Арнълд Тойнби
Изследване на историята (11)

2.
Сравнения в три плана

Нов подход към проблема

Можем ли да намерим друг метод за изследване, който да обещава по-добри резултати? Нека опитаме да започнем от обратния край. Дотук започвахме с предизвикателството, което надмогва откликващия. Сега да започнем с примери, когато предизвикателството е предизвикало ефективен стимул и е довело до удачен отклик. В различни части на предишната глава разгледахме много подобни примери и сравнихме удачните отклици с паралелни случаи, когато същата или сравнима общност е откликнала с по-малък успех на същото или сравнимо предизвикателство, когато то не е толкова силно. Нека сега огледаме отново някои от тези сравнения между две възможности и да видим дали можем да увеличим двете възможности на три.

Нека във всеки от случаите потърсим трето историческо положение, в което предизвикателството е било по-силно от положенията, с които започнахме. Ако намерим трета възможност, положението, от което започнахме — успешният отклик — става средно между две крайности. И на двете крайни точки предизвикателството е съответно по-малко или по-голямо, отколкото в средата. В положенията, когато предизвикателството е по-малко, вече видяхме, че откликът е по-слаб. Но какво да кажем за третата възможност, към която сега се обръщаме за пръв път? Когато силата на предизвикателството е от най-висока степен, ще намерим ли успеха на отклика също така най-силен? Да допуснем, че напротив, намерим увеличението на силата на предизвикателството над средното равнище да не се съпровожда с увеличение на успеха на отклика, а напротив, откликът спада. Ако това се окаже така, открили сме, че взаимодействието предизвикателство-отклик се подчинява на „закона за намаляващите резултати“. Ще стигнем до извода, че има средностепенна сила, при която стимулът е най-силен — да наречем тази степен оптимална, за разлика от максималната.

Норвегия — Исландия — Гренландия

Вече видяхме, че именно в Исландия, а не в Норвегия, Швеция или Дания безплодната скандинавска цивилизация постига най-много в литературата и в политиката. Постиженията са отклик на двоен стимул — стимула на презморската миграция и стимула на по-мрачна и по-гола страна от тази, която скандинавските мореходци са оставили. Сега да предположим, че същият стимул се повтори с двойна сила. Да допуснем, че северняците са пътували петстотин мили и са се заселили в страна, толкова по-отблъскваща от Исландия, колкото Исландия е от Норвегия. Дали тази Туле оттатък Туле щеше да роди скандинавска общност, два пъти по-блестяща в литературата и политиката от Исландия? Въпросът не е риторичен, защото формулираните тук условия фактически са били налице, когато скандинавските мореходци стигат до Гренландия. А отговорът на въпроса не подлежи на съмнение. Селището в Гренландия се оказва провал. За по-малко от половин хилядолетие гренландците са бавно надмогнати в трагична губеща борба срещу физическа среда, твърде сурова дори за тях.

Дикси — Масачузетс — Мейн

Вече сравнихме суровостта на физическото предизвикателство на тежкия климат и каменистата земя на Нова Англия с по-малко суровото предизвикателство във Вирджиния и Каролините, които са срещнали британо-американските колонисти, и показахме, в борбата за контролиране на континента жителите на Нова Англия изпреварват съперниците си. Очевидно линията Мейсън-Диксън в общи линии съвпада с южната граница на район с оптимално предизвикателство. Сега трябва да се запитаме дали този район на най-силен стимул от страна на климата има и друга граница от север и още докато формулираме въпроса, знаем, че отговорът е очевидно положителен.

Северната граница на оптималния климатически район разделя Нова Англия. Защото, когато говорим за Нова Англия и ролята й в американската история, мислим само за три от шестте й малки щати — Масачузетс, Кънектикът и Роуд Айланд, а не за Ню Хампшир, Върмонт и Мейн. Масачузетс винаги е бил една от водещите англозични общности на Северноамериканския континент. През XVIII в. той поема ролята на водач в съпротивата срещу британския колониален режим и въпреки огромното развитие на Съединените щати от тогава, Масачузетс запазва положението си в интелектуалната сфера и до определена степен в промишлената и търговската сфери. Мейн, от друга страна, макар и част от Масачузетс до отделянето си като щат през 1820 г., винаги е бил не особено важен и е оцелял днес като музеен експонат — реликва на Нова Англия от XVII в., населена с дървари, лодкари и ловци. Тези деца на трудна земя днес добавят към оскъдното си съществуване, като служат за „водачи“ на търсачи на удоволствия, които идват от северноамериканските градове, за да прекарат отпуската си в тази Аркадия само защото Мейн все още е каквото е бил, когато тези градове не са започнали да се издигат от пустошта. Днес Мейн е едновременно сред най-отдавна заселените райони на американския съюз и един от най-малко урбанизираните и най-неподправените.

