Арнълд Тойнби
Изследване на историята (4)

I.
Единица мярка в историческото изследване

Историците обикновено илюстрират, вместо да коригират идеите на общностите, в които живеят и работят, а развитието през последните няколко века, по-специално по времето на последните няколко поколения, на уж самостоятелни национални суверенни държави, ги накара да изберат нациите като обичайни сфери за историческите изследвания. Но нито една нация или държава в Европа няма история, която сама да обяснява себе си. Ако някоя държава можеше да стори това, то щеше да е Великобритания. Фактически ако Великобритания (или в по-ранните периоди Англия) не покаже, че представлява сама по себе си смислена сфера за историческо изследване, можем уверено да заключим, че нито една друга съвременна европейска национална държава няма да издържи изпитанието.

Тогава смислена ли е английската история, взета сама по себе си? Можем ли да отделим вътрешната история на Англия от международните й връзки? Ако можем, ще открием ли, че тези остатъчни международни отношения са второстепенни? И отново, като ги анализираме, ще открием ли, че външните влияния са незначителни в сравнение с английското влияние върху други части на света? Ако всички тези въпроси получат утвърдителен отговор, ще бъдем оправдани да заключим, че макар и да е възможно да се разберат историите на другите, без да се държи сметка за Англия, възможно е малко или повече да се разбере английската история, без да се държи сметка за другите части на света.

Най-добрият подход към тези въпроси е да насочим мисълта си назад към хода на английската история и да си припомним основните моменти в нея. Отзад напред можем да допуснем, че тези моменти са:

а) установяването на индустриална икономическа система (след последната четвърт на XVIII в.);

б) установяването на отговорно парламентарно правителство (след последната четвърт XVII в.);

в) задморска експанзия (започнала в третата четвърт на XVI в. с пиратство и развила се постепенно в търговия с целия свят, придобиване на зависими територии в тропиците и създаване на англоезични общности в задморски страни с умерен климат);

г) Реформацията (от втората четвърт на XVI в.);

д) Ренесансът, включващ не само политическите и икономическите, но и художествените и интелектуални измерения на течението (след последната четвърт на XV в.);

е) установяването на феодална система (от XI в.);

ж) преминаването на англичаните от религията на така наречената героична епоха към западното християнство (след последните години на VI в.).

Този поглед назад от сегашния ден към общия ход на английската история, изглежда, показва, че колкото по-назад се вглеждаме, толкова по-малко намираме доказателства за самостоятелност или изолация. Покръстването, което е всъщност началото на всичко в английската история, пряко опровергава подобна теза: то беше дело, което сля няколко изолирани общности на варвари за общото им благо в едно зараждащо се западно общество. Колкото до феодалната система, Виноградов блестящо доказа, че нейните семена са били вече покарали на английска земя още преди нашествието на норманите. Въпреки това поникването е било стимулирано от външен фактор — датските нашествия; че тези нахлувания са част от скандинавското преселение на народите, което стимулира едновременно подобно развитие във Франция, а завладяването ни от норманите безспорно е докарало посятото до бърза зрялост за жътва. Колкото до Ренесанса, и в културното, и в политическото му измерение, всеобщо се признава, че той е дъх на живот, идващ от Северна Италия. Ако в Северна Италия хуманизмът, абсолютизмът и равновесието на властите не бяха култивирани в миниатюра като стръкчета в закрит разсадник, през двата века приблизително между 1275 г. и 1475 г., те нямаше да се пресадят северно от Алпите след 1475 г. Реформацията също не е специфично английско явление, а общо движение в Северозападна Европа за еманципиране от Юга, където Западното Средиземноморие задържа погледа си върху мъртви светове. В Реформацията Англия нямаше инициативата, не я пое и в състезанието между европейските страни на атлантическото крайбрежие за трофеите на новите светове отвъд моретата. Сравнително късно тя спечели трофеи в поредица борби със сили, излезли преди нея на този терен.

