Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
A Study of History, –1961 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010-2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2012)
Допълнителна корекция
NomaD (2019)

Издание:

Арнълд Тойнби

Изследване на историята

Том 1

Възникване и развитие на цивилизациите

 

Първо издание

 

Copyright

1946 by Oxford University Press; renewed 1974 by Arnold J. Toynbee and Dorothea Grace Somervell (Vols I-VI)

1957 by Oxford University Press, Inc.; renewed by Robert Somervell, Mary Brautaset, and Lawrence Toynbee (Vols VII-X)

 

© Иво Гарвалов, преводач

© Андрей Лазаров Пантев, предговор

© ИК „Христо Ботев“, София, 1995

 

Под общата редакция на проф. д-р Андрей Пантев

 

Превод от английски: Иво Гарвалов

Редактор на превода: Петър Димитров

Редактор на издателството: Цветан Старейшински

Художник: Петър Добрев

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Коректор: Снежана Бошнакова

 

Издателски №9050

Печатни коли 24. Формат 84/108/32

 

ISBN 954-445-369-5 (т. 1)

 

На корицата — фрагмент от картина на Салвадор Дали

 

Издателска къща „Христо Ботев“

София, 1995

 

 

Издание:

Арнълд Тойнби

Изследване на историята

Том 2

Разпадане и разлагане на цивилизациите

 

Първо издание

 

Copyright

1946 by Oxford University Press; renewed 1974 by Arnold J. Toynbee and Dorothea Grace Somervell (Vols I-VI)

1957 by Oxford University Press, Inc.; renewed by Robert Somervell, Mary Brautaset, and Lawrence Toynbee (Vols VII-X)

 

© Иво Гарвалов, преводач

© ИК „Христо Ботев“, София, 1995

 

Под общата редакция на проф. д-р Андрей Пантев

 

Превод от английски: Иво Гарвалов

Редактор на превода: Петър Димитров

Редактор на издателството: Цветан Старейшински

Художник: Петър Добрев

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Коректор: Снежана Бошнакова

 

Издателски №9054

Печатни коли 28,50. Формат 84/108/32

 

ISBN 954-445-370-9 (т. 2)

 

На корицата — фрагмент от картина на Салвадор Дали

 

Издателска къща „Христо Ботев“

София, 1995

 

 

Издание:

Арнълд Тойнби

Изследване на историята

Том 3

Универсални държави и универсални църкви. Перспективите на западната цивилизация

 

Първо издание

 

Copyright

1946 by Oxford University Press; renewed 1974 by Arnold J. Toynbee and Dorothea Grace Somervell (Vols I-VI)

1957 by Oxford University Press, Inc.; renewed by Robert Somervell, Mary Brautaset, and Lawrence Toynbee (Vols VII-X)

 

© Иво Гарвалов, преводач

© ИК „Христо Ботев“, София, 1995

 

Под общата редакция на проф. д-р Андрей Пантев

 

Превод от английски: Иво Гарвалов

Редактор на превода: Петър Димитров

Редактор на издателството: Цветан Старейшински

Художник: Петър Добрев

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Коректор: Снежана Бошнакова

 

Издателски № 9054

Печатни коли 33. Формат 84/108/32

 

ISBN 954-445-371-7 (т. 3)

 

На корицата — фрагмент от картина на Салвадор Дали

 

Издателска къща „Христо Ботев“

София, 1995

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция
  3. — Допълнителна корекция

XXIV.
Миражът за безсмъртие

Ако се вгледаме в тези универсални държави не като външни наблюдатели, а с очите на собствените им граждани, ще намерим, че те не само желаят тези техни земни общности да живеят вечно, но и наистина вярват, че безсмъртието на тези човешки институции е осигурено, понякога въпреки съвременните им събития, които за наблюдател от друго време или място изглеждат, сякаш агонизират. Защо, може да се запита такъв наблюдател, гражданите на универсалната държава са склонни да я смятат не за нощно убежище в пустошта, а за обещаната земя, цел на човешките стремежи? Трябва да се каже обаче, че това чувство е ограничено до гражданите на универсални държави, създадени от местни строители на империя. Нито един индиец например, не желае, нито предвижда безсмъртието на Британския радж.

