преобладава над елинисткото. Разбира се, такава голяма институция като вселенската църква никога не е „чисто родена“ от едно-единствено общество. В християнството се забелязват елински елементи, породени от елинските мистериални религии и елинската философия. По същия начин, но в много по-малка степен можем да отбележим елинистки влияния върху исляма. Обаче, общо взето християнството е всесветска религия, породена от зародиш, чужд на обществото, в което той е играл ролята си, докато ислямът тръгва от зародиш, който му е вроден.

Накрая можем да измерим сравнителната степен на изместване на началните огнища на сродните иранско и арабско общества от началното огнище на породилото ги сирийско общество. По основната линия на съществуването на ирано-ислямското общество — от Анатолия до Индия — се виждат големи размествания. От друга страна, домът на арабо-ислямското общество в Сирия и Египет покрива целия район на сирийското общество и изместването е сравнително малко.

Древноиндийското общество

Следващото съществуващо общество, което трябва да изследваме, е индуисткото и тук отново забелязваме отвъд хоризонта обичайните белези на съществувало по-рано общество. Универсалното общество в този случай е империята на Гуптите (около 375–475 г. сл.Хр.). Универсалната религия е индуизмът, който става преобладаващ в Индия през епохата на Гуптите, като изтиква и замества будизма, след като е преобладавал в течение на седем века на субконтинента, който е общата люлка и на двете религии. Преселението на народите, преминало през империята на Гуптите при падането й, започва с хуните от евразийските степи, които в същото време нападат и Римската империя. Междуцарствието между тяхната дейност и съществуването на държавите, наследили империята на Гуптите, е приблизително между 475 и 775 г. сл.Хр. След това започва да се заражда индуисткото общество, което все още съществува. Шанкара, бащата на индуистката философия, е на върха на дейността си около 800 г.

Когато навлезем по-назад в търсенията си на по-старото общество, чийто наследник е индуисткото, намираме — в по-малък мащаб — същото явление, което усложняваше търсенето на сирийското общество, именно неканеното елинистко навлизане. В Индия то не започва с кампаниите на Александър, които — доколкото става дума за индийската култура, — нямат трайни последици. Истинското елинистко нахлуване в Индия започва с нашествието на Деметрий, гръцкият цар на Бактрия, около 183–182 г. пр.Хр., и завършва с унищожаването на последните от частично елинизираните узурпатори през 390 г. сл.Хр., което може да се приеме като приблизителната дата на създаването на империята на Гуптите. Същият мисловен път, който ни доведе до сирийското общество, трябва да потърсим в Индия — както в случая с Югозападна Азия, — а тук го намираме в империята на Маурите, създадена от Чандрагупта през 323 г.пр.Хр., прославена при управлението на императора Ашока през следващия век и унищожена от узурпатора Пушиямитра през 185 г.пр.Хр. Преди тази империя откриваме период на кризисни времена, запълнен с разрушителни войни между местните държави и обхващащ изцяло целия жизнен път на Сидхарта Гаутама — Буда. Животът на Гаутама, както и отношението му към живота, е най-доброто свидетелство, че обществото, към което е принадлежал, е било зле по негово време. А това свидетелство се потвърждава от живота и възгледите на съвременника му Махавира, създателят на джайнизма, както и от живота на други от същото поколение в Индия — тези, които се отвръщат от „този свят“ и търсят път към друг чрез аскетизма. Най-далеч назад във времето, преди кризисните времена, различаваме периоди на растеж, оставили летописа си във Ведите. И така, определихме обществото, породило индуисткото. Да го наречем древноиндийско^[3]. Първоначалният дом на древноиндийското общество е в долините на Инд и Горен Ганг, откъдето впоследствие се разпростира върху целия субконтинент. Следователно географското му положение фактически съвпада с това на неговия приемник.