Остава да се разгледат двата последни пункта — зараждането на парламентарната система и индустриалната система — явления, всеобщо считани за развили се локално на английска почва и след това разпространени от Англия в други части на света. Обаче познавачите не подкрепят изцяло това мнение. Във връзка с парламентарната система лорд Актън казва: „Общата история естествено зависи от въздействието на сили, които не са национални, а произлизат от по-широки причини. Възходът на съвременни кралства във Франция е част от подобен процес в Англия. Бурбоните и Стюартите се покоряваха на същия закон, макар и резултатите да бяха различни“. С други думи, парламентарната система, която беше локален продукт в Англия, беше резултат на сили, характерни не само за Англия, а действащи едновременно в Англия и Франция.

За възникването на индустриалната революция в Англия не могат да бъдат цитирани по-доказани авторитети от г-н и г-жа Хамънд. В увода към тяхната книга „Възходът на съвременната индустрия“ те изразяват мнението, което в най-голяма степен обяснява зараждането на индустриалната революция в Англия, а не другаде, е най-вече общото положение на Англия в света на XVIII в. — географското й положение спрямо Атлантика и политическото й положение във връзка с европейското равновесие на властта. Значи изглежда, че британската национална история никога не е била и почти сигурно никога няма да бъде сама по себе си „понятна сфера за историческо изследване“. А това, което важи за Великобритания, видимо трябва да важи и за всяка друга национална държава.

Този кратък обзор на английската история, макар и с отрицателен резултат, ни насочи към нещо. Моментите, които спряха вниманието ни в хвърления назад поглед към хода на английската история, са реални моменти към един или друг епизод, но тези епизоди са от историята на някакво общество, от което Великобритания е само част, а в преживяното участват и други нации. „Понятната сфера за историческо изследване“ фактически, изглежда, е общество, съдържащо немалко общности от типа на Великобритания — не само самата Великобритания, но също така Франция и Испания, Холандия, скандинавските страни и т.н., а цитираният пасаж от Актън сочи съотношенията между тези части на света и цялото.

Действащите сили не са национални, а произлизат от по-широки причини, които въздействат върху всяка от частите и не са разбираеми в частичните си въздействия, ако не се погледне върху цялостното им въздействие над обществото. Различните части се влияят по различен начин от една и съща обща причина, защото всяка от тях реагира, а и всяка допринася по различен начин на въздействията, породени от тази обща причина. Можем да кажем, че едно общество по време на съществуването си се сблъсква с редуващи се проблеми, които всеки негов член трябва да решава както може. Появяването на всеки проблем е предизвикателство и при тази поредица от изпитания членовете на обществото постепенно се разграничават един от друг. Общо взето, невъзможно е да се схване значението на поведението на един или друг обществен член, без да се вземе под внимание сходното или несходно поведение на другите и без да се разгледат поредните изпитания като серия от събития в живота на цялото общество.

Този метод за тълкуване на историческите факти може вероятно да се покаже по-ясно чрез конкретен пример, който може да се вземе от историята на градовете държави в древна Гърция по време на четирите века между 725 и 325 г. пр.Хр.

Скоро след началото на този период обществото, към което тези многобройни държави принадлежат, се е сблъскало с проблема за натиска на ръста на населението върху средствата за съществуване — средства, които елинските народи от това време видимо са добивали почти изцяло с отглеждане на техните територии на разнообразни селскостопански продукти за домашна употреба. Когато идва кризата, различните държави я посрещат по различен начин.

Някои, като Коринт и Халкида, се справят с излишното си население, като завладяват и колонизират селскостопански територии отвъд морето — в Сицилия, Южна Италия, Тракия и на други места. Така създадените гръцки колонии просто разширяват географския район на елинското общество, без да променят характера му. От друга страна, някои държави търсят решения, които предполагат промени в техния начин на живот.

Спарта например задоволява глада за земя на гражданите си, като напада и завладява най-близките си гръцки съседи. Резултатът е допълнителна земя само с цената на упорити и нееднократни войни със съседни народи от нейния размер. Спартанските държавници били принудени да милитаризират живота, като възстановили и пригодили някои примитивни обществени институции в момент, когато те били пред изчезване не само в Спарта.

