Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
A Study of History, –1961 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010-2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2012)
Допълнителна корекция
NomaD (2019)

Издание:

Арнълд Тойнби

Изследване на историята

Том 1

Възникване и развитие на цивилизациите

 

Първо издание

 

Copyright

1946 by Oxford University Press; renewed 1974 by Arnold J. Toynbee and Dorothea Grace Somervell (Vols I-VI)

1957 by Oxford University Press, Inc.; renewed by Robert Somervell, Mary Brautaset, and Lawrence Toynbee (Vols VII-X)

 

© Иво Гарвалов, преводач

© Андрей Лазаров Пантев, предговор

© ИК „Христо Ботев“, София, 1995

 

Под общата редакция на проф. д-р Андрей Пантев

 

Превод от английски: Иво Гарвалов

Редактор на превода: Петър Димитров

Редактор на издателството: Цветан Старейшински

Художник: Петър Добрев

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Коректор: Снежана Бошнакова

 

Издателски №9050

Печатни коли 24. Формат 84/108/32

 

ISBN 954-445-369-5 (т. 1)

 

На корицата — фрагмент от картина на Салвадор Дали

 

Издателска къща „Христо Ботев“

София, 1995

 

 

Издание:

Арнълд Тойнби

Изследване на историята

Том 2

Разпадане и разлагане на цивилизациите

 

Първо издание

 

Copyright

1946 by Oxford University Press; renewed 1974 by Arnold J. Toynbee and Dorothea Grace Somervell (Vols I-VI)

1957 by Oxford University Press, Inc.; renewed by Robert Somervell, Mary Brautaset, and Lawrence Toynbee (Vols VII-X)

 

© Иво Гарвалов, преводач

© ИК „Христо Ботев“, София, 1995

 

Под общата редакция на проф. д-р Андрей Пантев

 

Превод от английски: Иво Гарвалов

Редактор на превода: Петър Димитров

Редактор на издателството: Цветан Старейшински

Художник: Петър Добрев

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Коректор: Снежана Бошнакова

 

Издателски №9054

Печатни коли 28,50. Формат 84/108/32

 

ISBN 954-445-370-9 (т. 2)

 

На корицата — фрагмент от картина на Салвадор Дали

 

Издателска къща „Христо Ботев“

София, 1995

 

 

Издание:

Арнълд Тойнби

Изследване на историята

Том 3

Универсални държави и универсални църкви. Перспективите на западната цивилизация

 

Първо издание

 

Copyright

1946 by Oxford University Press; renewed 1974 by Arnold J. Toynbee and Dorothea Grace Somervell (Vols I-VI)

1957 by Oxford University Press, Inc.; renewed by Robert Somervell, Mary Brautaset, and Lawrence Toynbee (Vols VII-X)

 

© Иво Гарвалов, преводач

© ИК „Христо Ботев“, София, 1995

 

Под общата редакция на проф. д-р Андрей Пантев

 

Превод от английски: Иво Гарвалов

Редактор на превода: Петър Димитров

Редактор на издателството: Цветан Старейшински

Художник: Петър Добрев

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Коректор: Снежана Бошнакова

 

Издателски № 9054

Печатни коли 33. Формат 84/108/32

 

ISBN 954-445-371-7 (т. 3)

 

На корицата — фрагмент от картина на Салвадор Дали

 

Издателска къща „Христо Ботев“

София, 1995

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция
  3. — Допълнителна корекция

3.
Развитие на цивилизациите

IX.
Цивилизации, спрели развитието си

1.
Полинезийци, ескимоси и номади

В предшестващите части на това изследване се борехме с общопризнато трудния въпрос как се зараждат цивилизациите, но проблемът сега пред нас може да изглежда твърде леко разрешим, ако изобщо заслужава внимание като проблем. Веднъж родена една цивилизация, при условие че не е задушена в зародиш, каквато е съдбата на мъртвородените цивилизации, не бива ли растежът й да се разбира от само себе си? Най-добрият начин да намерим отговор на този въпрос е, като зададем друг: Намираме ли като исторически факт, че цивилизациите, преодолели последователните опасности при раждането и през детството, неизменно растат до „зрялост“ — с други думи, неизбежно ли с течение на времето постигат контрол над средата си и начина си на живот, за да бъде оправдано включването им в списъка във втората глава на тази книга? Отговорът е, че някои не постигат това. В допълнение към двата споменати вида — развити и мъртвородени — има и трети, който трябва да наречем „цивилизации, спрели развитието си“. Съществуването на цивилизации, които са оцелели, но са спрели развитието си, ни принуждава да изследваме проблема на растежа. Първата ни стъпка е да съберем и изучим наличните образци на цивилизации от тази категория.

Леко е да посочим няколко. Сред цивилизациите, родили се като отклик на физическото предизвикателство, са полинезийците, ескимосите и номадите, а сред цивилизациите, възникнали като отклик на човешко предизвикателство, има някои особени общности като османците в православнохристиянския свят и спартанците в елинския свят, чието съществуване е рожба на местни нюанси на предшестващо човешко предизвикателство, настроени поради особени обстоятелства с необичайна суровост. Това са всички примери на спрели развитието си цивилизации и веднага ще видим, че всички те дават същата картина на общото затруднение.

Всички тези спрели развитието си цивилизации са задържани в развитието, понеже са положили големи усилия. Те са отклик на предизвикателства с такава степен на суровост, които са на границата между степента, която дава стимул за по-нататъшно развитие, и степента, която предполага поражение. Ако се върнем към образа на катерача, те са катерачи, които са стигнали черта и не могат да се движат нито назад, нито напред. В положение на опасна неподвижност при високо напрежение. Можем да добавим, че четири от петте споменати цивилизации в крайна сметка са принудени да приемат поражението. Само една от тях — ескимоската култура — все още се държи.

Полинезийците например са положили усилията си в дръзки океански пътувания. Имат умението да извършват тези смайващи пътешествия с крехки открити канута. Наказанието им е да останат за неизвестен, но безспорно продължителен период в пълно равновесие с Пасифика — само в състояние да прекосят огромните му пусти пространства, но никога с някаква сигурност или лекота, — докато нетърпимото напрежение намира изблик, като изчезва, с резултат, че тези сравними с минойците и викингите хора дегенерират в превъплъщения на лентяите и „прави-каквото-искаш-тите“, загубват властта си над океана и се примиряват да бъдат оставени всеки в своя островен рай, докато при тях идват западните мореплаватели. Няма нужда да се спираме на по-нататъшната съдба на полинезийците, тъй като вече я засегнахме във връзка с Великденските острови.