Древнокитайското общество

Остава да изследваме произхода на единственото останало съществуващо общество, което е в Далечния изток. Тук универсалната държава е империята, създадена през 221 г. пр.Хр. от последвалите една след друга династии Цин и Хан. А универсална църква е махаяна, разновидност на будизма, навлязъл в империята Хан и станал какавида за сегашното далекоизточно общество. Преселението на народите след падането на универсалната държава започва с номадите от евразийските степи, които нахлуват на територията на империята Хан около 300 г. сл.Хр., макар че самата тази империя е изпаднала в междуцарствие от преди сто години. При предшествениците на империята Хан забелязваме видими кризисни времена, в китайската история известни като Чан куо — периодът на „сражаващи се държави“, обхващащ два и половина века след смъртта на Конфуций през 479 г. пр.Хр. Двата белега на тази епоха — самоубийствено държавничество и интелектуална жизненост, насочена към философията на реалния живот, — напомнят периода от елинистката история между времето на създателя на стоицизма Зенон и битката при Акциум, която завършва със смутните времена при елините. Още повече че и в единия, и в другия случай последните векове от смутните времена са само върхова точка в дезорганизацията, настъпила преди това. Пламъкът на милитаризма, изгаснал във времето след Конфуций, вече пламти още преди Конфуций да оцени човешките дела. Земната мъдрост на философа, както и насочената към надземното съзерцателност на съвременника му Лао Дзъ, показват как и двамата разбират, че в историята на тяхното общество епохата на растежа е отминала. Какво име да дадем на обществото, върху чието минало Конфуций поглежда с уважение, а Лао Дзъ загърбва като християнин, напускащ града на злото? Може би ще е удобно да го наречем древнокитайско^[4].

Махаяна — църквата, чрез която това древнокитайско общество става родствено на днешното далекоизточно общество, — наподобява християнската и се различава от исляма и индуизма, тъй като зародишът на живот, който се поражда от него, не е местен за обществото, в което той играе ролята си, а е породен другаде. Изглежда, махаяна е създадена на древноиндийска територия, която е под властта на гръцките царе на Бактрия и техните полуелински приемници кушаните и безспорно има корените си в кушанските провинции В басейна на Тарим, където наследяват предишната хунска династия, преди тези провинции да са отново завладени и отново анексирани от следващата хунска династия. През тази врата махаяна навлиза в древнокитайския свят, а след това е приспособена от древнокитайския пролетариат за собствените му нужди.

Началното отечество на древнокитайското общество е долината на Жълтата река, откъдето се разширява до басейна на Яндзъ. Двата басейна представляват първоначалното отечество на древнокитайското общество, което после се разширява на югозапад по китайското крайбрежие и на североизток в Корея и Япония.

„Вкаменелостите“ (фосилите)

Информацията, която получихме до този момент чрез изследване на родствените връзки на живите общества, ще ни позволи да сортираме „вкаменелостите“ и да определим угасналите общества, към които те първоначално са принадлежали. Евреите и парсите са вкаменелости, останали от сирийското общество, както то е изглеждало преди елинското нахлуване в сирийския свят. Монофизитите и християните несториани са реликви от сблъсъка на сирийското общество и елинските нашественици, последователни и алтернативни протести против елинизирането на това, което е първоначално сирийска религия. Джайнистите в Индия и хинаянските будисти в Цейлон, Бирма, Сиам и Камбоджа са вкаменелости от древноиндийското общество от периода на империята на Маурите, преди елинското нахлуване в древноиндийския свят. Ламаистично-махаянските будисти съответстват на несторианите. Те представляват неуспешна реакция против метаморфозата на махаянския будизъм от първоначалната древноиндийска форма в друга разновидност — оформяна под елински и сирийски влияния, — под която то в крайна сметка е възприето от древнокитайското общество.

Нито една от тези вкаменелости не ни дава диря, за да направим добавки към нашия списък на общества, но възможностите ни не са изчерпани. Можем да отидем още по-назад в миналото и да открием „родственици“ на някои от обществата, които, както определихме, са родствени на живите.

Минойското общество

В рамките на елинисткото общество съвсем ясно се забелязват признаци за съществуването на по-ранна цивилизация. Универсалната държава е морска империя, контролираща Егейско море от база на о-в Крит, оставила в гръцката традиция името „таласокрация“ (морска сила) на Минос. Оставила и следи по лицето на Земята в най-горния й слой, както при неотдавна разкопаните дворци в Кносос и Фестос. Преселението на народите след тази универсална държава може да се проследи — много видоизменено от алхимията на традиционната поезия, — по най-старите паметници на гръцката литература „Илиада“ и „Одисея“. Бегли впечатления, безспорно нещо повече наподобяващо исторически факти, има в официалните летописи на осемнайсетата, деветнайсетата и двайсетата династии на Египет. Изглежда, преселението на народите е започнало с нашествие на варвари — ахейци и други подобни — от вътрешността на Европа край Егея. Те заплавали в морето и победили критската таласокрация в собствената й среда. Археологически свидетелства за техните походи са критските дворци, разрушени в края на епоха, която археолозите наричат „Късноминойска II“. Това движение получава връхна точка в нещо като човешка вълна, при която егейските народи — и победители, и победени — съкрушават империята Хати (хетите) и нападат, но не разрушават Новото царство в Египет. Учените датират разрушаването на Кносос около 1400 г.пр.Хр., а египетските летописи ни позволяват да определим периода на човешката вълна между 1230 и 1190 г.пр.Хр. Така че можем да приемем 1425–1125 г. пр.Хр. за периода на междуцарствието.