Как да се обясни този контраст между Мейн и Масачузетс? Изглежда, суровостта на средата в Ню Ингланд, оптимална в Масачузетс, в Мейн е засилена до степен, когато води до намаляващи резултати в човешкия отклик. Ако пренесем изследването си по̀ на север, ще получим потвърждение на това предположение. Ню Бранзуик, Нова Скотия и островите на принц Едуард са най-малко преуспяващите и прогресивни провинции в Канада. Още по̀ на север Ню Фаундленд в последните години по принуда се отказа от неравната борба да стои на краката си и прие леко завоалирания статут на кралска колония в отговор на помощ от Великобритания. И още по̀ на север, в Лабрадор, виждаме условия, каквито са срещнали северноевропейските заселници на Гренландия — максимално предизвикателство, което е далеч от оптимума и ще бъде по-вярно да бъде наречено „песимум“.

Бразилия — Ла Плата — Патагония

Атлантическото крайбрежие на Южна Америка очевидно предоставя за анализ аналогично явление. В Бразилия например по-голямата част от националното богатство, съоръженията, населението и енергията е съсредоточена в малка част от огромната територия на юг от двадесетия паралел. Нещо повече, Южна Бразилия отстъпва по степен на цивилизованост пред още по-южни райони от двете страни на устието на Ла Плата — република Уругвай и аржентинския щат Буенос Айрес. Очевидно по южноамериканското атлантическо крайбрежие екваториалният сектор не е стимулиращ, а отпускащ. Но има също така данни, че по-стимулиращият умерен климат на устието на Рио де ла Плата е оптимален. Защото надолу, на юг по крайбрежието има безспорно увеличаване на „натиска“, но и намаляване на отклика, когато преминем отблъскващото Патагонско плато. Ако решим да отидем още по̀ на юг, ще видим още по-лошото — мръзнещи и гладуващи диваци, които едва успяват да останат живи сред ледовете и снеговете на Тиера дел Фуего.

Галоуей — Ълстър — Апалачия

А сега нека разгледаме пример, когато предизвикателството не е изключително физическо, а частично физическо и частично човешко.

Днес съществува поразителен контраст между Ълстър и останалата част на Ирландия. Докато Южна Ирландия е доста старомодна земеделска земя, Ълстър е една от най-дейните работилници в съвременния западен свят. Белфаст се нарежда до Глазгоу, Нюкасъл, Хамбург и Детройт и съвременният жител на Ълстър има такова реноме за ефикасността си, каквото и за несговорчивостта си.

В отговор на какво предизвикателство жителят на Ълстър е направил от себе си това, което е? Той е откликвал на двойно предизвикателство — мигрира през море от Шотландия и след като е пристигнал в Ълстър, се е справил с местните ирландци, които е заварил като владетели и е тръгнал да ги лишава от владенията. Двойното изпитание е имало стимулиращ ефект, който може да се оцени, като се сравни сегашната мощ и сегашното богатство на Ълстър със сравнително скромните условия за живот в тези райони от шотландската страна на границата между Шотландия и Англия и по равнинните краища през „планинската линия“, от които първоначалните шотландски заселници в Ълстър са били набрани в началото на XVII в.^[1]

Съвременният жител на Ълстър живее не само като отвъдморски представител на рода си. Защото шотландските пионери, мигрирали в Ълстър, дават „шотландско-ирландски“ потомци, които през XVIII в. мигрират този път от Ълстър в Северна Америка и живеят до днес в твърдините на Апалачите — планинска зона, преминаваща през няколко щата на американския съюз от Пенсилвания до Джорджия. Какъв е бил резултатът от това второ присаждане? През XVII в. поданиците на крал Джеймс са пресичали канала Сейнт Джордж, за да се бият с дивите ирландци, а не с дивите планинци. През XVIII в. техните потомци пресичат Атлантика, за да станат „бойци против индианците“ в американските пущинаци. Очевидно това американско предизвикателство е било по-внушително от ирландското предизвикателство, погледнато и от двете страни — физическата и човешката. Дали засиленото предизвикателство е довело до по-силен отклик? Ако сравним жителя на Ълстър със сегашния жител на Апалачия, два века след като те са се отделили един от друг, виждаме, че отговорът е отново отрицателен. Съвременният жител на Апалачия не само не превъзхожда жителя на Ълстър — той не е успял да се задържи и смущаващо е тръгнал надолу. Фактически планинците в Апалачия са просто варвари. Те пак са изпаднали до неграмотност и магьосничество. Те страдат от бедност, мръсотия и лошо здраве. Те са американските двойници на по-късните бели варвари в Стария свят — рифи, албанци, кюрди, патани и космати айни. Но докато последните са закъснели останки на древните варвари, хората в Апалачия представляват тъжна гледка на хора, постигнали цивилизованост, която след това са загубили.

Реакция на военни опустошения

В случая с Ълстър и Апалачите предизвикателството е едновременно физическо и човешко, но действието на „закона за намаляващите резултати“ се проявява съвсем ясно в други случаи, в които предизвикателството е единствено в човешката сфера. Да разгледаме например ефекта от предизвикателството, причинено от военни опустошения. Вече дадохме два подобни примера, когато остро предизвикателство от този тип се е натъкнало на победоносен отклик — Атина отговаря на опустошенията след персийското нахлуване, като става „образованието на Елада“, а Прусия отговаря на опустошенията на Наполеоновите войни, като става Германия на Бисмарк. Можем ли да намерим предизвикателство от този вид, което се е оказало твърде неумолимо, опустошение, раните от което забират и в крайна сметка се оказват смъртоносни? Можем.