Колкото до ескимосите. „тяхната култура е доразвитие на индианците от Северна Америка, специално приспособена за условията на живот около Арктическия океан. Те полагат усилия, за да останат край или върху леда през зимата и да ловят тюлени. Каквато и да е била историческата им подбуда, явно е, че в някой момент от историята си предците на ескимосите са се борили смело с арктическата среда и умело са приспособили живота си към нейните изисквания. За да се докаже това, е нужно само да се изброят материалните средства, усъвършенствани или открити от ескимосите — каяк, умиак (женска лодка), харпун и стрела за птици с изхвърлящо устройство, тройно копие за сьомга, сглобяем лък, усилващ с добавените сухожилия, еленова шейна, обувки за сняг, зимна къща и снежна къща с лампи с китова мас, лятна палатка и последно — обтягащи се по тялото дрехи.“[1]

Това са външните и видими белези на удивителни съобразителност и воля. И все пак „в някои отношения, например що се отнася до социалната организация, ескимосът показва посредствено развитие. Но въпросът е дали нисшата по развитие социална диференциация се дължи на примитивност, или пък е по-скоро резултат от естествените условия, при които ескимосът е живял от незапомнени времена. Не е необходимо дълбоко познаване на ескимоската култура, за да се види, че това е култура, длъжна да изразходва неописуемо голяма част от енергията си, за да разработи средства за прехрана.“[2]

Наказанието, което ескимосът трябва да понесе за дързостта си да преодолява арктическата среда, е стриктното съобразяване на живота му с годишния цикъл на арктическия климат. Всички от племето, които хранят семейства, са длъжни да се занимават с различни неща през различните годишни сезони, а тиранията на арктическата природа налага на арктическия ловец толкова напрегнат график, какъвто е наложен на фабричния работник от човешката тирания на „научния мениджмънт“. Да се запитаме дали ескимосите са господари на арктическата природа, или нейни роби. Ще срещнем подобен въпрос — и ще намерим, че е също толкова трудно да му се намери отговор, когато започнем да разглеждаме живота на спартанците и на османците. Но първо да погледнем към една друга спряла развитието си цивилизация, породена, както при ескимосите, от физическо предизвикателство.

Ескимосите се борят с леда, полинезийците — с океана, а номадите, приели предизвикателството на степта, трябва да намерят смелост да се счепкат с не по-малко неподатлив елемент. И наистина в отношението си към човека степта с повърхността си от трева и чакъл повече прилича на „нежънатото море“ (както Омир често го нарича), отколкото на твърдата земя, която се поддава на мотиката и ралото. Повърхностите на степта и на морето са сходни по това, че допускат човека само като временен пътник или временно пребиваващ гост. Не му предлагат никъде по просторната си площ — освен на острови и оазиси, — място, където да уседне. И двете предоставят много по-големи удобства за пътуване и транспортиране, отколкото тези части на земята, в които човекът е свикнал да прави траен дом, но и двете изискват като наказание за преминаването през тях постоянно да се движиш или пък да се махнеш от тях и да отидеш на някой от островите твърда земя, които ги обграждат. Така че има истинска прилика между номадската орда, която всяка година върви по същия маршрут между летните и зимните пасища, и риболовната флотилия, движеща се от бряг до бряг според сезона, между конвоите търговци, обменящи продуктите на противоположни брегове на морето, и камилските кервани, които свързват един с друг противоположните краища на степта, между морския пират и връхлитащия пустинен нападател, между експлозивните придвижвания на население, които карат минойците или северните хора да се качат на кораба и да преодолеят вълните на бреговете на Европа или Леванта, и тези други придвижвания на скити, тюрки или монголи, които излизат от ежегодните си маршрути и със същите настървение и внезапност нахлуват в заселените земи на Египет, Ирак, Русия, Индия или Китай.

Ще видим, че номадите, както полинезийците или ескимосите, откликват на предизвикателството на физическата природа с усилие и в техния случай, за разлика от другите, историческата инициатива не е съвсем въпрос на догадки. Имаме основание да заключим, че номадството е породено от същото предизвикателство, накарало египетската, шумерската и минойската цивилизации да търсят нови места или пък праотците на динките и шилуките да отидат в екваториалните райони, където е сушата. Досега най-ясно светлина върху произхода на номадизма е хвърлила експедицията на Пампли в задкаспийската могила Анау.

В него предизвикателството на изкушаването е на първия си етап на действие и стимулира някои общности, преживявали преди от лов, да търсят прехрана в по-неблагоприятни условия, като се захванат с най-елементарно земеделие. Данните сочат, че земеделският етап определено предхожда номадството.

Земеделието има и друг — косвен, но не по-малко важен — ефект върху социалната история на тези бивши ловци. То им дава възможност да влязат в съвсем нови отношения с животните. Защото изкуството да се опитомяват дивите животни, които поради характера на заниманията си ловецът не владее извън много тесни граници, открива много по-големи възможности пред земеделеца. Може да се случи ловецът да опитоми вълк или чакал, с които разделя плячката, като превърне дивия звяр в партньор, но е немислимо да опитоми дивеч, който преследва. Не ловецът с хрътката си, а земеделецът с кучето пазач може да постигне следващото преминаване в пастир и овчарско куче. Земеделецът е този, който притежава хранителни запаси, привлекателни за преживните животни като вола и овцата, които, за разлика от кучето, няма да посегнат на месото на ловеца.

Археологическите данни от Анау сочат, че тази следваща стъпка в социалната еволюция на човека отвъд Каспия е постигната по времето, когато природата завъртва втория винт на засушаването. Като опитомява преживните, евразиецът потенциално придобива подвижността, която е загубил при предишната си метаморфоза от ловец в човек, обработващ земята. В отговор на новата поява на старото предизвикателство той използва отново придобитата си подвижност по два начина. Някои от обработващите земята в оазисите отвъд Каспия използват подвижността си просто за да емигрират постепенно, като се придвижват по-далеч, когато тенденцията в климата е към засушаване. Така те изпреварват физическата среда, в която биха могли да продължат дотогавашния си живот. Те сменят местоживеенето си, за да не сменят навиците си. Но други се разделят с тях, за да отговарят на същото предизвикателство по по-дързък начин. Тези други евразийци също напускат вече неподходящите за тях оазиси и хвърлят себе си, семействата си и стадата си в степта. Те обаче не са бегълци, търсещи нов бряг. Те изоставят предишния си поминък — земеделието, както предците им са изоставили ловуването, и залагат съществуванието си на новодобитото си умение — животновъдството. Отиват в степта не за да напуснат пределите й, а за да я превърнат в свой дом. Те стават номади.