Когато се опитваме да проследим историята на това древно общество, ни спъва нашата неспособност да разчетем критската писменост, но археологически данни навеждат на мисълта, че материалната цивилизация, развила се на Крит, внезапно се разраснала през Егейско море в Арголида през XVII в. пр.Хр. и оттук нататък се е разгръщала постепенно в други части на континентална Гърция в течение на следващите два века. Съществуват също така данни за съществуването на критската цивилизация още от епохата на неолита. Можем да наречем това общество минойско.

Но имаме ли основание да разглеждаме минойското и елинисткото общества като родствени, в смисъл че — както определихме, — произлизат едно от друго или пък други общества, за които стана дума? В тези случаи обществената връзка между две общества е универсална църква, създадена от вътрешния пролетариат на старото общество, впоследствие служила като какавида, вътре в която се оформя новото общество. Но няма нищо минойско в основното, характеризиращо панелинизма, а именно олимпийския пантеон. Той е описан в класическата си форма в Омировите епоси и там виждаме богове, създадени по образ и подобие на варварите връхлетяла върху минойския свят по време на преселението на народите и унищожили всичко в него. Зевс е ахейски диктатор, управляващ Олимп като узурпатор, заменил предшественика си Кронос със сила и разделил плячката от вселената, като дава водата и земята на братята си Посейдон и Хадес, запазвайки за себе си небето. Този пантеон е изцяло ахейски и постминойски. Не можем да забележим дори отражение на минойската религия в обезвластените божества, тъй като Кронос и Титаните са неделими от Зевс и неговата военна дружина. Това напомня религията, изоставена от тевтонските варвари, преди да започне нахлуването им в Римската империя: религия, запазена и усъвършенствана от сънародниците им в Скандинавия и изоставена на свой ред по време на тяхното преселение на народите (набезите на „северните хора“) пет или шест века по-късно. Ако в минойското общество по времето, когато лавината на варварите се свлича върху него, е съществувало нещо от рода на универсалните църкви, то е било толкова различно от култа на олимпийците, колкото християнството от култа към Один и Тор.

Съществувало ли е подобно нещо? Има слаби белези, че е съществувало по мнението на най-големия авторитет по темата:

Доколкото е възможно да се тълкуват данните за древния критски култ, изглежда, можем да различим не само преобладаваща духовна същност, но и нещо в последователите му, сродно на вярата, която през последните две хилядолетия са изповядвали привържениците на следвалите една друга ориенталски религии — иранската, християнската и ислямската. Тази вяра предполага у последователя й догматичен дух, който няма нищо общо с елинския подход… Сравнявайки го в общи линии с религията на древните гърци, можем да кажем, че същността му е по-духовна.

От друга страна, той е повече личност. На „Пръстена на Нестор“, на който символите на възраждане се виждат над главата като какавида и с формата на пеперуда, тя (богинята) явно има властта да даде на привържениците си живот зад гроба… Тя е много близо до своите жреци… Тя бди над децата си дори зад гроба… Гръцката религия има своите мистерии, но гръцките богове от двата пола, повече или по-малко на равна нога, по никакъв начин не са били в толкова близки лични отношения, каквито забелязваме в намереното от минойския култ. Тяхното разединение, белязано със семейни и родови битки, е толкова очебийно, колкото и многообразието на форми и атрибути. Противно на това, в целия минойски свят постоянно се среща, както изглежда, същата върховна богиня… Общото впечатление е, че става дума за предимно монотеистичен култ, в който женската форма на божеството държи върховното място.^[5]

