Арнълд Тойнби
Изследване на историята (30)

1.
Цивилизациите като пролози

Предшестващото изследване ни убеди, че църквите, въплъщаващи висши религии, са различни приближения на земята на една и съща божия общност и че видът общество, на което те са единствени представители, е от по-висш духовен порядък от видовете, представяни от цивилизациите. Сега можем да бъдем насърчени да продължим нататък с нашия експеримент на обръщане наопаки на първоначалното предположение, че ролята на цивилизациите доминира в историята, а ролята на църквите е производна. Вместо да се занимаваме с църквите с език, подходящ за цивилизациите, смело ще поемем нов път, като се занимаваме с цивилизациите с език, подходящ за църквите. Ако гледаме за социален рак, ще го намерим не в някоя църква, която заема мястото на цивилизация, а в цивилизация, която заема мястото на църква. А ако бяхме мислили за църквите като какавиди, чрез които една цивилизация възпроизвежда себе си в друга, сега ще трябва да мислим за родствените цивилизации като пролози към появяването на църкви и за родствените цивилизации като отстъпление от това високо равнище на духовно постижение.

Ако вземем например пробно произхода на християнската църква и се позовем на беглите, но значителни данни, предоставени от прехвърлянето на думите от светски в религиозен смисъл и употреба, ще намерим, че филологическите показания подкрепят възгледа, че християнството е религиозна тема със светски пролог и че този пролог се състои не само в римското политическо постижение на създаване на елинистка универсална държава, но и в самия елинизъм във всичките му фази и аспекти.

Християнската църква дължи самото си име на техническия термин, използван в града държава Атина за определяне на общото събрание на гражданите за извършване на политически дела. Но с това заемане на думата „еклесия“ църквата му дава двойно значение, което отразява политическия ред в Римската империя. Използвана от християните, думата „еклесия“ започва да означава както местната християнска общност, така и универсалната църква.

Когато християнската църква, местна и универсална, започва да се проявява в две класи — „миряни“ и „духовници“ — и когато самото „духовенство“ на свой ред започва да се градира в йерархия на „ордени“, изискваните термини са по същия начин заети от съществуващия светски гръцки и латински речник. „Миряните“ на християнската църква се обозначават с архаичната гръцка дума „лаос“, което значи хора, за разлика от тези с власт над тях. „Духовенство“ заема името си от гръцката дума „клерос“, общото значение на която е „парцел“, а се специализира като юридически термин да означава предоставен дял на наследено имение. Християнската църква възприема думата със значение на част от християнската общност, която бог е предоставил на себе си, за да служи като негово професионално духовенство. Колкото до „ордени“ („ординес“), те вземат името от политически привилегированите класи на римското общество, „ордена на центурионите“ например. Членовете на най-висшия орден стават известни като „надзиратели“ („епископой“ — епископи).

Свещената книга на християнската църква, когато не се нарича „та библѝа“ — е наречена по термин, от дълго време в обращение в речника на отдела за приходите в Рим „скриптура“ — писанието. Колкото до двата „завета“, ще се наричат „диатекай“ на гръцки и „тестамента“ на латински, защото за тях се мисли като за равностойни на законови инструменти (споразумения), с които бог обявява на човечеството в две части „своята воля и завет“ за уреждане на човешкия живот на земята.

Обучението („аскезис“, от тук аскет), през което преминава духовният елит в ранната християнска църква, взема името си от физическото обучение на атлетите за олимпийските и други елински игри, а когато през IV в. обучението за отшелник взема мястото на обучението за мъченик, действието на този християнски атлет от нов модел, чието изпитание е да изтърпи самотата на пустинята, вместо да се изправя пред публичност в наказателен съд или амфитеатър, започва да се определя с гръцкия термин „анахорет“, дума, първоначално използвана за хора, оттеглили се от практическия живот, за да посветят себе си на философски размисли или в протест против потискащи данъци. Думата почва да се използва за християнските ентусиасти, по-специално в Египет, които се оттеглят в пустинята („еремос“ — обитатели, които са „еремити“ или пустинници) в търсене на общност с бога и като протест против светската порочност. Когато тези самотници („монахой“, монаси) не зачитат буквалния смисъл на своето наименование и започват да живеят в дисциплинирани общности, това творческо противоречие в термините — общество от самотници „монастерион“ — приемат латинското наименование „конвентус“, произлязло от дума, която в светска употреба съчетава две значения — тримесечни сесии и търговска палата.

Когато първоначално неофициалните процедури на периодичните събирания на всяка местна църква кристализират в строго определени ритуали, тази религиозна „държавна служба“ („лейтургѝа“ — литургия) взема името си от на име доброволното изразходване, което в атинската общност от V и IV в. пр.Хр. евфемистично носи това почтено име, за да прикрие факта, че става дума всъщност за свръхданъци. В тази литургия решителният ритуал е свещено причастие, при който поклонниците постигат жив опит за единството си във и с Христос, като поемат заедно „причастието“ („сакраментум“) да ядат хляб и да пият вино. Това християнско причастие взема името си от езически римски ритуал, при който новоприсъединилите се, за да станат членове на римската армия, се заклеват. Свещеното причастие взема името си, което и в гръцката си и латинската си форми („койнония“ и „комюниео“) означава участие в някакво социално начинание, но преди всичко — политическа общност.

Извличането на духовно значение от материалния му смисъл е пример за процес, който по-горе в това изследване нарекохме „етериализиране“ и признахме за симптом на растеж. Нашето изследване на „етериализирането“ на гръцкия и латински речник — което може лесно да бъде удължено, — е достатъчно да покаже, че елинизмът е истинска евангелска подготовка и търсейки смисъла на съществуването на елинизма в службата му на пролог към християнството, ако не друго, сме поели обещаваща линия за изследване. Така погледнато, когато животът на една цивилизация е послужил за пролог към раждането на жива църква, смъртта на предшестващата цивилизация може да се смята не за катастрофа, а за подходящ завършек на историята й.