Ако сравним цивилизоваността на номада, оставил земеделието и устоял в степта, с цивилизоваността на събратята му, запазили земеделското си наследство с цената на смяна на местоживеенето, ще видим, че номадството има превъзходство в няколко отношения. Първо, опитомяването на животни е очевидно по-високо изкуство от опитомяването на растения, доколкото е победа на човешката съобразителност и воля над по-малко податлив материал. Овчарят е по-голям виртуоз от земеделеца и тази истина е казана в прочут пасаж от сирийската митология:

Адам позна жена си, Ева; и тя зачена и роди Каина… Роди се и братът му Авела. Авел пасеше стадото, а Каин беше земеделец. И след време Каин принесе от земните плодове принос на Господа. Тъй също и Авел принесе от първородните на стадото си и от първородните от стадото си тлъстината им. И Господ погледна благосклонно на Авела, и на приноса му, а на Каина и на приноса му не погледна така.[3]

Номадският живот наистина е триумф човешкото умение. Да успееш да преживееш от лошокачествени треви, които не можеш сам да ядеш, но ги превръщаш в мляко и месо на опитомени животни, и да намериш препитание за добитъка си при добри или лоши сезони в естествената растителност на голата и свидлива степ, трябва да пригодиш живота и движенията си с голяма точност към сезонния график. За да бъдеш номад, е нужно високо равнище на характера и поведението, а наказанието е в общи линии същото като за ескимоса. Страховитата среда, която е покорил, коварно го е поробила. Номадите, както ескимосите, стават пленници на годишния климатичен цикъл и цикъла на растителността. Придобили умения за степта, те губят уменията, нужни за широкия свят. Все пак те не са преминали през историите на цивилизациите, без да оставят следа. От време на време скъсват със собствената си сфера и отиват в сферите на съседните уседнали цивилизации и в някои от тези случаи ги преодоляват. Но подобни изблици не са спонтанни. Когато номадът напуска степта и нарушава границите на градината на земеделеца, той не се движи от съзнателно намерение да се откъсне от обичайния си цикъл. Той отговаря механично на сили извън контрола му.

Върху него въздействат две външни сили — едната бута, другата тегли. Понякога е избутван от степта поради засушаването, което прави местоживеенето му нетърпимо дори за него. В други случаи е изтеглен от степта от всмукване на социалния вакуум, възникнал в някое близко уседнало общество по силата на исторически процеси като разпадането му и последвалото преселение — причини, съвсем непознати от собствения опит на номада. Един преглед на големите исторически намеси на номадите в историите на уседналите общества говори, че всички тези намеси се дължат на едната или другата причина.

Така, въпреки редките навлизания в сферата на историческите събития, номадството е в основата си общество без история. Веднъж поела по ежегодните си маршрути, номадската орда се върти в тях и може да продължава така вечно, защото дори външните сили, против които номадите са безпомощни, не спират придвижванията на ордата и не прекъсват съществуването й. Подобна сила е натискът на околните уседнали цивилизации, защото макар Господ да уважава Авел и приношенията му, а не Каин, няма сила, която да попречи на Каин да убие Авел.

Неотдавнашни метеорологически изследвания говорят за ритмично редуване, може би световно по обхват, на периодите на сравнително засушаване и сравнителна влажност. То предизвиква поредни нахлувания на селяни и номади в териториите на едните или на другите. Когато засушаването достигне степен, когато степта не осигурява повече паша за количеството добитък на номадите, пастирите се отклоняват от обичайните си пътища на годишна миграция и нахлуват в околните култивирани райони, търсейки храна за животните си и за себе си. От друга страна, когато климатичното махало се върне обратно и новият етап във влажността достигне точка, при която степта става годна да роди култивирани зърнени храни и корени, селянинът контраатакува пасищата на номадите. Но методите на агресия се различават. Пристъпите на номадите са внезапни като кавалерийска атака. Селяните настъпват като пехота. На всяка стъпка те се окопават и си осигуряват комуникациите, като строят пътища или железници. Най-поразителните познати примери на номадски пристъпи са нахлуванията на тюрки и монголи през може би предпоследния сух период. Внушителен пример за навлизане на селяните е експанзията на Русия в източна посока. И двата вида придвижвания не са нормални и всяко едно от тях е крайно неприятно за тези, за чиято сметка то се прави. Но те си приличат, защото се дължат на една и съща непреодолима физическа сила.

Неумолимият натиск на земеделеца в крайна сметка е вероятно по-болезнен, ако си негова жертва, от дивия пристъп на номада. Монголските набези спират след две или три поколения, но руската колонизация, която е възмездие за тези набези, продължили повече от четиристотин години — първо зад линията на казаците, окръжила и стеснила пасищата на север, после покрай транскаспийската железница, която пуска пипала около южната им граница. От гледна точка на номада селска сила като Русия наподобява тези машини, с които западният индустриализъм оформя стоманата както си иска. Хванати в нея, номадите или са ликвидирани, или вкарани в уседналия калъп, а процесът на проникване невинаги е мирен.

Номадството в Евразия е обречено през XVII в., когато две уседнали цивилизации — московската и манджурската — протягат от различни страни пипалата си към евразийските степи. Днес нашата западна цивилизация, простряла пипалата си по цялата повърхност на планетата, довършва унищожението на номадството във всичките му древни владения. В Кения пасищата на масаите са разчленени, за да се отвори място за европейските фермери. В Сахара имошагите гледат как непревземаемите им пустинни твърдини се овладяват от самолети и автомобили. Дори в Арабия, класически дом на афроазиатското номадство, племената бедуини насилствено се превръщат във фалаши, и то не от чужда сила, а поради съзнателната политика на на̀й арабина от арабите Абдул Азис ал Сауд, кралят на Надж и Хиджаз, временен глава на уахабитската общност на пуритански настроени мюсюлмански фанатици. Когато уахабитският владетел в сърцето на Арабия укрепва властта си с бронирани коли и решава икономическите проблеми с петролни кладенци и артезиански води — и концесиите на американските петролни фирми, — ясно е, че е ударил последният час на номадството.

Авел е бил убит от Каин и за нас остава да се питаме дали клеймото на Каин не пада върху убиеца му.

Макар земеделецът от оазисите да не може да получи реколта в засушените степи, миграциите му го отвеждат в райони, чиито климатични условия са благоприятни за него. И той се връща с двигателните сили на индустриализма зад себе си, за да поиска пасищата на Авел като собствени. Остава да се види дали Каин ще се окаже господар или жертва на индустриализма, който той е създал. През 1933 г., когато новият икономически световен ред бе застрашен от разпадане и разлагане, не изглеждаше невъзможно в крайна сметка Авел да бъде отмъстен и че убитият е станал да види убиеца си свален, объркан.

2.
Османците

Толкоз за цивилизациите, спрели развитието си като наказание за отклик на някакво физическо предизвикателство. Минаваме към случаи, в които превъзхождащото предизвикателство не с физическо, а човешко.

Превъзхождащото предизвикателство, на което османската система е отклик, е географското преместване на номадска общност от естествената й среда в степта в нова среда, където се сблъсква с нов проблем — да упражнява власт над чужди общности и човешки същества. Вече видяхме как аварските номади, когато са изтласкани от говедовъдните си райони в земеделски области, се опитват да се справят с покореното от тях уседнало население, като че то е човешко стадо, и се мъчат от пастири на животни да се превърнат в пастири на хора. Вместо да живеят от дивата растителност на степта, като отглеждат опитомени животни, аварите (като много други номадски орди, сторили същото) решават да живеят от обработените полета, използвайки не животни, а човешки труд. Сравнението е съблазнително и е приложимо до определена точка. Но практиката разкрива почти фаталния му недостатък.

