Арнълд Тойнби
Изследване на историята (45)

2.
Към бъдещ световен ред

Към 1955 г. премахването на войната фактически става наложително, но тя не може да се премахне, освен ако контролът над атомната енергия не бъде концентриран в ръцете на една-единствена политическа власт. Този монопол над главното оръжие на епохата ще даде възможност, а всъщност ще принуди, тази власт да поеме ролята на световно правителство. Ефективното седалище на това правителство в условията на 1955 г. може да бъде или Вашингтон, или Москва, но нито Съединените щати, нито Съветският съюз са готови да се оставят на милостта на другия.

В това неудобно положение традиционният подход на най-малко психологическо съпротивление ще бъде безсъмнено да се прибегне до старомодното средство или изпитание на битката. „Нокаутиращ удар“, както вече видяхме, е бил бруталното средство, чрез което една разпаднала се цивилизация след друга са преминавали от смутното време към универсалната си държава. Но в този случай нокаутираш, удар може да извади от строя не само противника, но и победителя, съдията, боксовия ринг и всички зрители.

При тези обстоятелства най-добрата надежда за бъдещето на човечеството е във възможността правителствата и народите на Съединените щати и Съветския съюз да имат търпението да водят политика, която получи наименованието „мирно съвместно съществуване“. Най-голямата заплаха за благосъстоянието, всъщност за по-нататъшното съществуване на човешката раса, не е откриването на атомните оръжия, а в надигането в живите човешки души на настроение, каквото навремето е преобладавало в ранния модерен западен свят за около сто години, започнали с избухването на западните религиозни войни около 1560 г. В началото на втората половина на XX в. съществуват капиталисти и комунисти, които — както предшествениците им католици и протестанти — смятат за непрактично, както и нетърпимо, да се примирят с отказ от привързаността на обществото, разделено за неопределено време между истинската вяра (тяхната собствена) и пъклена ерес (на противниците). Но историите на западните религиозни войни свидетелстват, че духовните спорни въпроси не могат да се разрешат със силата на оръжието, а придобиването на атомно оръжия от човечеството е предупреждение, че няма да е достъпно за капиталисти и комунисти да научат безплодността на религиозната война по емпиричния метод на продължително изпитване, практичен за католици и протестанти в епоха, в която най-лошите оръжия на човека са сабите, пиките и пушките, пълнещи се през дулото.

В толкова пълни с рискове и неясности обстоятелства догматичният оптимизъм е толкова недопустим, колкото и догматичният песимизъм, така че живото поколение на човечеството няма избор и трябва да се примири, доколкото може, със знанието, че е изправено пред въпрос, от който зависи самото му съществуване, и че не е възможно да се предположи какъв ще бъде изходът. През 1955 г. тези вечни безпризорници в Ноевия ковчег са в положението на Тур Хейердал и петимата му спътници викинги на борда на сал от импрегнирани трупи сутринта на 7 август 1947 г. През тази съдбоносна сутрин насоченото на запад течение, носило сала „Кон-Тики“ 4300 мили през Тихия океан, сега го отнася към рифа Раройа. Оттатък линията на прибоя, разбиващ се в тази бариера, приближаващите мореходци могат да видят перестите корони на палми и те знаят, че тези палми кичат идилични острови в тиха лагуна, но между тях и този рай е разпененият и гърмящ риф „в една линия от хоризонт до хоризонт“, а посоката на течението и вятъра не дават на пътешествениците шанс да заобиколят. По необходимост те се насочват към това неизбежно изпитание и макар добре да знаят алтернативите пред пътешественици в това състояние, не могат да предположат коя от тези алтернативи ще бъде краят на тяхната сага.

Ако салът се разпадне сред разбиващите се вълни, екипажът ще бъде разкъсан на парчета от острите като нож корали, освен ако от тази болезнена смърт не ги спаси бързо удавяне. Ако салът оцелее и ако екипажът успее да се задържи на него, докато разбиващите се вълни преодолеят злобата си и прехвърлят сала, непотопен, претърпелият корабокрушение екипаж може да преплува през тихата лагуна и да достигне жив до един от увенчаните с палми острови. Ако моментът на пристигането на сала до рифа съвпадне с един от приливите, които периодично потапят рифа на дълбочина, принуждаваща разбиващите се вълни да утихнат, „Кон-Тики“ може в крайна сметка да премине смъртоносната линия в спокойни води и да стигне невредим. В случай, че приливът издигне очукания му корпус отвъд рифа в лагуната, след няколко дни прибоят ще го изхвърли на гол коралов сипей. Но сутринта на 7 август 1947 г. никой на борда на „Кон-Тики“ не знае коя от тези алтернативни участи ще бъде тяхната.