Има и други данни за предмета на елинската традиция. Гърците запазват легендата за Зевс на Крит, който не може да бъде олимпийския Зевс. Този критски Зевс не е вожд на военна дружина, появил се на сцената напълно пораснал и напълно въоръжен, за да завземе царството със сила. Изглежда, той е новородено бебе. Може би е същото дете, показано в минойското изкуство в ръцете на божествената си майка, която го държи, за да му се прекланят. И то не само се ражда, то умира! Дали неговото раждане и неговата смърт не са възпроизведени в раждането и смъртта на Дионис, тракийското божество, отъждествявано с божеството на Елевзинските мистерии? Дали мистериите на класическа Гърция, както магьосничеството в съвременна Европа, не са остатък от религията на изчезналото общество?

Ако християнството беше победено от викингите — попадайки под тяхното господство и не успявайки да ги обърне в своята вяра, — можем да си представим как масата се отбелязва като мистерия в течение на векове в обезправените слоеве на новото общество, в което преобладаващата религия е култът към Асите. Можем да си представим това ново общество, напълно съзряло и незадоволено от религията на скандинавските варвари, да търси духовния си живот под пръстта, в която новото общество е погребано. При подобен духовен глад остатъците от старата религия, вместо да бъдат стъпкани, както нашето западно общество стъпка магьосничеството, когато то попадна под окото на църквата, могат да бъдат открити отново като скрито съкровище. А някой религиозен гений е можел да отговори на нуждите на времето си с екзотична комбинация на заглъхналите християнски ритуали с по-късните варварски оргии, получени от фините или маджарите.

По аналогия можем да възстановим действителната религиозна история на елинския свят: възраждане на древните и традиционни мистерии в Елевзин и създаването на орфизма — според Нилсон „умозрителна религия, дело на религиозен гений“ — чрез синкретизъм между оргиите на тракийския Дионис и минойските мистерии, свързани с раждането и смъртта на критския Зевс. Безспорно Елевзинските мистерии и орфическата църква са давали на елинското общество в класическия период духовна подкрепа, от която е имало нужда, но не е намирало в култа към олимпийските богове дух от друг свят, какъвто трябва да очакваме да намерим в смутни времена, дух, който разпознаваме като характерен за универсалните църкви, създавани от вътрешния пролетариат при упадъка му.

При тези аналогии не е съвсем странно да забележим в мистериите и орфизма духа на минойската универсална църква. Но дори ако тези размишления улучват истината (а това се поставя под въпрос по-нататък в книгата, където се изследва произходът на орфизма), това едва ли ни дава право да разглеждаме елинисткото общество като наистина родствено на предшественика си. Наистина, защо тази църква трябва да се възкресява, ако не е била убита? И кои ще бъдат убийците й, ако не варварите, прегазили минойския свят? Възприемайки пантеона на кръвожадните ахейци, „грабители на градове“, елинското общество ги обявява за осиновени родственици. То не може да се родее с минойското общество, без да поеме върху себе си кръвожадността на ахейците и да се обяви за отцеубиец.

Ако сега се обърнем към произхода на сирийското общество, ще видим, че сме открили и произхода на елинисткото — универсална държава и преселение на народите, оказващи се същите, както при последните глави на минойската история. Последните конвулсии на следминойското преселение на народите са човешка лавина на изтръгнати от корена им скитници, които търсят нови домове, изтласквани безразборно под стремителния натиск на варварите от север, така наречените дорийци. Отблъснати от Египет, някои от тези бегълци се заселват на североизточното крайбрежие на Египетската империя и са ни познати като филистимляните от разказите във Ветхия завет. Тук филистимлянските бегълци от минойския свят срещат номадите евреи, отнесени от ничията земя на Арабия във васалните на Египет сирийски територии. По̀ на север планинските вериги на Ливан спират едновременното проникване на арамейските номади и подслоняват финикийците на крайбрежието, което е успяло да преживее ударите на филистимляните. Когато конвулсиите спират, от тези елементи се създава ново общество, сирийското.

Доколкото сирийското общество е родствено е родствено на минойското в същата степен, в която елинисткото е родствено на минойското — нито повече, нито по-малко. Част от наследството, което минойското общество завещава на сирийското, може би е азбуката (но това не е сигурно); друго може би е вкусът към мореходството на далечни разстояния.