Опустошаването на Италия от Ханибал не е било — като други, по-малко „изкушаващи“ „посещения“ — прикрит дар. Разораната орна земя в Южна Италия се превръща частично в пасища и частично в маслинени и плодови градини. Новата селска икономика — и растениевъдство, и животновъдство — се поддържа с робски труд вместо от свободно селячество, което навремето е обработвало земята, докато Ханибаловите войници опожаряват селските къщички, а бурени поникват в изоставените поля. Тази революционна промяна от селски труд за препитание в парично земеделие и от стопанисване в използване на покорна човешка сила безспорно временно увеличава паричната стойност на земеделските продукти. Но това е повече от неутрализирано от социалните бедствия, които влече със себе си — обезлюдяването на селските области и струпването в градовете на бедняшкия пролетариат от бивши селяни. Опитът да се прекратят тези бедствия чрез законодателство, извършен от Гракхите три поколения след като Ханибал напуска Италия, само усложнява безредиците в римската общност, като ускорява политическата революция, без да прекрати икономическата. Политическите боричкания са разпалени до гражданска война и сто години след трибуната на Тиберий Гракх римляните се примиряват със създадената от Август трайна диктатура като драстично лекарство за отчайващото положение на нещата. Така опустошаването на Италия от Ханибал не само не стимулира римския народ, както опустошаването на Атика от Ксеркс навремето стимулира атиняните, а им донася шок, от който никога не се съвземат. Наказанието чрез опустошаване, оказало се стимулиращо, когато е нанесено с персийска енергия, е смъртоносно, когато е наложено с пуническа интензивност.

Китайски реакции на предизвикателството на емиграцията

Вече сравнихме ефекта от различни степени на физическо предизвикателство върху различните групи британски емигранти. Нека сега разгледаме реакцията на китайските емигранти при различни степени на човешко предизвикателство. Когато китайският кули емигрира в британска Малая или холандска Индонезия, той вероятно ще получи възнаграждение за предприемчивостта си. Поел социалното изпитание да напусне дома си и да навлезе в чужда социална среда, той заменя икономическата среда, в която е обезсилен от вековни социални традиции, за друга, която го стимулира да си осигури по-добър живот, а нерядко и да забогатее. Да допуснем обаче, че усилим социалното изпитание, което е цената на икономическите възможности. Да предположим, че вместо в Малая или Индонезия той отиде в Австралия или Калифорния. В тези страни на белия човек предприемчивият кули, ако бъде допуснат изобщо, ще премине през изпитание с много по-голяма суровост. Вместо просто да се окаже чужденец в чужда страна, ще трябва да изтърпи преднамерено наказание, самият закон ще го дискриминира, вместо да му дойде на помощ, както в Малая, където официалният „закрилник на китайците“ е назначен от благодушната колониална администрация. Дали това по-сурово социално изпитание подбужда икономически отклик с пропорционално по-голяма интензивност? Не, както можем да видим, ако сравним равнището на благосъстояние, постигнато от китайците в Малая или Индонезия, с равнището, постигнато от имигрантите от същата тази надарена раса в Австралия или Калифорния.

Славяни — ахейци — тевтони — келти

Нека отново разгледаме предизвикателството, което една цивилизация представлява за варварите — предизвикателство пред последователни пластове варвари в последователни епохи от излъчването на различни цивилизации във вътрешността на Европа, този навремето тъмен континент.

Изследвайки тази драма, вниманието ни се спира на един пример, при който предизвикателството поражда изключително блестящ отклик. Елинистката цивилизация е навярно най-яркото цвете от този вид, което изобщо е цъфтяло. Тя се заражда като отклик на предизвикателства от страна на минойската цивилизация пред европейските варвари. Докато морската минойска цивилизация стъпва на Гръцкия полуостров, ахейските варвари във вътрешността не са нито изтребени, нито покорени, нито асимилирани. Напротив, те успяват да запазят идентичността си като външен пролетариат на минойската таласокрация и междувременно да изучат уменията на цивилизацията, която държат на почетно разстояние. С течение на времето ахейците започват да плават по морето, надделяват над таласократите в собствената им среда и впоследствие стават истински бащи на елинистката цивилизация. Ахейските претенции за бащинство на елинизма се оправдават, както вече видяхме, от религиозния критерий — защото боговете от олимпийския пантеон очевидно произлизат в очертанията си от вярванията на ахейските варвари, докато всяка следа от елинистката църква, произлязла от минойския свят, се намира, ако изобщо може да се намери, в забутани параклиси и крипти на елинската религия също в някои местни култове, хтонични мистерии и мъчно разбираеми вероизповедания.

Блясъкът на елинизма показва мярката на стимула в този случай. Но можем да го измерим и по друг начин — като сравним участта на този ахейски слой варвари с участта на друг слой, толкова отдалечен и притулен, че остава фактически незасегнат от сиянието на коя да е цивилизация в течение на две хиляди години, след като ахейците приемат минойското предизвикателство и намират своя блестящ отклик. Този пласт са славяните от блатата на Припят, когато оттеглящата се ледена шапка оставя за човека тези отпадъци от континента. Тук те живеят примитивния живот на европейското варварство век след век и когато тевтонското преселение слага край на дългата елинска драма, започнала с ахейското преселение, тези славяни са си още там.