Атина реагира на проблема със свръхнаселението по още по-различен начин. Тя специализира селскостопанската си продукция за износ, създава занаятчийско производство — също за износ, — и след това развива политическите си институции така, че да даде достатъчен дял от политическата си власт на новите класи, възникнали в резултат на тези икономически нововъведения. С други думи, атинските държавници са избегнали социална революция, като са успели да осъществят икономическа и политическа революция. И откривайки решението на този общ проблем, доколкото той засяга тях самите, те между другото отварят нов път за напредък на цялото елинско общество. Това е имал предвид Перикъл, когато — по време на кризата на материалното благосъстояние на собствения му град — твърди, че той е „образованието на Елада“.

Под този ъгъл на зрение, който обхваща не само Атина, Спарта, Коринт, Халкида, а цялото елинско общество можем да разберем не само значението на историите на няколко общности през периода 725-325 г. пр.Хр., но и значението на прехода от този период към последвалия го. По този начин се отговаря на въпроси, на които няма смислен отговор, ако търсим разбираема сфера за изследване в историите на Халкида, Коринт, Спарта или Атина, разглеждани сами по себе си. От тази гледна точка е възможно да се отбележи, че историята на Халкида и Коринт е в определен смисъл нормална, докато историята на Спарта и Атина се отклонява от нормата в различни посоки. Досега не беше възможно да се обясни начинът, по който са станали тези отклонения, и историците се ограничаваха с предположението, че спартанците и атиняните вече са се били разграничили от другите гърци, понеже притежавали особени вътрешни качества още в зората на историята на Елада. Това е все едно да обясняваш развитието на Спарта и Атина, като допуснеш, че не е имало никакво развитие, а тези два гръцки народа още в началото били толкова особени, колкото и в края. Обаче тази хипотеза противоречи на установените факти. Що се отнася до Спарта, например, разкопките, извършени от Британската археологическа школа в Атина, донесоха удивителни данни, че около средата на VI в. пр.Хр. животът на спартанците не е бил забележимо различен от живота на другите гръцки общности. Също така специалните особености на Атина, когато тя е била свързана с целия елински свят (обратно на Спарта, чийто странен обрат се оказа задънена улица), са били придобити особености, зараждането на които може да се разбере с общ поглед върху всичко. Същото е и с различията между Венеция, Милано, Генуа и други градове в Северна Италия в така нареченото Средновековие, както и с различията между Франция, Испания, Холандия, Великобритания и други национални държави от Запада в по-сетнешни времена. За да разберем частите, трябва първо да насочим вниманието си към цялото, защото това цяло е сфера за изследване, разбираема сама по себе си.

Но кои са тези цялости, които образуват разбираеми сфери за изследване, и как да разберем техните пространствени и времеви граници? Нека се върнем към нашето кратко изложение на основните моменти в английската история и да видим как да намерим това по-голямо цяло, което представлява разбираемата сфера, част от която е английската история.

Ако започнем с последния момент — възникването на индустриалната система, — намираме, че географският диапазон на разбираемата сфера на изследване, която той предполага, обхваща света. За да обясним индустриалната революция в Англия, трябва да се съобразим и с икономическите условия не само в Западна Европа, но и в тропическа Африка, Америка, Русия, Индия и Далечния изток. Когато обаче се връщаме към парламентарната система и така преминаваме от икономическата към политическата плоскост, хоризонтът се свива. „Законите“, които (по думите на лорд Актън) „са подчинявали Бурбони и Стюарти“, не са били в сила за Романови в Русия или за Османидите в Турция, или за Тимуридите в Индостан, или за Манджуридите в Китай, или за Токугава в Япония. Политическите истории на тези страни не могат да бъдат обяснени със същите термини. Тук пак се сблъскваме с бариера. Действието на „законите“, които Бурбони и Стюарти са следвали, се разпростира върху други страни в Западна Европа и върху новите общности, разсети през моретата от западноевропейски колонисти, но тяхната задължителност спира пред западните граници на Русия и Турция. На изток от тази линия по това време са в сила други закони, а и последиците са други.

Ако преминем към по-ранни моменти от английската история, намираме, че отвъдморската експанзия е ограничена наистина не само в Западна Европа, но почти изцяло в страни по бреговете на Атлантика. Изучавайки историята на Реформацията и Ренесанса, можем да пренебрегнем религиозните и културни развития в Русия и Турция. Феодалната система на Западна Европа не е причинно свързана с подобни феодални явления, откривани в тогавашна Византия и в ислямските общности.