На пръв поглед е изненадващо, че сирийското общество произлиза от минойското. По-скоро може да се очаква, че универсалната държава при възникването на сирийското общество е Новото царство на Египет и че монотеизмът на евреите е възраждане на монотеизма на Ехнатон. Но данните говорят против това. Също така няма данни, които да подсказват родствени връзки на сирийското; общество с империята на Хати (хетите) в Мала Азия или с шумерската династия в Ур и наследника й аморитската династия във Вавилон — общества, които сега ще изследваме.

Шумерското общество

Когато се обърнем към произхода на древноиндийското общество, най-напред прави впечатление, че религията на Ведите, както и култа към олимпийските богове, изглежда, е възникнала сред варварите в хода на преселението на народите и не носи никакви белези на религия, създадена в смутни времена от вътрешния пролетариат на общество в упадък.

В този случай варварите са ариите, появили се в Северозападна Индия в зората на древноиндийската история, точно както в зората на елинисткото общество ахейците се появяват в Егея. По аналогия с отношението, в което видяхме, че се намира елинисткото общество към минойското, би трябвало да открием произхода на древноиндийското общество в някаква универсална държава с ничия земя оттатък границата й, където предшествениците на ариите са живели като външен пролетариат до разпадането на универсалната държава, което им отваря пътя. Можем ли да идентифицираме универсалната държава и да определим мястото на ничията земя? На този въпрос можем да получим отговори, като първо зададем два други: Откъде ариите намериха пътя си до Индия? Дали някои от тях, тръгнали от същия център, не са пристигнали на различно място?

Арийците са говорели на индоевропейски език. А историческото разпределение на тази група езици — една група в Европа и друга в Индия и Иран — показва, че ариите вероятно са навлезли в Индия от евразийските степи по пътищата, следвани от много техни приемници чак до турските нашественици, Махмуд от Газни през XI в. и Бабур, създателя на Моголската империя през XVI в. сл.Хр. Ако изследваме разсейването на тюрките, ще видим, че някои от тях отиват на югоизток в Индия, а други — на югозапад в Анатолия и Сирия. Например едновременно с Махмуд от Газни извършват нахлуванията си селджукските турци, което предизвиква кръстоносни контраатаки на нашето западно общество. Летописите на древен Египет дават данни, че в периода 2000–1500 г. пр.Хр. ариите, тръгнали от евразийските степи в района, от който са тръгнали тюрките три хиляди години по-късно, са предшествали тюрките в последвалото разсейване. Докато някои — както знаем от индийски източници — навлизат в Индия, други прегазват Иран, Ирак, Сирия и накрая Египет, където установяват през XVII в. пр.Хр. власт на варварите — военни диктатори, познати в египетската история като хиксоси.

Какво предизвиква преселението на ариите? Трябва да отговорим, като запитаме: Какво предизвиква преселението на тюрките? Отговор на втория въпрос ни дават историческите летописи — разпадането на халифата на Абасидите кара тюрките да се насочат в двете посоки, тъй като умиращият организъм на империята на Абасидите осигурява плячка както в метрополията й, така и в по-отдалечените, зависими от нея територии в долината на Инд. Дали това обяснение ни подсказва съответстващото разсейване на ариите? Да, защото един поглед върху политическата карта на Югозападна Азия около 2000–1900 г.пр.Хр. ни сочи, че тя е окупирана от универсална държава, която — както Багдадският халифат — се управлява от столица в Ирак и чиито територии се простират в същите посоки от същия център.

Тази универсална държава е империята на шумерите и акадците, създадена около 2298 г.пр.Хр. от шумериеца Ур-Енгур от Ур и възстановена около 1947 г.пр.Хр. от аморита Хамурапи. Разпадането на империята след смъртта на Хамурапи води до периода на арийското преселение. Няма преки данни, че империята на шумерите и акадците се е простирала до Индия, но такава възможност внушават неотдавнашни разкопки в долината на Инд, при които бе открита култура (датирана според първоначално разкопаните два обекта от около 3250 г. до около 2750 г. пр.Хр.), която много наподобява културата на шумерите в Ирак.

Можем ли да идентифицираме обществото, в чиято история империята на шумерите и акадците е била универсалната държава? Като изследваме предшествениците на тази империя, откриваме данни за смутно време, в което акадският войнолюбец Саргон от Акад се откроява. Още по-назад откриваме епоха на растеж и съзидание, върху която хвърлят светлина неотдавнашните разкопки в Ур. Колко назад във или оттатък четвъртото хилядолетие преди Христа се простира тази епоха, ние не знаем. Така идентифицираното общество може да бъде наречено шумерско.

