Арнълд Тойнби
Изследване на историята (47)

XLIV.
Как се стигна до написването на тази книга

Защо хората изучават история? Личният отговор на автора е, че историкът, както всеки друг, имал щастието да има цел в живота, е намерил призванието си в призив на бога да „го почувства и да го намери“. След неизброимите ъгли на зрение гледната точка на историка е уникална. Неговият отличителен принос е да даде проникновение в творческата дейност на бога, в рамката на нашите преживявания, които показват измененията. Историческият ъгъл за проникновение показва физическата вселена, движеща се центробежно в четириизмерната рамка на пространство-време; показва ни живота на нашата планета, движещ се еволюционно в петизмерна рамка на живот-време-пространство; показва ни човешките души, издигнати до шесто измерение с дар на духа, движещи се в гибелно упражняване на духовната си свобода или към своя създател, или встрани от него.

Ако сме прави да виждаме в историята проникновение на божието създание в движение, няма да се учудим, ако намерим, че в човешките умове, чиято вътрешна възприемчивост за отпечатъците на историята е предполагаемо винаги същата, действителната сила на впечатлението се различава в съответствие с историческите условия на приемащия. Простата възприемчивост трябва да бъде подсилена с любопитство, а любопитството е стимулирано само когато процесът на социална промяна е очевиден. Примитивното селячество никога не е имало вкус към историята, защото социалната му среда винаги му е говорила не за история, а за природа. Неговите празници не са били четвърти юли, денят на Гай Фокс или денят на примирието, а исторически маловажните обикновени дни на повтарящата се земеделска година.

Дори обаче за малцинството, чиято социална среда му говори за историята, това излагане на излъчването на историческата социална среда не е само по себе си достатъчно, за да вдъхнови историка. Без творческата подбуда на любопитството и най-внушителните паметници на историята ще показват красноречивото си нямо представление без резултат, защото очите, към които се обръщат, ще бъдат слепи. Истината, че творческа искра не може да пламне без отклик, както и без предизвикателство, се е врязала в съзнанието на западния философ и пътешественик Волни, когато той посещава ислямския свят през 1783–1785 г. Волни идва от страна, която е въвлечена в течението на историите на цивилизациите още от времето на Ханибаловите войни, докато посетеният от него район е бил театър на историята три или четири хиляди години по-дълго, отколкото Галия, и е пропорционално запълнен с видими реликви от миналото. Но в последната четвърт на XVIII в. живото поколение на Близкия изток се излежава сред удивителни руини на угаснали цивилизации, без да си даде труда да запита чии са били тези паметници, докато същият този въпрос отвежда Волни от родната му Франция в Египет, а в навечерието на отпътуването му значителна група френски учени се възползват от възможността, предоставена им от военната експедиция на Бонапарт петнадесет години по-късно. Наполеон е знаел, че дърпа струна, на която ще откликнат дори обикновените необразовани хора от армията му, когато казва, преди да предприеме действия на решаващото бойно поле на Имбаба, че четиридесет века история поглеждат от пирамидите. Можем да бъдем сигурни, че Мурад бей, командващ противниковата армия на мамелюците, никога не е хабил дъх да се обърне с подобно увещание към собствените си безразлични към миналото войни.

Френските учени, посетили Египет веднага след Наполеон, се отличават, като откриват нови измерения на историята за едно съвременно западно общество, обладано от ненаситно любопитство. След тази дата не по-малко от единадесет загубени и забравени цивилизации — египетската, вавилонската, шумерската, минойската, хетската, заедно с древноиндийската култура и културата Шан в Стария свят, както и маянската, юкатанската, мексиканската и андската цивилизации в Новия свят — отново са върнати за живот.

Без вдъхновението на любопитството никой не може да бъде историк, но само по себе си то не стига, защото ако не е целенасочено, може да доведе само до търсене на безцелно многознайство. Любопитството на всеки от големите историци винаги е канализирано от задачата да се отговори на някакъв въпрос с практическо значение за поколението, към което принадлежи, формулиран общо взето така: „Как е произлязло това от онова?“ Ако проследим интелектуалните биографии на големите историци, намираме, че в повечето случаи някой особен, и обикновено отблъскващ, обществен факт е предизвикателството, вдъхновило отклик във формата на историческа диагноза. На този факт те може да са били свидетели или да са играли активна роля, както Тукидид в големите атино-пелопонески войни и Кларендон в големия бунт. Може и да бъде отдавана отминало събитие, последиците от което все още възбуждат отклик в чувствителния исторически ум, като интелектуалното и емоционално предизвикателство на упадъка и краха на Римската империя, стимулирала Гибън, унесен в мисли сред руините на Капитолия векове по-късно. Творческият стимул може да е забележително събитие, даващо основание за задоволство, както например умственото предизвикателство, което Херодот получава от персийската война. Но в повечето случаи големите катастрофи в историята, които предизвикват естествения оптимизъм на човека, пораждат най-деликатните усилия на историка.

Историк, какъвто е авторът на това изследване, роден през 1889 г., все още жив през 1955 г., наистина е чувал дългото ехтене на промените от елементарния въпрос на историка: „Как това нещо е произлязло от онова?“ Как се е случило да види очевидно разумните очаквания на непосредствено предшестващото поколение толкова грубо разочаровани? В либерално настроени кръгове от средната класа в демократичните западни страни през поколението, родено около 1860 г., се е смятало за очевидно към края на XIX в., че триумфално напредващата западна цивилизация е довела човешкия прогрес до точка, когато може да се разчита земният рай да се намери някъде след ъгъла. Как стана така, че това поколение е толкова печално разочаровано? Кое точно е било погрешно? Как в бъркотията на война и порочност, които донесе новият век, политическата карта бе променена до неузнаваемост и доброто другарство на осем велики сили остава сведено до неясно противоборство между две, и то намиращи се извън Западна Европа?