В историята на Римската империя, която е била универсална държава на елинистката цивилизация, намираме поколението, свидетел на създаването на „пакс аугуста“, да твърди — очевидно добросъвестно, че империята и градът, който я е създал, е надарена с обикновено безсмъртие. Тибул (около 54–18 г. пр.Хр.) възпява „стените на вечния град“, докато Вергилий (70–19 г. пр.Хр.) кара своя Юпитер, говорещ за бъдещите потомци на расата на Еней да каже: „Дадох им империя без край.“ Ливий пише със същата сигурност за „града, създаден за вечността“. Хораций, макар и да е скептик, взема за конкретно измерение на безсмъртието на своите оди годишния цикъл на религиозния ритуал в римските градове държави. Одите са още живи в устата на хората. Колко по-дълго ще трае тяхното „безсмъртие“, не е сигурно, защото броят на тези, които могат да ги цитират, тъжно намалява в последно време поради промените в образователните моди, но те поне са живели четири или пет пъти по-дълго от римския езически ритуал. Повече от четиристотин години след времето на Хораций и Вергилий, след като опустошаването на Рим от Аларих вече е оповестило края, намираме галския поет Рутилий Наматианус все още предизвикателно да утвърждава безсмъртието на Рим, а св. Йероним, намерил научно убежище в Йерусалим, прекъсвайки теологическите си занимания, да изразява скръбта си и стъписването си с език, почти еднакъв с този на Рутилий. Езическите длъжностни лица и християнските отци са единни в емоционалната си реакция на събитие, което — както сега го виждаме — е било неизбежно от поколения.

Шокът от падането на Рим през 410 г. за гражданите от преходната универсална държава, която те погрешно са приели за вечно свое обиталище, съответства на шока на поданиците на арабския халифат, когато Багдад пада под властта на монголите през 1258 г. В римския свят шокът се усеща от Палестина до Галия, в арабския — от Фергана до Андалусия. Напрежението на психологическия ефект е по-осезаемо, отколкото в случая с Рим, защото по времето, когато Хулагу нанася последния удар върху халифата на Абасидите, вече три или четири века властта му над по-голямата част от владенията му е била неефективна. Този ореол на илюзорно безсмъртие, носен от умиращите универсални държави, често убеждава по-предпазливите варварски вождове да разделят своите владения между себе си, за да признаят все толкова илюзорно подчинение. Вождовете Амалунг на остготите ариани и Буяхид на шиитските дайлами търсят признание за завоеванията си, като ги управляват — поне официално — като подуправители съответно на императора в Константинопол и на халифа в Багдад. Макар че това тактично отношение към престаряла универсална държава е безполезно в техния случай и не може да предотврати съдбата, на която тези военни банди обричат себе си, като се държат за религиозните си ереси, същата политическа маневра е блестящо успешна, когато други варвари имат мъдростта или добрата участ да бъдат безукорни в изповядване на религиозната си вяра. Например Хлодвиг, най-сполучилият от всички създатели на варварска държава наследник на Римската империя, след преминаването си в католицизма получава от император Анастасий в далечния Константинопол титлата на проконсул с консулски отличителни знаци. Успехът му се потвърждава от факта, че в по-късни времена не по-малко от осемнадесет величества с името Луи, управляващи в завладените от него земи, носят видоизменен вариант на името му.

Османската империя, която става — както видяхме преди в това изследване — универсална държава на византийската цивилизация, проявява същите особености на илюзорно безсмъртие, когато вече е станала „болният човек на Европа“. Амбициозните военни вождове, изрязали за себе си държавите-наследници — Мехмед Али в Египет и Сирия, Али от Янина в Албания и Пазвантооглу във Видин — прилежно твърдят, че вършат всичко в името на падишаха и във вреда на собствените си интереси. Когато по същия път ги последват западните сили, те възприемат тази фикция. Великобритания например управлява Кипър от 1878 г. и Египет от 1882 г. в името на султана в Константинопол, докато не влиза във война с Турция през 1914 г.

Моголската универсална държава на индуистката цивилизация има същите черти. Половин век след смъртта на император Аурангзеб през 1707 г. империя, която е упражнявала ефективен суверенитет над по-голямата част на Индийския субконтинент, се свива до размери 250 на 100 мили, а след още половин век е смалена до стените на Червената крепост в Делхи. Но 150 години след 1707 г. приемниците на Акбар и Аурангзеб все още са на своя трон и може би са щели да останат на него още, ако бунтовниците от 1857 г. не са принудили тези марионетки, против волята им, да благословят техния бунт против отвъдморския радж, който — след период на анархия — заменя отдавна починалия моголски радж, когото той все още символизира.