Хетско и вавилонско общества

След като идентифицирахме шумерското общество, можем да продължим с две други, но този път няма да вървим от по-късното към по-ранното, а в обратен ред.

Шумерската цивилизация заема източната част на Анатолийския полуостров, по-късно наречен Кападокия. Глинени плочки, на които са щемпелувани търговски документи с клиновидно писмо, открити от археолози в Кападокия, потвърждават този факт. Когато след смъртта на Хамурапи шумерската универсална държава се разпада, кападокийските провинции са окупирани от варварите от северозапад и около 1750 г.пр.Хр. владетелят на основната държава-наследничка в този район, цар Мурсил I от Хати, напада и ограбва самия Вавилон. Нашествениците се оттеглят с плячката си и други варвари, каситите от Иран, установяват в Ирак господството си, продължило шест века. Империята Хати става ядро на хетското общество, като нашите частични знания за него са получени предимно от египетските летописи. Хетите са постоянно във война с Египет, след като Тутмос III (1480–1450 г.пр.Хр.) установява египетска власт над Сирия. Унищожаването на хетската империя от същото преселение на народите, което съкрушава и критската империя, вече бе споменато. Хетите, изглежда, са възприели шумерската система за гадаене, но те имат и собствена религия, както и картинна писменост, в която са регистрирани поне пет различни хетски езици.

Друго общество, също родствено на шумерското, е споменавано в египетските летописи от XV в. пр.Хр. — Вавилония, където господството на каситите трае до XII в. пр.Хр., Асирия и Елам.

Институциите на това по-късно общество на шумерските земи толкова приличат в почти всяко отношение на предшестващото шумерско общество, че е съмнително дали трябва да се разглежда отделно, или като епилог на шумерското. Поради липса на доказателства за едното или за другото ще го наречем вавилонско общество. В последния етап от развитието си, през VII в. пр.Хр., то преминава през тежки изпитания на стогодишна война вътре в себе си между Вавилония и военната мощ на асирийците. Вавилонското общество надживява със седемдесет години разбиването на Асирия, но в крайна сметка е погълнато от ахеменидската империя на Кир. Тези седемдесет години включват в себе си царуването на Навуходоносор и „вавилонския плен“ на евреите, за които Кир е изпратен от небето освободител.

Египетското общество

Това забележително общество възниква в долната част на долината на Нил през четвъртото хилядолетие преди Христа и угасва през V в. на християнската ера. То е съществувало от началото до края си поне три пъти по-дълго от нашето западно общество до този момент. Характерно е, че то е без родственици и без наследници. Нито едно живо общество не може да претендира, че е негов предшественик. Още по-триумфално е безсмъртието, което то търси и намира в камъка. Вероятно пирамидите, бездушен свидетел на съществуването на своите създатели в течение на пет хиляди години, ще съществуват още стотици хиляди години. Не е немислимо те да надживеят самото човечество и в свят, където няма да има човешки мозък, който да разчита посланието им, те ще продължат да свидетелстват: „Преди Аврам бях аз“.

Огромните пирамидални гробници характеризират египетското общество в много отношения. Казахме, че то е съществувало около четири хиляди години, но през половината от този период не е жив, а мъртъв, но непогребан организъм. Повече от половината египетска история е гигантски епилог.

Ако проследим тази история, ще видим, че малко повече от четвърт от нея е период на растеж. Стремителността, проявила се първоначално в овладяването на изключително страховитата физическа среда — очистването, пресушаването и култивирането на блатата, първоначално заемащи долната част на долината и делтата на Нил и непозволяващи там да стъпи човешки крак, — по-късно проявила се с нарастваща сила в ранното политическо обединение на египетския свят в края на така наречената преддинастична епоха, достига връхната си точка в изумителните материални постижения на четвъртата династия. Тя отбелязва зенита на характерните постижения на египетския свят — координирането на човешкия труд в големи строителни предприятия, постигнали много от култивирането на блатата до строителството на пирамидите. Това е и зенитът на политическата администрация и изкуствата. Дори в областта на религията, където мъдростта пословично се ражда от страданието, така наречените „текстове от пирамидите“ свидетелстват, че тази епоха е видяла създаването, сблъсъка и първия етап на взаимодействието на две религиозни движения — култа към слънцето и култа Озирис, — които постигат зрелостта си, след като египетското общество започва своя упадък.