В този късен час от деня на европейските варвари славяните са най-сетне избутани от твърдините си от номадските аварски племена, които се изкушават да излязат извън границите на родната си евразийска степ, за да вземат участие в тевтонската игра на разграбване и разбиване на Римската империя. В необичайната среда на земеделски свят тези загубени деца на степите се опитват да приспособят стария си начин на живот към новите обстоятелства. В степта аварите преживяват като пастири на говеда. В сега достигнатите обработени земи те намират, че подходящият местен добитък е селячеството и затова се заемат — обяснимо — да бъдат пастири на човешки същества. Точно както са щели да нападнат говедата на съседите си номади, за да заемат нови пасища, така сега те се оглеждат за добитък от човешка порода, за да докарат нови запаси в обезлюдените римски провинции, попаднали в ръцете им. Това, което търсят, са славяните — скупчват ги в стада и ги разполагат в широк кръг около унгарската низина, на която са разположили собствения си лагер. Такъв, изглежда, е бил процесът, при който западният преден отряд на славянските тълпи — предци на сегашните чехи, словаци и югославяни — прави закъснелия си унизителен дебют в историята.

Този контраст между ахейците и славяните показва, че за примитивното общество пълният имунитет от предизвикателството на срещи с цивилизации е сериозна пречка. Той показва всъщност, че подобно предизвикателство стимулира, когато суровостта му е в определени граници. Но да допуснем, че засилваме предизвикателството. Да допуснем, че сме повдигнали енергията, която минойското общество излъчва, до по-голяма мощ. Ще получим ли тогава отговорът, че отклик, дори по-блестящ от този на ахейските отци на елинизма, е желан или пък ще влезе в сила „законът за намаляващите резултати“? По това няма защо да разсъждаваме на празни обороти, защото между ахейците и славяните винаги е имало няколко пласта варвари, изложени на излъчването на различни цивилизации и в различна степен. Какво е станало с тях? Един случай, при който европейските варвари рухват под излъчване с разрушителна мощ, вече посочихме. Видяхме как келтите са били изтребени, покорени или асимилирани след преходен изблик на енергия в отговор на стимул, получен от етруските. Противопоставихме крайния провал на келтите със сравнителния успех на тевтоните в опитите да се задържат против елинисткото въздействие. Отбелязахме, че тевтонският пласт на европейското варварство, за разлика от келтския, се съпротивлява против разлагащото въздействие на елинизма толкова успешно, че тевтоните са в състояние да заемат мястото си сред външния пролетариат на елинисткия свят и да нанесат на елинисткото общество завършващия удар, когато то е в смъртна агония. В сравнение с келтския провал тази тевтонска реакция е успех. Но щом сравняваме тевтонския успех с ахейския, да си припомним, че тевтоните спечелиха само пирова победа. Те пристигат при смъртта на елинисткото общество само за да получат собствения си смъртоносен удар, и то на място, от съперничещия пролетариат на покойното общество. Победител на това бойно поле не са тевтонските военни банди, а римската католическа църква, в която се включва вътрешният пролетариат на елинисткото общество. Преди края на VII в. от християнската епоха всеки един от тези арийци или езичници тевтони, посмял да пристъпи на римска земя, трябва или да се покръсти в католицизма, или да бъде ликвидиран. Новата цивилизация, родствена на елинистката, е свързана с предшественика си не чрез вътрешния и не чрез външния пролетариат. Западното християнство е в основата си творение на католическата църква — за разлика от елинизма, който е творение на ахейските варвари.

Нека сега подредим дотукашната си серия предизвикателства по реда на повишаващата се суровост. Славяните дълго време изобщо не са били изправени пред предизвикателството и видимо са били по-зле поради липсата на стимул. Ахейците се сблъскват с — ако се съди по отклика им — това, което може да се смята оптимално предизвикателство. Тевтоните са удържали против предизвикателството на елинистката цивилизация, но впоследствие са надвити под предизвикателството на католицизма. Келтите, срещнали се с елинисткото общество в разцвета му — за разлика от тевтоните, които го срещат при упадъка му — са смазани от него. Славяните и келтите изпитват крайностите — блудкав имунитет, от една страна, и смазващо бомбардиране — от друга. Ахейците и тевтоните са „в средата“ в това сравнение, което — този път — съдържа четири условия вместо три. Но самата среда в смисъл на оптимален опит принадлежи на ахейците.