Последно, преминаването на англичаните към западното християнство ни прехвърля към едно общество, за сметка на възможността да участваме в други. До синода в Уитби през 664 г. англичаните са могли да се покръстят в „далекозападното християнство“ или „келтската издънка“. А ако мисията на св. Августин в крайна сметка се бе провалила, англичаните може би щяха да се обединят с уелсците и ирландците и да създадат нова християнска църква, несвързана с Рим — толкова същинска, колкото и на несторианите в далекоизточния вариант на християнството. По-късно, когато мюсюлманите араби се появяват на атлантическите брегове, тези далекозападни християни от Британските острови са могли да се окажат извън допир със съмишлениците си по вяра на европейския континент, както става с християните в Абисиния или Централна Азия. Мислимо е, че те са могли да преминат към ислямската вяра, както сториха толкова монофизити и несториани, когато Близкият изток премина под арабска власт. Предлаганите алтернативи могат да се отхвърлят като фантастични, но подхвърлянето им напомня, че докато покръстването от 597 г. ни направи част от западния християнски свят, то не ни направи част от целия свят, а оформи остра разделителна линия между нас, западните християни, и привържениците на други вероизповедания.

Този втори оглед на моментите в английската история ни дава възможност да направим пространствен разрез във връзка с няколко различни дати на това общество, което се нарича Великобритания и което е „понятна сфера за историческо изследване“, доколкото в нея е включена Великобритания. При тези разрези няма да разграничаваме различните плоскости на обществения живот — икономическата, политическата и културната, — защото вече е очевидно, че пространствените измерения на това общество забележимо се различават в зависимост от плоскостта, върху която съсредоточим вниманието си. Към сегашния ден и в икономическата плоскост обществото, включващо Великобритания, безспорно е съизмеримо с цялата населена и годна за корабоплаване повърхност на Земята. На политическата плоскост световният характер на това общество е също несъмнен. Когато обаче преминем към културната плоскост, сегашните географски измерения на това общество, към което принадлежи Великобритания, са много по-малки. Общо взето, тези измерения са ограничени до страните, населени с католически или протестантски народи в Западна Европа, Америка и по южните морета. Въпреки определени чужди влияния, упражнени върху това общество от културни елементи като руската литература, китайската живопис и индийската религия, независимо и от много по-силното културно влияние на нашето върху другите общества, като тези на православните или източни християни, мюсюлманите, индусите и народите от Далечния изток, не подлежи на съмнение, че всички те са извън културния свят, към който принадлежим ние.

Ако направим друг разрез към по-ранни дати, ще видим, че и на трите плоскости географските граници на обществото, което разглеждаме, все повече се свиват. Ако разрезът е направен за 1675 г., макар и свиването да не е особено голямо на икономическата плоскост (поне ако се ограничим с разширяването на търговията и пренебрегнем нейния обем и съдържание), в политическата плоскост границите са ограничени приблизително до тези на културната плоскост в наше време. В разрез, направен за 1475 г., задморските части на района изчезват и на трите плоскости и дори на икономическата плоскост границите му се свиват, докато съвпаднат приблизително с тези на културната плоскост, сега ограничена до Западна и Централна Европа — извън една бързо изчезваща верига от предни постове на източните брегове на Средиземно море. В разрез, направен за първичното общество от около 775 г., границите се свиват още повече и на трите плоскости. Към тази дата районът на нашето общество е ограничен почти само до владенията на Карл Велики заедно с английските „наследници“ на Римската империя в Британия. Извън тези граници почти целият Иберийски полуостров принадлежи тогава към мюсюлманския арабски Халифат, Северна и Североизточна Европа са в ръцете на непокръстени варвари, северозападните части на Британските острови се държат от „далекозападните“ християни, а Южна Италия е под властта на Византия.