В степта обществото се състои от номади и техните стада са най-подходящият инструмент, който може да се измисли за този вид физическа среда. И строго погледнато, номадите не са паразити върху нечовешките си партньори. Има разумен обмен на облаги — стадата дават на номадите не само млякото си, но и месото си, обаче най-напред номадите са им осигурили препитание. Нито едните, нито другите не могат да съществуват в степта в достатъчни количества едни без други. А в средата на нивите и градовете обществото на изпъдени от родината си номади и местни „човешки говеда“ е икономически нездраво, тъй като „пастирите на хора“ винаги са икономически — макар и невинаги политически — излишни и затова паразитни. От икономическа гледна точка те престават да бъдат пастири, гледащи стадата си, и се превръщат в търтеи, експлоатиращи работните пчели. Те стават непродуктивна управляваща класа, поддържана от труда на продуктивното население, което ще живее по-добре, ако те не са там.

По тази причина създадените от номади империи като правило бързо упадат и преждевременно изчезват. Великият историк на Магреба Ибн Халдун (1332–1406 г.) има предвид номадските империи, когато оценява средната продължителност на една империя на не повече от три поколения или сто и двадесет години. Веднага след постигнатите завоевания номадският агресор деградира, защото е излязъл от собствената си среда и е станал икономически излишен, а човешките му говеда се съвземат, защото са останали на собствен терен и не са престанали да бъдат икономически продуктивни. „Човешките говеда“ възвръщат достойнството си, като изгонват или асимилират господарите си животновъди. Властта на аварите над славяните трае може би по-малко от петдесет години и създава славяните, а погубва аварите. Империята на западните хуни се държи не по-дълго от живота на един-единствен индивид — Атила. Империята на монголите ханове на Иран и Ирак се задържа по-малко от осемдесет години, империята на великите ханове в Южен Китай — не по-дълго. Империята на хиксосите (овчари царе) в Египет трае само един век. Продължителността — повече от два века — на времето, през което монголите и техните непосредствени местни предшественици, киданите, управляват Северен Китай (1142–1368 г.), и още по-голямата продължителност — три и половина века — на времето, през което партите са господари на Иран и Ирак (140 г. пр.Хр. — 226 г. сл.Хр.), са само забележими изключения.

В сравнение с тези стандарти продължителността на господството на Османската империя над православния християнски свят е уникална. Ако датираме началото й със завладяването на Македония през 1372 г., а началото на края й — с руско-турския договор от Кючук Кайнарджа 17.74 г., значи й определяме период на съществуване от четири века, без да включваме времето на издигането й преди това или упадъка й след това. Какво е обяснението на тази сравнително голяма продължителност? Безсъмнено частично обяснение може да се потърси във факта, че османците — макар икономиката им да е кошмар — служат на позитивна политическа цел, като дават на православния християнски свят универсалната държава, която той сам не може да си създаде: Но можем да търсим обяснение и много по-нататък.

Видяхме, че аварите и подобните им, когато минават от пустинята в града, се опитват — и се провалят — да се справят с новото си положение като „пастири на хора“. Провалът им не е толкова учудващ, ако съобразим, че тези неуспели номадски създатели на империи върху обработваема земя не са правили опит да намерят уседнал човешки еквивалент на партньорите им в степното общество. Защото това общество не се състои само от хора — пастири и стадата им. Освен животните, които поддържа, за да живее от продуктите им, номадът има и други животни — кучета, камили, коне, — чиято функция е да му помагат в работата. Тези допълнителни животни са шедьовърът на номадската цивилизация и ключът към успеха й. Овцата и кравата трябва само да се опитомят, макар че и това е доста трудно, за да служат на човека. Кучето, камилата и конят не могат да изпълняват по-сложните си задължения, ако освен опитомени те не са и обучени. Обучението на този нечовешки придатък е върховното постижение на номада. И прилагането на това по-високо номадско изкуство към уседналите условия на живот отличават Османската империя от Аварската и обясняват по-продължителното й съществуване. Османските падишаси поддържат империята си, като обучават робите за човешки придатъци, помагащи им да поддържат реда сред „човешките говеда“.

Тази забележителна система за превръщане на робите във войници и администратори — идея, привлекателна за номадския дух, но на нас съвсем чужда, — не е османско изобретение. Виждаме я осъществена и в други номадски империи върху земи на уседнали хора — точно тези, които са съществували най-продължително време.

Белези на военно робство забелязваме в Партянската империя — в една от армиите, която е попречила на Марк Антоний да надмине Александър Велики, е имало 400 свободни хора и 50 000 „ефективи“. По същия начин и на същите земи след хиляда години абасидските халифи са поддържали властта си, като купували тюркски роби от степта и ги обучавали да бъдат войници и администратори. Омеядските халифи от Кордова са имали охрана от роби, доставени им от съседите франки. Франките снабдявали кордовския робски пазар с набези за роби през обратната граница на франкските владения. Така се е случило, че заловените там роби били славяни — и това обяснява произхода на думата „роб“ (slave) в английския език.

Обаче по-известен пример на същото явление е мамелюкският режим в Египет. На арабски думата „мамелюк“ означава нещо обладано или притежавано, а мамелюците са били първоначално роби-бойци на династията Айюбиди, създадена от Саладин. През 1250 г. обаче тези роби премахват господарите си и поемат властта, като поемат за своя сметка робската система на Айюбидите, осигурявайки хора за армията си не чрез създаване на потомство, а чрез покупки в чужбина на цели смени роби. Зад фасадата на марионетен халифат тази робовладелческа династия управлява Египет и задържа страховитите монголи на линията на Ефрат от 1250 до 1517 г., когато се сблъскват с по-изкусни робовладелци — османците. Дори това не е краят им, защото под османския режим в Египет им е разрешено да се запазят, каквито са били, със същите методи на обучение и от същите източници за набиране на бойници. С упадъка на османската власт мамелюците заявяват пак за себе си и през XVIII в. османският паша на Египет става фактически държавен затворник в ръцете на мамелюците, каквито са били каирските абасидски халифи преди турското завоевание. В края на XVIII и началото на XIX в. от християнската ера изглежда открит въпросът дали османското наследство в Египет да се даде обратно на мамелюците, или да се падне на някоя европейска сила — Наполеонова Франция или Англия. Геният на албанския мюсюлмански авантюрист Мехмед Али предотвратява и двете алтернативи, но той има повече затруднения да се разбере с мамелюците, отколкото да държи англичани и французи на мястото им. Нужни са му били цялата му способност и цялата му безмилостност, за да изтреби този самовъзпроизвеждащ се корпус от роби, след като той е оцелял на чуждата земя на Египет чрез постоянни набори на евразийска и кавказка човешка сила в продължение на повече от петстотин години.