3.
Две мъртвородени цивилизации

„Ариергардът“ на тевтонското преселение

Възможно ли е да се определи по-точно моментът, в който законът за намаляващите резултати влиза в сила при серията предизвикателства от страна на излъчващата цивилизация и европейските варвари? Да, възможно е, защото има два примера, с които до момента не сме се съобразили. Това е конфликтът между Римската църква, родител на нашето западно общество, и мъртвороденото далекозападно християнство в „келтското краище“, и конфликтът между нашето западно общество в началните му етапи на развитие и „далекосеверното“ или скандинавското общество на викингите. И при двата конфликта противник е варварски „ариергард“, винаги оставал извън обсега на римската власт и запазил се като резерв в момент, когато тевтонският авангард забива сабята си в умиращото тяло на елинисткото общество — за да го унищожи, и както се оказва, да бъде унищожен. Още повече, че и двата ариергарда постигнат частичен успех, който е далеч от този на ахейците, но силно надминава тевтонския, който е следващият по ред в нашето четиризначно сравнение, както беше изложено. Ахейците успяват да развият велика цивилизация, заместила минойската, нападната от тях. Тевтонският авангард се радва на временно „добро време“ в привлекателната оргия на разрушението, но не постига нищо или почти нищо позитивно. Далекозападните християни и далекосеверните викинги почти стигат до създаване на цивилизация, но и в двата случая зародишът се разпада пред предизвикателство, твърде силно за него. Вече неведнъж косвено се позовахме на съществувалите мъртвородени цивилизации, които не включихме в началния си списък, защото същността на една цивилизация е в постиженията й, когато е зряла, докато тези двете са жертва на „детската смъртност“. Ходът на нашите размисли ни дава възможност да ги изследваме.

Мъртвородената далекозападна християнска цивилизация

Келтското краище реагира на християнството по специфичен начин. За разлика от готите, преминали към арианството, или англо-саксите, покръстени в католицизма, келтите не възприемат чуждата религия такава, каквато я намират. Вместо да й позволят да разруши местната им традиция, те я променят в съответствие със собственото си варварско социално наследство. „Никоя друга раса — пише Ренан — не е проявила такава оригиналност при възприемане на християнството.“ Може би ще видим това дори в реакциите на християнизираните британски келти под римско господство. Малко знаем за тях, но до нас е достигнал фактът, че те са дали в Пелагиус вожд на еретическа секта, раздвижил навремето си християнския свят. По-важно в крайна сметка е, че пелагианството е дело на сънародниците и съвременниците на Пелагиус, отвели християнството от границите на римския свят до Ирландия.

Английското презморско преселение (нахлуването на англо-саксите в Британия) нанася съкрушителен удар върху британските келти и носи сполука на ирландските. Фактическият му резултат е да сегрегира Ирландия в периода непосредствено след като семената на християнството са посети там, донесени от предишните римски провинции в Западна Европа, в които се развива християнската цивилизация, ориентирана към Рим. Тази сегрегация, в най-усилното време на растеж, прави възможно зараждането на отделно и различимо „далекозападно християнско общество“ с ядро в Ирландия, зародило се едновременно с появата на прохождащото западно християнство. Оригиналността на това далекозападно християнство се вижда както в църковната му организация, така и в ритуалите и свещените му текстове, в литературата и изкуството.

Сто години след мисията на св. Патрик (която може да се датира в 432–461 г.) ирландската църква не само е развила собствени отличителни черти, но в много отношения е пред континенталния католицизъм. Това се доказва в топлотата на приема, оказан — когато е свършил периодът на сегрегация — на ирландските мисионери в Британия и на континента и в стръвта, с която британски и континентални студенти търсят ирландските училища. Периодът на ирландското културно превъзходство е от датата на създаването на монашески университет в Клонмакноа в Ирландия през 548 г. до откриването на ирландския манастир „Св. Джеймс“ в Ратисбон през 1090 г. Но това преливане на култура не е единствената социална последица от подновяването на контактите между островното и континенталното християнство. Друга последица е борбата за власт. Стои въпросът дали бъдещата цивилизация на Западна Европа да черпи от ирландския зародиш или от римския. По този въпрос ирландците са победени дълго преди да загубят културното си превъзходство.

Борбата стига решителна точка през VII в. поради съперничество между последователите на св. Августин в Кентърбъри и тези на св. Колумба от Йона кой да покръсти англите от Нортумбрия — с драматична среща на представителите им на синода в Уитби (664 г.) й решението на краля на Нортумбрия в полза на св. Уилфрид, поддръжникът на Рим. Победата на Рим му е изтръгната почти веднага, когато Теодор от Тарсус идва от континента, за да стане архиепископ на Кентърбъри и да организира английската църква по подобие на римската епархийска система с два престола — в Кентърбъри и в Йорк. През следващия половин век всички общности на келтското краище — пикти, ирландци, уелсци и бретонци, накрая и самият Йона — приемат римската тонзура и римския метод за определяне на Великден, които в Уитби са били формалните спорни точки. Но има и други различия, които не изчезват изцяло до XII в.