Нека наречем обществото, чиито пространствени граници проследявахме, западен християнски свят. И веднага щом съзнанието ни го определя, намирайки му име, наред с него възникват представите и имената на подобните на него в съвременния свят, особено ако държим вниманието си върху културната плоскост. На тази плоскост можем безпогрешно да видим присъствието в съвременния свят на поне четири съществуващи общества от типа на нашето:

I. Православното християнско общество в Югоизточна Европа и Русия;

II. Ислямското общество с център в безводната зона, което се простира по диагонал през Северна Африка и Близкия изток от Атлантическия океан до отсамната страна на Великата китайска стена;

III. Индуисткото общество в тропическия субконтинент Индия;

IV. Далекоизточното общество в субтропическите и умерените райони между безводната зона и Тихия океан.

При по-внимателно вглеждане можем да забележим и две групи от видимо превърнали се във вкаменелости вече несъществуващи подобни общества. Първата група включва християните монофизити в Армения, Месопотамия, Египет и Абисиния, християните несториани в Кюрдистан, бившите несториани в Малабар, както и евреите и парсите. Във втората група са ламаистки махаянски будисти в Тибет и Монголия, хинаянски будисти в Цейлон, Бирма, Сиам и Камбоджа, както и индийските джайнисти.

Интересно е да се отбележи, че ако направим разрез за 775 г. от н.е., ще видим, че броят и характерът на обществата на световната карта са почти същите, както сега. В общи линии световната карта с обществата от този тип не се е променяла от възникването на нашето западно общество. В борбата за съществуване Западът постави съвременниците си с гръб до стената, оплете ги в мрежата на икономическите си и политически господства, но още не им е отнел отличаващите ги култури. Колкото и да са притиснати, те още могат да смятат, че душите все още им принадлежат.

Заключението на приведената дотук аргументация е, че трябва рязко да разграничим два вида отношения: между общностите вътре в едно общество и между различните общества.

След като изследвахме измеренията на нашето западно общество в пространството, нека огледаме измеренията му във времето. Веднага се сблъскваме с факта, че не знаем бъдещето му — ограничение, което силно стеснява снопа светлина, който може да се хвърли при изучаването на това общество или на кое да е от сега съществуващите общества, за да се определи от какъв тип са. Трябва да се ограничим с изследване на началото на нашето западно общество.

Когато владенията на Карл Велики били разделени между тримата му внуци с договора от Вердюн през 843 г., Лотар, най-големият, наложил претенцията си да владее двете столици на дядо си — Аахен и Рим. И за да могат те да бъдат свързани с непрекъснат пояс от територии, Лотар получил дял, простиращ се през цяла Западна Европа от устията на Тибър и По до устието на Рейн. Дялът на Лотар се счита за една от фантасмагориите в историческата география. Въпреки това тримата братя Каролинги са били прави във вярата си, че това е зона с особено важно значение за западния свят. Каквото и да е бъдещето му, то има зад себе си голямо минало.

Лотар, както и дядо му, управлявал от Аахен до Рим с титлата римски император, а пространството от Рим през Алпите до Аахен (а от тук от Аахен през Ламанша до Римската стена) е било една от основните опори на изчезналата Римска империя. Поддържащи комуникационна линия север-запад от Рим през Алпите, установили военна граница по левия бряг на Рейн и осигуряващи левия фланг на тази граница чрез анексиране на Южна Британия, римляните откъсват западния край на трансалпийска континентална Европа и я присъединяват към империя, която без тази част е ограничена предимно в средиземноморския басейн. Така че линията през Лотарингия влиза в географската структура на Римската империя преди времето на Лотар, както влиза и в западното общество след него, но структурната функция на тази ивица за Римската империя и за последвалото я западно общество не е една и съща. По време на Римската империя тя е граница. За нашето западно общество тя трябваше да бъде опора за разширяване и от двете й страни и във всички посоки. По време на големия сън в интервала (375–675 г.), настъпил между разпадането на Римската империя и постепенното появяване на нашето западно общество, от плешката на старото общество се отнема ребро, което се присажда в гръбнака на новото създание от същия тип.