Дисциплината и организацията на мамелюкската робовладелческа династия обаче са далеч надминати от малко по-младата робовладелческа османска династия, която има да установи и поддържа власт над православния християнски свят. Да упражняваш власт над цяло чуждо общество, е очевидно най-трудната задача пред номадските завоеватели и с осъществяването на това дръзко начинание Осман и всичките му наследници до Сюлейман Великолепни (1520–1566 г.) показват най-яркия пример на номадските социални възможности.

Общият характер на робовладелческото царско семейство на османците се вижда в следния откъс от едно блестящо изследване на американски учен[4].

Османските управляващи институции включват султана и семейството му, офицерите в дома му, изпълнителите в правителството, постоянната армия от кавалерия и пехота, многобройни млади хора, обучени да служат в армията, съда и правителството. Тези хора държат меча, перото и скиптъра. Те водят цялото управление извън простото правосъдие в случаи, установени от свещения закон, и някои ограничени функции, предоставени на поданици и немюсюлмански групи чужденци. Най-ярките и характерни черти на тези институции са, първо, че с малки изключения всички в тях са родени от родители християни или техни синове; второ, че почти всеки член на институциите влиза в тях като роб на султана и цял живот остава роб на султана — без значение какво богатство, власт и величие може да постигне… Султанското семейство може да бъде включено в тази група роби, защото майките на децата на султана са били роби. Сам султанът е син на роб. Много преди времето на Сюлейман султаните престават да си вземат булки с царска кръв или да наричат майките на децата си съпруги. Османската система съзнателно взема роби и ги прави държавни министри. Взема момчета от кошарата или обора и ги прави царедворци и съпрузи на принцеси. Взема млади хора, чиито предшественици са носили християнски имена векове наред, и ги прави управници в най-великата от мюсюлманските държави, прави ги войници и генерали в непобедимите армии, чиято главна радост е да свалят кръста и да издигнат полумесеца. С пълно безразличие към основните обичаи, представляващи човешката природа, както и на религиозните и социални предразсъдъци, за които се смята, че са дълбоки като живота, османската система отнема завинаги деца от родителите им, не позволява грижи за семейството през целия им съзнателен живот, разрешава им да имат собственост, но не им обещава, че синовете и дъщерите им ще се възползват от техния успех и тяхната жертва, издига ги и ги понижава без оглед на предшественици или минали заслуги, втълпява им непознати закон, морал и религия, кара ги завинаги да съзнават, че над главата им виси меч, който във всеки момент може да сложи край на блестяща кариера по несравнимия път на човешка слава.

Изключването от управлението на родените свободни османски аристократи — което изглежда най-странната част от системата, — се оправдава от резултатите. Защото когато свободните мюсюлмани накрая си пробиват път в двореца, в последните години на властта на Сюлейман, системата започва да се разпада и Османската империя тръгва към упадъка си.

Докато системата е ненакърнена, за армията се набират войници от различни неверници — някои са пленени във войни отвъд границите, други са купени на робския пазар, трети идват като доброволци. От самата империя периодично идват набори деца. След това новобранците получават широко образование с подбор и специализация на всеки етап. Дисциплината е сурова, наказанията — жестоки, а от друга страна, съзнателно и непрекъснато се разпалва амбицията им. Всяко момче, влязло в робовладелческата система на османския падишах, съзнава, че е потенциален велик везир и че перспективите му зависят от уменията му в обучението.

Имаме ярко и подробно описание на тази образователна система, направено от непосредствен наблюдател по времето на разцвета й. Фламандският учен и дипломат Олиг Гизелин де Бусбек е посланик на хабсбургския двор при Сюлейман Великолепни и неговите заключения са толкова ласкателни за османците, колкото и противоречат на методите на съвременното западно християнство.

Бих завидял на турците, пише той, за тази тяхна система. Те винаги се радват и тържествуват, когато се сдобият с необикновено надарен човек, сякаш са намерили безценна перла. И изстискват от него всичко, което трудът и мисълта могат да дадат — особено когато забележат военни умения. Нашите западни методи наистина са различни. На Запад, когато се сдобием с добро куче, сокол или кон, ние се радваме и не си спестяваме нищо, за да го доведем до най-високата степен на съвършенство, на което видът му е способен. В случай с човек обаче — ако допуснем, че сме попаднали на човек със забележителни дарби, — не си даваме същия труд и не смятаме, че образованието му е наша грижа. Така ние от Запада получаваме много удоволствия, а и служене, от добре дресиран кон, куче или сокол, докато турците получават от човек, чийто характер е култивиран с обучение, много по-големи резултати, дължащи се на голямото превъзходство на човешката природа над останалата част от животинското царство.[5]

В крайна сметка системата изчезва, защото всеки напористо иска да има дял в даваните от нея привилегии. Към края на XVI в. на християнската ера приемането в корпуса на еничарите е открито за всички свободни мюсюлмани освен негрите. Числеността му се увеличава, дисциплината и ефикасността се влошават. Към средата на XVII в. тези човешки хрътки са се „върнали към природата“, като се превръщат във вълци, които измъчват човешкото стадо на падишаха, вместо да го следят и да го държат в ред. Покореното население от православни християни се чувства измамено от „пакс отоманика“, който първоначално го е примирило с османското робство. В голямата война от 1682–1699 г. между Османската империя и силите на западното християнство — война, завършила с първата от поредица загуби на османска територия, продължили до 1922 г., — превъзходството в дисциплината и ефикасността окончателно преминават от османците към западния лагер.

Последица от този упадък на османския тип робовладелство е излизането наяве на непреодолимата му скованост — смъртоносния му недостатък. Веднъж излязъл от скорост, той не може нито да се поправи, нито да се премоделира. Системата е станала зъл дух и турските владетели от последните периоди са принудени да подражават на методите на западните си врагове — политика, следвана дълго време неохотно и осъществена с драстична завършеност от Мустафа Кемал в неговото време. Метаморфозата е толкова удивителна, колкото и въвеждането на робовладелството от ранните османски държавници. Все пак едно сравнение между резултатите от тези две постижения показва сравнителната тривиалност на второто. Създателите на османската робовладелческа система изковават инструмент, който позволява малки банди номади, изтласкани от родната им степ, не само да запазят своето в един непознат свят, но и да наложат мир и ред в голямото християнско общество, започнало да се разлага, и да застрашат още по-голямото християнско общество, което все още хвърля сянката си върху цялото човечество. Новите турски държавници просто запълват част от вакуума, усетен в Близкия изток при изчезването на несравнимата структура на османската империя. На празно място те въвеждат взет наготово стандартен западен модел във формата на турска национална държава. В това безинтересно положение турските наследници на спрялата развитието си османска цивилизация днес са доволни — като ционистките наследници на вкаменилата се сирийска цивилизация или като ирландските наследници на мъртвородената далекозападна цивилизация недалеч — да живеят в банални удобства на добре приети бегълци от вече нетърпимия статут на „особен народ“.