Още по-забележително свидетелство за упоритостта на вярата в безсмъртието на универсалните държави е практиката да се призовава техния дух, след като те са издъхнали. Халифатът на Абасидите в Багдад е възкресен в халифата на Абасидите в Кайро, а Римската империя — в Източната Римска империя на православното християнство. А империята на Цин и Хан — във формата на Суй и Тан на далекоизточната цивилизация. Фамилното име на създателя на Римската империя е съживено в титлите кайзер и цар, а титлата халиф, която първоначално означава наследник на Мохамед, след като витае в Кайро, преминава в Истанбул, където оцелява до ликвидирането й от ръцете на западнизиращите революционери през XX в.

Това беше само подборка от обилните исторически примери, илюстриращи факта, че вярата в безсмъртието на универсалните държави оцелява векове след като е била опровергана от простите и ясни факти. Какви са причините за това странно явление?

Една очевидна причина е могъществото на впечатлението, оставено от създателите и големите управници на универсални държави — предадено на възприемчивото потомство, което преувеличава внушителната истина до изумителна легенда. Друга причина е впечатляващата институция сама по себе си, независимо от гения на най-големите си управници. Една универсална държава пленява сърца и умове, защото въплъщава съвземането след дълго траялото поражение на смутното време, както е случаят с Римската империя, която евентуално спечелва възхищението на гръцките литератори, пишещи по времето на Антонините, което Гибън дълго след това определя като период, когато човешката раса достига най-високата точка на блаженство.

Не е спасение да се управлява, ако нямаш власт. Да се намериш управляван от хора, които те превъзхождат, е второкачествена алтернатива. Но това „второкачествено“ се оказва най-доброто при сегашната ни Римска империя. Това състояние кара целия свят да остане верен на Рим и с мощта си, и с ръката си. Светът и не помисля да се отцепи от Рим, както екипаж на кораб не мисли да се раздели с кормчията. Сигурно сте видели прилепи в пещера, притискащи се един до друг и до скалата — това е подходящ образ за зависимостта на целия свят от Рим. Във всяко сърце днес главната загриженост е страхът да не се отдели от роя. Мисълта Рим да го изостави е толкова ужасяваща, че изключва всякаква мисъл безпричинно да го напусне.

Това е краят на тези спорове за суверенитет и престиж, които са причина за избухването на всички войни в миналото. Докато някои страни, като безшумно течаща вода, са възхитително мирни — ликуващи поради освобождаването си от тежък труд и неприятности и съзнават най-сетне, че старите им борби са били безцелни, — други дори не знаят или не помнят дали някога са седели в лоното на мощта. Фактически свидетели сме на нов вариант на мита за Памфил (или на самия Платон?). В момент, когато страните в света вече са струпали погребалните си клади, като жертви на собствените си братоубийствени конфликти и бъркотии, изведнъж им се дава управлението на Рим и те веднага се съживяват отново. Как са стигнали до това състояние, те не могат да кажат. Не знаят нищо за това и могат само да се учудват на сегашното си благополучие. Приличат на събудили се спящи хора, дошли на себе си и гонещи сега от мислите си сънищата, владели ги само преди миг. Те вече намират за невероятно, че някога е имало такова нещо като войни. Целият населен свят сега празнува постоянен празник. Така че единствените хора, които все още съжаляват за добрите неща, от които са лишени, са тези извън вашата империя — ако са останали такива хора.[1]

Този чудат скептицизъм по въпроса дали наистина има хора, за които си струва да се споменава извън Римската империя, е характерен и това показва правотата ни да наречем подобни институции универсални държави. Те са универсални не географски, а психологически. Хораций например в една от одите си казва, че не го е грижа за „заплахите на Тиридат“. Царят на Партия несъмнено съществува, но той просто няма значение. Подобно отношение имат императорите Манджу в далекоизточната универсална държава в дипломатическите си контакти с всички държави, включително тези от западния свят, като изхождат от предположението, че в някакъв неопределен период в миналото китайските власти са им дали разрешение да съществуват.

И все пак реалността на тези универсални държави е доста различна от блестящата повърхност.

Едно малко известно божество в нубийските блата на египетската универсална държава е преобразено от гения на елинската митология в тленен цар на етиопците, които имат нещастието да са обичани от Еос, безсмъртната богиня на зарята. Богинята моли колегите си олимпийци да дадат на нейния човешки любовник безсмъртие, на каквото се наслаждават тя и равните й. И макар да са ревниви за своите божествени привилегии, тя ги предизвиква да отстъпят най-накрая на женската й настойчивост. Но дори този неохотно даден дар е помрачен от гибелен пропуск — пламенната богиня е забравила, че олимпийското безсмъртие върви заедно с вечна младост, и другите безсмъртни злобно внимават да не й дадат повече, отколкото иска.