Сега е ясно, че връщайки поглед към нашето западно общество назад от 775 г., започваме да го виждаме с черти, които сега не са му присъщи — с чертите на Римската империя и на обществото, към което тя принадлежи. Може също така да се покаже, че всеки елемент, който можем да проследим в обратен ред от западната история към историята на по-ранното общество, сигурно е имал различна роля в тези две различаващи се съдружества.

Ивицата на Лотар стана гръбнак на западното общество, защото Църквата, напирайки към римската граница, се сблъска с варварските племена, които мачкаха тази граница откъм ничията земя оттатък и в крайна сметка породиха ново общество.

Следователно всеки историк на западното общество, който търси корените му в миналото от този момент назад, ще обърне вниманието си към историите на Църквата и на варварите и ще намери, че е възможно да проследи отпред назад тези истории, доколкото става дума за икономическите, социални и политически революции през последните два века преди Христа, в които бе хвърлено гръко-римското общество от страхотния шок на войните на Ханибал. Защо Рим протегна дългата си ръка към северозапада и прибра в империята си западната част на трансалпийска Европа? Защото беше подтикнат в тази посока от борбата на живот или смърт с Картаген. Защо, след като премина Алпите, той спря до Рейн? Защото във времето на Августин неговата жизненост след два века на изтощителни войни и революции беше намалена. Защо варварите в крайна сметка пробиха? Защото когато границата между по-цивилизовано и по-малко цивилизовано общество престане да се придвижва, не се установява стабилно равновесие, а с течение на времето накланя в полза на по-изостаналото общество. Защо, когато варварите преминаха границата, срещнаха от другата страна Църквата? По същество защото икономическите и социални революции след войните с Ханибал докараха от Ориента тълпи от роби, които да работят в опустошените райони на Запада, а тази принудителна миграция на труд от Ориента бе последвана от мирно проникване на ориенталски религии в гръко-римското общество. В духовен план, защото тези религии с обещанието си за лично спасение на „другия свят“ намериха угар, за да сеят в душите ни „господстващото малцинство“, което се беше провалило на този свят в опитите си да спаси съдбата на гръко-римското общество.

От друга страна, за изследователя на гръко-римската история и християните, и варварите ще изглеждат създания на чужд свят — външният и вътрешен пролетариат^[1], както можем да ги наречем, в това гръко-римско (или ако използваме по-добър термин, елинистко) общество в последния етап от развитието му. Той може да посочи, че големите майстори на елинистката култура, до и включително Марк Аврелий, почти игнорират тяхното съществуване. Той може да сложи диагнозата, че и християнската църква, и варварските пълчища са болестни образувания, които са се появили в плътта на елинисткото общество, след като тя е била трайно увредена от войните с Ханибал.

Този оглед ни позволява да извадим определено заключение по въпроса, колко назад във времето се простира нашата западна цивилизация. Животът на това общество, макар и малко по-дълъг от живота на коя да е отделна нация, принадлежаща към него, не е толкова продължителен, колкото е периодът, през който съществува видът общество, чиято част е то. Търсейки в историята обратно до началото й, се сблъскваме с последния етап на друго общество, чийто произход е очевидно много по-далеч в миналото. Последователността на историята — да използваме приета фраза — не е последователност, която може да се проследи в живота на отделен индивид. Тя е по-скоро последователност от животите на редуващи се поколения, а нашето западно общество е свързано с елинисткото общество по начин, който е сравним (нека използваме удобна, макар и несъвършена метафора) с отношението на детето към родителя му.

Ако аргументацията на този раздел бъде приета, ще се съгласим, че понятният обект на историческо изследване не е националната държава, нито (погледнато от обратната страна на възможностите) човечеството като цяло, а определени групировки в човечеството, които наричаме общество. Забелязахме, че в наше време съществуват пет подобни общества заедно с различни вкаменили се останки на мъртви и изчезнали общества. А докато изследвахме обстоятелствата около зараждането на едно от тези живи общества, нашето собствено, натъкнахме се на покойническия одър на друго, много забележително общество, спрямо което нашето собствено стои в отношение на нещо като потомък — с една дума, с което нашето общество е „родствено“. В следващия раздел ще се опитаме да представим пълен списък на обществата от този тип, за които е известно, че са съществували на тази планета, и да посочим отношенията им едно с друго.