От времето на синода в Уитби далекозападната цивилизация е изолирана и обречена. Тя страда тежко при набезите на викингите в Ирландия през IX в. от християнската ера, когато нито един ирландски манастир не се е спасил от разграбване. Доколкото е известно, нито един ръкопис на латински не е писан в Ирландия през IX в., макар в това време начетеността на ирландските бегълци на континента да е в зенита си. Скандинавското предизвикателство, буквално създало Англия и Франция, защото стимулира в оптимална степен английския и френския народи, В Ирландия, при подновената й изолация, се проявява с толкова крайна суровост, че не може да спечели нищо повече от пирова победа — разгрома на нашествениците от Брайън Бору при Клонтарф. Последният удар е започването на англо-нормандското завоюване на Ирландия при крал Хенри II с папска благословия в средата на XII в. Вместо да създадат нова, собствена цивилизация, духовните пионери на келтското краище имат съдбата да дават контрибуции на съперниците си, които ограбват рожденото им право на независимо творчество. Ирландската начетеност трябва да обслужва прогреса на континенталната западна цивилизация, когато ирландски учени мъже, бягащи от скандинавските пристъпи, са приети на служба при новата династия на Каролингите. От тях Йоханес Скотус Ериугена, ирландският елинист, философ и теолог, е безспорно най-голямата фигура.

Мъртвородената скандинавска цивилизация

Ще се види, че при съперничеството на Рим и Ирландия за привилегията кой да стане създател на новата западна цивилизация, Рим успява да надвие едва-едва. А докато зараждащата се западна цивилизация е в детската си възраст, тя трябва да се заеме, след съвсем кратък отдих, в повторна борба — този път в конфликта с тевтонския ариергард от североевропейските варвари, стояли като резерви в Скандинавия. Този път обстоятелствата са по-мъчни. Усилията да се полагат и във военен, и в културен план, а двата съперника, взети поотделно, са по-силни, както и по-чужди един на друг, отколкото противниците от ирландското и римското ядро на бъдещото западно християнство два века преди това.

Историите на ирландците и на скандинавците преди започването на последователните им съперничества със западното християнство вървят успоредно, в смисъл че и двете се радват на период на изолация от бъдещия си противник. Ирландските християни са изолирани поради нахлуването на англосаксонските езичници в Англия. Скандинавците са изолирани от римското християнство преди края на VI в. от християнската ера от намесата на езичниците-славяни, които са понесени през сушата по южното крайбрежие на Балтика от линията на Неман до линията на Елба — във вакуум, оставен от емиграцията на тевтонските варвари, напуснали този район поради участието си в следелинисткото преселение, докато скандинавците си остават у дома. Така ирландците се оказват изолирани от братята си християни, а скандинавците — от братята си тевтонци от клин на по-варварски натрапници. Има обаче съществена разлика. Докато предишното излъчване на Римската империя е подпалило сред ирландците — преди англосаксонското нашествие — искрата на християнството, която се разгаря в пламък през периода на изолацията, скандинавците остават езичници.

Скандинавското преселение, като другите преселения, е реакция на варварско общество на въздействието на цивилизацията, в този случай в лицето на империята на Карл Велики. Империята се оказва провал, защото е едновременно грандиозна и преждевременна. Тя е амбициозна политическа свръхструктура, нахвърляна безразсъдно върху зачатъчни социални и икономически основи. Тя е пример над примерите за нестабилността зад усилието на Карл Велики да завладее Саксония. Когато през 772 г. сл.Хр. тръгва да привлече с военна сила Саксония към римското християнство, той гибелно за себе си скъсва с политиката на мирно проникване, водена от ирландските и английските мисионери вече от век, която разширява ефикасно границите на християнството, като приобщава към него баварци, тюринги, хезианци и фризийци. Изпитанието на франко-саксонската тридесетгодишна война пренапряга слабата тъкан на зараждащото се западно общество и кърми в душите на скандинавците същия варварски устрем, навремето събуден в душите на келтите, когато амбициозната експанзия на етруските спира в подножието на Алпите.

Скандинавската експанзия от VIII до XI в. сл.Хр. надминава келтската експанзия от V до III в. пр.Хр. и по обхват, и по интензивност. Неуспялото поглъщане на елинисткия свят от келтите, които вкарват дясното си крило в Испания, а лявото — в сърцето на Мала Азия, дребнее пред действията на викингите, които застрашават западното, както и православното християнство, простирайки лявото си крило в Русия, а дясното — в Северна Америка. Двете християнски цивилизации са в по-голяма опасност, когато викингите се опитват да форсират Темза, Сена и Босфора в обход на Лондон, Париж и Константинопол, отколкото е била елинистката цивилизация, когато келтите стават временни господари на Рим и Македония. Неуспялата скандинавска цивилизация започнала да се разгръща в Исландия, преди нейната мразовита красота да се разтопи в безформеност под топлия дъх на християнството, надминава по постижения и перспективи зачатъчната келтска култура, останки от които съвременните археолози намират.

Смисълът на метода, използван при тези размишления, е едни и същи исторически събития да се случват в различни контексти. Вече описахме предизвикателството на скандинавските нахлувания пред народите на Англия и Франция и показахме как те се изправят победоносно пред това предизвикателство, като постигат собственото си единство и — нещо повече — като покръстват скандинавските заселници и ги включват в собствената си цивилизация. Точно както след гибелта на келтската християнска култура наследниците й допринасят за обогатяването на римското християнство, така норманите стават острието на латинската агресия два века по-късно. Западен историк описа в жив оксиморон първия кръстоносен поход като християнизирана викингска експедиция. Ние също описахме значението на Исландия в живота на неуспялата скандинавска цивилизация и обмислихме странните резултати, които са можели да последват, ако скандинавските езичници бяха постигнали колкото ахейците и — превръщайки християнството в нелегално, — биха установили в цяла Западна Европа собствената си езическа култура като единствен наследник на елинистката цивилизация в този район. Имаме още да хвърлим поглед към покоряването и ликвидирането на скандинавската цивилизация в собствения й дом.