Зенитът е преминат и упадъкът е започнал при прехода от петата към шестата династия, около 2424 г.пр.Хр., когато различаваме познатите симптоми на залеза, както те се проявяват в историите на други общества. Разпадането на египетското обединено царство на редица малки държави, постоянно във война една е друга, носи безпогрешния печат на смутно време. Египетското време на смут е последвано около 2070 г. пр.Хр. от универсална държава, основана от местната династия на Тива и консолидирана при двайсетата династия около 2000–1788 г. пр.Хр. След дванадесетата династия универсалната държава се разпада и постоянното междуцарствие довежда до преселение на народите при нахлуването на хиксосите.

Всичко това може да изглежда като края на обществото. Ако следваме обичайната си процедура на изследване и вървим назад от V в. на християнската ера, вероятно тук ще се спрем и ще кажем: Проследихме египетската история назад през V в. сл.Хр и преди двайсет и един века видяхме преселение на народите, последвало универсалната държава. Стигнахме извора на египетското общество и преди него началото на края на по-раншно общество, което ще наречем „нилско“.

Ще откажем да възприемем този метод, защото, като продължим изследването си в посока напред, откриваме не ново общество, а нещо съвсем различно. Варварската „държава-наследник“ е свалена, хиксосите са изгонени, а универсалната държава със столица Тива е възстановена съзнателно и основателно.

От днешна гледна точка това възстановяване е единственото значимо събитие (освен неуспешната революция на Ехнатон) между XVI в. пр.Хр. и V в. сл.Хр. е. Съществуването на тази универсална държава, многократно събаряна и отново възстановявана, запълва тези две хилядолетия. Няма ново общество. Ако изследваме религиозната история на египетското общество, ще забележим, че и в нея след междуцарствието преобладава религия, възприета от доминиращото малцинство в предишната епоха на упадък. Все пак тя не се налага без борба, а първоначално осигурява позициите си, като постига споразумение с универсалната църква, създадена през предишната епоха на упадък от египетския вътрешен пролетариат на базата на култа към Озирис.

Религията на Озирис идва от делтата, а не от горния Египет, където се създава политическата история на египетското общество. Основната нишка на египетската религиозна история е съперничеството между земния бог и подземната природа — духът на растителността, която последователно се появява над земята и изчезва под нея, — и бога — слънце на небето. Този теологически конфликт е свързан, всъщност е израз на политическия и социален конфликт между двете части на обществото, в които възникват двата култа. Култът към бога-слънце Ра се контролира от духовенството в Хелиополис, като Ра се възприема в образа на фараона, докато култът към Озирис е народна религия. Това е конфликт между установената държава църква и народната религия, която допада на отделния вярващ.

Съществената разлика между двете религии в оригиналната им форма е разликата между перспективите, които те предлагат на поклонниците си след смъртта. Озирис управлява мъртвите в сенчестия свят под земята. Ра спасява поклонниците си от смъртта и ги качва живи на небето. Но този апотеоз е запазен само за тези, които могат да платят цената, която непрекъснато се покачва, докато слънчевото безсмъртие става фактически монопол на фараона и на тези членове на двора му, за които той реши да внесе необходимото за купуване на съоръженията за обезсмъртяване. Големите пирамиди са паметник на този опит да се осигури лично безсмъртие чрез архитектурна екстравагантност.

Междувременно религията на Озирис печели почва, защото безсмъртието, което тя предлага, може да е жалко в сравнение с престоя в небесата на Ра, но то е единственото утешение, което могат да очакват масите при смазващото потисничество, на което са подложени в живота, за да осигурят вечно блаженство на господарите си. Египетското общество се разделя на доминиращо малцинство и вътрешен пролетариат. Изправено пред тази опасност, духовенството в Хелиополис се опитва да направи Озирис безвреден, като го взема за партньор, но при този преход Озирис успява да вземе повече, отколкото дава. Когато е включен в култа към слънцето на фараона, той завладява слънчевия ритуал на апотеоз за масата на човечеството. Паметник на този религиозен синкретизъм е така наречената „Книга на мъртвите“ — „пътеводител на всеки към безсмъртието“, която доминира в религиозния живот на египетското общество през двете хилядолетия на неговия „епилог“. Налага се идеята, че Ра изисква праведност, а не пирамиди, а Озирис става съдия в подземния свят, който определя на мъртвите такава съдба, каквато са заслужили през живота си на земята.