Изпитанието на тези шестима млади скандинавски мореходци през този ден е подходяща алегория на изпитанието, което все още предстои на човечеството в началото на втората половина на XX в. сл.Хр. Ноевият ковчег на цивилизацията, изминал доста разстояние за петте или шестте хиляди години през океана на историята, се отправя към риф, който екипажът му няма да успее да заобиколи. Неизбежната опасност отпред е рискованият преход от свят, разделен на американска и руска сфера, и свят, обединен под контрола на една-единствена политическа власт, в епохата на атомните оръжия, която трябва да замени рано или късно, по един или друг начин сегашното разделение на властта. Дали преходът ще бъде мирен, или катастрофален, а ако е катастрофален, дали катастрофата ще бъде пълна и непоправима, или пък ще бъде частична и ще остави след себе си елементи, от които ще може да се сглоби в крайна сметка бавно и болезнено възстановяване? В момента, в който се пишат тези думи, никой не може да предугади изхода от изпитанието, към което светът очевидно се движи.

Без да се чака обаче за лесната мъдрост след събитието, наблюдателят може полезно да разсъждава за вида на нещата, които идват, стига да ограничи съображенията си за бъдещ световен ред до елементи, които във всесветската система вероятно ще имат нещо общо с всяка една от двете полусветски системи, кристализиращи съответно около Съединените щати и около Съветския съюз.

Доколкото технологията може да достави — и доставя — удобства за транспорт, световното правителство е вече съвсем практично. Когато обаче се издигнем — или паднем — от плоскостта на технологията в плоскостта на човешката природа, намираме земния рай, умело сглобен от находчивостта на „хомо фабер“, смален до рай за глупци поради своенравието на „хомо политикус“. „Парламентът на човека“, който поетът Тенисън, изглежда, е синхронизирал приблизително с откриването на самолета, сега съществува под по-прозаичното име Организация на обединените нации и не се оказва толкова неефикасна, както твърдят понякога критиците й. От друга страна, ООН очевидно е неспособна да стане зародиш на световно правителство. Реалностите на разпределението на властта не са отразени в тромавия Устав, който въплъщава нереалистичния принцип „една държава — един глас“, а след това не намира по-добро средство да съобрази фиктивното равенство на държавите с грубата реалност, освен това да направи отстъпка на пет сили, една от които след това е смалена от Китай във Формоза, и да им даде право на вето, което е отказано на другите, които са на думи равни. Най-добрата перспектива за ООН е, че тя може да се превърне от форум в конфедерация, но има бездна между конфедерация на независими държави и конфедерация на народи, които имат централно правителство, искащо и получаващо пряка лична преданост от всеки отделен гражданин на съюза. Известно е, че историята на политическите институции не познава друг случай, в който тази бездна да е премината с какъвто и да е друг процес, освен революционен скок.

Така погледнато, малко вероятно е ООН да стане институционното ядро, от което да порасне евентуалното неизбежно световно правителство. Вероятността е това да се оформи чрез развитие не на ООН, а на една от другите две по-стари и по-здрави политически „преуспяващи предприятия“ — правителството на Съединените щати или правителството на Съветския съюз.

Ако живото поколение на човечеството беше свободно да избира между тях, няма особено съмнение в ума на кой да е западен наблюдател, че решаващото мнозинство на всички живи мъже и жени, компетентни да имат оценка по въпроса, ще бъде да станат поданици на Съединените щати, а не на Съветския съюз. Достойнствата, направили Съединените щати несравнимо предпочитаеми, се открояват забележимо на фона на комунистическа Русия.