Колкото до самото робовладелство, то е безмилостно премахнато — справедлива съдба за хрътката, сбъркала пътя и започнала да тормози овцете, от Махмуд II през 1826 г., в средата на гръцко-турската война, петнадесет години след като аналогичната институция на мамелюците е премахната от египетския Мехмед Али, на думи негов поданик, понякога съюзник и понякога съперник.

3.
Спартанците

Османските институции са може би най-близо в сравнение с всичко друго в реалния свят до идеала на Платоновата република, но е сигурно, че самият Платон, когато крои своята Утопия, е имал предвид съществуващите институции на Спарта. Въпреки разликата в мащабите между османските и спартанските действия има близка прилика между „особените институции“, които тези два народа вземат, за да материализират усилията си.

Както отбелязахме още с първия пример, цитиран в тези размисли, спартанците откликват по особен начин на общото предизвикателство пред всички елински държави през VIII в. пр.Хр., когато населението на Елада започва да расте по-бързо от средствата за съществуване, нормалното решение, намирано за този общ проблем, е колонизацията — разширяване на районите в ръцете на елините чрез откриване на нови земи отвъд моретата, завладяването им и заселване за сметка на местните „варвари“. Това се оказва проста работа поради недостатъчната съпротива на варварите. За спартанците обаче, за разлика от почти всички други гръцки общности, е от някакво значение, че не живеят край морето. Затова те решават да завладеят гръцките си съседи, месенците. Това ги изправя пред предизвикателство с необикновена мощ. Първата спартанско-месенска война (около 736–720 г. пр.Хр.) е детска игра в сравнение с втората (около 650–620 г. пр.Хр.), в която покорените месенци се вдигат на оръжие против господарите си. Макар и да не успяват да извоюват свободата си, месенците успяват да преобърнат целия ход на развитието на Спарта. Месенският бунт е толкова ужасно изпитание, че оставя спартанското общество „здраво стегнато в несгоди и желязо“. Оттук нататък спартанците вече не могат да се отпуснат, никога не успяват да се избавят от следвоенната си реакция. Тяхното завоевание взема завоевателите за пленници — както ескимосите са поробени, след като завоюват арктическата среда. Ескимосите са оковани от суровостта на годишния цикъл за изкарване на прехрана, а спартанците — от задачата да държат в подчинение месенските си илоти.

Спартанците са се стегнали за усилието си по същия начин като османците — адаптирайки съществуващите институции за нови нужди. Но докато османците могат да черпят от богатото социално наследство на номадството, спартанските институции са форма на приспособяване на много примитивната социална система на дорийските варвари, нахлули в Гърция в следминойското преселение. Елинската традиция приписва това постижение на Ликург. Но Ликург не е човек, а само бог. А всъщност това наистина са постигнали редица държавници, живели до края на VI в. пр.Хр.

В спартанската система, както в османската, отличителна черта, обясняваща както ефикасността, така и неизбежната скованост — и крайното разпадане, — е импозантното пренебрежение към човешката природа. Спартанската „агогѐ“ не е толкова крайна като османското робовладелство и не пренебрегва толкова претенциите за род и наследство. Свободните граждани земевладелци в Спарта са в точно обратно положение на свободните мюсюлмански оземлени благородници в Османската империя. Фактически задължението да поддържат властта на Спарта над Месения им е наложено. В същото време, в рамките на самото спартанско общество строго се налага принципът на равенството. Всеки спартанец има от държавата парцел земя, равен по размер с другите, и всеки от тези парцели, обработвани от месенски крепостници (илоти), е достатъчен да осигури прехрана на спартанеца и семейството му, и това му позволява да посвети цялата си енергия на военното изкуство. Всяко спартанско дете, освен ако не е освободено като хилаво и оставено да умре, изложено на природата, е осъдено след седемгодишна възраст да премине през спартанския курс за военно обучение. Няма изключения, момичетата преминават спортно обучение като момчетата. И момичетата, и момчетата се състезават голи пред мъжка аудитория и в тези неща спартанците, изглежда, са постигнали полов самоконтрол или полово безразличие — като съвременните японци. Създаването на спартанските деца се контролира в драстично евгенични рамки. Хилав съпруг се насърчава да осигури по-добър мъжки екземпляр, за да стане баща на децата му. Според Плутарх спартанците „виждат само вулгарност и суетност в сексуалните конвенции на останалата част от човечеството. Те внимателно обслужват своите женски и своите мъжки екземпляри с най-добрите партньори, които успяват да заемат или наемат, но заключват жените си и ги пазят внимателно, за да са сигурни, че те ще родят деца само за съпрузите си — като че това е свещено право на съпруга, дори ако той е слабоумен, престарял или починал.“[6]

Читателят ще забележи любопитния паралел между Плутарховите бележки за спартанската система и вече цитираните коментари на Бусбек за робовладелческите домове на османците.

Основни черти на спартанската система са същите като в османската — надзираване, подбор, специализиране и състезателен дух, — като и в двата случая това не се ограничава до етапа на обучение. Спартанецът служи петдесет и три години под знамената. В някои отношения изискванията към него са по-големи, отколкото тези към еничарите. Еничарите не са насърчавани да се женят, но ако се оженят, им се разрешавало да живеят в семейни квартири. Спартанецът е задължаван да се ожени, но му е забранено да води семеен живот. Дори след брака той продължава да се храни и да спи в казармите. Резултатът е един почти невероятен и със сигурност смазващ обществен дух — дух, който англичаните намират за труден и отблъскващ дори в условия на война и съвсем нетърпим в други условия. Този дух прави спартанците пословични до сега. Една особеност на този дух е илюстрирана в разказа за тристате при Термопилите или в разказа за момчето и лисицата. От друга страна, трябва да помним, че последните две години от обучението си спартанското момче прекарва в тайните служби, които са просто сбирщина на официални убийци, патрулиращи през нощта, за да унищожат всеки илот, проявил нещо като неподчинение или дори на неудобен характер и инициативност в каквато и да било форма.