Тук, под египетската универсална държава, различаваме очертанията на универсалната църква, създадена от вътрешния пролетариат. Какво щеше да бъде бъдещето на тази църква на Озирис, ако не беше възстановена египетската универсална държава? Щеше ли да стане зародиш на ново общество? Първо, можело е да се очаква тя да омае хиксосите, както християнската църква омая варварите, но това не става. Омразата към хиксосите доведе до неестествен съюз с мъртвата религия на доминиращото малцинство, а в този процес религията на Озирис е извратена и унизена. Безсмъртието отново е предлагано за продажба, макар че цената вече не е пирамида, а няколко текста върху папирусов свитък. Може да се предположи, че в този бизнес, както и в другите, масовото производство на евтини артикули за малка печалба носи на производителя най-добра възвръщаемост. Така „възстановяването“ през XVI в. пр.Хр. е нещо повече от реабилитиране на универсалната държава. То е съединяване на живата тъкан на църквата на Озирис с мъртвата тъкан на загиващото египетско общество — вид социален бетон, на който трябват две хилядолетия, за да изветрее.

Най-доброто доказателство, че възстановеното египетско общество е лишено от живот, е пълният провал на единствения опит да бъде възкресено. Този път един човек, фараонът Ехнатон, иска да повтори с моментен жест акта на религиозно съзидание, напразно изпълняван от църквата на Озирис на вътрешния пролетариат в течение на вековете на отдавна отминалото смутно време. С невероятна гениалност Ехнатон създава нова концепция за бога и човека, за живота и природата и я изразява с ново изкуство и поезия. Но мъртвите общества не могат да се съживят. Неговият провал е доказателство, че сме оправдани да разглеждаме социалните явления в египетската история от XVI в. пр.Хр. насам като епилог, а не като история, от люлката до гроба, на ново общество.

Андското, юкатанското, мексиканското и маянското общества

Америка преди идването на конкистадорите дава посочените четири общества. Андското общество в Перу вече е достигнало универсална държава в империята на инките, когато през 1530 г. е унищожено от Писаро. Мексиканското общество е на път да постигне подобно състояние, като предопределената универсална държава е империята на ацтеките. По времето на експедицията на Кортес градът държава Тлакскала е единствената останала независима сила с някакво значение, а впоследствие тлакскаланците подкрепят Кортес. Юкатанското общество на полуостров Юкатан е погълнато от мексиканското четиристотин години по-рано. И мексиканското, и юкатанското общества са родствени на по-раншно общество — маянското, което, изглежда, е постигнало по-висока и по-хуманна цивилизация от приемниците си. То стига до бърз и тайнствен край през VII в., като оставя паметници за съществуването си в руините на големите си градове в просмуканите от дъждовете гори на Юкатан. Това общество има отлична астрономия, която използва за практически нужди в системата си за хронология, удивително точна в изчисленията. Ужасяващите религиозни ритуали, открити от Кортес в Мексико, изглежда, са силно варваризиран вариант на старата религия на маите.

Така нашето изследване доведе до очертаването на деветнадесет общества, повечето от които сродени с едно или повече от другите като родител с потомък. Това са западното, православното, иранското, арабското (последните две сега обединени като ислямско), индуисткото, далекоизточното, елинисткото, сирийското, древноиндийското, древнокитайското, минойското, шумерското, хетското, вавилонското, египетското, андското, мексиканското, юкатанското и маянското общества). Изразихме съмнение, че вавилонското и шумерското са съществували отделно, и може би някои други двойки могат да се разглеждат като единични общества с „епилог“, по аналогия с египетското. Но ще уважаваме тяхната индивидуалност, докато не намерим основателна причина да сторим друго. Наистина, може би е желателно да разделим православното християнско общество на православно византийско и православно руско, а далекоизточното на китайско и корейско-японско. Това ще вдигне цифрата на двадесет и едно. По-нататъшните обяснения и защитата на нашия метод трябва да се запазят за следващата глава.