Главното достойнство на Америка в очите на поданиците й в момента и в перспектива е прозрачно искреното й нежелание да играе изобщо тази роля. Чувствителна част от живото поколение американски граждани, както и предшествениците на американските граждани, които са емигранти, желаят да изтръгнат корените си в Стария свят и отново да започнат живот в Новия, поради копнеж да се отърват от проблемите на континента, чийто прах те демонстративно са отърсили от краката си. Жизнерадостта на надеждата, с която са се оттеглили, е равносилна на горчивината на съжалението, с което живото поколение американци извършва насилственото си връщане. Насилието е, както вече видяхме, аспект на това „ликвидиране на пространството“, което прави Стария и Новия свят едно неделимо цяло. Но нарастващата яснота, с която се познава това насилие, не намалява нежеланието, с което то е прието.

Второто забележително достойнство на американците е тяхната щедрост. И Съединените щати, и Съветският съюз са „заситени“ сили, но икономическото и социалното положение в тях е тъждествено само в общия смисъл, че Русия, както Америка, разполага с огромни неразработени ресурси. Обратно на Америка, Русия едва е започнала да експлоатира своя потенциал, а проектите, които тя е била осъществила с такава цена на човешки усилия и страдания през дванадесетте години непосредствено преди германското нападение през 1941 г., до голяма степен са унищожени от нашествието. След това руснаците се възползват несправедливо от това, че са попаднали на спечелилата страна, като за германското разрушаване на руски индустриални заводи обезщетява себе си, залавяйки и премествайки заводи не само от виновната Германия, но и от източно- и централноевропейските страни, които руснаците обявяват, че са освободили от нацистите, и от китайските провинции в Манджурия, които обявяват, че освобождават от японците. Това наистина е противоположно на американската следвоенна политика на преустройство, въплътена в плана Маршал и в други мерки, с които редица страни, чийто живот е дезорганизиран от войната, са поставени отново на краката си с помощта на пари, гласувани от конгреса във Вашингтон при добрата воля на американския данъкоплатец, от чийто джоб тези пари трябва да дойдат. В миналото е било привично победилите сили не да дават, а да вземат и от този вреден обичай няма отклонение в политиката на Съветския съюз. Планът Маршал създава нов стандарт, за който няма сравним исторически прецедент. Може да се каже, че тази щедра политика е в собствения интерес на Америка, но погледнато в дълга и просветена перспектива, добрите дела не са по-малко добри, ако са същевременно мъдри.

Гражданите на западноевропейските страни обаче са преследвани от страха, че някое американско решение, в което западноевропейските народи няма да имат думата, може да хвърли руските атомни оръжия върху главите им като непредвиден страничен резултат на някой импулсивен американски отклик на руска провокация. Макар сателитните държави в американския съюз да се радват в повечето отношения на неизбежната свобода на действие, която е изцяло отказана на сателитите на Съветския съюз, те се намират в доста подобно безпомощно положение по тези въпроси на живот и смърт.

През 1895 г. във връзка с англо-американския спор при определянето на границата между британска Гвиана и Венесуела, американският държавен секретар Ричард Олни изпраща ехтящо съобщение, което осигурява на името му такова безсмъртие, на което още се радва: „Днес Съединените щати са практически суверен на този континент и неговото одобрение е закон за поданиците, на които предоставят застъпничеството си. Защо? Не поради просто приятелство или добра воля спрямо него. Не просто поради високия си авторитет на цивилизована държава, нито понеже мъдростта, справедливостта и безпристрастността са неизменни черти на поведението на Съединените щати. Причината е, че — в добавка към всички други основания — неограничените им ресурси, съчетани с изолирано положение, ги правят господар на положението и практически неуязвими срещу коя да е или всички други сили.“

Тази сентенция не е загубила от своята състоятелност, когато започва да се прилага към сфера за хегемония, много по-широка от Латинска Америка и макар че един неамериканец може да се примири с факта, че американските бичове са за предпочитане пред руските скорпиони, един „философ“ може (в изразите на Гибън) „да получи позволение да разшири възгледите си“, като забележи, че фактическият монопол на върховна сила да определя и изпълнява политиката, от която зависи живота и състоянието на сателитните народи, тя е бременна с конституционен проблем, който може да се реши само с някаква форма на федерален съюз. Конституционните въпроси, възникнали с идването на наднационалния ред, едва ли ще се решат леко и бързо, но добър знак е поне това, че Съединените щати вече са ангажирани от собствената си история с одобрение на федералния принцип.