Тесногръдият дух на спартанската система впечатлява всеки посетител на сегашния Спартански музей. Той по нищо не прилича на коя да е друга сбирка от елински произведения на изкуството. В подобни сбирки посетителят търси, намира и разглежда шедьоври на класическата епоха, която съвпада приблизително с V и IV в. пр.Хр. В Спартанския музей обаче класическото изкуство привлича вниманието с отсъствието си. Предкласическите експонати са забележителни с обещанието, което се съдържа в тях, но когато погледнеш за продължението им, то липсва. Има празнина в последователността, всичко, което следва, са стандартизирани и невдъхновени творби от елинския и римския периоди. Датата, когато се прекъсва ранното спартанско изкуство, е приблизително средата на VI в. пр.Хр. при управлението на Хилон. По тази причина този държавник се смята за един от авторите на системата. Почти толкова внезапното възобновяване на художествено творчество идва във времето на упадъка, след 189–188 г.пр.Хр., когато системата е насилствено премахната от външен завоевател. Любопитна илюстрация на сковаността на системата е, че тя продължава да съществува два века след като е изчезнал смисълът на съществуването й — след като Месения е невъзвратимо изгубена. Преди тази дата надгробният надпис на Спарта е написан от Аристотел във формата на общо предположение:

Народите не трябва да се обучават във военно изкуство с оглед да покорят съседи, които не заслужават да бъдат покорени (т.е. други гърци — не „по-нисши раси без закон“, които гърците наричат варвари). Крайна цел на всяка социална система е да оформи военни институции, подобни на всички други нейни институции с оглед на мирновременни обстоятелства, когато войникът не е на пост.[7]

4.
Общи характерни черти

Две характерни черти, общи за всички тези цивилизации, спрели развитието си, се забелязват веднага — кастовост и специализация. Те и двете могат да се обхванат с една формула — индивидуалните живи същества във всяко от тези общества не са от един тип, а се разпределят в две или три съвсем различни категории. В ескимоското общество има две касти — хората ловци и кучетата — тяхно допълнение. В номадското общество има три — хората-пастири, животните — техни допълнения, и говедата. В османското общество намираме еквивалентни на трите номадски касти, като човешки същества заменят животните. Докато разноформеното общество на номадите събира в една общност хора и животни, като нито едните, нито другите не могат да преживеят в степта без партньорите си, разноформеното османско общество демонстрира обратния процес — то диференцира човечество, по природа хомогенно, в човешки касти, разглеждани като различни видове животни. Но за сегашната ни цел тази разлика ще оставим настрани. Кучето на ескимоса и конят на номада са наполовина хуманизирани в партньорството си с човека, докато подчиненото на османците население, раята (което означава „стадо“) и илотите в Спарта са дехуманизирани, защото към тях се отнасят като към говеда. Съвършеният спартанец е марсианец, съвършеният еничар — монах, съвършеният номад — кентавър, съвършеният ескимос — морска сирена. Целият смисъл на контраста, посочен от Перикъл в погребалното му слово е, че атинянинът е човек, създаден по подобие божие, а спартанецът е военен робот. Колкото до ескимосите и номадите, описанията на очевидци са единни в едно — човекът-лодка в единия случай, и човекът-кон — в другия, действат като органични единици.

Така ескимоси, номади, османци и спартанци постигат това, което са постигнали, като отхвърлят безкрайното разнообразие на човешката природа и вместо това възприемат непоклатимата природа на животното. С това те тръгват по пътя на регреса. Биолозите ни казват, че животински вид, който не се е приспособил достатъчно към своята среда, е в края на развитието си и няма бъдеще в еволюционния процес. Точно такава е и съдбата на цивилизациите, спрели развитието си.

Аналогии с подобна съдба ни дават както въображаемите човешки общества, наречени утопии, така и действителни общества на насекоми. Ако се задълбочим в това сравнение, ще намерим в мравуняка и в пчелния кошер, както и в „Държавата“ на Платон или в „Прекрасният нов свят“ на Олдъс Хъксли, същите основни черти, които видяхме и у цивилизациите, спрели развитието си — кастовост и специализация.

Организираните в общества насекоми са се издигнали до сегашното си състояние и са останали там трайно милиони години преди „хомо сапиенс“ да започне да се надига над редовите гръбначни. А пък утопиите са статични хипотези. Защото описващите ги трудове са винаги програми за действие, маскирани с костюми на описателна социология. А действието, което имат намерение да предизвикат, е почти винаги задържане на определено ниво на съществуващо общество, тръгнало към упадък, който ще свърши с падение, ако не може да бъде изкуствено спряно движението надолу. Да се спре движението надолу е най-високата цел на повечето утопии, защото утопии рядко се създават в кое да е общество, докато членовете му не са загубили надежда за по-нататъшен прогрес. Затова почти всички утопии — с достойното за уважение изключение на тази творба на английския дух, която е дала името на целия този литературен жанр, — поставят за цел непоклатимо стабилно равновесие, на което се подчиняват всички други социални цели, а при нужда и се жертват за него.

Вярно е, че утопиите на елините са възникнали в Атина във философски школи, непосредствено след катастрофата на Пелопонеската война. Вдъхновението на тези творби е отрицателно — те съдържат дълбока враждебност към атинската демокрация. Защото след смъртта на Перикъл демокрацията разкъсва блестящото си партньорство с атинската култура. Тя развива бесен милитаризъм, донесъл опустошение на света, в който разцъфтява атинската култура, и слага капак на неуспеха си да спечели войната с юридическото убийство на Сократ.

Първата грижа на следвоенните атински философи е да отрекат всичко, което два века е правило Атина политически велика. За съжаление, те държат на своето, че Атина може да бъде спасена само със съюз между атинската философия и спартанската социална система. Като приспособяват спартанската система към идеите си, те се опитват да я подобрят по два начина — първо, като я разработват до логическите й крайности, и второ, като наложат суверенна интелектуална каста (Платоновите „пазители“) по подобие на самите атински философи, върху спартанската военна каста, която трябва да бъде научена да свири втора цигулка в оркестъра на утопиите.

В тяхното опрощаващо отношение към кастите, в тяхната склонност към специализация и в страстта им да постигнат равновесие на всяка цена атинските философи от IV в. пр.Хр. се оказват смирени ученици и на спартанските държавници от VI в. По въпроса за кастите мисълта на Платон и Аристотел е опетнена от расизма, един от пороците на нашето собствено западно общество напоследък. Предубедеността на Платон, че съществува „благородна лъжа“, е деликатна хитрина, за да внуши, че между едно човешко същество и друго може би има толкова дълбоки разлики, че те не се отличават от разграничението между един и друг животински вид. Аристотеловата защита на робството е в същия дух. Той твърди, че „по природа“ някои хора са предназначени за роби, макар и да признава, че фактически мнозина поробени би трябвало да бъдат свободни, а мнозина свободни — роби.

В утопиите на Платон, както и в Аристотеловата („Държавата“ и „Закони“ на Платон и двете последни книги от „Политика“ на Аристотел) поставяната цел е не щастието на индивида, а стабилността на общността. Платон обявява забрана на поетите, каквато би могла да прозвучи в устата на надзирател в Спарта. Той апелира за всеобща цензура над „опасните мисли“, каквато намира по-късен паралел в комунистическа Русия, националсоциалистическа Германия и шинтоистка Япония.