Списъкът на подобни въпроси може да бъде безкрайно разширяван, а те предлагат теми за също толкова голям брой исторически изследвания. Благодарение на доброто си професионално щастие да се роди в смутно време, което е, по дефиниция, рай за историка, авторът бе фактически накаран да се интересува от всяка от историческите главоблъсканици, подхвърлена му от текущите събития. Но доброто му професионално щастие не свършва до тук. Той е роден точно навреме, за да получи неподправено съвременно западно „ренесансово“ елинско образование. Към лятото на 1911 г. той беше изучавал латински петнадесет години, а гръцки — дванадесет. Това традиционно образование имаше здравословния ефект да имунизира тези, които са го получили, срещу шовинизма. Образован в елинизма западен човек не може лесно да изпадне в грешката да вижда в западното християнство най-добрия от всички възможни светове, нито пък да смята историческите въпроси, поставяни му от съвременната западна социална среда, без да се отнесе към оракулите на Елада, в които е намерил духовния си дом.

Той например не беше в състояние да сподели разочарованието на по-старите хора с либерални възгледи в очакванията им, без да си спомни за разочарованието на Платон от Перикловата атическа демокрация. Той не можеше да преживее избухването на войната от 1914 г., без да си спомни, че избухването на войната от 431 г. пр.Хр. е донесло същото преживяване на Тукидид. Като намери собствения си опит за пръв път, самовглъбеността на думите и фразите на Тукидид, които отначало означаваха малко или нещо, той съзна, че книга, написана преди 2 300 години, трябва да съдържа опит, който в света на читателя само започва да настига собствените обобщения на читателя. Има смисъл в предположението, че двете дати — 1914 и 431 г. пр.Хр. — са философски погледнато едновременни.

Може да се види, че в социалната среда на автора има два фактора, нито един от които не е личен за него, които имат решаващо влияние за подхода му към изследването на историята. Първият е текущата история на собствения му западен свят, а вторият — елинското му образование. Като постоянно си взаимодействат, те правят възгледа на автора за историята бинокулярен. Когато началният въпрос за историка: „Как това е произлязло от онова?“ се поставя на автора от някое текущо катастрофално събитие, формата на въпроса в ума му е: „Как това е произлязло от онова в западната, както и в елинската история?“ Така той започва да гледа на историята като сравнение в две плоскости.

Този бинокулярен поглед към историята може да се оцени и одобри от далекоизточните съвременници, в чието тогава все още традиционно образование класическият език и литература на предшестваща цивилизация е играла не по-малко преобладаваща роля. Конфуциански литератор ще се намери, като автора тук, неспособен да види някое преминаващо събитие, без да си спомни за някой класически паралел, който за него ще има по-голяма стойност и може би по-ярка реалност, отколкото следкласическите събития, които са накарали ума му да търси сродната задача да предъвква познатата класическа китайска система от знания. Принципната разлика в умствения подход между този късен конфуциански обучен китайски учен и късния викториански елински настроен английски негов съвременник е в това, че китайският учен продължава все още да прави историческото сравнение само в две плоскости, докато късновикторианският англичанин, веднъж започнал да мисли исторически в две плоскости, не може да спре, преди да разшири културния си диапазон в по-обхватни рамки.

За китайски изследовател, получил образованието си към края на XIX в. сл.Хр., ще бъде нова идея, че коя да е цивилизация освен древнокитайската и далекоизточната й приемница, заслужава да се приеме сериозно, но подобен поглед през наочници е невъзможен за западен човек от същото поколение.

Невъзможен е, понеже през предшестващите четиристотин години западното общество, към което той принадлежи, е влязло в контакти с не по-малко от осем други представители на собствения си вид в Стария свят, а и в Новия, а тъй като е двойно невъзможно за западните умове да пренебрегнат съществуването или да отричат значението на други цивилизации освен собствената си и елинистката, защото през последния век тези ненаситно търсещи западни хора, вече завладели преди девствения океан в килватера на Колумб и Да Гама, вече са започнали да разкопават погребаното преди минало. В поколение, придобило толкова широк исторически хоризонт, един западен историк, подтикнат от елинското си образование да направи исторически сравнения в две плоскости, не може да бъде доволен, докато не събере за сравнително изследване колкото може повече образци от вида общество, на което елинисткото и западното са само два представителя.

Когато успя да увеличи плоскостите за сравнение повече от десет пъти, той не можеше повече да пренебрегва главния въпрос, който в първоначалното му сравнение в две плоскости вече застрашаваше да възникне. Най-знаменателният единичен факт от историята на елинистката цивилизация беше евентуалното разпадане на общество, отбелязано с дата 431 г. пр.Хр. с избухването на атино-пелопонеската война. Ако има някаква валидност в подхода на автора да черпи паралели между елинската и западната история, изглежда, следва, че западното общество трябва поне да има имунитет към подобна съдба и когато авторът, преминавайки към по-широките си изследвания, намери, че ясно очертано мнозинство от събраните от него цивилизации вече са мъртви, той беше принуден да заключи, че гибелта наистина е възможност за всяка цивилизация, включително собствената му.

Дали това е „вратата на смъртта“, през която толкова много навремето цветущи цивилизации вече са изчезнали? Този въпрос накара автора да изучи разпадането и разлагането на цивилизациите. Оттук беше въведен в допълнителното изучаване на техния произход и растеж. И така беше написано това изследване на историята.