Това покоряване се постига с връщане към тактиката, занемарена от Карл Велики. Самозащитата на западното християнство се води по принуда по военен път, но скоро след като бойката западна защита спира бойкото скандинавско настъпление, хората от Запада се връщат към тактиката на мирното проникване. След като покръстват — и с това откъсват от първоначалната им привързаност — скандинавските заселници в западните християнски земи, западното християнство прилага същата тактика към останалите у дома си скандинавци. И тук една от забележителните добродетели на скандинавците спомага за тяхното погубване — изключителната им възприемчивост — характерна черта, забелязана от тогавашен западнохристиянски учен и изразена от него в доста лоши хекзаметри: „Те възприемат обичаите и езика на дошлите под знамената им, така че резултатът е единна раса“^[2].

Любопитно е например да видим как скандинавските владетели дори преди да възприемат християнството възвеличават в герой Карл Велики и проявяват склонност да кръщават синовете си Каролус или Магнус. Ако при някое поколение Мохамед и Омар бяха станали любими имена за владетелите на западното християнство, щяхме да заключим, че тази мода вещае лошо за перспективите на западното християнство в битката с исляма.

В скандинавските кралства Рус, Дания и Норвегия формалният външен акт на преминаване към християнството е наложен на хората като цяло с произволно съгласие на трима скандинавски принцове, които управляват едновременно към края на X в. В Норвегия първоначално има ожесточена съпротива, но в Дания и Русия актът е приет с видимо равнодушие. Така скандинавското общество е не само покорено, но и раздробено, защото православното християнство, понесло своя дял от набезите на викингите, взема участие и в културната и религиозна офанзива, която следва.

Посланиците на търговците в (скандинавското княжество) Русия сравняват идолопоклонството в горите с елегантните предразсъдъци на Константинопол. Гледат с възхищение на купола на „Св. София“ — жизнените портрети на светци, броя и одеждите на свещенослужителите, помпозността и реда при церемониите. Получават назидание от редуващите се молитвено мълчание и хармонични песни. Не е било трудно да ги убедят, че ангелски хор слиза всеки ден от небето, за да сподели набожността на християните.^[3]

Покръстването на самата Исландия следва почти веднага през 1000 г. и е начало на края на исландската култура. Вярно е, че по-късни исландски учени, които са записвали сагите, събирали единични поеми и правили класически преразкази на скандинавските митове, родословия и закони, са носители както на християнско, така и на нордично културно наследство. Те работят сто и петдесет-двеста и петдесет години след покръстването. Но тази вгледана назад ученост е последният подвиг на исландския дух. Можем да противопоставим ролята на Омировите поеми в елинската история. Те също са резултат от „насочена назад ученост“, защото Омир им е дал литературна форма едва след като вдъхновилата го героична епоха е свършила. Но елинският дух, постигнал тези епоси, преминава към други постижения с равностойно величие в други сфери, докато исландските постижения се изчерпват с постигането на „Омиров“ връх около 1150-1250 г.

4.
Въздействието на исляма върху християнството

За да приключим тази част на нашето изследване, да видим дали въздействието на исляма върху християнството няма да даде още едно от тези „тройни сравнения“, които читателят вече познава. Във връзка с друго вече отбелязахме, че предизвикателството на исляма не намира оптимален отклик. Предизвикателството пред франките през VIII в. от християнската ера поражда контраофанзива, продължила много векове, която не само изтласква привържениците на исляма от Иберийския полуостров, но и — надминавайки началната си цел — отвежда испанците и португалците през моретата до всички континенти на Земята. В този случай също забелязваме явление, споменато при разглеждането на разгрома на далекозападната и скандинавската цивилизации. Преди да е окончателно изкоренена и унищожена, иберийската мюсюлманска култура е използвана от победоносния й противник. Изследователите на мюсюлманска Испания, без да искат, допринасят към философското здание, издигнато от средновековни западнохристиянски схоластици, а някои от творбите на елинския философ Аристотел стигат до западния християнски свят чрез арабски преводи. Вярно е също, че много „ориенталски“ влияния върху западната култура, приписвани на проникване чрез княжествата на кръстоносците в Сирия, всъщност идват от мюсюлманска Иберия.

Мюсюлманският пристъп срещу западното християнство през Иберия и над Пиренеите всъщност не е бил толкова застрашителен, колкото изглежда, поради дължината на комуникационната линия между този фронт и изворите на ислямската енергия в Югозападна Азия. Не е трудно да се посочи място, където комуникационните линии са по-къси и в резултат мюсюлманските атаки са твърде ожесточени. Такова място е Анадола, по това време цитадела на православната християнска цивилизация. В първия етап на пристъпа си арабските агресори се стремят да извадят от играта „Рум“ (както те наричат Рим) и да смажат съвсем православното християнство, като ударят от Анадола направо по самия имперски град. Мюсюлманите обсаждат неуспешно Константинопол през 673–677 г. и отново през 717–718 г. Дори след провала на втората обсада, когато границата между двете сили се установява по линията на Тавърските планини, това, което е останало от анадолските владения на православното християнство, е нападано от мюсюлманите редовно по два пъти годишно.