Утопичната програма се оказва безнадеждно начинание за спасяване на Елада, безплодността й е демонстрирана и експериментално, преди елинската история да завърши пътя си от масовото производство на изкуствено създадените федерации, в които утопичните предписания са наложени в практиката. Единствената общност върху пустош в Крит, предвидена в Платоновата „Закони“, фактически е копирана хилядократно в градовете държави, създадени от Александър и Селевкидите в „ориенталските провинции“ и от римляните във „варварските провинции“ през следващите четири века. В тези „утопии в истинския живот“ малките банди гърци или италийци, съумели да станат колонисти, са оставени да вършат културната си мисия да озарят със светлината на елинизма външния мрак, като им се предоставя широко достъпната трудова сила на „туземците“, които да вършат мръсната работа. Случвало се е римска колония в Галия да получи цялата територия и цялото население на някое варварско племе.

Във II в. сл.Хр., когато елинисткият свят се радва на циганското си лято, което съвременници и дори потомци погрешно смятат за Златен век, е изглеждало, че най-дръзките надежди на Платон са осъществени и надминати. От 96 г. до 180 г. редица философи-царе са седели на трон, който доминира над целия елинистки свят, и хиляда градове държави са съществували в мир и съгласие под тази философско-имперска егида. Все пак прекъсването на бедите се оказва само пауза, защото под повърхността не всичко е било наред. Неосезаемата цензура, вдъхновена от социалната атмосфера по-ефикасно, отколкото ако беше наложена с императорско нареждане, ликвидира интелектуалната и творческа жизненост така, че Платон е щял да бъде смутен, ако се е бил върнал да види причудливите си предписания толкова буквално осъществени. Невдъхновяващото поносимо благосъстояние през II в. е последвано от хаотичната, податлива на избухливост нищета през III в., когато фелахите скъсват с господарите си. Към IV в. нещата се обръщат наопаки, защото привилегированите управляващи класи в римските общини, доколкото са оцелели, навсякъде са вече във вериги. Вързани с вериги към бърлогите си и с опашки между краката призованите на служба старейшини на общините в Римската империя трудно могат да се определят като идеологически наследници на чудесните „човешки хрътки“ на Платон.

Ако погледнем в заключение на няколко от многобройните съвременни утопии, намираме все същите Платонови характерни черти. „Прекрасният нов свят“ на Олдъс Хъксли, написана в сатиричен план, за да отблъсне, вместо да привлече, започва с предположението, че съвременният индустриализъм може да бъде направен приемлив само със строга сегрегация на „естествените“ касти. Това се постига чрез сензационно развитие на биологическата наука, подкрепяна от психологически прийоми. Резултатът е общество с пластове алфи, бети, гами, делти и епсилони, което е просто Платоновото откритие, постигнато от османците, доведени до крайност, с тази разлика, че подредените по азбучен ред касти на О. Хъксли са обуславяни да станат наистина различни видове „животни“, сътрудничещи си, както си сътрудничат кучешкият и тревопасният вид в номадското общество. Епсилоните, които вършат черната работа, истински харесват това и не искат нищо друго. Те са направени такива в лабораторията за създаване на потомство. „Първият човек на луната“ на. Уелс рисува общество, в което „всеки човек си знае мястото. Роден е за това място и тънкото умение за обучение, образоване и хирургия, през които е преминал, накрая го задоволява толкова изцяло, че той няма нито представа, нито органи за цели извън това“.

Типично и интересно, но от малко по-друг ъгъл, е „Някога“ на Самюъл Батлър. Четиристотин години преди посещението на разказвача, „някогашните“ са осъзнали, че са поробени от механичните си изобретения. Комбинацията човек-машина добива не съвсем човешка същност — като човеко-лодката на ескимосите и човеко-коня на номадите. И те премахват машините си и връщат обществото на равнището, което е било достигнало преди начало на индустриалната ера.

Бележка: Морето и степта като проводници на езика

В началото на изложението ни за номадството отбелязахме, че степта, като „неожънато море“, не дава място за заселване на човека, но предоставя по-големи възможности за пътуване и транспортиране, отколкото обработената земя. Тази прилика между морето и степта се илюстрира от функцията им да бъдат проводници на езика. Известно е, че мореходците разпространяват собствения си език по крайбрежието на всяко море или океан, което са направили свой дом. Древни гръцки моряци навремето правят гръцкия език общоговорим около цялото Средиземно море. Сърцатостта на малайските корабоплаватели отнася малайската група езици чак до Мадагаскар от едната страна и до Филипините — от другата. В Пасифика все още се говори полинезийският език — еднакво от Фиджи до Великденските острови и от Нова Зеландия до Хаваите, макар че много поколения са преминали, откак полинезийски канута плават редовно в огромните пространства, отделящи тези острови. И пак, понеже „Британия владее вълните“, английският е станал разпространен по цял свят.

Подобно разпространение на езици по култивираните „крайбрежия“ на степта чрез пътуванията на номадските „степни моряци“ се забелязва в географското разпространение на четири живи езика или група езици: берберския, арабския, тюркския и индоевропейския.

Берберски езици сега се говорят от номадите в Сахара, както и от уседнали народи по северното и южното „крайбрежия“ на Сахара. Естествено е да се предположи, че северният и южният клон на това езиково семейство се използват по тези места поради пътуванията на бербероезични номади, преминали някога от пустинята в обрасли с растителност земи в двете посоки.

Арабският днес се говори не само по северното „крайбрежие“ на арабската степ (в Сирия и в Ирак), но и по южното й „крайбрежие“ (в Хадрамаут и Йемен), както и на западното „крайбрежие“ в долината на Нил. Той е пренесен и по на запад от Нилската долина във владенията на берберите, където сега се говори от северноафриканското крайбрежие до северния бряг на езерото Чад.

Тюркският се е разпространил в различни „крайбрежия“ на евразийската степ и сега се говори — на един или друг диалект — в обширна част на централноазиатската територия от източното крайбрежие на Каспийско море до Лоб Нор и от северния склон на Иранското плато до западната част на Алтайските планини.

Сегашното разпределение на тюркското езиково семейство дава подход към обяснение на сегашното разпространение на индоевропейската езикова група, която (както предполага наименованието й), сега е причудливо разкъсана на две изолирани географски групи, едната в Европа, другата в Иран и Индия. Сегашната картина на индоевропейските езици става разбираема, ако предположим, че езиците от това семейство първоначално се разпространяват от номади от евразийската степ, преди там да се настанят тюркските езици. Европа и Иран са „брегови линии“ на евразийската степ и този огромен безводен океан е естественото средство за връзки между тях. Единствената разлика между този случай и трите, цитирани преди, е, че тази езикова група се е загубила в степния район по средата, където навремето е била разпространена.

Бележки

[1] Steensby, H, P. An Anthropological Study of the Origin of the Eskimo Culture, p.43.

[2] Steensby, p.42.

[3] Библия, Битие, IV, 3–4.

[4] Lybyer, A.H. The Government of the Ottoman Empire in the Time of Suleiman the Magnificent, pp. 36, 45–46, 57–58.

[5] Busbec, O. G. Exclamatio, sive de Re Militari contra Turcam instituenda Consilium.

[6] Plutarch. Lycurgus, ch.XV.

[7] Aristotle. Politics. 1333 B-1334 A.