След сватбен месец, проблеснал колкото трепкане на окото на олимпийците, сега безсмъртният, но безмилостно стареещ самец Титон и Еос се намират осъдени във вечността да скърбят заедно. Грохналостта, на която милосърдната ръка на смъртта никога няма да сложи край, е злочестина, каквато никой смъртен не бива да бъде каран да понася, а вечната скръб е злочестие, неоставящо място за друга мисъл или чувство.

За всяка човешка душа или човешка институция безсмъртието на този свят е мъченичество, дори ако не е придружено от физическа немощ или умствено престаряване. „В този смисъл — пише философът-император Марк Аврелий (161–180 г. сл.Хр.) — ще бъде вярно да се каже, че всеки човек на четиридесет години, надарен с умерена интелигентност — в светлината на непроменливостта на природата — е видял цялото минало и бъдеще.“ И ако тази оценка поразява читателя с необикновена заниженост, той може да намери причината в епохата, в която е живял Марк, защото „циганското лято“ е ера на отегчение. Цената на римския мир е загубата на елинската свобода. И макар тази свобода винаги да е била привилегия на малцинство, а това привилегировано малцинство е могло да стане безотговорно и потисническо, ретроспективно е ясно, че размирната порочност на Цицероновата връхна точка в елинистките смутни времена дава обилни вълнуващи и вдъхновяващи теми на римските обществени оратори, които техните епигони при самодоволния ред на епохата на Траян могат традиционно да осъждат като ужаси, но на които трябва тайно да завиждат, когато се намират пред постоянни провали в изнурителните им усилия да заменят с изсмукана от пръстите сръчност стимула на отегчителния живот.

Веднага след разпадането на елинското общество Платон, безпокойно търсещ как да го запази от по-нататъшно падение, като го задържа във вкочанено безопасно състояние, идеализира сравнителната стабилност на египетската култура. Хиляда години по-късно, когато тази египетска култура все още съществува, докато елинистката цивилизация е достигнала до последната си агония, последните неоплатоници докарват чувството на знаменития си учител до неистова степен на безкритично възхищение.

Благодарение на упоритостта на египетската универсална държава, която отново и отново настоява да се възвърне към живота, след като тялото й е надлежно положено върху спасителната погребална клада, египетската цивилизация оцелява да види съвременниците си — минойската, шумерската и древноиндийската култури — издъхнали и заменени с по-младо поколение, някои от които също издъхват, докато египетското общество все още се държи. Египетските изследователи на историята са могли да забележат раждането и смъртта на първата сирийската, хетската и вавилонската издънки на шумерската цивилизация, както и възхода и падението на сирийската и елинската издънки на минойската. Но легендарно проточилият се епилог на разпадналото се египетско общество е само редуване на отегченост и трескави пристъпи на демонична енергия, в които това дремещо общество е възбуждано под въздействието на чужди общества.

Същият ритъм на задрямалост до транс, редуващи се с изблици на фанатична ксенофобия, може да се различи в епилога на историята на далекоизточната християнска култура в Китай. Примесът на далекоизточната християнска култура в монголите, които са наложили на Китай чужда универсална държава, предизвиква реакция, при която монголите са изгонени и властта им заменена от местната универсална държава на Мин. Дори варварите манджу, стъпили в политическия вакуум, възникнал след рухването на Мин и при които белезите на далекоизточната християнска култура са по-малко забележими от възприемчивостта им към китайския начин на живот, поражда народна съпротива, която поне в Южен Китай не престава да се държи в нелегалност и излиза наяве във въстанието в Тайпе през 1852–1864 г. Проникването на ранната съвременна западна цивилизация в католико-християнската си форма през XVI и XVII в. предизвиква забрана на католицизма в първата четвърт на XVIII в. Разкриването на китайските морски врати за западна търговия между 1839 и 1861 г. предизвиква като отговор антизападното Боксерско въстание от 1900 г. Династията Манджу е свалена през 1911 г. като възмездие за двойното й престъпление, че е неизкоренимо чужда и същевременно се показва некомпетентна да задържи сега вече внушителната сила на западното проникване.

За щастие животът е по-приветлив от легендата и присъдата за безсмъртие, издадена над Титон, е заменена не с безкрайно дълголетие на универсалните държави в историята. Разочарованият четиридесетгодишен човек на Марк трябва в крайна сметка да умре, макар че може да надживее желанието си за живот с петдесет или шестдесет години, а една универсална държава, която отново и отново се противи на ужилванията на смъртта, с течение на епохите ще се разруши.

Бележки

[1] Aristeides, P. Aelius. In Romam (117–189 г. от н.е.).