Православните християни отговарят на този натиск с политическа уловка и този отговор е сполучлив до време, тъй като спомага да се държат арабите притиснати до стената. От друга страна, в перспектива той е неудачен поради гибелния ефект върху вътрешния живот и растежа на православното християнско общество. Уловката е „извикването на духа“ на Римската империя в православния християнски свят от Лъв Сириеца около две поколения преди опита на Карл Велики на запад. Най-пагубният резултат от постижението на Лъв Сириеца е разширяването на Византийската държава за сметка на православната църква и вследствие изтребителната стогодишна война между Източната Римска империя и патриархата, от една страна, и на Българската империя и патриархата — от друга. Самонанесените рани са смъртоносни за православното християнско общество в първоначалната му форма и в първия му дом. Тези факти стигат, за да покажат, че предизвикателството на ислямското въздействие върху православното християнство — за разлика от предизвикателството към западното християнство — е било прекомерно.

Можем ли да намерим случай, при който ислямското въздействие не е могло да стимулира, понеже е било недостатъчно остро? Можем, резултатите се виждат до ден-днешен в Абисиния. Монофизитската християнска общност, оцеляла в африканския безкрай, става една от социалните странности в света — първо, понеже просто е оцеляла в почти пълна изолация от другите християнски общности, и второ, поради крайно ниското си културно равнище. Макар и християнска Абисиния да е приета — след известно колебание — в Лигата на нациите, тя остава олицетворение на безредие и варварство — безредието на феодалната и племенна анархия и варварството на търговията с роби. Всъщност съществуването на единствената африканска държава освен Либерия, запазила пълна независимост, е може би най-доброто оправдание, което може да се намери за подялбата на останалата част от Африка между европейските сили.

При бегъл поглед се вижда, че особеностите на Абисиния — запазването на нейната независимост и стагнирането на културата й — произлизат от една и съща причина — неуязвимостта на планинските й твърдини, в които тази вкаменелост е закътана. Вълната на исляма и по-мощната вълна на нашата съвременна западна цивилизация се разливат около стръмната й скала и веднага се разбиват в гребена и хребета й, без да могат да потопят трайно върха.

Случаите, при които тези враждебни вълни са стигали до височините, са малко и краткотрайни. Абисиния е застрашена да бъде завладяна от мюсюлманите през първата половина на XVI в., когато мюсюлманите, обитаващи низините край Червено море, изпреварват абисинците в придобиване на огнестрелно оръжие. Но новите оръжия достигат Абисиния с посредничеството на Португалия точно навреме, за да я спасят от разгром. След това, когато португалците са извършили услугата си и започват да стават досадни, като се опитват да обърнат абисинците от монофизитизъм в католичество, западният вариант на християнството е забранен, а всички посетители от Запада — изгонени от страната в тридесетте години на XVII в. — по същото време, когато подобна политиката води и Япония.

Британската експедиция в Абисиния от 1868 г. е пълен успех, но не води до по-нататъшни последици — за разлика от „откриването на Япония“ от американския военен флот петнадесет години по-рано. Обаче по време на „боричкането за Африка“ в последните години на XIX в. все някоя европейска сила е трябвало да се захване с Абисиния и италианците се опитват. Този път ролята на португалците от преди два и половина века играят французите, които доставят на император Менелик зареждащи се отзад пушки, които му позволяват да нанесе съкрушително поражение на италианските нашественици при Адоуа през 1896 г. Когато италианците — злокачествено окуражавани от култивираното в самите тях неоварварство — се връщат да атакуват отново с по-голяма решимост през 1935 г., за момент изглежда, като че ще успеят да сложат край на древната неуязвимост на Абисиния, както и на новородената перспектива за колективна сигурност за измъчения западен свят. Но четири години след прокламирането на италианска империя в Етиопия намесата на Мусолини в общата война от 1939–1945 г. принуждава англичаните — които са се въздържали да дойдат на помощ на Абисиния през 1935–1936 г., за да спасят Лигата на нациите — през 1941–1942 г., за да спасят собствените си кожи, да окажат на Абисиния същата услуга, която французи и португалци са оказали при предишни случаи.

Тези четири чужди нахлувания изчерпват всичко, което Абисиния е имала да понесе през шестнадесетте века, откак е приела християнството, и поне първите три са отблъснати твърде бързо, за да бъдат стимулиращи. Иначе опитът й е неизписан лист и може да служи за опровержение на фразата, че е щастлива страната, която няма история. В летописа й има само еднообразно и безсмислено насилие на фона на безразличие — дума, която в оригиналното си гръцко значение (апатия) означава неуязвимост пред мъките на опита, или с други думи — неподатливост за стимули. През 1946 г. въпреки доблестните опити да се реформира страната, извършени от император Хайле Селасие и групата му либерално настроени помощници, остава да се види дали четвъртото чуждо нахлуване в Абисиния ще има по-стимулиращ ефект от предшестващите го.